Запозна ни още на следващия ден. Имахме среща на коневръза и отидохме в “Ялта” да пием бира. Роси, има няма след двадесет минути, се сети колко е безкрайно заета. Номерът беше повече от изтъркан, но не ми стана неприятно. Яна, приятелката и, ми изглеждаше симпатична. Може би малко грубовата и тромава, но с топло и непритворно излъчване. Роси си тръгна и останахме сами. Втората халба ми развърза езика. Разказах на Яна цялата си биография, като започнах от края на предишното си прераждане. Тя слушаше внимателно и умело ме насочваше с въпроси. Скоро научи, че никога не съм била с жена. Нито с мъж. Нито съм се целувала даже. Гледаше ме като да съм призрака на монахинята от Монца... (Макар и всъщност тя да е била доста по-опитна от мен.)
- На 22 не си се целувала?
Кимнах тържествено. Беше ми забавно. 
- Е какво чакаш още?
- Не знам… Този когото бих обичала, и би ме обичал. Досега двата ми опита да се влюбя завършиха катастрофално.
- Ама ти си ужасно объркана! – диагностицира ме Яна. - Какво общо има любовта със секса?
И после пое в свои ръце разказването на биографии. А нейната беше по-богата от тази на средностатистически ренесансов авантюрист. От екзотичния и разказ научих, че най-хубавото нещо, което може да се случи на човек е да прави секс с почти непознат на открито. Историите и едновременно ме стряскаха и ме забавляваха. Третата халба бира ми изясни ясно и безостатъчно смисъла на живота. Смисълът на живота беше това, което тя изживяваше, а аз пропусках. Така че когато ме попита дали бих се навила да бъда целуната от нея, и при това още същата вечер, първото ми кокетно “Ти си луда!” се превеждаше по-скоро като “Попитай ме пак”, отколкото като отказ. Тя разбра много добре смисъла на отговора ми и ме попита пак. Реших да не се давам лесно и пак се направих на остроумна. Тя смени темата и продължи да ми разказва за бурния си живот. След около половин час започнах да се притеснявам, че се е отказала да ме целува, така че когато малко по-късно си дойдохме на темата камък ми падна от сърцето. Този път отговорът ми беше недвусмислен.
- Ама трябва да си купя една дъвка, защото се боя, че имам лош дъх.
Беше ми обяснено, че съм страстоубиец и се запътихме през Орлов мост към Борисовата градина. Вървяхме хванати за ръка, но на почтена дистанция и след като си разменихме няколко делови реплики за предстоящата целувка замлъкнахме, докато не влязохме в парка. Седнахме на една пейка, усмихнахме се свенливо една на друга…
- Е?
- Е?
Приведе се към мен, прегърна ме през шията и долепи устни до моите. Не изпитвах абсолютно нищо, ни най-малко вълнение. Чувствах се малко като на зъболекарски стол, при това с упойка.
- Ама ти език нямаш ли? - осведоми се тя за конфигурацията на анатомичните ми органи.
Опитахме пак. След малко я отблъснах.
- Няма смисъл.
Не настоя. Мисля, че сама се беше убедила. Това не беше ласка. Беше някакъв вид физическо упражнение, някакъв вид боричкане.
- Какъв е смисълът да целуваш някого, когото не обичаш? Целувката… сексът… за мен са само част от едно по-дълбоко вътрешно сливане. Стремеж да се слееш и на физическо ниво с човек, към когото е насочено цялото ти същество. Иначе се получава просто “да проведем една целувка”, както го е нарекла Блага Димитрова в “Лице”.
- Какъв е смисълът да целуваш човек, когото не обичаш, наистина? - повтори като ехо Яна. Изглеждаше внезапно натъжена и умислена.Хрумна ми, че всичко, което ми разказа в заведението най-вероятно се беше случило само във въображението и. Изглеждаше не по-малко самотна и отчаяна от мен.
Никога вече не я видях.

07.05 1989
неделя

След две седмици се връщам в България. Никак, ама никак не ми се прибира. Нищо от България не ми липсва. Дори и Андро. Страх ме е да го видя… Иска ми се и ми е любопитно, но ме е страх.
“Не ти ли се иска да си нормален?” Докато го произнасях сама не си вярвах. Нямаше нищо общо с всичко, което си бях мислила преди. Почувствах се ужасно виновна. Но колкото повече мислех по-късно, толкова повече се убеждавах, че съм била права. Той е момче, а аз момиче и няма нищо по-нормално от това да се влюбя в него. Да се съберем, може би някой ден да се оженим, да имаме деца… Точно това трябва да направя. Да започна да се държа като другите момичета, да обръщам повече внимание на момчетата около себе си. Искам да бъда като всички останали. Без това трябва да направя каквото ми е по силите, за да остана в нормалния свят. Не искам и да си помислям за окончателно завръщане в България. Когато пак дойда тук след лятото трябва да направя всичко възможно, за да намеря мъжа, който би се оженил за мен. Така хем ще покажа на Андро какво значи нормален живот, хем ще остана завинаги в Италия.

Когато Андро избяга онази вечер през октомври, след като си поревах долу пред блока, се качих у нас и заявих, че съм готова да замина за Милано. Майка ми ми се скара, че капризнича и сама не зная какво искам, но си личеше, че се радва на промяната в настроенията ми. Направи чудеса, за да уреди всички подробности около получаването на работното си място в Милано и пътуването ни, покани, визи и т.н. Родителите ми пуснаха всичките си връзки, за да мога да бъда освободена от училище и едновременно с това учебната ми година да бъде зачетена с изпити през май и матура. Два месеца по-късно, в средата на декември, с майка ми заминахме за Милано. Бяха най-дългите два месеца през живота ми. С Андро почти не си говорехме, бяхме само на”здравей”. Липсваше ми и се чувствах непоносимо самотна.
Но всичко това премина със самото кацане на самолета ни в Италия. Или поне остана на заден план. Първата седмица в Милано бях така смаяна от всичко, което виждах около себе си, че долната челюст ми опираше непрекъснато в корема и двете ми устни бяха забравили за привързаността си една към друга. Цялата членоразделна реч, на която бях способна се изчерпваше с “Леле!” и “Глей!”. Чувствах се сякаш съм паднала в онази прословута заешка дупка, озовала съм се в друг свят, на друга планета, и още не мога да се съвзема от световъртежа. За осемнадесетгодишния си живот никога преди не бях напускала България и за ден. Не познавах нищо различно от нашата си действителност. Трябваше да отида в Милано, да съизмеря “тук” с “там”, за да открия колко безлични бяха градовете ни, колко сиво бе ежедневието ни, в каква мизерия живеехме и най-вече до каква степен родината ми беше превърната в затвор за мисълта и духа. Действително на първо време бях заслепена само от красотата на града: богатството на архитектурата, блясъка на витрините… но после открих, че под тази фасада има нещо много по-дълбоко: хората около мен бяха свободни. Свободни да кълнат правителството си, свободни да се оплакват, свободни да четат и гледат каквото им харесва, свободни да избират религията си, свободни да мислят, свободни да бъдат себе си. Свободи, които сега ми изглеждат напълно очевидни, но тогава ми бяха така нови и непознати, че подхождах към тях плахо и подозрително, като дете пуснато без надзор в празна сладкарница. Стрясках се всеки път, когато в голяма компания някой започваше да недоволства от управлението. Аз бях научена да подозирам всички и да виждам във всеки мой събеседник възможния си предател. 
Бях влюбена в целокупното миланско гражданство. Влюбена във вкуса им към живота, в размаха, с който живеят. И не ми се прибираше. Над всичко останало исках да остана там, да се омъжа там. Никога вече да не ми се налага да живея онзи двойнствен живот: мисля едно, казвам друго. Една съм за себе си, друга съм за обществото. Ами ако изгубех границата?

05.04.1993
понеделник

Все пак злополучният ми опит да упражня целуването с Яна доведе и до един положителен резултат. Отсъдих, че е по-добре да съм сама, отколкото с някого, когото не обичам, само заради страха от самотата, или суетата да се чувствам обичана. Сега вече самотата ми стана мой избор, а не наложена ми свише, така че започнах да я понасям по-леко.След разговорът ми с Мариана престанах и да се чувствам виновна и след като се отказах от идеите си да се променям, започнах отново да слушам предаването на Лина и да я въвличам във фантазиите си, без да изпитвам угризения. В края на март успях да спечеля втората си награда от предаването и. Подготвих се за получаването на наградата сякаш е Оскар. Купих си нова пола и дори си накъдрих косата.
В първия момент, когато видях Лина, изпитах леко неудобство. Във въображението си бях успяла да я сътворя така пленително красива, че Венера Милоска, Саския и Голата Маха изглеждаха до този мой идеален образ като Мис Долни Богров с двете си подгласнички до Наоми Кемпбъл. Жената, която дойде да ми донесе касетата, не в първа младост и с леко уморен вид, нямаше много общо с моята сияйна и съвършена Лина. Но трябваше само да се усмихне и магията се върна. Прибрах се вкъщи по-влюбена от всякога.

Освен от “Енциклопедия на джаза”, която си купих още през декември и от италианското списание “Jazz”, трупах знания от всички предавания за джаз в софийския ефир. Знанията ми бяха напълно теоретични. Примерно знаех кога, с кого и какво е свирил Дизи Гилеспи, но не успявах да го различа от другите големи тромпетисти по специфичния му звук и техниката му. За истинските любители на джаза това не е проблем. Все пак това, което бях научила, ми стигаше, за да печеля редовно награди от Лина. На нея започна да и става забавно като ме виждаше отново и отново във фоайето на радиото. Наричаше ме “най-запалената ми фенка”. Нямаше си и представа колко беше права.
Обикалях все около радиото. Бягах от лекции само, за да видя как Лина отива на работа. Веднъж я видях да излиза прегърната с някакъв мъж и седмици след това полудялото ми въображение не ме остави на мира. Какъв можеше да и бъде? Съпруг? Любим? Роднина? Просто приятел? И какво изобщо си въобразявах? Че беше сама в разцвета на годините си и чакаше мен? Вероятно, че беше още девствена? Трябваше да разбера възможно най-скоро омъжена ли е… имам ли някакъв шанс… рискувах да се побъркам…
През лятото предаването на Лина излезе във ваканция за месец. Броях дните до завръщането и. Сама не можех да повярвам, че чакам края на лятото. Дойде септември и аз пак се зарових в джаз енциклопедията. Имах един изпит оставен за поправителната сесия и човек ако ме гледаше отстрани щеше да си помисли, че изпитът ми е по джазология. Е, взех си и двата изпита. И италианската литература (с тройка с дебело подчертан минус и книжка ядно хвърлена на катедрата. Никога до този момент оценка не ме беше правила толкова щастлива.) и също “джазологията”. Още с второто септемврийско предаване спечелих награда. Когато отидох да си я взема Лина ми се стори в настроение. Изглеждаше доволна да ме види. Взех си касетата и миг преди да си пожелая “довиждане” успях да кажа нещо толкова необмислено и непредвидено, че сама се стреснах.
- Скоро ли свършвате работа? Ако искате мога да ви взема и да ходим да пием някъде кафе..
Лина прихна. Личеше и, че истински се забавлява. Мога да си представя живописната доматена окраска, която съм придобила. Във всеки случай ми стана толкова горещо, че усетих пот под мишниците си. Вече обмислях някоя фраза от рода на “Всъщност беше глупава идея, не се притеснявайте”, която трябваше да прозвучи особено безгрижно, когато чух Лина да казва.
- Добре, но не днес. Ако искаш обади ми се другата седмица, имаш ми служебния телефон, и ще се уговорим нещо.
Неочаквано беше преминала на “ти”. Чувствах се истински признателна, макар и да знаех, че никога няма да посмея да и се обадя. 

Измина още месец преди да я видя отново. Чувствах се толкова дълбоко засрамена от поканата си за кафе, че първата сряда след случката не посмях да се обадя за играта, въпреки че знаех отговора. Не само засрамена, чувствах се прозрачна. Сякаш се бях разголила пред Лина и и бях позволила да прозре най-съкровените ми мисли. Бях сигурна, че знае, че съм влюбена в нея. Когато вълненията около хлапащината ми с кафето поутихнаха, все пак поднових участието си в играта и след два опита спечелих. Мислих дълго как ще се държа. Хладно, малко разсеяно, сякаш мислите ми витаят около несравнимо по-важни дела. Нито дума за кафета.
Думата я отвори Лина.
- И какво сега? Ще пием ли кафе?
Присви ъгълчетата на устните си, за да удържи усмивката си.
- А да, да, разбира се. - трябваше да прозвучи небрежно, сякаш не съм се и сещала за кафета от септември насам.
Заведе ме в една малка бирария в центъра. Седнахме отвън. Денят беше мек и слънчев.
- Аз всъщност не пия кафе.
- Ами и аз не пия кафе. - казах радостно.
Поръчахме си по една голяма Загорка. На момента се запитах дали не сгреших, тъй като не нося на алкохол и една голяма бира е достатъчна, за да ми развърже устата. Ако не внимавах първото ми излизане с Лина можеше лесно да се превърне в последно.
Помълчахме, докато донесоха бирата и после тя заговори за музика. От музиката премина към работата си (оказа се, че пише за различни списания), после към дъщеря си. (Организирах си усмихнато изражение, не трябваше да види как ми потъват гемиите при мисълта, че все пак е омъжена).
Издебнах я, докато беше погледнала настрани, и сведох очи към бюста и. Стори ми се не тъй изобилен, както ми е по вкуса, но пък след онова разточителство на плътта, в което бях посветена в Милано, след онова вакханско видение, едва ли нечий друг бюст щеше да ми се види достатъчен. Когато вдигнах очи Лина ме гледаше донякъде учудено, но и отново развеселено. Усетих, че се изчервявам. Не ми беше за първи път. 
И така, тя говореше, а аз се усмихвах и си мислех, че ако не успея да си върна незабавно дар словото рискувам да не я видя никога вече извън фоайето на радиото. Но не успях. Слънцето, есенно укротено, ме милваше по бузите. Бирата успокояваше нервите ми. Ставаше ми все по-приятно. Вече не мислех какво трябва да кажа. Не се притеснявах. Просто слушах Лина и се смеех. От време на време и задавах по някой въпрос, колкото да поддържам ритъма на разговора и да отдалечавам края му. Имах чувството, че мога да слушам звънливите гънки на речта и цяла вечност. Нямах нужда от нищо друго…

(- Помниш ли какъв идиот бях, когато излязохме за първи път заедно? - попитах Лина две години по--късно в, един подобен мек октомврийски следобед и затворих книгата с приказки на Туве Янсон, от която досега бях чела на глас. 
- Че защо да си била идиот? - учуди се тя.
- Ми не помниш ли, че дума не успях да обеля?
Линка се разсмя.
- Ами ти именно с това спечели, не си ли разбрала още?
- С темерутското си мълчание???
- Аз не го възприех като темерутско… Не си ли забелязала как обикновено протичат повечето разговори? Единият събеседник говори за себе си, другият го изчаква да свърши и през това време мисли какво ще каже той. След това той на свой ред започва да говори за себе си. Изчакваме учтиво другия да свърши, само за да си спечелим правото да бъдем изслушани. А ти ме остави да говоря. Задавеше ми въпроси и ме караше да се чувствам интересна. Смееше се и ме караше да се чувствам забавна. Би било съвсем друго ако ти също се правеше на забавна и интересна.
- Така ли било? - учудих се на свой ред аз, целунах Лина, отворих отново книгата и подхванах следващата приказка.)

31.08.1989
четвъртък

Върнах се в Милано в средата на август. Месеци наред бях броила дните до завръщането си. Ваканцията на майка ми свършваше чак в средата на септември, но аз успях да я изврънкам да заминем цял месец по-рано.

Престоят ми в България бе не по-приятен, отколкото бях очаквала. Поне успях с триста мъки да си взема дипломата за средно образование. В Италия не се бях скъсала от учене, така че когато на матурата се падна Ботев в главата ми започнаха да нахлуват стихотворения без заглавия, заглавия без стихотворения, куплети, за които нямах идея към кои стихотворения принадлежат. Все пак сглобих някак си целия този пъзел, добавих очакваната доза патос (или май беше свръхдоза) и като си предавах работата си помислих, че вероятно съм вързала тройката, а ако оценяващите имат развито чувство за хумор, може и четири да ми пишат. Така че изненадата ми беше безгранична, когато научих, че съм изкарала шестица. Явно патосът си беше свършил работата.
Но тази шестица си остана единствената ми приятна изненада за лятото. Абитуриентският ми бал беше нещо средно между маскарад и йезуитски събор. (както аз си го представям) И всичко това заради Андро. Нямах търпение да го видя. Дори за миг се бях оставила въображението ми да ме повлече и бях повярвала, че Андро ми е простил и като се видим всичко ще си бъде по старому.

Когато влязох в училищния двор той вече беше там. Говореше си оживено с Надя, едно от най-красивите момичета в класа, за което се знаеше, че е влюбено в Андро. А той като ме видя ми се усмихна само с устни, махва ми, и тъкмо да тръгна към него, пак се обърна към събеседничката си. Усетих, че пламвам. Демонстративно се запътих към Васко, едно от момчетата, за които бях сигурна, че са участвали в побоя над Андро, и цяла вечер говорих и танцувах с него. В ресторанта Андрей танцуваше само с Надя и я ухажваше доста шумно и непохватно. Тя цялата цъфтеше. Съжалявах я. Връщам се оттам, накъдето беше тръгнала.
Андрей явно реши да доведе докрай садистичната си игра, защото ме покани на танц с непоносима учтивост. Първата ми мисъл беше да му кажа, че не ми се танцува и миг след това да изляза на дансинга с Васил. Но не устоях на носталгията по прекараните заедно мигове, така че тръгнах с него с надеждата, че този танц ще сложи край на напрежението между двама ни..
През цялото време ми говори за Надя. Накрая се сети да ме попита как съм и аз устремно сътворих един Марио, с когото съм се запознала в Милано и който е най-красивата и положителна личност на планетата.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>