Искам си дългите мигове

Извадих бездушно малката бутилка от раницата си и докато я поднасях към устата си усетих познатото стягане в слънчевия сплит. Продължавах да крача упорито към целта си, и се опитвах да наложа на ума си да се съсредоточи единствено върху алкохола. Опитвах се да усетя как се разлива във вените ми, как стига шумно до мозъка ми и се свързва с клетките му. Поощрявах го.

Скоро притесненията ми изчезнаха окончателно. Бях постигнала отпускането и страхът от евентуален гаф или злополука се изпари. Отворих и втората бутилка. С удоволствие забелязах, че пренасянето се осъществява по-бързо от друг път. Очите ми бързо започнаха да виждат по онзи особен начин. Беше ми безумно приятно да крача. Наблюдавах всяка своя крачка и сменях крак след крак с изпълнено сърце.

Когато пристигнах, втората бутика беше празна. Седнах на стълбите, без дори да си направя труда да се огледам. Съжалих, че не съм взела и трета бутилка – прагът ми все още беше далеч. За щастие тази грешка беше поправима – стига тя да не...

Тя се появи както се появяваше винаги. Просто се появи. Виждах как се приближава към мен и си мислех, че по всяка вероятност тя в момента не изпитва някакво специално удоволствие от това, че крачи. Не ми се ставаше. Тя застана пред мен. Носеше онова типично изражение “здравей” на лицето си. Не ми се ставаше. Исках да си легна и да продължа да пия, да гледам небето и отиващия си ден, да си мисля за Света, за Другия Свят, за Онези места, които не познавах, но ми се искаше да познавам. Исках просто да си лежа там и да си мисля каква можех да бъда. “Най-тъжните думи на всеки език...”

- Здравей! – каза ми тя с онази типична интонация “здравей”.
- Пияна съм! - пророних.

Виждах отдолу как брадичката й се отпусна леко, докато думите все още не излизаха от устата й. Миговете пак бяха станали дълги. “Чудесно”, помислих си. Дългите мигове ми бяха от любимите. Всъщност нямаше нищо особено в самите мигове, разбира се, просто усещането ми за време някак се изостряше и съумявах да разцепя миговете на миниатюрни късчета, които хаотично, без никакъв ред разглеждах и понякога изживявах. Тя се надвеси леко над слънчевите ми очила и ми подаде ръка. Не ми се ставаше. Просто ми се лежеше там.

Светът леко се олюля докато се изправях. Застинах и се вторачих в празното пространство пред мен. Появиха се меки ръбове. Картината пред мен започна да се разтваря – първоначално бавно, а после с кръгов замах, който изтри всичко – образ, звук, памет, опора. По абсолютно същия начин, но в обратен ред, всичко се върна на мястото си – картината постепенно се материализираше пред мен, краката ми стъпиха отново на асфалта, ръбовете се появиха и изчезнаха. Усетих, че тя ме подпира.

- Зави ми се свят. Как мина курсът? – попитах аз и дългите мигове изчезнаха.
- Добре. Ще тръгваме ли?
- Да, но... искам първо да си купя нещо за пиене.

Имах пари, трябваше да имам пари. Някъде... “Искам си дългите мигове. Искам си дългите мигове! Искам си пиенето! Уффф... къде са ми парите? Искам си дългите мигове... Може би трябва...”

- Какво каза? – попитах, тъй като бях останала с впечатлението, че последните й думи могат да се окачествят като въпрос.
- Нищо, хайде да не се бавим – рече тя и тръгна да ме придърпва нанякъде, убедена, че аз не бих могла да вървя сама.

Аз се отдръпнах нетатктично, както обикновено се отдръпвам, когато тя ме докосне в неподходящ момент, а сега и моментът, и презумцията не бяха подходящи.

- Съжалявам, исках да ти помогна.

Нищо не казах. Не трябваше много - много да говоря, ако исках да си върна дългите мигове. Дори тъгата е различна, когато миговете са дълги. И болката дори. Дългите мигове ме докосваха до...

- Защо си пила?

Не исках да отговарям. Миговете щяха отново да ми се изплъзнат. Имаше опасност дори да изтрезнея, ако говоря прекалено много елементраности и ежедневщини.

- Музикологичният дискурс – казах аз за да докажа, че все пак езикът ми не е вързан. Неподходящо, но логиката беше желязна. Но не беше честно.
- Така ще ми бъде по-лесно – добавих и внезапно хлътнах в едно малко магазинче.

След минута отново усетих в устата си противния вкус на водка.

- Аз съм малодушна, забрави ли? – казах с горящо гърло.
- За какво говориш?

В отговор надигнах шишето за трети път. Тя знаеше за какво говоря. Дълбоко в себе си знаше защо правя това. Дълбоко в себе си знаеше отговорите на всички въпроси, които ми задаваше. Но все риташе към повърхността, защото долу може би щеше да открие нещо ужасно, някое чудовище.

- Долу има само тъга, но тя носи и удовлетворение понякога. Ако не се гмурнеш е твърде вероятно цял живот да се самообвиняваш и измъчваш...

Тя наведе глава. Не знаеше какво да направи. Навярно се чудеше дали да продължи разговора, който по всяка вероятност я притесняваше, или да предприеме нещо, защото очевидно съм по-пияна, отколкото изглеждам.
Колебаеше се и не казваше нищо. Продължавахме да вървим бавно и безмълвно. Може би дългите мигове бяха просто дълги и бързи мисли. Това трябваше да е.

Спряхме и рутинно зачакахме маршрутното такси.

- Какво става? Какво ще стане тази нощ? – попита тя с едва доловима нотка на трагизъм в гласа.

Усмихнах се. Този въпрос беше единствената алтернатива на: “Сигурна ли си, че искаш да дойдеш да спиш у нас?”. Нощта все по-настойчиво разтваряше светлината. Миговете щяха да се върнат, знаех. Погледнах небето. Сега нямаше значение, че е изкуствено и измамно, защото бях пияна – странно щеше да бъде, ако всичко си изглеждаше нормално. Насладих се за кратко на тихата си победа и я погледнах.

- Ти знаеш много повече, отколкото предполагаш...и би искала.Погледни.

Поднесох голата си ръка напред. Тя й хвърли бегъл поглед и веднага вдигна очи към моите.

- Не, не... погледни! – настоях аз и след поредната глътка усетих замайване – Ти знаеш всичко за тази ръка. Знаеш какво има вътре от какво се състои, как са разположени костиците, какво е усещането, когато кожата или костта бъде наранена, знаеш, че не боли да си режеш ноктите и добре познаваш болката на отлепващия се нокът; ако успееш да го измъкнеш от паметта си, ще си спомниш как изглеждат клетките на кожата, на костта, на мускулите, кръвните телца; може би дори ще си спомниш за ДНК структурите, за гуанина, аденина и останалите. Познаваш дори повечето от бръчките по дланта. Това е защото всички ръце са еднакви по същността и структурата си, а различията във формата се обхващат с един поглед. Но от друга страна ти познаваш и всичко, което тази ръка прави – знаеш как пише, пуши, как надига бутилката – тук за доказателство погълнах още една яка глътка. – Знаеш също така кого и как е докосвала... Ти ме познаваш. Вероятно не по-зле отколкото аз се познавам. Вратите за всички ни са еднакви и някои от тях са отворени, други са затворени.

Подразних се от думите си. Звучаха наперено, а и не казваха всичко онова, което трябваше да бъде казано. Но в крайна сметка тя го знаеше. Нейните 90 процента разум също бяха зад заключените врати, криейки истинското й "Аз" от самата нея, така че тя просто трябваше да знае... А ако не знае... наистина ли любовта не е това, което си мисля... Не. Знае. Тя знае.

Докато се качим в маршрутката, шишето беше празно. Краката ми бяха омекнали, но когато човек е пиян се чувства някак важен, някак център на света. Някак погален от света. Образите се стрелкаха покрай очите ми и внезапно изпитах желанието никога да не изляза от тази кола и да прекарам целия си живот така – пияна, със стрелкащи се около мен блокове, хора, автомобили, дървета и с преднощния полъх и цвят на града. А ако не... тогава поне...

- Не съм готова да те изгубя. – казах аз.

Но дните минаваха бързо. И дългите мигове колкото и да бяха дълги, нямаше да променят това. Тя си отиваше! И тази нощ трябваше да й покажа всички отворени врати, които е пропуснала. За да не ме забрави.

Още две седмици.

*****