И през цялото време, докато с лъчезарни усмивки си говорехме за измислените си възлюбени, ми се искаше да му изкрещя:
- Махни от себе си тази броня! Отдавна не съм заплаха за теб! Плановете ми за бъдещето по никакъв начин не те включват. Искам само да се върна в Милано и да се омъжа. 
Бях толкова категорична, че ще се оженя, за да остана в Милано, но и за да докажа на Андро… сама не знаех какво… Бях толкова сигурна, че той никога вече няма да бъде част от живота ми, че никога вече няма да го допусна до себе си… Никога… Времето е странен присмехулник…

Самолетът ни кацна на Малпенса в един августовски ден, когато лятото вече ферментираше, сладко и лепкаво като презряла праскова. Беше непоносимо горещо. От жегата въздухът трептеше някак стъклено. Горещината не ме спря. Изпитвах трескаво нетърпение да премина през любимите си места. Искаше ми се да видя отново всичко, което така ласкаво бях съхранявала в паметта си. Исках да мина през всички улици, да разгледам всички витрини, да се спра пред всяка църква, ако може да бъда едновременно навсякъде. Така че от летището помолих майка ми да минем през центъра, да ме оставят с таксито там и после тя да продължи за вкъщи с багажа. Не искаше да ме пуска в тази жега, смяташе, че ще ми стане лошо, но аз и дума не давах да стане. Шофьорът ме спря до Сан Бабила. В близкия фонтан цяла тайфа тийнейджъри подскачаха между водните струи. Една група японци чинно се беше строила наблизо и снимаше мокрите обитатели на фонтана. Порадвах им се и аз, след което се отправих съм Дуомо. В катедралата постоях само няколко минути, колкото да се съвзема от жегата, след което се запътих към галерията “Виторио Емануеле”. Това беше едно от любимите ми места в Милано. Обичах ослепителните отблясъци на лампите, отраженията във витрините, човешката глъчка, височината на стъкления купол, заради който ми се струваше, че съм влязла в едно от онези пълни с течност стъклени кълбенца; разклащаш ги и вътре настава снежна буря. Точно като в такава стъклена сфера се чувствах, насред вихър от светлини и от шум. Там вътре Медиоланум** ми се струваше нещо повече от средата на долината на По, превръщаше се в центъра на земята, на целия свят. Със сигурност на моя свят.
Останах доста дълго в галерията. Кокорех се срещу витрините, катерех се с поглед по разточителните орнаменти на старовремските къщи. Захласвах се по въплъщенията на минаващото време, по нереалния танц на камъка и електрическите отблясъци, в който 19-ти и 20-ти век се бяха сплели.
Излязох на площада на Скалата и тръгнах към Брера. Слънцето клонеше към залез. На Виа Торино взех трамвая и слязох при каналите. Спрях се да погледам мътните води, които се виеха лениво надолу между къщите и седнах в едно от многото кафета на открито покрай Навилио. Поколебах се дали да не си поръчам любимия си горещ шоколад с много канела, но беше твърде горещо, така че си взех сладолед с шан фъстък. Захванах да го ям много бавно, първо, защото го обичам разтопен и второ, защото изобщо не ми се прибираше. Беше ми приятно да си съществувам безметежно в късния милански следобед, да гледам минувачите, отблясъците във водата и от време на време да вдигам поглед към помътняващото небе над покривите, или към сребристата извивка на луната между клоните на близкото дърво.
И така, докато се опитвах да обхвана с поглед целия околен свят, за малко да пропусна едно познато лице. Едно русо момиче долу-горе на моя възраст вървеше покрай канала. Запитах се за миг откъде и дали наистина я познавам. После се сетих: учехме в едно и също училище - училище за изучаване на италиански от чужденци. Но я познавах само по физиономия, тъй като бяхме в различни групи. Махнах и и я извиках с “Хей” тъй като ако някога ми беше казвала името си, то беше пропаднало някъде из мъглявините на недоказано съществуващия ми мозък. 
- Хей!
Обърна се. За мое изумление знаеше моето име.
- Ей, Мария! Къде се беше изгубила?

Седна при мен и си поръча някакъв коктейл с ярко зелен цвят, целият покрит с чадърчета,
като да се очакваше буря. Напрегнах си предполагаемия мозък да се сетя как се казва. Тя ми говореше а аз трескаво си прехвърлях женски имена. И изведнъж включих. Как бях могла да забравя такова име?! Дори си бяхме говорили за книгата. Хайди!
- Да? - попита ме тя учудено.
Дадох си сметка, че в ентусиазма на припомнянето съм произнесла името и на глас.
- Хайди… ъъъ… как е твоят червенокос приятел?
Другото нещо, което внезапно се сетих беше, че в училището винаги я виждах с едно високо момче, което представляваше истинско клише от червена коса и лунички.
- Петер?
Хайди и Петер. Каква двойка само! Как ли се бяха намерили? Оказа се, обаче, че междувременно са се изгубили.
- Петер ме заряза преди месец. Страдах много, но ми мина. Сега ходя с един италианец. (Хайди и Петер бяха швейцарци) Обаче е женен. - добави тя след кратко колебание.
- Никога не бих се обвързала с някой, който вече е обвързан! - казах аз преди да успея да обмисля какво казвам. Никога не съм се отличавала с дипломатичност.
Тя ме изгледа учудено.
- Ами ако се влюбиш?
- Просто не бих се влюбила. Бих си наложила да не мисля за този човек, ако знам, че има семейство.
- А ти имаш ли си приятел?
- Не.
- А някога имала ли си?
- Не. - признах си аз без особен ентусиазъм.
- Защо? Момичетата ли предпочиташ?
Въпросът прозвуча толкова естествено от нейната уста, че дори и не се замислих дали да се измъкна с някакво увъртане.
- Ами… мисля, че веднъж бях влюбена в жена. Нещо като влюбване беше. Но не това е причината да си нямам приятел. И в момче бях влюбена, но беше несподелено.
- А жената… хубава ли беше? - заинтригува се Хайди.
- Миии… - повдигнах рамене. Някак не вървеше да кажа “не знам”.
Хайди се усмихна.
- Трябва да ти намерим едно гадже. Все сама те гледах в училище. Не може така.
Не знаех кого има предвид с множественото число, но не се възпротивих. Нека търсят.
- И освен това трябва да те заведа в “Ока Дипинта”, едно от най-приятните микс заведения в града. Била ли си там?
- Не. Какво значи “микс заведение”?
- Заведение, посещавано от мъже и жени. - каза Хайди, изненадана от невежеството ми.
- Хммм… че тогава кои заведения не са микс? Тези в ислямските страни?
Хайди се разсмя.
- Май говорим за различни неща. Става дума за хомосексуални мъже и жени.
- Ааааа! Че в такъв случай ти била ли си в това заведение? - учудих се аз - Нали си хетеросексуална?
- Нужно ли е да си католик, за да ходиш в Дуомо?
Сега аз се разсмях. Така си беше. Не съм католичка, а ходех редовно на службите в Дуомо. Обичах високите хладни пространства в катедралата, ритуалите на месата, чистия звук на звънците на министрантите. 
Разговорът ни затихна. Загледах се в тъмните води на канала, в които се отразяваха трепкащите цветни светлини на заведенията.
Платихме сметката и Хайди ме изпрати до нас.

Коледа 1993

“И сега какво? Предполага ли се, че вече с Лина сме достатъчно добри познати, за да мога да и се обаждам без повод, или трябва да продължавам да разчитам на играта, за да я виждам?”
Този въпрос ме тормози в продължение на около две седмици, след като пихме бира заедно, докато най-сетне набрах кураж и се обадих на служебния и телефон.

Броях бипканията, означаващи свободен сигнал.. едно… две… три… Сърцето ми блъскаше, устата ми беше пресъхнала. Четири… явно няма никой, по-добре да затварям.
- Ало?
Беше тя. Познах я веднага по гласа.
- Ъ… здравейте, аз съм Мария… помните ли… най-голямата фенка.
Ако беше изненадана да ме чуе по никакъв начин не се издаде. Държа се така, сякаш смята за напълно естествено някаква полупозната слушателка да и предлага да се видят отново. Отново се почувствах безкрайно благодарна. 
Така с Лина започнахме да се виждаме. В началото веднъж, най-много два пъти в месеца. Отидохме два пъти във виенската сладкарница на Лучано, веднъж в Ялта, веднъж на кино. Чудех се защо излиза с мен. Вероятно се чувстваше поласкана заради начина, по който я гледах и слушах. Предполагам, че Св. Бернадет е гледала по същия начин Мадоната в Лурд.
Веднъж ми каза, че си търси отдавна един рядък концертен запис на Мишел Петручани. Обадих се на Хайди в Милано и и организирах едно вербално падане на колене по телефона. “За най-важната и прекрасна жена на света” - обясних и. Детето си беше сговорчиво и услужливо открай време и се нае да открие записа. Получих пакета с диска три дена преди Коледа придружен от писмо, в което Хайди твърдеше, че вече има такъв опит в обикалянето на екзотични музикални магазинчета, че ако следващия път я помоля да ми изпрати песните, които Соуфи Тъкър*** е имала навик да си пее в банята, най-вероятно и с това би се справила. Обадих се веднага на Лина я помолих за едно предколедно виждане. Не беше в обичайното си бляскаво настроение и бе на път да ми откаже, но все пак накрая омекна и каза, че ще успее да ми отдели половин час преди Бъдни вечер.
Опаковах бедничкия Петручани в тематична хартия, гарнирах го с червена лъскава панделка и се отправих към виенската сладкарница, където ни беше срещата. Лина за първи път закъсня и когато най-сетне се появи ми се стори, пак за първи път, хладна. За миг ми хрумна да променя плана си, но после си овладях нервите. Поръчахме си капучино и заподскачахме от тема на тема. Лина ставаше все по-изнервена. Само дето не потропваше с пръсти по масата. Цялото и държание изразяваше едно “Надявамсеченемеповикатукнапожарнасредцелиятозиколеденхаоссамозадамиговоришзапредстоящата си сесия". Започнах да се наслаждавам на ситуацията. По-късно често ми се случваше: когато я виждах, че нервничи, в мен се събуждаше малкото садистче и и лазех най-съзнателно и систематично по нервите. Просто не успявах да устоя на изкушението.
Не знам дали мина и половин час и Лина стана да си ходи. Личеше и, че е бясна, едва го прикриваше.
- О! Лина! (Отскоро бях посмяла да премина на “Лина” и на “ти”. Беше споделила с мен, че не харесва името си и затова го съкращава на Лина. Каза ми да я наричам така. Дълго преди това поддържахме нелепата форма на разговор, тя в неофициална форма към мен, а аз в официална форма към нея. Още по-нелепо беше, когато окуражена от милата и покана да и говоря на “ти”, започвах изреченията си на “ти” и ги завършвах на “Вие”.)

Извадих от чантата си пакета и и го подадох. Усетих, че ръката ми потреперва, докато я протягах към нея. Лина отвори пакета, видя диска и лицето и засия в най-широката усмивка, която бях виждала до момента.
- Значи заради това ме повика, неприятно същество такова.
Усмихнах и се лукаво. Дойде и ме целуна по двете бузи. Усетих, че пламвам цялата. Само можех да си представям колорита на лицето си в този момент. Най-вероятно приличах на филия, намазана с лютеница.

Минаха Коледа и Нова Година. Междувременно отношенията ми с нашите ставаха все по-напрегнати, така че започвах да се замислям дали да не отида да живея някъде под наем. Майка ми като чу какво съм намислила изтегли последните спестявания, които и бяха останали от Милано и ми купи апартамент със спалня, гостна и кухня в “Младост”4. През февруари се пренесох там. В началото ми беше криво сама. Потискаше ме мисълта, че като се прибирам никой не ме чака и трябва сама да си запаля лампата, за да не ми е тъмно и да си включа радиото, за да не ми е тихо. Излизаше, че и сама не съм щастлива. Но не се прибирах вкъщи от гордост.Бях направила своя избор и имах намерение да бъда последователна.
Нужно ли е да казвам, че първата ми гостенка в “Младост” беше Лина?
След като се уговорихме кога ще дойде цяла седмица се подготвях за гостуването и. Изчистих като за правителствена делегация и два дена преди настъпването на съдбоносната вечер започнах да готвя. Беше ми споменала веднъж, че не обича месо, така че се снабдих с достатъчно количество книги за вегетарианската кухня, за да мога да запълня с тях Александрийската библиотека. Оказа се, че добре съм направила да изтегля началото на готвенето два дена преди премиерата, защото дебютът ми в суфлетата от моркови бе меко казано бедствен. Нещото, което имаше амбицията да бъде суфле така загоря отдолу, че тавата после приличаше на реликт от Помпей, но за компенсация в центъра си остана сурово и лигаво. Обадих се съкрушена на майка си и бях посветена в термина “водна баня”. Дотогава си мислех, че е понятие от речника на алхимиците. Повторих опита със суфлето и ми се стори, че резултатът този път е ядлив. Зеленчуците по китайски приключиха краткото си съществуване в кофата за боклук, но затова път картофените кнедли на външен вид приличаха донякъде на храна, така че ги включих в менюто. След дълги размишления дали рибата влиза в категорията “Месо Което Лина Не Обича”, реших на приготвя и любимия си рибен пудинг на майка ми. Най-сетне нещо ми се получи. Не се побирах в кожата си от радост при вида на творението си. Но естествено, законът на Мърфи се оказа валиден и в този случай, така че пудингът си го ядох сама. По мое мнение беше най-вкусното от всичките ми творения.
Няколко часа преди идването на гостенката ми вечерята беше готова, но кухнята приличаше на картина от Дали. (Сещате се в момента за поне една негова картина, в която нещата изглеждат някак… не на мястото си, нали? Примерно главичка на дете вкарана под иглата на шевна машина. Е, в този смисъл моята кухня беше живописна.) Преборих се с изкушението да употребя оставащите часове за внасяне на някакъв поне повърхностен ред като реших да поставя въпроса пред Лина по следния начин: или смята да се радва на дълъг живот и спокойни старини, или влиза в кухнята. Така че вместо да разтребвам влязох под душа, за да отмия от себе си кухненските миризми, след което застанах пред огледалото и облякох една след друга всички дрехи, които имах в наличност, без скиорската грейка. Накрая се спрях на една строга вечерна рокля (всъщност от самото начало се предполагаше, че на нея ще се спра, тъй като нямах друга официална дреха, но все пак ми се стори уместно междувременно да проверя как изглеждам с дънки и алпийски пуловер.)
Лина беше точна. Отворих и преди да е отзвучал звукът на звънеца. Аз бях с правата си, черна рокля, а тя по дънки. Мисля, че в първия миг и двете се посмутихме. Едва ли беше предвидила толкова официално посрещане. (Още по-малко бе очаквала да разливам червено вино по покривката и да сипвам храната извън чиниите, но когато на човек му се отдава нещо, просто трябва да го направи.) Виното ни развърза езиците. Разказа ми надълго и широко за майка си. Била изключително красива като млада.
(- Едва ли е била по-красива от теб - вметнах небрежно аз. Лина се усмихна и отмести поглед. 
- В действителност беше доста по-хубава. Винаги съм искала да имам очи като нейните.) Толкова луда била, че нито един класически женски образ от световната литература не бил сравним с нея. Е, може би донякъде Маргарита (на Майстора), но и тя била като плаха колежанка от девически пансион в сравнение с майка и. После стана сериозна.
- Тя е най-колоритната личност, която познавам, но това съвсем не означава, че животът и е бил низ от мюнхаузеновски приключения. Напротив… Била е изключително силна и независима жена. Достатъчно силна, за да попадне в лагер през `52-ра… - Лина замълча. Щеше ми се да знам какво да кажа.
- Прекарала е три месеца в Скравена. Никога не говори за това. Нямало е никакви доказани обвинения срещу нея. “Зоза, парясница, провокаторка, пропагандаторка на ретроградни и мракобеснически идеи, дъщеря на враг на народа…” Всъщност не се е побирала в калъпите им, не се страхувала да изрича на глас мислите си… Преживяла седем години кошмарен брак. Първият и съпруг бил алкохолик и често я биел. Един ден взела детето си, брат ми, и избягала. Малко жени в онези времена се решавали на подобна постъпка. Леля ми и помагала за детето, докато тя ходела да работи в един шивашки цех. Трудни времена били. И тъкмо срещнала баща ми, влюбила се и нещата като че ли най-сетне започнали да потръгват, когато се скарала с някаква съседка и онази и рекла, че за уличници като нея няма място в новото общество. Щяла да я разнесе в целия квартал, че детето и не е от мъжа, с когото живее. В милицията щяла да отиде… Майка ми не се уплашила. Била оцеляла от ада на брака си, та от комунистите ли да се страхува сега? Поне така си мислела тогава. После я прибрали. Леля ми гледала брат ми, докато майка била в Скравена. Никак не и било лесно, защото тя самата си имала три деца. Като излязла майка от лагера изселили цялото семейство във Враца, въпреки че сме кореняци софиянци. Във Враца съм родена… Едва през 1974-та успяхме да се върнем в София…
Лина отново замлъкна. Усетих стомаха си на топка от тази история. Идеше ми да стана и да отида да я прегърна, но от Андрей бях научила, че хората реагират по различен начин и не всички търсят съчувствие. Беше ми много неловко в тази тишина. Отидох да включа касетофона.
Лина се усмихва.
- Симпли Ред. И ти ли ги харесваш?
- Много любима група. - отговорих, благодарна, че сме успели да се изплъзнем на тишината.
После заразказва за бившия си съпруг (всъщност втората чаша вино я разлях като чух съчетанието от думите “съпруг” и “бивш”) и за 18-годишната си дъщеря, която била най-разумното и спокойно същество в дома им. Бабата вършела много повече щуротии от внучката си - тийнеджърка. 
В поредната пауза раздигнах мръсните чинии, донесох сладоледа и обърнах касетата на Симпли Ред. Изядохме десерта в мълчание. Когато поставих празната купичка на масата течеше “Holding Back The Years”. Отидох да отворя прозореца и отвън ме лъхна тръпчивият аромат на хлад и дим. Върнах се на дивана. Отново мълчание. Обхващаше ме меланхолия. Чудех се за какво ли си мисли Лина. Погледът и се беше изгубил някъде надалеч, извън тази стая, отвъд границите на света, който познавах аз. Ако можех само да седна до нея и да я прегърна… Да обгърна с една ръка раменете и, а другата си ръка да заровя в косите и… Нищо повече…
- Отдавна не бях яла така. Всеки миг ще се пръсна. - Лина се беше върнала при мен. - Е, ти си наред да ми гостуваш, без това задължително трябва да те запозная с другите две фурии в семейството. 
- Нали това не значи, че вече си тръгваш?
- Уви, точно това значи. Утре трябва да ставам рано, че имам да свърша куп работа. 
Настоях да я изпратя, докато си хване такси, тъй като все още нямах телефон, от който да и повикам кола. Тя се засмя и ме увери, че вече от няколко години била навършила пълнолетие и можела да се справя и сама. Аз се страхувам да се разхождам нощем сама по улиците и затова завиждах на Лина, че за нея това не е проблем. Понякога си мислех, че изобщо не познава страха. По-късно щях да разбера, че съм разсъждавала доста повърхностно….

________________________
**   - Медиоланум – букв. Средна земя, старото име на Милано
*** - Соуфи Тъкър (1886-1966)– американска кабаретна артистка от руски произход

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>