Малката Русалка

Навътре в морето водата е синя като цветовете на най-красивата метличина и прозрачна като най-чисто стъкло, но е много дълбока, по-дълбока, отколкото може да стигне и най-дългата корабна верига: много камбанарии трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от повърхността до дъното. Там живеят морските хора.
Някои си представят, че на дъното има само бял пясък; това не е така: там растат най-чудни дървета и растения, които са с толкова гъвкави стебла и листа, че се поклащат при най-малкото движение на водата, като че ли са живи.

Всички риби, малки и големи, се стрелкат между клоните, също както птиците във въздуха. На най-дълбокото място се намира царският дворец; стените му са от корали, високите островърхи прозорци – от най-прозрачния кехлибар, а покривът е от мидени черупки, които се отварят и затварят с движението на водата; толкова хубаво изглежда; защото във всяка от тях лежат блестящи бисери, един-единствен от които би бил голямо украшение в короната на всяка Кралица.
Морският цар бе вдовец от много години; старата му майка се грижеше за домакинството, тя бе умна жена, но доста горда с произхода си, затова ходеше с дванадесет стриди на опашката, останалите благородници трябваше да се задоволяват с шест. Иначе тя заслужаваше похвала, особено за грижите си за малките морски принцеси, нейните внучки. Те бяха шест хубави деца, но най-малката бе най-красива от всички, кожата и бе чиста и нежна като розов цвят, очите и бяха сини като най-дълбоката морска глъбина; но също като останалите тя нямаше крака, тялото свършваше с рибена опашка.
По цял ден играеха в двореца, в големите зали, където по стените растяха живи цветя. Отваряха големите кехлибарени прозорци и рибите влизаха при тях, също както при нас долитат лястовици, когато разтворим прозорците; рибите доплуваха чак до малките принцеси, ядяха от ръцете им и се оставяха да ги галят.
Около двореца имаше голяма градина с огненочервени и тъмносини дървета, чиито плодове блестяха като златни, а цветовете им – като горящ огън, защото постоянно движеха стъбла и листа. Самата земя бе от най-чист пясък, но син, като горяща сяра. Всичко там долу бе в такива чудни оттенъци на синьото, че изглеждаше повече като че ли бе някъде високо във въздуха, с небе и отгоре, и отдолу, отколкото на дъното на морето. При спокойно море можеше да се зърне слънцето, което изглеждаше като пурпурно цвете, от чийто цвят извира всичката светлина.
Всяка от малките принцеси си имаше свое място в градината, където можеше да копае и да сади както пожелае; една оформяше цветната си леха във вид на кит, друга намираше за по-добре, ако нейната прилича на малка русалка, а най-малката бе направила своята съвсем кръгла, като слънцето, и бе насадила само цветя, които грееха червени като него. Тя бе чудно дете, тихо и замислено; и докато другите сестри украсяваха с най-странни неща, които вземаха от потънали кораби, тя имаше, освен червените като роза цветя, приличащи на слънцето там горе, само една красива мраморна статуя, прекрасна девойка, изваяна от чист, бял камък и при корабокрушение дошла тук, на дъното. Тя посади до статуята една червена плачуща върба; тя растеше добре и свежите и вейки се спускаха над нея надолу, към синьото пясъчно дъно, където сенките изглеждаха виолетови и се движеха, също както вейките; изглеждаше като че ли клоните и корените искаха да се целунат.
За нея нямаше по-голяма радост от това, да слуша за човешкия свят отгоре; старата баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за кораби и градове, хора и животни; особено очарователно й се струваше това, че горе на земята цветята ухаят, тук, на дъното на морето, те нямаха никакъв мирис; а и това, че горите са зелени и че рибите, които се виждат между клоните, могат да пеят толкова високо и хубаво, че е цяло удоволствие; всъщност ставаше дума за малките птички, които бабата наричаше риби, защото иначе не можеха да я разберат, тъй като никога не бяха виждали птица.
- Когато навършите петнадесет години – казваше баба им – ще получите разрешение да излезете от морето, да седнете на лунна светлина по скалите и да гледате корабите, които плават покрай вас; ще видите гори и градове.
Идната година едната от сестрите навършваше петнадесет, а останалите – те имаха по една година разлика, значи на най-малката и оставаха цели пет години, преди да дойде време да изплува от дъното на морето и да види как е при нас. Но те си обещаха, че ще разказват на останалите какво са видели и намерили за най-хубаво през първия ден; защото баба им не им разказваше достатъчно, имаше толкова много неща, които им се искаше да узнаят.
Най-нетърпелива беше най-малката, тъкмо тя, която трябваше да чака най-дълго и която беше толкова тиха и замислена. Много нощи прекарваше тя пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, където рибите махаха с перки и опашки. Тя гледаше луната и звездите, те светеха доста бледо наистина, но пък през водата изглеждаха много по-големи, отколкото ние ги виждаме; ако пък под тях минеше нещо като черен облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над нея, или пък кораб с много хора; те сигурно и не помисляха, че отдолу стои една хубава малка русалка и протяга белите си ръце нагоре към кила.

Скоро най-голямата навърши петнадесет години и можеше да излезе на повърхността. Когато се върна, тя имаше стотици неща за разказване, но най-хубавото, каза тя, било да легне в лунната светлина на някоя плитчина при тихо море и да гледа големия град на близкия бряг, където светлините мигали като стотици звезди, да слуша музиката, шума и глъчката на коли и хора, да гледа множеството църковни кули и камбанарии и да слуша как бият камбаните. Тъкмо защото не можела да отиде там, затова копнеела тя най-много за всички тия неща.
Ох, как слушаше най-малката сестра всичко това и когато вечерта застана до отворения прозорец и погледна нагоре през тъмносинята вода, тя си представи големия град с всичкия този шум и глъч и и се стори, че дочува звъна на църковните камбани. На следващата година разрешиха на втората сестра да се изкачи през водата нагоре и да отиде където пожелае. Тя изплува точно когато слънцето залязваше и тази гледка й се стори най-хубавата. Цялото небе изглеждало като златно, каза тя, а облаците, да, тяхната хубост не можела да се опише; червени и виолетови, те плавали над нея; а много по-бързо от тях летели, като дълъг бял воал, ято диви лебеди, там, над водата, където слънцето залязвало; тя заплувала към него, но то потънало и розовият цвят изгаснал по водата и облаците.
На следващата година третата сестра излезе горе, тя беше най-смелата от всички, затова заплувала нагоре по една широка врата, която се вливала в морето. Хубави зелени хълмове с лозя видяла тя, дворци и чифлици надничали през великолепни гори; чула песента на птиците, а слънцето така препичало, че тя често се гмуркала във водата, за да охлади горещото си лице. В един малък залив срещнала цяло ято човешки деца; те тичали и пляскали чисто голи във водата; тя искала да си поиграе с тях, но те избягали уплашени; дошло малко черно животно, това било куче, но тя никога не била виждала кучета, и я залаяло така страшно, че тя се изплашила и отплувала в открито море; но тя никога нямало да забрави прелестните гори, зелените хълмове и хубавите деца, които можели да плуват, въпреки че нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова смела, тя изплувала насред бурното море и каза, че тъкмо това било най-хубавото; виждало се много мили наоколо, а небето стояло отгоре също като голяма стъклена камбана. Кораби видяла, но отдалеч изглеждали като чайки, смешните делфини се премятали през глава, а големите китове пръскали с вода през ноздрите си и изглеждало, като че ли наоколо има стотици фонтани.
Дошъл ред и на петата сестра; но нейният рожден ден бе през зимата и затова тя видяла такива неща, каквито останалите не били видели първия път. Морето изглеждало зелено и наоколо плавали големи айсберги, всеки от които изглеждал като бисер, каза тя, но по-голям и от камбанариите, които хората строяха. В най-чудни форми се явявали те и блестели като диаманти. Тя седнала на един от най-големите и всички кораби уплашено заобикаляли мястото, където седяла и оставяла вятъра да развява дългата и коса; но по-късно вечерта небето се покрило с облаци, засвяткало и загърмяло, а черните вълни вдигали ледените блокове нависоко и те блестели от черни светкавици. Всички кораби прибрали платна от ужас и страх, но тя седяла спокойно на плаващия айсберг и гледала как синият лъч на светкавица се спуска на зигзаг в блестящата вода.
Когато някоя от сестрите излезнеше на повърхността за пръв път, всички се възхищаваха от новите и хубави неща, които е видяла; но сега, когато бяха вече големи и можеха да излизат горе, когато пожелаят, то им стана безинтересно и те копнееха за дома си, а след около месец заявиха, че долу при тях е всъщност най-красиво и че тук се чувстват много приятно.
Много пъти вечер петте сестри се хващаха за ръце и излизаха над водата; прекрасни гласове имаха те, по–красиви от човешките, и когато се зададеше буря и знаеха че има вероятност да потънат кораби, те плуваха пред корабите и пееха много хубаво за това, колко красиво е на дъното на морето и молеха моряците да не се страхуват да дойдат там долу; но моряците не разбираха думите, мислеха, че то е от бурята, а и не можеха да видят красотите на дъното, тъй като когато корабът им потънеше, хората се давеха и пристигаха мъртви в двореца на морския цар.
Когато сестрите вечер така, ръка за ръка, се издигаха високо нагоре през водата, малката сестра оставаше сам-самичка, гледаше след тях и като че щеше да заплаче, но русалките нямат сълзи и затова се измъчват много повече.

- Ех, да бях на петнадесет години – казваше тя – зная, че горният свят много ще ми хареса, както и хората, дето строят и живеят горе!
Най-сетне тя навърщи петнадесет години.
- Е, сега вече напускаш гнездото – рече баба й, старата царица вдовица.
- Ела тук, сега ще те нагиздя като останалите ти сестри – и тя сложи венец от бели лилии върху косата и; всеки цветен лист бе половинката от бисер; после старицата накара осем големи стриди да се защипят здраво за опашката на принцесата, за да се подчертае високият и произход.
- Ох, че боли – рече малката русалка
- Така е, за хубост трябва да се търпи! – отвърна бабата.
Ех, с какво удоволствие би отърсила цялото това великолепие и би свалила тежкия венец; собствените и червени цветя от градината и отимаха много повече, но не посмя да направи нищо.
- Довиждане – каза тя и се издигна нагоре, лека и чиста като мехурче.
Слънцето тъкмо беше залязло, когато тя подаде глава над водата, но облаците все още блестяха като рози и злато, а посред розовото небе ясно и хубаво искреше вечерницата, въздухът бе мек и чист, а морето – спокойно. Наблизо се виждаше голям тримачтов кораб, опънато бе едно единствено платно, защото нямаше никакъв ветрец, а по въжетата и по мачтите седяха моряци. Чуваха се музика и песни, а с настъпването на тъмнината бяха запалени стотици шарени фенери; изглеждаше като че ли знамената на всички държави се веят във въздуха. Малката русалка доплува досами прозорчето на една каюта и всеки път, когато вълните я повдигаха нагоре, тя можеше да види през огледалночистите стъкла множество прекрасно облечени хора, а най-красива бе младата принцеса с големите черни очи, тя положително нямаше повече от шестнадесет години, днес беше рожденният и ден и затова бе и цялото това празненство. По палубата танцуваха моряците, а когато младата принцеса излезе там, във въздуха излетяха стотици ракети; стана светло като ден, малката русалка много се изплаши и се гмурна във водата, но скоро пак показа глава и видя като че ли всички небесни звезди падаха към нея. Никога не беше виждала такава илюминация. Грамадни слънца се въртяха, прекрасни огнени риби се мятаха в синия въздух и всичко се отразяваше в чистото, спокойно море. На самия кораб бе толкова светло, че можеше да се види всяко въженце, да не говорим пък за хората. Ех, колко красива бе младата принцеса, тя се ръкуваше с хората, смееше се и се усмихваше, а музиката се носеше в красивата нощ.
Стана късно, но малката русалка не можеше да откъсне очи от кораба и от хубавата принцеса. Шарените фенери бяха изгасени, ракетите не се издигаха вече във въздуха, не се чуваха и оръдейни изстрели, но дълбоко в морските гълбини бубатеше и тътнеше, а в същото време тя се люлееше нагоре и надолу по вълните, така че да може да надзърта в каютата; корабът набираше скорост, платната се издуваха едно след друго, вълните се носеха все по-бързо, заприиждаха черни облаци, далеч някъде се святна. Ох, че страшно време се задаваше! Затова и матросите прибраха платната. Грамадният кораб се люлееше с летяща скорост по бурните вълни, които се издигаха като големи черни планини и заплашваха да се стоварят върху мачтите; но корабът се гмуркаше като лебед между високите вълни и се издигаше отново по високите хребети. Малката русалка си мислеше, че плаване с такава скорост бе забавно, но моряците не мислеха така, корабът скърцаше и стенеше, дебелите дъски се огъваха под силните удари на вълните, мачтата се пречупи по средата, като да бе тръстика, корабът се наклони на една страна и в трюма нахлу вода. Чак сега малката русалка разбра опасността, тя самата трябваше да се пази от греди и парчета, които плаваха по водата. За миг притъмня така, че нищо не можеше да се види, но когато се святна отново, стана толкова светло, че тя разпозна всички по кораба; всеки се спасяваше както може, тя търсеше с очи най-вече младата принцеса, но я видя, когато корабът вече се разпадаше, да потъва в дълбоките вълни. Най-напред много се зарадва, защото тя идваше долу при нея; но после си спомни, че хората не могат да живеят под водата и че тя можеше да дойде в бащиния й дворец само мъртва. Не, тя не биваше да умре; затова русалката заплува между греди и дъски, които се носеха по вълните, напълно забравила, че те можеха да я смачкат, гмурна се дълбоко под водата, издигна се отново високо сред вълните и най-сетне се приближи до младата принцеса, която вече почти не можеше да се задържа по бурните вълни; ръцете и краката й бяха отмалели, красивите й очи се затваряха, щеше да умре, ако малката русалка не бе пристигнала. Тя повдигна главата й над водата и остави вълните да я носат, заедно с нея, където пожелаят.

На сутринта бурята утихна; от кораба не се виждаше и треска, слънцето изгря толкова червено и бляскаво, че руменината му се предаде и върху бузките на бладата принцеса, чиито очи обаче оставаха затворени; русалката целуна високото й красиво чело и оглади мократа й коса назад; помисли си, че тя прилича на мраморната статуя долу, в нейната малка градинка, целуна я отново и горещо пожела да остане жива.
Скоро тя съзря земя, високи сини планини, по чиито върхове блестеше сняг, като че бяха легнали лебеди; долу, на брега, имаше чудни зелени гори, а пред тях – църква или манастир, не знаеше със сигурност, но във всички случаи имаше сграда. В градината растяха лимонови и портокалови дървета, а пред портите имаше високи палми. Морето се извиваше на това място в малък залив; там бе спокойно, но много дълбоко чак до скалите, където вълните бяха разстлали дребен бял пясък; тя доплува дотам с красивата принцеса и я положи на пясъка, като с особено внимание постави главата й на високо, на слънце. В голямата бяла сграда забиха камбани и през градината се зададоха множество младежи. Малката русалка отплува недалеч, зад високите скали, които се подаваха от водата, покри главата и гърдите си с морска пяна, така че никой да не може да забележи личицето й, и започна да наблюдава кой ще дойде при горката принцеса.
Не след дълго един младеж се приближи до принцесата, изглеждаше като че ли се уплаши, но само за миг, после извика други хора и русалката видя, че принцесата се съживи и се усмихна на всички около нея, но не и на русалката. Тя разбира се не знаеше, че малката русалка я е спасила. Русалката се почувства опечалена и след като отведоха принцесата в голямата сграда, се гмурна тъжна във водата и се отправи към къщи, в бащиния си дворец.
Тя винаги бе тиха и замислена, но сега стана още по-вгълбена. Сестрите й я попитаха какво бе видяла за първи път на повърхността, но тя не разказа нищо. Много вечери и утрини се издигна тя нагоре, там, където бе оставила принцесата. Видя как плодовете в градината узряха и бяха прибрани, видя как снегът по високите планини се стопи, но принцесата не видя и затова бе все по-тъжна и по-тъжна, когато се връщаше вкъщи.
Единствената й утеха бе да седне в малката си градинка и да обвие ръце около красивата мраморна статуя, която приличаше на принцесата, но за цветята си не се грижеше, те растяха по пътечките като в пущинак и вплитаха дългите си стъбла и листа в клоните на дърветата, така че бе станало доста мрачно.
Накрая тя не издържа, разказа всичко на една от сестрите си и веднага всички останали сестри научиха за станалото, но само те и една-две други русалки, които на никого нищо не казаха, само на най-близките си приятелки Една от тях беше чувала за принцесата; тя също бе видяла празненството на кораба и заеше откъде е и къде се намира кралството й.
- Ела сестрице! – казаха останалите принцеси и прегърнати през раменете се издигнаха в дълга редица нагоре в морето, натам, където знаеха, че се намира двореца на принцесата.
Дворецът бе от светложълт лъскав камък, с големи мраморни стълби, една от които се спускаше досами морето. Великолепни позлатени кубета се издигаха над покрива, а между клоните, които опасваха цялата постройка имаше мраморни картини, които изглеждаха като живи. През чистите стъкла на високите прозорци се виждаха прекрасни зали, където висяха скъпоценни пердета и гоблени, а всички стени бяха украсени с големи картини, истинско удоволствие за очите. Насред най-голямата зала се плискаше голям фонтан, струите му се издигаха високо нагоре към стъкления купол в тавана, през който слънцето искреше по водата и по красивите растения в големия басейн.
Сега тя знаеше къде живее принцесата и започна често, вечер и през нощта, да идва насам; доплуваше много по-близко до сушата, отколкото останалите се бяха осмелили, стигаше чак до тесния канал под прекрасния мраморен балкон, който хвърляше дълга сянка над водата. Тук тя сядаше и гледаше младата принцеса, която мислеше, че е сам самичка в ясната лунна светлина.
Много вечери я гледа как плава с музика в прекрасната си лодка, с развети знамена; надзърташе през зелените тръстики и ако вятърът подхванеше дългият и сребърен воал и ако някой го видеше, взимаше го за лебед, който маха с крила.
Много нощи слуша тя как рибарите, с факли по морето, разказват много хубави неща за младата принцеса и се радваше, че бе спасила живота й, когато се носеше полумъртва по вълните; спомняше си колко тежко бе отпусната главата на принцесата върху гърдите й, и колко горещо я бе целунала тогава. Принцесата не знаеше нищо за това, не бе и сънувала за малката русалка.

Все повече и повече малката русалка се привързваше към хората, все повече и повече желаеше да се качи горе между тях; техния свят й се струваше далеч по-обширен от нейния; те летяха с кораби по морето, изкачваха се по високите планини високо над облаците, а земите, които владееха, се простираха, с гори и ниви, по-далеч, отколкото можеше да съзре.
Имаше толкова много неща, които искаше да научи, но сестрите и не можеха да отговорят на всичко, затова тя заразпитва старата си баба, а тя познаваше добре горния свят, който много правилно наричаше “земите над морето”.
- Ако хората не се удавят – попита малката русалка – вечно ли живеят, или и те умират като нас, които живеем тук долу в морето?
- Ами – рече старицата – и те умират, а и живота им е по-кратък от нашия. Ние можем да живеем до триста години, но пък когато вече не сме тук, ставаме само на пяна по водата, дори и гроб не остава долу при тези, които са милели за нас. Ние нямаме безсмъртна душа, никога няма да получим друг живот, ние сме като зелената тръстика, един път отрязана, тя никога повече не позеленява отново. Хората обаче имат душа, която живее вечно, живее и след като тялото е станало вече на пръст. Тя се издига нагоре през прозрачния въздух, горе, при всичките тия блестящи звезди, както ние изплуваме над водата и виждаме земята на хората, така и те изплуват до незнайни, прекрасни места, които ние никога няма да видим.
- Защо нямаме безсмъртни души? – попита тъжно малката русалка – Бих дала всичките си триста години, които имам да живея, само за един ден, през който да бъда човешко същество и след това да отида в небесния свят!
- Не бива да мислиш така! – рече старицата – Ние сме много по-щастливи и по-добре отколкото хората горе!
- Значи ще умра и ще се нося като пяна по морето, няма да чувам музиката на вълните, няма да виждам красивите цветя и червеното слънце! Нищо ли не мога да направя, за да спечеля безсмъртна душа!
- Не – каза старицата – Само ако станеш толкова скъпа на някой човек, че да си му повече от баща и майка, когато с всичките си мисли и любов копнее по теб и се съгласи да се обречете с клетва за вярност сега и во веки веков, тогава душата на този човек ще прелети и в твоето тяло и ти също ще получиш дял от човешкото щастие. Дава ти душа, но пък запазва и своята. Но това никога не може да стане! Точно това, което е хубаво тук в морето, рибената ти опашка, горе на земята изглежда грозно, те пък и толкова му разбират, трябва да имаш две тромави подпори, които наричат крака, за да си хубава!
Малката русалка въздъхна и тъжно погледна рибената си опашка.
- Хайде да се веселим – каза старицата – да тичаме и да скачаме през тия триста години, дето имаме да живеем, временцето си е напълно достатъчно, а пък после и удоволствието да си почиваме в гроба ще е по-голямо. Довечера ще правим дворцов бал.
То бе такова великолепие, каквото никога не бе виждано на земята. Стени и таван в голямата танцова зала бяха от дебело, но чисто стъкло. Няколкостотин гигантски мидени черупки, огненочервени и тревнозелени, със син огън във всяка, бяха наредени край стените, осветяваха цялата зала и блестяха навън, през стените, така че морето наоколо бе силно осветено, можеха да се видт безброй риби, големи и малки, които плуваха край стъклените стени, на някои люспите блестяха пурпурночервени, на други изглеждаха като от сребро и злато. През средата на залата се носеше широко, бързо течение и по него танцуваха морските мъже и жени под звуците на хубава песен. Хората по земята нямат такива прекрасни гласове. Малката русалка пееше най-красиво от всички, а останалите и пляскаха с ръце и за момент тя почувства щастие в душата си, тъй като знаеше, че има най-прекрасния глас и по земята и в морето. Но скоро тя пак се замисли за света отгоре, не можеше да забрави красивата принцеса и мъката си, че не притежава като нея безсмъртна душа. Затова тя се измъкна от бащиния си дворец и докато всичко там бе песен и веселие, тя седна тъжна в малката си градинка. По едно време дочу да се носят надолу през водата звуците на валдхорна и си помисли: “Сега тя сигурно плава там горе, тази, която обичам повече от баща и майка, тази, към която са отправени всичките ми мисли и в чиято ръка бих положила цялото щастие в живота си. Всичко бих дръзнала, за да спечеля и нея, и безсмъртна душа! Докато сестрите ми танцуват в бащиния дворец, аз ще отида при морската вещица, от нея винаги ме е било страх, но тя може да ме посъветва и да ми помогне!”

И малката русалка се отправи от градината си към буйните водовъртежи, зад които живееше вещицата. По този път не бе минавала никога, тук не растяха никакви цветя, никаква морска трева, само голо, сиво пясъчно дъно се простираше чак до водовъртежите, където водата като буйно воденично колело се въртеше и завличаше в дълбините всичко, до което се докоснеше. Помежду тия опасни въртопи трябваше да мине, за да стигне до мястото, където живееше морската вещица, като дълго време нямаше откъде другаде да се върви, освен през гореща, кипяща тиня, която вещицата наричаше “торфеното ми мочурище”. Зад него се намираше къщата й, насред странна гора. Всички дървета и храсти бяха полипи, полуживотни, полурастения, които изглеждаха като стоглави змии, порастнали от земята; всички клони бяха дълги, слузести ръце с пръсти като гъвкави червеи, които се движеха по всичките си стави от корена до най-далечното връхче. Те се увиваха здраво около всичко в морето, до което можеха да се докопот, и никога вече не го изпускаха. Малката русалка доста се уплаши, когато се изправи пред тях; сърцето й блъскаше в ужас, беше вече на път да се върне, но си помисли за пренцесата и за човешката душа и смелостта й се върна. Завърза дългата си развята коса здраво около главата, за да не могат полипите да се вкопчат в нея. Видя, че всеки от тях имаше по нещо, което бяха сграбчили, стотици малки ръце го държаха като здрави челичени връзки. Хора, загинали по морето и после потънали дълбоко долу, се бяха превърнали в бели скелети, които надничаха през ръцете на полипите. Корабни кормила и сандъци стискаха тези ръце, скелети на земни животни и една малка русалка, която бяха хванали и удушили, то бе като че ли най-страшното.

Продължение - част 2-ра >>>>>>>>>>>>