14.06.1994
вторник

Днес е седемнайсетият ден. Ани ме кара да и се обадя. Поне съм щяла да бъда наясно. Ако Лина ми кажела, че не иска вече да се виждаме съм щяла да пострадам малко и след това да се огледам около себе си и да намеря нещо ново. Не искам да намирам нищо ново. Никога вече няма да обичам така. Животът ми без нея е лишен от смисъл. Често излизам на балкона и гледам тревата зад блока. Представям си как би изглеждало тялото ми проснато върху нея. Размазано. Нямам смелост да го направя. Не и преди да разбера, че действително не иска вече да ме вижда. А нямам смелост и да и се обадя…

Изминаха три седмици и половина. През тези 24 дена овладях до тънкости сладостното мазохистично изкуство на скръбта. Бях в сесия, а не учех. От трите изпита, които имах един взех с тройка като по чудо, на един ме скъсаха, а последния сама отложих за есента. Всъщност тогава не мислех, че го отлагам, тъй като бъдещето ми изглеждаше мъгливо и невероятно. Просто не отидох на изпит. Майка ми направи опит първо да ме убеди да се прибера у нас, а после да дойде да живее при мен в Младост. За два дена се стегнах, поиграх си на “оздравяла” и след като тя си отиде отново се отдадох на сумрачните радости на самосъжалението. Слушах Лина всяка сряда, притихвах, докато говореше, а после заглушавах музиката и с хълцане.
Не излизах никъде. Не ходех дори и до магазина. Ани, съседката, минаваше през ден и ми носеше нещо за ядене. Една вечер донесе бутилка вино, двете пийнахме и и разказах за Лина. Очаквах да я отвратя, всъщност може би това исках. Не желаех никой да ме спасява и да ме утешава. Скръбта си беше моя. Ани ни най-малко не се впечатли. Продължи да идва с храна и със съветите си. Постепенно открих, че я чакам. Беше първият признак, че искам да продължа да живея. 
Една вечер чух трите почуквания по стената. Сигналът, че някой ме търси по телефона. И до днес помня датата. 21-ви юни. Равноденствие. Беше Лина. Опитах се да не се разплача на телефона. Отговарях едносрично: с “да” и с “не”. Имах чувството, че всяка допълнителна дума може да разбуни нестабилната крива на дишането ми и да разкрачи амплитудите и до шеметни хълцания. Поиска да се видим още на следващия ден. Едва поставих слушалката върху вилката и отново избухнах в плач. Този път сълзи на облекчение.
Вечерта, за първи път от три седмици насам, прах и гладих. Набрала инерция в домакинската работа пуснах прахосмукачка, измих пода в целия апартамент и сложих препарат в умивалниците и клозета. Мушкатото в единствената ми саксия беше изсъхнало, така че слязох да го хвърля в кофата навън. Преди да си легна стоях поне половин час под душа. Дори си затананиках някаква мелодия. Чудех се на какво отгоре ми е олекнало. Може би искаше да се видим, за да ми каже, че няма да се виждаме вече. Но дори и тази мисъл не разпръсна плахо оформящата се радост. Не успях да заспя дълго след като си легнах. Зад затворените си клепачи виждах предстоящата среща. Пишех неизброими сценарии. Търсех мъдри и окуражителни думи. Събудих се още преди шест. Едва ли съм спала повече от три часа. До срещата оставаше половин денонощие. Беше пожелала да се видим в 18ч. в обичайната ни сладкарница до Ректората. Само три часа преди предаването и. Опитах се отново да заспя, но не успях. Треперех от студ, а когато придърпвах одеалото се обливах в студена пот. Станах и излязох из пустите улици.

Отидох в сладкарницата още в шест без двайсет. Лина също дойде малко по-рано. Поръчахме си кафе. Усмихна ми се само с устни. Заговори за предстоящото предаване. Явно искаше да пропъди притеснението и на двете ни, но моето само растеше. Усети. Замлъкна. Неловка тишина. Наруших я първа.
- Май… трябва да ти се извиня.
- Глупости!… Ти просто се бориш за това, което искаш. Точно това ми харесва в теб. Не се затваряш в копнежи и в угризения
Никога не се бях виждала в подобна светлина. Не знаех какво да кажа.
- Ти… как си? 
- Не знам… объркана… не исках да ти се обаждам, за да не ти давам напразни надежди, но ми липсваш…
- Слушай… нека само продължим да се виждаме… Обещавам да не те пипам повече. - опитах да си придам шеговито изражение, но не вярвам да съм успяла.
- Там е работата, че на мен дори не ми беше неприятно. - каза тя внезапно повишавайки тон, сякаш спореше със себе си. Помълча и добави тихо:
- От години никой не е бил така нежен с мен… Може би само мъжът ми… бившият.
Дойде ми да я попитам дали още го обича, но после реших, че не искам да знам.
- Наистина… объркана съм… Приятно ми е с теб, но нещо в мен се противи…
- Пак архетипи…? - нов опит за шега.
- Не знам. Да… съзнавам, че вероятно в съзнанието ми… в подсъзнанието ми е насложена чужда култура, но това не ми помага.
- Знам…
Помълчахме.
- Нека продължим да се виждаме. Обещавам, че ще опитам да мисля за теб като за приятелка.
- Де да беше така лесно… Не искам да те измъчвам… не мога нищо да ти обещая… не искам да ме разбираш неправилно…
- Разбирам… Радвам се че водим този разговор… Не ме измъчваш. Никога не съм била така щастлива, както съм с теб. - съзнавах, че не казвам истината докрай: с Андро също бях щастлива - Дори и да останем само приятелки…
- Ама не разбираш ли?! Не искам да се привързваш към мен! Не искам щастието ти да зависи от мен!
Замълчах. Едва си сдържах сълзите. Допихме си кафето в мълчание Разделихме се без уговорки.
Ревнах едва като се прибрах вкъщи и цяла вечер не спрях.

15.04.1990
неделя

Ида отново заговори за Рим!!!! Не го беше споменавала цели три месеца. Вече мислех, че не е говорила сериозно и се бях примирила. Вероятно ще заминем следващия, или по-следващия уикенд. Ще умра от вълнение!!! Окачих си на стената календар, на който сутрин заграждам всеки отминал ден от тези, които остават до идния петък. Ако после трябва да чакам още една седмица просто не знам дали ще доживея!!!

Броях дните и в мен растеше предчувствието за нещо голямо и прекрасно. Не се и съмнявах, че в Рим най-сетне ще получа това, за което копнеех още от онзи съдбоносен октомври: близостта на Ида. Ласките и. Вярвах, че затова ме води там.
Тръгнахме по пладне един петък в края на април. Ида искаше да отпътуваме рано сутринта, за да избегнем жегата, но нещо я задържа и потеглихме точно в най-големия пек. Слънцето ме жареше през предното стъкло на колата, чувствах, че се топя и разтичам и сигурно ако Ида не беше до мен нямаше да запазя и един добър спомен от това пътуване. Беше казала, че ще ни трябват около седем часа, за да стигнем до Рим, но на места трафикът беше тежък, в петък вечер всички пътуват, така че когато влязохме в града минаваше единайсет часът. Първите минути от римското ни приключение не ме оставиха силно впечатлена. Крайните квартали, или поне тези, през които минахме, не бяха много по-различни от миланските. Но колкото повече навлизахме в сърцевината на града, толкова повече кокорех очи и замлъквах. 
Ида имаше апартамент в Авентино. Отидохме там, за да оставим колата, да си вземем по един душ и да се преоблечем. Бях малко разочарована, когато ми показа стаята, в която ще спя (с единично легло), но реших, че вероятно първата нощ ще ме остави да се съвзема от пътуването. Когато си поотдъхнахме излязохме, за да потърсим ресторант, където да вечеряме. Ида спря едно такси, каза на шофьора някакъв адрес, но така и не стигнахме до там. Още щом минахме покрай Колизея помолих да спрем и да слезем там. Щях да остана разочарована на другия ден, когато се върнахме по светло. С нищо, което бях виждала преди не можех да го сравня. Някак изоставен и зловещ ми се видя с грубия си камък и със зейналите си обли сводове, зад които обитаваше мракът. И същевременно сияеше целият на светлината на прожекторите, едновременно плътен и нереален. Така осветен изглеждаше като сън, който очаквах всеки момент да се разсее в нощния въздух. На дневна светлина вълшебството се губи. Човек не вярва в духове, когато слънцето му пече в гърба. Не знам колко време съм стояла там, но в един момент на Ида и омръзна и ме дръпна за ръката.
-Хайде, утре пак ще го гледаш, гладна съм.
Не я оставих да вечеря. Позволих и само купичка сладолед в едно заведение на открито. Едва оставила лъжичката в празната чаша, я хванах за ръка и отново я повлякох по улиците. Нямах представа откъде минавам и къде отивам. От двете ми страни се плъзгаха като на филмова лента църкви, колони, паметници, фонтани… Почти тичах по улиците в нетърпението си да видя всичко наведнъж, да затворя в съзнанието си този огромен, разлюлян лунапарк от камък и светлина. 

На другата сутрин се събудих в седем. (А обикновено човек и с кран не може да ме вдигне преди десет. Особено ако съм си легнала в четири сутринта.) Надникнах в стаята на Ида. Спеше дълбоко. Погледах устните и. Голото и рамо. Извивката на лявата и гърда, покрита едва наполовина от одеалото. Стори ми се най-красивата гледка, която някога съм виждала, с червените и къдрици разпилени на възглавницата, с линията на меко докосващите се устни и със светлината на млечната и кожа. Спомних си, че когато я видях за първи път ми се видя не толкова хубава, колкото женствена и чувствена. С времето бях успяла да си внуша, че е най-красивата жена на света. Бях стигнала до там да оценявам едно момиче като красиво само ако в него открия нещо от Ида.
Измъкнах се на пръсти от стаята и. Студеният душ беше задължителен. Излязох, поскитах по пустите съботни улици, купих си сладолед и се прибрах към девет. Ида се беше събудила. Целият апартамент ухаеше на кафе. 
Онази събота се превърна в най-главозамайващият и изтощителен ден през целия ми дотогавашен живот. Отново се озовах в световъртеж от улици, църкви и паметници. Накрая на деня се чудех дали съм видяла Фонтанът на четирите реки на Пиаца ди Спаня, или на Пиаца дел Кампидолио. Що се отнася до Пиаца Навона, питах се дали не съм срещала това име някъде в Милано. И все пак има неща, които ще помня, докато съм жива. (Или поне докато не ме порази склерозата.) Различни усещания. Кратки фрагменти из римските ми скитания. Пърхане на гълъбови криле по площадите. Слънчеви лъчи, затворени в избухващи множества от капки във фонтаните. Мигът, в който излязохме на открито в купола на катедралата Сан Пиетро и под нас се протегна Рим - античната блудница (по волята на клишето), притискала върху седемте си гърди неизброими светове и култури. Докъдето погледът ми стигаше – дворци и камбанарии на църкви. Двайсет и пет века сгушени пред мен. След миг щях да си отида, а градът да остане. Колко ли още… след мен…
Точно там горе, на купола, изпитах за първи път желание да снимам. Не исках само след миг всичко това да ми бъде отнето и погледът ми върху него да се изгуби завинаги. Тази мисъл ме плашеше.
Спомням си как си купих първия си личен фотоапарат. Влязох в един магазин на Панасоник, разгледах апаратите във въртящите се витрини, запомних цените и попитах притеклия се на помощ продавач дали имат фотоапарати за бавноразвиващи се.
- Само щракам едно бутонче и апаратът си върши всичко сам.
- Да, ето този - каза той и ми извади от витрината сребриста метална кутийка.
- А другият до него? Защо е почти два пъти по-евтин?
- Ами на него трябва да му въртите и едно колелце, с което се превърта филмът. - обясни продавачът със съчувствен израз на лицето, предвещаващ непосилните усилия, които ще ми коства въртенето на колелцето.
- Ами… мисля, че ще се справя с колелцето. - казах, след като обмислих внимателно ситуацията.
Платих и повлякох Ида обратно към Сан Пиетро. 
На обяд домакинята ми ме заведе в “И дуе ладрони”. По-снобарски ресторант нямаше да намери и с кастинг да го беше търсила. Келнерът ми поднесе меню, за което след дълго научно изследване включващо обстоятелствени лингвистични съпоставки, отсъдих, че вероятно е на италиански. Нищо, че не разбирах и дума от написаното (като се изключат заглавията на различните категории ястия: салати, супи и т.н.). Ида ми се усмихваше като Джокондата, докато четях менюто. Нещо в изражението и ме навеждаше на мисълта, че е решила да ми отмъсти, затова че предишната вечер съм я оставила без вечеря. Последва класическата сцена от американска комедия: тийнейджър, или грубоват пролетарий попада във високопарен френски ресторант и се интересува от цената на чийзбургерите, която не е успял да намери в менюто. Когато келнерът ме попита какво ще поръчам, изпитах към него дълбока благодарност, че се е обърнал първо към Ида и обобщих поръчката си с едно:
- Същото като за нея, ако обичате. - като се надявах, че френските слова, които двамата си бяха разменили миг преди това означават “Пиле на грил с пържени картофки”. Изведнъж усмивката на келнера ми се стори автентична. Очевидно бях избързала с превода.
Под купола, който след малко сервитьорът подигна под носа ми, се бяха изтегнали няколко розови рака върху зелена салата. Ида ги нарече лангусти. Това с нищо не улесняваше положението ми. Умирах от глад, но реших да изчакам сътрапезничката ми да започне първа. Тя ме гледаше в очите и ми се усмихваше все така по джокондски. 
- Е? Бон Апети! - пожела ми тя и се чукнахме със студените чаши с бяло вино. Но не пристъпи към поглъщане на лангусти.
- Е? - казах на свой ред - Не знаеш ли как се ядат тези неща, че чакаш аз да ти покажа?
Тънкият ми опит за манипулация беше несполучлив.
- Просто си мисля, че тъй като си моя гостенка е редно да те изчакам да започнеш първа.
Отрязах си малко салата от края на чинията.
- Е? Започнах.
Усмивката на Ида ставаше все по-неудържима. Продължаваше да не посяга към лангустите. Очевидно смяташе, че след като е в Рим не и е нужно нищо повече от хляб и зрелища. Хляб на масата имаше. Зрелище също: аз. 
Погледнах нахално Ида, хванах една лангуста за опашката, повдигнах я пред лицето си, подуших я за по-живописно, разчупих я с пръсти и лакомо изсмуках месото от черупката. Стори ми се най-вкусното нещо на света.
Ида притискаше устата си с шепи, за да не се смее на глас. 
- Всъщност, тук се ядат така… - каза тя, взе крайните прибори от легиона вилици, ножове и лъжици, който беше обкръжил чиниите ни, и направи с тях някаква магия, при която месото на лангустата излезе цяло и непокътнато от черупката - Но на мен твоят начин повече ми харесва.
Взе втори рак от чинията си, поднесе го пред лицето си, подуши го, разчупи го с пръсти, и излапа месото му. Келнерът стоеше на пет крачки от нас и се усмихваше почтително. Аз също се усмихвах. Явно се бях измъкнала от ситуацията.
Но Ида категорично беше решила да постави нервите ми на изпитание. От всичко, което донесоха на масата кажи-речи само салатата се ядеше с добрата, стара плебейска четиризъба вилица. След като с леко съжаление изпратих чинията с черупки от лангусти, пред мен бе поставено друго блюдо, този път обитавано от… охлюви. Трябва да съм пребледняла. При всякакви други обстоятелства бих се предала. Не и пред Ида. Не! Тя не трябваше да си мисли, че принадлежа на варварско племе, което по цял ден поглъща хамбургери и пица! Не беше подобава на една наследница на многовековна култура; на една дъщеря на народ, който е разпалил светлините на ренесанса, докато останалата част от Европа е тънела в безпросветно и мракобесническо средновековие, да отстъпва паникьосана пред някаква си чиния с охлюви. 
Погледнах Ида право в очите с най-велико-инквизиторския си поглед и казах:
- Нали не искаш сега целият ресторант нас да гледа?
- Откъде знаеш, че не искам? - попита Ида с привидно нахалство, но в гласа и долових респект.
- Просто знам. Затова сега ще ми покажеш как се ядат тези неща. - хванах най-големия от редицата ножове, за да звуча по-убедително. 
И тя ми показа.
Излязохме от ресторанта разплути от преяждане и замаяни от виното. Сигурна съм, че келнерът е имал какво да разказва вечерта.

Малко след този разточителен обяд се озовах в църквата Санта Мария ин Козмедин, където си пообщувах с прочутата “уста на истината”. 
Не помня по какъв повод заявих гръмко на Ида, че аз никога не лъжа (с категоричността на човек, който систематично омаловажава, или направо забравя изречените неистини, за да успява да поддържа представата си за себе си. Сега вече съм доста по-пестелива в подобни твърдения.)
- Нима? - усмихна се Ида и усмивката и беше лукава - Това може лесно да се провери. Само на две преки сме от Санта Мария ин Козмедин и La bocca della verità.**
- Това пък какво е? - попитах нехайно.
- Една маска. Според традицията ако лъжец си сложи ръката в устата и, тя му я отхапва. - Ида понижи тон с една октава, сякаш ми разказваше филм на ужасите. В интерес на истината усетих, че потрепвам. Кой беше казал “Знам, че е истина, но аз не вярвам”? Е, за мен важеше обратното. Във всеки случай колкото и смела и скептична да е усмивката ти, през ума ти прибягват всички малки увъртания, в които си се заплитал напоследък. 
Вероятно ако сега ми се отдаде случай да видя маската, бих разпознала божеството, което изобразява, но тогава гръцката митология и нейното римско отражение представляваше за мен вода не по-малко мътна от Библията и всички други космогонични текстове и предания, в които човечеството е направило опит да разгадае божеството. (не че сега са ми много по-бистри.) Застанах пред нея и се опитах да укротя надигналата се в мен ирония към този наивно изваян гняв. (А може би иронията имаше за цел да успокои лекото присвиване в стомаха ми? Но все пак по-добре да не подхождаш към римските божества с ирония. Особено ако ти предстои да си слагаш крайниците в устата им.)
Ида присви устни.
- Аз не бих си сложила ръката там, но ако настояваш… - цял ден не беше спряла да се забавлява за моя сметка.
Погледнах решително божеството в очите (вероятно за да не го гледам в устата).
- Обичам те. - Казах, продължавайки да гледам маската. Не Ида. Спасявах се с двусмислеността на изречените по този начин думи. Повдигнах си ръката и я подпрях между разтворените каменни устни.
Не ме захапаха.

________________________
**   - Буквално “Устата на истината” - каменна маска в църквата Санта Мария ин Козмедин, изваяна във формата на лице на тритон.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>