28.10.1989
събота

Ида закъснява. Трябваше да дойде да ме вземе в осем. Сега е осем и десет. Пиша тук, за да убивам времето. Пак ще ме води на някакъв купон. Гръмна ми главата от купони. Не може ли просто да си бъдем заедно? Само двете?
А! Забравих да напиша нещо важно. Миналата седмица един познат ми каза, че разбрал от тв, че в България имало антиправителствена демонстрация, или стачка, или нещо такова. Полудях от радост като го каза. Ако това е истина значи най-сетне народът ни се пробужда. Ще ми се да съм при демонстрантите!!! За първи път откакто съм тук ми се иска да съм си в България. Ако не беше Ида щях да си отида…

Есента преминаваше някак незабелязано, губеше се между срещите ми с Ида. Имах чувството, че само до нея съм жива. В останалото време някак съществувах, броях дните и часовете до следващата ни среща. Всичко, което преди ми се виждаше красиво сега само ме измъчваше, ако не можех да го споделя с нея. Сякаш не ми стигаха собствените ми сетива, исках да възприемам света и през нейните. Чувството, което изпитвах ставаше все по-обсебващо. Ревнувах я от всички, от мъжа и, от приятелката и, за която Ида никога не говореше, от приятелите и, от нещата, които правеше без мен, от местата, където ходеше без мен…. Знаех, че не трябва да я карам да се чувства преследвана, но колкото и да се стараех да прикривам ревността си и копнежа си по нея, те сякаш прозираха във всяка моя дума, в начина, по който я докосвах, дори в опитите си да се шегувам усещах горчивина. Налагах си да си меря думите и това, което не доизказвах след това растеше в съзнанието ми, превръщаше се в единственото нещо, което е от значение.
Ида често ме водеше в нощни заведения, които не забелязвах, защото сетивата ми бяха запълнени единствено от нея. Дори не мога да възпроизведа имената на местата, където ме водеше. Спомням си само усещания: как потъвам в меката седалка на колата и, далечния дъх на застоял въздух и цигарен дим, топлината на бедрото и, притиснато о моето, хладния нощен въздух навън, неоновите светлини по улиците, и отново светлини в заведенията: завихряния от ярки цветни светлини, музика, толкова силна, че усещах ритъмът и да отеква в стомаха ми. И Ида… Ида, която говори с някого, танцува с някого, някой я прегръща, тя се смее, флиртува… но дори и в тези мигове на привидно оживление никога не сваля онази маска от лицето си… онзи едва доловим нюанс на отегчение…
Понякога я мразех. Когато не беше до мен я виждах друга - топла, жива, малко сантиментална. Прегръщахме се и плачехме заедно… когато я нямаше. А в действителност ме мъкнеше по бутици и искаше да одобрявам роклите, които си купуваше. Пръскаше луди пари за дрехи и бижута. Когато я питах защо го прави, тя учудено повдигаше рамене.
-Просто игра… не по-лоша от всяка друга.
Понякога я водех из любимите си места в Милано - в парка Семпионе, в Монтаньета, в заведенията около каналите, където вечер обичах да гледам отраженията на светлините във водата. Чаках с нетърпение моментите, когато се съгласяваше да я развеждам из града, а когато тези моменти най-сетне настъпваха, усещах, че скучае. При това скучаеше някак… показно. Недоумявах как е възможно човек да се разхожда в мек есенен ден в парка и да не се радва на сладостното ухание на влага и на тлен и на шумоленето на листата под стъпките му. Но с Ида всичко беше възможно. Тя се чувстваше добре само в хаоса на безкрайните приеми, които даваше в къщата си, в треската на нощните клубове и в бутиците.
Понякога наистина я мразех…
Вбесяваше ме предизвикателната и липса на чувствителност към всичко, което харесвах, цинизма и, разточителността на вечните и партита, повърхността и, с която сякаш се гордееше, и най-вече онази преднамерена нотка на отегчение в погледа и… толкова неща в нея ме изпълваха с негодувание, че сама недоумявах как е възможно така отчаяно да я обичам…

22.05.1994
неделя

И най-сетне стигнахме до Витоша!!! Първия път беше на десети април. Взехме кабинковия лифт от Симеоново, след което продължихме с Романския. Вече си мислех, че правим повторение на първата ни екскурзия с Андро до Витоша (Бяхме в лятна ваканция и една юлска неделя решихме да ходим на кино. Закъсняхме за филма, който искахме да гледаме, седнахме на бордюра пред киното и подхванахме преговори на тема “А сега накъде?” 
- Ми на Витоша. - предложи внезапно Андро.
Идеята ми се стори толкова налудничава, както бях облечена с една от двете си официални рокли и гримирана като за соаре, че приех на момента. Отидохме с автобус до Симеоново, от там на лифта. Горе си купихме кюфтета с пържени картофки, качихме се на Романския и блажено се повозихме, похапвайки си обилно. Междувременно, дали защото видях, че минаваме над преспи, но изведнъж ми стана студено в лятната ми рокля. Слязохме на края на линията и попитахме служителя, който ни посрещна накъде води пътеката пред нас.
- Ми към Черни връх. - каза той и посочи с пръст към върха, за да не го объркаме случайно с нещо друго. 
Двамата с Андро се спогледахме, поклатихме категорично глави в смисъл на “Забрави!” и поехме по обратния път. Преди да се качим на кабинковия лифт си купихме еклери, за да компенсираме изразходената в туризъм енергия.)
Та бях започнала да се надявам и сега, че няма да ми се наложи да тормозя величествените си задни части в катерене, но се оказа, че Лина е на съвсем друго мнение. При други обстоятелства пътеката към върха щеше да ми се стори повече от трънлива, но до изгората ми всичко ми изглежда по-леко и по-привлекателно.

Времето отново беше прекрасно. Небето бе ярко синьо. Високо над нас се разгъваха млечни облачни фигури. Спрях се да ги погледам и пак се сетих за Андро.
- Тангра и днес е благоразположен към нас. Виж какъв красив ден!
- Май и ти си езичница като мен.
- А? Езичница? Защо да съм езичница? - попитах задъхано, докато се опитвах да догоня Лина.
- Ами и преди съм те чувала за споменаваш Тангра.
- А… бъзикам се. Защо? Ти в Тангра ли вярваш?
Отговори на въпроса ми с въпрос.
- А когато не се бъзикаш как Го наричаш?
- Кого? А… ми не знам. 
- Йехова.
- А, не, не Го наричам така.
- Дори и да не Го наричаш така, мислиш за Него като за Йехова.
Замислих се, или по-скоро спрях да си почина под претекст, че съм се замислила.
- Права си… познавам Яхве много по-добре от Тангра.
- Ще рече никак.
- Защо никак? -засегнах се аз -Чела съм Библията.
- Имах предвид, че Тангра никак не познаваш. Както и аз. Не е ли странно?
- Кое да е странно?
- Че наричаме Бога.демиург Йехова, а не Тангра. - започна да се ядосва Лина..
- Че в цял свят е така. Имам предвид там където изповядват християнската и юдейската религия.
- Именно. И не е ли странно?
- Не знам… всъщност странно е… когато говорим за сътворението, за доброто и злото обикновено изхождаме от еврейската космогония, от мита за грехопадението. Това ли имаш предвид?
- Да… напластени в съзнанието ни архетипи…
- А ти знаеш ли, уважаема, че именно юдейската цивилизация, единствена от древните цивилизации, е познавала хомофобията? - просто нямаше как да не и го върна за онова “Гняс!”.
- Е, не вярвам да са били единствените…
- Не знам, така четох.
- …но съм чувала, че дължим съвременните си задръжки по отношение на секса и голотата на евреите.
- Да, и това го пишеше в същата статия за евреите и хомофобията. Не е ли странно наистина? Това, което в древността е било едно номадско племе предава схващанията си за Божията природа и всички произтичащи от нея морални проблеми кажи-речи на целия съвременен свят… Нали не мислиш, че съм расистка, антисемитка, или нещо от този род? Не казвам, че е правилно, или неправилно, не раздавам оценки. Просто се съгласявам с теб, че е странно.
- Не мисля разбира се… А и има ли значение какво мисля за теб?
- Има, разбира се, за мен си важна…
Лина замълча.
- Даааа… права си за архетипите. Дори сега, когато говоря за Йехова и за Тангра, при цялото ми убеждение, че Господ има неизброими имена, познава ги всичките и на всичките отговаря, стига да Го викаш с чисто сърце… все пак изпитвам нещо като смътен страх. Сама не знам дали от огъня на библейския ад, или от огъня на средновековните клади. 
Лина се разсмя.
- И аз… понякога… Ама теб сега всъщност от какво те е страх? Защото си говорим за Господ ли? Нали знаеш, че заповедта “Не произнасяй напразно името Господне” произлиза от убеждението на древните египтяни, че знаенето и произнасянето на Божието име дава власт върху божеството? А що се отнася до мисленето… т.е. до това кой какво мисли за теб, не смяташ ли, че ще си много по-свободна и щастлива ако просто си кажеш, че не ти пука?
Вдъхновена от това последно напътствие я прегърнах и я целунах по слепоочието.

С Лина вече ходим на Витоша всяка събота. Започвам да си мисля, че онази нейна приятелка, за която ми спомена, докато ме изпращаше след гостуването ми у тях, е хванала някакво рядко хронично заболяване, което се проявява само в събота. 
Заведох я по маршрута ни с Андро: до Копитото, и после до Офелиите. Линка има тренинг и изобщо не се страхува от ходене. Аз също започнах да свиквам; все по-малко се изморявам.
На Копитото беше прекрасно. Както никога София не беше покрита от смог и се виждаше бистра и пъстра, като на длан. Снимах много.
Странно ми е, че преди с Андро се разхождахме по тези места и аз му говорех за Лина. А сега разказвам на Лина за Андро. Казва, че и го описвам така съвършен, че си умира от любопитство да го види. Може би трябва да се обадя у тях и да попитам дали понякога се прибира от Торонто. Ако телефонът им е все още същият… Но не ми се иска да се обаждам. Не защото си мисля, че едва ли се прибира от Канада и няма смисъл. По-скоро точно обратното. От страх, че ще го открия. Не знам как бих го погледнала в очите след онези пубертетски изпълнения…

Това бяха едни от най-щастливите ми дни. Не само през онази пролет, но може би и в живота ми. Цяла седмица чаках да стане събота. Живеех за тези наши витошки разходки. Понякога се страхувах, че се повтаря историята с Ида. Че пак ставам зависима от някого. Че отново рискувам да страдам. Очевидно Николина беше хетеросексуална и нямаше намерение да започва връзка с жена. Беше ми го казала почти в прав текст тогава в сладкарницата. В такъв случай на какво се надявах?
Но всички тези въпроси ме измъчваха само през седмицата. Дойдеше ли съботата единственото нещо, което съществуваше беше Лина. Да бъда до нея, да я гледам, да и слушам гласа, да виждам света през очите и… всичко, от което имах нужда… Поне така си мислех тогава… Докато един ден…
Лежахме в тревите на Офелиите и гледахме облаците. Както преди години правехме с Андро. Мълчахме. Облаците се разстилаха над нас, гонеха се, преливаха се един в друг, очертанията им във всеки миг се меняха… Замислих се… Това безкрайно разливане на облаците… сякаш рисуваше самия ни живот с цялата му ефимерност… животът ни… безплътен и бегъл… и изплъзващ се… като облаците…
Почувствах се някак особено. Хем ми беше хубаво, хем тъжно… Лина беше седнала в тревата и бе прегърнала свитите си колене. Слънцето вече се спускаше на запад. Огряваше косо косите и те сякаш излъчваха златисто сияние. Обгърнах с ръка раменете и и целунах кичура, който падаше през челото и. Не реагира. Не се доближи до мен, но не се и отдръпна. Отметнах кичура и я целувах по челото. После по веждите… по клепачите… съвсем леко… едва ги докосвах с устни… Сгуши се в мен. Отпусна глава на гърдите ми. Зарових пръсти в косите и и продължих да целувам очите и… после скулите… бавно слизах към устните… усещах дъха и… Дръпна се рязко. Изправи се. “Да вървим”. Нищо повече не каза през целия път до София.
Проклинах нетърпението си…

10.11.1989
петък

Живков си е подал оставката! Ще се побъркам! Не мога да повярвам!!! Чух го първо по РАИ Уно, после и по РАИ Дуе. “Тодор Зивков - казаха - българският диктатор…” Скочих от фотьойла пред телевизора и захванах да обикалям в кръг стаята и да си говоря сама. Ако някой ме беше видял щеше да повика специализирана помощ. Обадих се на Ида, че няма да отида на купона у тях!!!! Мисля, че не се натъжи много. Майната и! Ще полудея, наистина, само сменям каналите и търся новини. И берлинската стена паднала, ревах пред телевизора, докато гледах как гедерманците я рушат и я прескачат и хората от двете страни се прегръщат разплакани. Потърсих Свободна Европа, но не се чуваше ясно. После, обаче, успях да хвана българските новини на ВВС. И там го казаха! Истина е!!!!
Като се прибра майка ми от работа исках първа да и кажа, но тя вече го беше чула по радиото в колата. Устроихме си малък празник - водка, бонбони и сълзи. Толкова ми се искаше Ида да е тук, да празнуваме заедно, но тя не би разбрала… 
Майка ми извади последните снимки, които бяхме правили в България през лятото, когато ходихме на екскурзия в Рила. Като видях само снимките - от планината, от манастира, още повече се разревах. Толкова да е красива България! За първи път разбрах колко много я обичам! Сега вече бих се върнала! Само да не беше Ида. Не мога да си представя живота си без нея…

Ноемврийските събития в България в известна степен ме отдалечиха от Ида.. Почти не излизах. След училище веднага се прибирах вкъщи. Следях всички новини на RAI, от време на време успявах да хвана Хоризонт, най-много слушах ВВС. Между другото забелязах, че Ида започна да ме търси по-често. Сякаш интересът и към мен се засили, откакто видя, че си имам и други вълнения, освен нея. Говорех и много за България, но ми се струваше, че нея я вълнува не толкова това, което става, колкото моите реакции. Гледаше ме с любопитство, задаваше ми леко иронични въпроси, с които ме разпалваше още повече. Имах чувството, че с целия си патос едновременно я разсмивам и я трогвам.
През декември интересът ми към събитията в България се поразми в коледната треска. Скитах навън по цял ден и особено привечер, за да разглеждам витрините и украсите по улиците. Струваше ми се удивително красиво. Този безкрай от трепкащи цветни светлини, елхи, витлеемски звезди; коледните песни, които звучаха от всяка църква, магазин, заведение…; тълпите по търговските улици; хора нарамили елхи, прегърбени под камари от пакети…, от всичко това свят ми се завиваше, не знаех къде да гледам по-напред; сякаш целият свят се беше превърнал в подвижна илюстрация от детска книга (“Като в “Хари Потър”!” - възкликна дъщеря ми, когато миналата Коледа се опитах да и опиша усещането) и извън нея, извън този простичък свят, не съществува нищо: нито сложните и натоварени с минало, с казано и с неказано, с амбиции и с условности ежедневни отношения; нито ограниченост във времето и смърт. По Коледа всичко е вечно: досега движението на времето ти е изглеждало линейно, а сега е кръгово. Затваряш се в илюзията за вечна повторяемост и ето те наистина вечен… поне в този миг.
Чаках Коледа повече от месец, а трите и дни отминаха - кратки и световъртежни - като возене на въртележка в Луна парк. Не бях истински щастлива, защото си мечтаех да прекарам поне няколко часа с Ида, а тя замина при родителите си във Венеция.
Върна се едва след Нова година. Отидохме да пием горещ шоколад в Кафе Кастело. 
- Как си? 
Повдигна рамене. Не помня някога да съм я чувала да отговаря с “Добре съм”.
- Какво значи това?
- Нищо. Може да е по-добре, но може и много по-зле. Не се оплаквам.
- Добре де, какво, по дяволите, трябва да се случи, за да си щастлива?
Пак повдигна рамене.
- Ти как изкара?
- Прекрасно! - Не че отговаряше докрай на истината, но не исках да звуча като нея. - Пообикалях доста града. Беше приказно.
- Какво толкова му намираш на този Милано? По мое мнение няма по-грозен град в Италия. Виж само каква бъркотия от стилове е в центъра. От тези грозни сгради от 60-те червата можеш да си изповръщаш.
- Да бе! Не си виждала софийски комплекс.
- Предполагам, че е същото. 
- А ти след като толкова мразиш Милано как така си дошла тук от любимата ти Венеция?
- Мъжът ми е един от шефовете на Пирели. - за първи път споменаваше съпруга си. Неохотно, както ми се стори. Или може би така ми се искаше. - А ти в Рим била ли си някога? Или във Венеция? Или във Флоренция?
- Никога. Не съм излизала от града.
Ида ме изгледа с нежно съчувствие.
- Трябва да отидем заедно в Рим през пролетта.
Щях да изпусна чашата от вълнение. При това ключовата дума в изречението за мен не беше “Рим” а “заедно”. Няколко дни заедно с Ида… Бях готова да ги прекарам и в място, на чиято вратата виси табела с приветствие към посетителите гласящо “Надежда всяка оставете”.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>