Стигна до една голяма, слузеста поляна в гората, където големи, тлъсти водни змии се въргаляха и показваха отвратителните си бледожълти кореми. Насред поляната се издигаше къща от белит е кости на корабокрушенци, там седеше морската вещица и даваше от устата си на една жаба да яде, също както хората дават на малките канарчета да ядат захар. Гадните тлъсти водни змии тя наричаше малките си пиленца и ги оставяше да се търкалят по големите й гъбясали гърди.

- Зная какво искаш – рече морската вещица, - но правиш голяма глупост! Въпреки това ще стане както искаш, защото това ще ти донесе нещастие, хубава ми принцеске. Горещо желаеш да изчезне рибената ти опашка и вместо нея да се сдобиеш с два израстъка, с които да ходиш като хората, за да се влюби в теб младата принцеса и да получиш и нея, и безсмъртна душа! – изсмя се вещицата толкова високо и злобно, че жабата и змиите изпопадаха на земята и се завъргаляха по нея. – Идваш тъкмо навреме – рече вещицата – утре, след изгрев слънце, нямаше да мога да ти помогна, преди да измине цяла една година. Сега ще ти направя една отвара и с нея, преди слънцето да изгрее, ще доплуваш до сушата, ще седнеш на брега и ще я изпиеш, тогава опашката ти ще се раздвои и ще се изостри в това, което хората наричат красиви крака, но ще изпиташ болка, като че ли остра сабя преминава през теб. Всички, които те видят, ще казват, че си най-красивото човешко същество, което някога са виждали. Походката ти ще си остане лека, никоя танцьорка няма да може да се движи с такава лекота като теб, но всяка крачка, която правиш, ще е като че ли стъпваш на остри ножове, така че ще тече кръв. Ако искаш да понесеш всичко това, ще ти помогна!
- Да! – отговори малката русалка с треперещ глас, като мислеше за принцесата и за
безсмъртието на душата си.
- Но помни – рече вещицата, - че един път получила човешка фигура, никога повече не можеш да станеш русалка! Никога вече няма да можеш да се спускаш през водата при сестрите си и в двореца на баща си, а ако не спечелиш любовта на принцесата, така че заради теб да забрави баща и майка, само ти да си в мислите й, да се откаже от всички принцове и да е готова да заживее с теб, тогава няма да получиш безсмъртна душа! На първата сутрин, след като тя се омъжи за принц, сърцето ти ще се пръсне и ще станеш пяна по водата.
- Добре – каза малката русалка и пребледня като смъртта.
- На мен също трябва да платиш! – рече вещицата. – И не болката е това, което искам. Имаш най-красивия глас от всички тук, на дъното на морето, с него си мислиш, че можеш да я омаеш. Но този глас ще го дадеш на мен. Най-хубавото, което притежаваш, го искам за скъпоценната ми отвара! От собствената си кръв ще трябва да жертвам, за да получи тя такава острота, като двуостър меч!
- Но като ми вземеш гласа – рече малката русалка, - какво ще ми остане?
- Хубавата ти фигура – каза вещицата, - грациозната ти походка и говорещите ти очи, с тях лесно ще плениш женското сърце. Е, изчезна ли ти смелостта! Я си покажи езичето да го отрежа, за заплащане на вълшебната отвара, която ще ти дам!
- Добре! – каза малката русалка и вещицата сложи котела, за да вари магическата отвара. – Чистотата е хубаво нещо – рече тя и забърса съда със змии, които бе вързала на възел; после се одра по гърдите и остави черната си кръв да капе в котела; парата се издигаше в най-причудливи фигури, които всяваха страх и ужас. От време на време вещицата хвърляше нови неща в котела и когато течността в него завря, та доби изражение като на плачещ крокодил. Най-сетне отварата бе готова, на вид бе бистра като вода.
- Ето ти я! – каза вещицата, отряза езика на малката русалка и тя стана няма, не можеше нито да пее, нито да говори.

- Ако полипите искат да те сграбчат на връщане през гората ми – рече вещицата, - хвърли една-единствена капчица от отварата върху им и техните ръце и пръсти ще се пръснат на хиляди парченца!
Но не стана нужда, тъй като полипите се отдръпнаха уплашени от малката русалка, като видяха искрящата напитка, която светеше в ръката, като да беше блестяща звезда. Така тя премина бързо през гората, мочурището и буйните водовъртежи. Съзря бащиния си дворец; светлините в голямата танцова зала бяха угасени; изглежда всички спяха и тя не посмя да им се обади, сега тя беше няма и щеше да ги напусне завинаги. Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Промъкна се в градината, взе по едно цвете от всяка цветна леха на сестрите си, изпрати с пръст хиляди целувки към двореца и се издигна нагоре през тъмносиньото море.
Слънцето все още не беше изгряло, когато тя видя двореца на принцесата и се изкачи по великолепните мраморни стълби. Месечината светеше много ясно. Малката русалка изпи изгарящото остро на вкус питие и като че ли двуостър меч премина през нежното й тяло, при което тя изгуби съзнание и падна като мъртва. Когато слънцето огря морската шир, тя се събуди и почувства остра болка, но над нея стоеше красивата млада принцеса, която бе впила катраненочерните си очи в нея, така че русалката наведе своите и видя, че рибената й опашка бе изчезнала и че вместо опашка имаше най-красивите бели крачета, които една девойка можеше да има; русалката бе напълно гола, затова се загърна в буйната си дълга коса. Принцесата попита коя е и как бе попаднала тук, русалката я погледна мило и все пак много тъжно с тъмносините си очи, да отговори тя, разбира се, не можеше. Принцесата взе русалката за ръка и я отведе в двореца. При всяка крачка, както вещицата й бе казала предварително, тя стъпваше като че ли по пронизващи шила и остри ножове, но го понасяше с лекота; хваната за ръката на принцесата, тя се изправи, ефирна като мехурче, и принцесата, както и всички наоколо се учудиха на леката й, грациозна походка.
Облякоха я в скъпи дрехи от коприна и муселин, в двореца тя бе най-красивата от всички, но бе няма, не можеше нито да пее, нито да говори. Хубави робини в коприна и злато се появиха и запяха пред принцесата и кралските й родители; песните бяха една от друга по-хубави, принцесата ръкопляскаше и се усмихваше на малката русалка, но малката русалка се натъжи, защото знаеше, че самата тя бе пяла много по-красиво. Помисли си: “Ох, да можеше да узнае, че за да дойда при нея съм дала гласа си во веки веков!”
Робините танцуваха грациозни, изящни танци под звуците на чудно хубава музика, малката русалка вдигна красивите си бели ръце, повдигна се на пръсти и се понесе по пода, танцувайки така, както никой дотогава не бе танцувал; с всяко движение красотата й ставаше все по-очевидна, а очите й говореха по-убедително на душата, отколкото песента на робините.

Всички бяха възхитени, особено принцесата, каято нарече малката русалка “моето малко намерениче”, а тя танцуваше още и още, въпреки че всеки път, когато краката й докоснеха земята, беше като че ли стъпва по остри ножове. Принцесата й каза, че ще остане при нея завинаги и разреши на малката русалка да спи пред вратата й на кадифена възглавница.
Принцесата и малката русалка яздеха през ухаещи гори, зелените клони шибаха малката русалка по раменете, а птичките пееха иззад свежите листа. Тя се катереше с принцесата по високите планини и въпреки че нежните й крака кървяха, така че всички можеха да ги видят, тя приемаше това с усмивка и следваше принцесата, докато двете видеха облаците да плуват долу под тях, като да бяха ято птици, които отлитаха към незнайни страни. Вкъщи, в двореца на принцесата, вечер, когато останалите спяха, малката русалка излизаше по широката мраморна стълба, охлаждаше пламналите си крака в студената морска вода и си мислеше за онези долу, в гълбините.
Една нощ пристигнаха сестрите й, хванати за ръка, те плуваха по водата и нееха много тъжно, тя им махна с ръка и те я познаха и й разказаха колко много е опечалила всички. Оттогава те я посещаваха всяка нощ, а една нощ тя видя, много далеч, старата си баба, която вече много години не беше излизала на повърхността, и морския цар, с корона на главата. Те протягаха към нея ръце, но не смееха да дойдат толкова близо до сушата, колкото сестрите.
Ден след ден малката русалка ставаше по-мила на пренцесата, принцесата я обичаше, както се обича добро и скъпо дете, но да свърже живота си с нея, за това и не помисляше, а малката русалка трябваше да заживее с принцесата като влюбени, иначе нямаше да получи безсмъртна душа. На сутринта след сватбата на принцесата, малката русалка щеше да стане на морска пяна.
- Не ме ли обичаш повече от всички други? – като че ли казваха очите на малката русалка, когато принцесата я прегръщаше и цечуваше по красивото чело.
- Да, ти си ми най-скъпа – казваше принцесата, - защото имаш най-добро сърце от всички, ти си ми най-предана, но има един младеж, когото някога видях и когото едва ли отново ще намеря. Бях на един кораб, който потъна, вълните ме изхвърлиха край един свещен храм, където служеха много младежи; най-младият, който ме намери на брега и спаси живота ми, успях да видя само два пъти; той е единствения, когото мога да обичам на този свят, но ти почти изместваш облика му в душата ми; този младеж принадлежи на свещения храм и затова щастливата ми съдба е изпратила теб, ние никога няма да се разделим!
“Ах, тя дори не знае, че аз спасих живота й! – помисли си малката русалка. – Аз я пренесох през вълните до гората, където е храмът, аз седях зад пяната и гледах дали няма да дойдат хора. Видях и младежът, когото тя обича повече от мен – и малката русалка въздъхна дълбоко, да плаче тя не можеше. – Тя каза, че момчето принадлежи на свещения храм и никога няма да излезне от там, те никога няма да се срещнат, а аз съм при нея, виждам я всеки ден, ще се грижа за нея, ще я обичам, ще й отдам живота си!”
Говореше се обаче, че принцесата ще се омъжва за хубавия син на краля на съседното кралство, затова се стягаше такъв великолепен кораб. Официално сигурно се казваше, че принцесата пътува, за да разгледа земите на съседното кралство, но всъщност тя пътуваше, за да види сина на съседния крал и щеше да я следва голяма свита; малката русалка обаче клатеше глава и се смееше; тя познаваше мислите на принцесата по-добре от всички останали.

- Трябва да пътувам! – беше й казала принцесата. – Трябва да видя красивия принц, родителите ми настояват, но да ме насилят да му стана невяста, това не искат! Аз не мога да се влюбя в него! Той не прилича на младежа от храма. Ако някога трябва да заживея с някого, това по-скоро ще си ти, нямото ми намерениче с говорещите очи! – И принцесата целуна русалката по червената уста, поигра си с дългата й коса и сложи глава до сърцето й, така че сърцето на малката русалка се размечта за човешко щастие и безсмъртна душа.
- Да не се страхуваш от морето, нямото ми дете! – каза принцесата, когато се качиха на великолепния кораб, който щеше да ги закара до земите на съседното кралство; и тя разказа на малката русалка за бури и затишие, за чудновати риби в гълбините и какво е видял там водолазът, а русалката се усмихваше на разказа й, тя познаваше морското дъно по-добре от всеки друг.
В лунната нощ, когато всички бяха заспали освен кормчията, който стоеше до щурвала, малката русалка седна до борда на кораба, загледа се надолу през прозрачната вода и й се стори, че вижда бащиния си дворец, на чийто връх стоеше старата баба със сребърната корона на главата и се взираше през буйните течения към кила на кораба. Сестрите й се показаха над водата, гледаха я печално и извиваха белите си ръце, тя им махна, усмихна се и искаше да каже, че всичко върви много добре и щастливо, но се приближи един юнга и сестрите се гмурнаха. Той остана с впечатлението, че бялото, което бе видял, е пяна по водата.
На сутринта корабът влезе в пристанището на прекрасната столица на съседното кралство. Всички камбани биеха, от високите кули свиреха с тромбони, а войниците стояха с развети знамена и блестящи щикове. Всеки ден имаше празненство. Балове и приеми следваха един след друг, а принца на съседното кралство още не се бе появил. Казваха, че се учи далеч, в свещен храм, там усвоява всички кралски добродетели. Най-накрая той пристигна.
Малката русалка беше много нетърпелива да види красотата му и трябваше да му отдаде заслуженото, по-красив мъж тя не бе виждала.
- Но това си ти – каза пренцесата, - ти, който ме спаси, когато лежах на брега като труп! – и тя се притисна в обятията на красивия принц. – О, колко съм щастлива! – каза принцесата на малката русалка. – Най-хубавото, това, за което не можех да мечтая, се сбъдна. Ти ще се радваш на моето щастие, защото ме обичаш повече от всички други!
Малката русалка целуна ръката й, а чувстваше като че ли сърцето й щеше да се пръсне. Утрото след сватбата на принцесата с принца щеше да причини смъртта й и превръщането й в морска пяна. Всички камбани биеха, глашатаите яздеха из улиците и съобщаваха за годежа. По всички олтари гореше ароматно масло в скъпи сребърни лампи. Свещениците размахваха кадилници, а младоженецът и младоженката си подадоха ръка и получиха благословията на епископа. Малката русалка стоеше в коприна и злато и държеше шлейфа на булката, но ушите й не чуваха празничната музика, очите й не виждаха свещената церемония, тя мислеше за нощта на смъртта, за всичко, което бе изгубила на този свят.

Още същата вечер младоженците се качиха на кораба, оръдията стреляха, знамената се вееха, а в средата на кораба бе издигната кралска палатка от злато и пурпур, с прекрасни постелки, там щяха да спят новобрачните в тихата хладна нощ.
Платната се издуха на вятъра и корабът се понесе леко и без много клатушкане по спокойното море.
Когато се стъмни, запалиха шарени фенери и моряците затанцуваха весели танци по палубата. Малката русалка си спомни как бе излязла за пръв път на повърхността на морето и бе видяла същото великолепие и радост, и се понесе във вихъра на танца, леко и плавно, както лястовичката се носи, когато я преследват, и всички я аплодираха с възхищение. Никога не бе танцувала толкова хубаво; в нежните й крака нещо режеше като че ли с остри ножове, но тя нищо не чувстваше; още по-болезнено режеше в сърцето й. Тя знаеше, че това е последната вечер, през която вижда принцесата, заради която бе напуснала род и дом, дала бе красивия си глас и заради която ежедневно изпитваше безкрайна болка, без дори принцесата да си го помисли. Това бе последната нощ, през която щеше да вдишва същия въздух като нея, да види дълбокото море и звездносиньото небе;вечна нощ без мисли и мечти я очакваше, нея, която нито имаше душа, нито можеше да я спечели. А радостта и веселието на кораба траяха до късно след полунощ, тя се смя и танцува с мисълта за смъртта в душата си. Принцесата целуна красивия си съпруг, той си поигра с нейната красива коса и ръка за ръка те се оттеглиха за почивка във великолепната палатка.
На кораба настъпи спокойствие и тишина, само кормчията стоеше до щурвала, малката русалка облегна на борда белите си ръце и потърси на изток пурпура на зората, тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Изведнъж тя видя сестрите си да се издигат на повърхността на морето, бледи като нея; дългите им разкошни коси обаче не се развяваха на вятъра, те бяха отрязани.
- Дадохме ги на вещицата, за да ни помогне да не умреш! Та ни даде един нож, ето го! Виждаш ли колко е остър? Преди изгрев слънце трябва да го забиеш в сърцето на принцесата и когато топлата й кръв опръска краката ти, те ще се сраснат в рибена опашка и ти отново ще станеш русалка, ще можеш да се гмурнеш във водата при нас и да изживееш своите триста години преди да станеш на мъртва, солена морска пяна. Побързай! Или тя трябва да умре, или ти, преди слънцето да изгрее! Старата ни баба е толкова опечалена, че бялата й коса опада, както нашата падна под ножицата на вещицата. Убий принцесата и си идвай! Побързай, виждаш ли онази червена ивица по небето? След няколко минути слънцето изгрява и тогава ти трябва да умреш! – те издадоха една особено дълбока въздишка и потънаха във вълните.
Малката русалка отдръпна пурпурната завеса пред палатката и видя красивия принц да спи с глава върху гърдите на принцесата. Русалката се наведе, целуна пренцесата по красивото чело, погледна небето, където зората се червенееше все повече и повече, погледна острия нож и впи отново очите си в пренцесата, която насън промълви името на принца, само той бе в мислите и сънищата й. Ножът в ръката на малката русалка потрепери, но тя го хвърли далеч във вълните, те блеснаха в червено там, кътето той падна, изглеждаше, като че ли от водата се вдигнаха пръски от кръв. Още веднъж погледна тя принцесата с почти безжизнени очи, хвърли се от кораба в морето и почувства как тялото й се превърна в пяна. 

Слънцето се издигна над морската шир, лъчите му паднаха много мило и топло по мъртвостудената пяна, но малката русалка не почувства смъртта, тя виждаше ясното слънце, а горе над нея се носеха стотици прозрачни, хубави създания; тя можеше да види през тях и белите платна на кораба, и червените облаци по небето, гласовете им бяха мелодия, толкова възвишена, че никое човешко ухо не можеше да я чуе, както и никое земно око не можеше да ги види; без крила се носеха те от собствената си лекота из въздуха. Малката русалка видя, че има тяло като техните, то се издигаше все повече и повече от пяната.
- При кого идвам? – попита тя и гласът й прозвуча като на останалите същества, толкова одухотворен че никоя земна музика не може да го предаде.
- При дъщерите на въздуха! – отговориха останалите. – Русалката няма безсмъртна душа и никога не може да има, освен ако не спечели любовта на човек! Вечното й съществуване зависи от чужди сили. И дъщерите на въздуха нямат вечна душа, но могат да я получат чрез добри дела. Ние летим до топлите страни, където спареният, заразен с чума въздух убива хора; там подухваме за да се охлади. Разнасяме из въздуха аромата на цветята и изпращаме свежест и лечение. Когато триста години сме се старали да правим добро колкото можем, тогава ще получим безсмъртни души и ще вземем участие във вечното щастие на хората. Ти, клетата малка русалка, с цялата си душа си се стремила към същото като нас, страдала си и си се мъчила, и си се издигнала до света на въздушните духове, сега можеш сама, чрез добри дела, да спечелиш безсмъртна душа след триста години.
Малката русалка повдигна прозрачните си ръце към божието слънце и за пръв път заплака. На кораба отново имаше шум и движение, тя видя, че принцесата, заедно с красивия си съпруг я търси, те гледаха тъжно бълбукащата пяна, като че знаеха, че се бе хвърлила във вълните. Невидимо целуна тя пренцесата по челото, усмихна се на принца и се издигна заедно с останалите деца на въздуха върху розовия облак, който плаваше в небето.
- След триста години ще можем да полетим така в царството небесно!
- И преди това можем да влезем там! – прошепна някой. – Невидими, ние летим в къщите на хората, където има деца, и когато срещнем добро дете, което носи на родителите си радост и заслужава тяхната любов, Господ скъсява пробния ни срок. Детето не знае, че летим през стаята, и когато ние от радост му се усмихнем, отнема се една година от тристате, но ако видим някое непослушно и лошо дете, тогава плачем от мъка и за всяка ълза се прибавя към срока ни по един ден!

Край

 Copyright © 2001-2006 Bg-lesbian - Всички права запазени