Намерих телефон и си повиках такси. В колата изминаха минути преди да успея да си събера мислите и да кажа адреса си на шофьора. Цял ден не можах да дойда на себе си. Ходех по улиците като внезапно ослепяла, за малко да ме блъсне трамвай. И на другия ден не се чувствах много по-адекватна. Всъщност все още бях толкова замаяна, че когато по обяд телефонът у нас иззвъня и един плътен женски глас ми каза, че се обажда Ида, не успях да свържа веднага името с утринното си видение. Когато все пак се сетих кой ме търси се разтреперих цялата. Каза ми, че има два билета за опера и няма с кого да отиде. Заекнах, докато отговарях, че ще отида аз.
Представлението беше същата вечер. Бях чувала, че много хора използват Ла Скала, за да поднесат малките си лични спектакли от маркови дрехи, скъпи кожи и бижута. Разгледах притеснено гардероба си и не открих нищо, което да не изглежда нелепо в подобен театър. Нямах нито време, нито пари, за да изляза по магазините, така че не ми оставаше нищо друго, освен да се утеша, че ще съм единствената в салона, която е отишла да гледа, а не да се показва. Думите са хубаво нещо. Винаги можеш да ги подбереш така, че да обърнат нещата в твоя изгода.
На излизане ме засече майка ми. Ококори очи като разбра накъде съм тръгнала.
- Как така в Скала? Там билетите се купуват месеци преди спектакъла. Ти имаш ли билет?
- Имам, но не е в мен.
- А платила ли си го? И откъде намери пари?
- Не съм го платила още. - постарах се да звуча уверено, въпреки че започвах да се притеснявам. Бях чувала, че билетите в Ла Скала струват цяло състояние.
- Ама ти луда ли си?! Знаеш ли изобщо какво правиш? Не съм милионерка, за да ти позволя да се развличаш като баронеса! Аз се съсипвам от работа…
Нещата отиваха към обичайната беседа на тема “Всичко, което правя за теб”, поднесена с много жар и темперамент. Върнах се стаята си и си взех парите, които пестях за касетофон. Сигурно не покриваха и четвърт от цената на билета, но не му беше време да искам пари от майка ми. А и тя едва ли имаше в момента. Излязох и блъснах вратата, препречвайки път на словесното торнадо, която ме преследваше. Отправих се към театъра със свит стомах. С кой акъл бях приела поканата? Бях на път да се изложа така, че в сравнение с този нов гаф опулената ми загуба на дар слово от предишния ден да изглежда като тактично и изразително мълчание на дипломат.
Ида я нямаше пред театъра. Изминаха петнадесет минути, а тя все така не се появяваше. Явно някой ми беше направил номер. Какъв несравним идиот съм!!! Как можах да се вържа!!! Та тя дори не ми знае името! Откъде ще ми намери телефона?! А и дори и да го има откъде на къде да се обажда на мен: 19-годишната пикла от България??? 
И въпреки всичко нещо ме караше да стоя там и да чакам. Вече бях сигурна, че жената от телефона не е била тя, но толкова много ми се искаше да я видя дори и за миг сред всички тези дами, които влизаха в театъра с изражения на снежни кралици. Гледах дългите им рокли с дълбоки деколтета, които предизвикваха неотзивчивите погледи с нанизи от перли и всякакви видове скъпоценни камъни, и се чудех дали трябва да се радвам, че съм се отървала от унижението да се влея в техния поток със скромните си черни панталони и бяла риза, както и от още по-голямото унижение да си призная, че не ми стигат парите, за да си платя билета, или да страдам, че не съм видяла Ида. Представях си как някой отстрани ме гледа и злорадства, че е успял да ме върже с толкова евтин номер. 
“Още две минути и си тръгвам”, казах си и точно в този миг я видях да слиза от поредното такси спряло пред театъра. “Сега само да не замлъкна отново като риба, при това пържена и залята със сос тартар” - беше последната ми мисъл преди да тръгна към нея с нещо, за което се надявах, че наподобява усмивка. 
Тя също се усмихваше и като че ли долових в изражението и ирония, може би защото бях настроена, че ме очаква вечер на гафове и унижения. Спести ми коментара си за външния ми вид, но ми се стори, че го разчитам в погледа и. Ситуацията сякаш я забавляваше. Извини ми се за закъснението си.
- Нали го знаеш трафикът в Милано?
- В интерес на истината мислех си, че са ми вързали номер и в последните десет минути се чудех предполага ли се, че имам мозък, след като стоя тук и продължавам да ви чакам.
Бях толкова напрегната и целенасочена в решимостта си да я впечатля със самоирония и чувство за хумор, че за цялата вечер нито една шега не ми се получи. 
- Да си говорим на ти. - каза тя след като учтиво се засмя - Особено след малката ни среща вчера.
Вероятно ми пролича, че се изчервявам.
За първи път влизах в Ла Скала и сигурно във всеки друг момент щях да остана заслепена от обстановката вътре. Но сега съзнавах така силно присъствието на Ида до мен, че всичко друго изглеждаше някак приглушено и смалено. И все пак когато излязохме на първи балкон, където ни бяха местата, се спрях за миг, и чух от устата ми да излиза едно нищо не значещо и всеобхватно “Ооо!” Ида се обърна и тихо се засмя. 
- За първи път ли влизаш тук?
Кимнах, неспособна на думи. 
- Все едно виждам себе си преди двайсет години.
Почувствах се задължена да и направя комплимент.
- Какво значи това? Че са те водили тук в кърмаческа възраст ли?
Не казвах това, което мислех. Предполагах, че е на около 35. Оказа се на 37.
Ида се усмихна. Личеше си, че и е станало приятно.
- Ти ми изглеждаш на 20, значи съм била на кажи-речи на твоята възраст, когато за първи път ме доведоха. Бях на 18, струва ми се. 
Галантно се изненадах.
Седнах на мястото си и се опитах да обхвана с поглед цялата зала. Почувствах се мъничка и някак изгубена в този исполински кошер от позлата и червено кадифе. Жуженето на множеството около мен ме обгърна цялата. Сякаш пропадах в него. Стори ми се, че фреските на тавана пластично се разгръщат над мен. Един прожектор проследи пътя на диригента. Едва сега се сетих, че дори не съм попитала какво ще гледаме, но познах операта още от първите тактове. Една от малкото опери, които познавах от начало до край, пак благодарение на Андрей. Един от малцината ми любими оперни композитори - Пучини. “Бохеми”. Не знам какво ми стана, но плаках от началото до края. Андро ми беше записал операта на две касети - с Мирела Френи под диригентството на Караян, така че я знаех наизуст, но това не ми попречи да се почувствам съпричастна на откритието на Рудолф (Che gelida manina) и да се умиля от признанието на героинята, че се нарича Мими, а докато накрая Рудолф отчаяно зовеше Мими, едва сдържах хълцанията си. Не че наистина успях да ги сдържа. Преди да се върне осветлението в залата избърсах набързо шестте реда сълзи и сополи, но от погледа на Ида, в някаква степен развеселен, но и отправен някъде навътре в нея, разбрах че и е пределно ясно как съм реагирала на спектакъла. 
Умълчана я следвах из фоайето и отново само кимнах, когато попита искам ли да отидем някъде да пием кафе. Оказа се, че в сградата на операта има сладкарница. Заведе ме там. Помълчахме.
-Значи ти хареса? - каза най-сетне.
За пореден път кимнах. После се сетих за билетите и всички прочувствени и патетични слова, които се надигаха в гърлото ми бяха заместени от едно прозаично и уплашено:
- Колко… ъъъ… ти дължа за билета?
- Нищо не ми дължиш. Нали аз те поканих.
- Това нищо не означава. Приех да дойда не за да ти правя компания, а защото наистина ми се ходеше на опера. (хладнокръвна и долнопробна лъжа) 
- Забрави за билета, ти си моя гостенка тази вечер.
Надявах се, че не ми личи какъв камък; каква белоградчишка канара ми се е свлякла от сърцето.
- Благодаря ти! Просто не знам какво да кажа…
- Нищо не казвай… А и аз ти дължа извинение.
- Извинение? - стомахът ми отново се сви. Надявах се, че няма да говорим повече да предишния ден.
- Да, и ти знаеш защо. Обикновено не се държа така. Съжалявам… наистина.
Казваше ми, че съжалява, а изражението и си оставаше хладно и далечно, дори в някаква степен отегчено. Не знаех какво да мисля.
- Да забравим за вчера. Сама съм си виновна. Ако не те бях търсила нямаше да се окажа на погрешното място в погрешното време и онзи епизод нямаше да се случи.
Думите излетяха бързи от устата ми, по-бързи от мисълта, която след това лениво взе форма в главата ми и ме накара да съжалявам за казаното. Защо, по дяволите, трябваше да знае, че съм я търсила?
Ида се усмихна. Все по-красива ми се струваше. Устните и бяха пълни; ъгълчетата им - едва доловимо извити нагоре, като в наченък на вечна усмивка. 
- Да забравим за вчера, наистина. Май и двете не бяхме на себе си. Нека бъдем приятелки.
Подаде ми ръка през масата. Поех я и нещо в стомаха ми трепна, когато усетих топлината на дланта й.
- Нека бъдем приятелки, наистина. - повторих след нея, без сама да си вярвам.
И най-сетне, въпросът, който след спектакъла отново беше започнал да ме мъчи.
- Как ме откри?
Алтов смях.
- Не беше особено трудно. По акцента ти разбрах, че си чужденка. При мен обикновено идват много хора от северна Европа, но ти имаш по-скоро вид на гъркиня, или туркиня, или източноевропейка… Познах ли?
- Право в десятката. Българка съм.
- Аааа! Като Райна Кабаиванска!
Произнесе “Райна” не с “й”,а с “и”, и то с ударение именно върху “и”-то. РаИна. Бях и благодарна, че не спомена Папата. 
- Разпитах няколко приятелки. Три от тях се сетиха, че са говорили с теб. А една си спомни и с кого си била - онази твоя швейцарска приятелка. Даде ми телефона и, а тя - твоя.
Мислено смъмрих Хайди, че не ме е предупредила. После се оказа, че искала да ме изненада. Естествено, не очаквала, че ще приема да изляза с Ида. “Нали не излизаш с обвързани хора…”

04.04.1994
понеделник

През март Лина беше все заета и ходенето на Витоша се отложи с цял месец. Междувременно се видяхме два-три пъти, но за малко, а и тя беше някак разсеяна и припряна. За Витоша нищо не казваше. Чаках. Вече бях започнала да се питам какъв гаф съм направила, та отношението и към мен така да се промени. Нали се изживявам като причината за съществуването на света и трябва по някакъв начин да бъда в епицентъра на всичко, което се случва. Щом Лина не е на кеф и се държи хладно, значи в мен е вината.
Но най-неочаквано в края на март Николина поднови витошката тема. Уговорихме се за първата неделя на април.
Нощта срещу неделята сънувах че вали. Толкова силно желаех времето да е хубаво, че няколко пъти се събуждах насън и виждах през прозореца сиви облаци. Когато най-сетне действително отворих очи и седнах в леглото, за да погледна навън, за миг се обърках. Първо си помислих, че всъщност изобщо не съм спала и цяла нощ съм гледала през прозореца. След това ми хрумна, че вероятно още спя и сънувам дъжд. Или по-скоро си го пожелах. Но бях будна. Навън валеше проливно. 

Посърнах, сякаш току-що са ми поднесли прогноза за доживотни валежи, облякох се набързо, излязох и прецапах през локвите до телефона на ъгъла.
- Здрасти, Лина… Май вали. - осведомих я съкрушено.
“Май” имаше за цел да омаловажи дъжда. Трябваше да прозвучи така, че Лина да си представи как на всеки половин час в облаците се налива по една капка, почесва се по водната си главица и в нея драматично назряват екзистенциални въпроси от рода на “Да бъда, или да не бъда? Да капна, или да не капна.” А всъщност изобилните струи, които се стичаха от чадъра ми ме караха да си мисля че капката не е една, а са около един билион, и не на половин час, а на секунда и при това този един билион включва само капките, които се целят в моя чадър. 
- А Мария, здрасти… Май не изкарахме късмет с Витоша. Всъщност аз излизах и навън е доста приятно, но като че ли наистина не е за горе.
- Мдааа… - съгласих се неохотно аз.
- Все пак, ако следобед изгрее слънце, обади ми се. Можем да се разходим в някой парк.
Обещах, че ще се обадя и усетих как надеждата се завръща в сломеното ми сърце. Прибрах се вкъщи и започнах да правя заклинания против дъжд. Явно Тангра беше благоразположен, тъй като към обяд изключи светлинните и звуковите ефекти и на тяхно място пусна слънцето. Излязох в бетонния трап, който ми служи за балкон и душата ми възликува като душата на Аврам, когато го информирали, че ще преумножат потомството му като небесните звезди и пясъка на морския бряг. Светът изглеждаше като разчупен в безкрайност от водни капки и във всяка капка се оглеждаше слънцето. Преборих се с изкушението да се втурна веднага към телефона. Нека Лина се запита дали все пак ще и се обадя. Обядвах с обичайните си сандвичи и тъкмо се бях запътила към телефона, когато съседката ми чукна три пъти по стената. Знакът ни, че някой ме търси. Беше Лина.
- Какво става? Ще излизаме ли?
- Ми да! Тангра май е благоразположен към нас.
- Какво? - запита ме през смях.
- Нали виждаш? Обърнах се към Него с молба за слънце и Той откликна щедро.

Срещнахме си в три на Орлов мост и от там нападнахме Борисовата градина. Денят беше приказен. Първият истински пролетен ден за годината. В парка гъмжеше от хора. Аз им се радвах, но усещах, че Лина не е възхитена. По-късно научих, че на такива места я подгонва мизантропията. Под “разходка” разбира тишина и диви местности. Предполагам не би имала нищо против да се разхожда из Антарктика, стига да е далеч от бедното човечество, с неговата глъч и суета. В това отношение сме много различни. Аз обичам да разглеждам хората, да им измислям истории, да ги превръщам в персонажи от една безкрайна пиеса. Лина все ме занасяше, че съм родена за режисьор. С развинтеното си въображение и с вечния си фотоапарат на врата съм се изживявала като демиург. Все не съм била доволна от вече създаденото и съм се опитвала да го претворявам.
(- Че какво доказва фотоапаратът ми? - попитах я веднъж - По скоро именно това, че светът ми харесва такъв, какъвто е. Щях ли иначе да се го снимам непрекъснато?
- Просто се опитваш да фалшифицираш живота си. Живееш в миналото на безкрайните си поредици от снимки. А и виж само софийските си фотоси. Църкви, фонтани, паркове… Човек би казал, че София е най-красивият град на света. Както си измисляш София, така си измисляш и живота си.
- Е какво искаш? Да се снимам в тоалетната, или докато рева?
- Не, просто… не ти ли се живее? Тук и сега? В грозното и в красивото? Без да се опитваш да променяш нещата… или да ги задържаш. Всъщност… какво да искам? Нищо не искам! - тросна ми се Лина, както правеше винаги, когато усещаше патос в интонацията си.)
В онази неделя също снимах много. Опитах се да запечатам всеки миг от следобеда върху лентата. Водните капки върху листата. Отраженията на дърветата в езерцето с лилиите. Първите разцъфнали храсти. Врабчетата в клоните. Денят изглеждаше прозрачен и златист. Цветовете сякаш бяха по-ярки и избистрени. Усещах безметежност в бъркотията от деца и кучета, в безцелните и лениви човешки фигури около мен. Дори и Лина сякаш беше престанала да обръща внимание на тълпата и се наслаждаваше на хубавото време. Чувствах се добре до нея. Допадахме си като чувство за хумор и целия следобед си говорехме без да си разменим и две смислени думи. Започвах да се отпускам и все по-често и отправях хапливи реплики. В началото леко се притеснявах да не бъда взета на сериозно, но после се уверих, че изобщо не ми се дава и е обиграна в този вид диалог не по-малко от мен. Привечер вече бяхме на “ти, чудовище” и “неприятно същество такова”. Което поне в моя речник се превежда като “чувствам се прекрасно до теб”.
И все пак просто не бих била аз ако не бях позволила на един малък епизод да ми помрачи деня. Привечер отидохме в любимата ни виенска сладкарница, където продължихме този особен вид тенис от хаплив хумор над две парчета чийз-кейк. В един момент нещо привлече погледа на Лина и миг след това нещото беше изкоментирано с една-единствена дума:
- Гняс!
Проследих погледа и. Две момчета вървяха хванати за ръка. Нещо в стомаха ми натежа.
- Какво? - запитах невинно.
- Не ги ли видя?
- Е какво?
- Ми нищо.
Тежестта в стомаха ми се сгъсти.
- И какво толкова? Имам много добър приятел гей, един от най-прекрасните хора, които познавам. - сама се учудих, че говоря за приятелството си с Андрей в сегашно време. Още повече се учудих, че се аргументирам с Андро, а не със себе си. Страх ли ме беше? Стана ми гадно.
- Ок… просто не мога да ги приема. Това е. 

Гледаше ме право в очите. Предизвикателно, както ми се стори. Сякаш тези думи съдържаха много повече от коментар за двете момчета. Отклоних поглед. Панически затърсих нова тема. Лина не трябваше да разбира, че ме е заболяло. Не трябваше да си мисли, че отдавам значение на казаното. Не искам да я губя. Поне не като приятелка… 

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>