Ида ме прегърна на канапето в гостната след като Софи си легна.
- Трябва да уредиш формалностите около пътуването си. – каза – Вече не ви искат визи, нали? Трябва да провериш в посолството.
Замислих се за миг преди да схвана за какво ми говори. Бягството на Софи, желанието и баба и да я осинови, днешният ни разговор, ме бяха отдалечили на светлинни години от предишната сутрин, когато лежах щастливо в прегръдките на Ида и си представях как отново прекосявам галерията Виторио Емануеле, хванала Софи за ръка.
- Не мога да дойда в Италия. – казах – Т.е. мога, но за една ваканция, може би следващото лято. Нищо повече.
Ида ме изгледа с артистично удивление.
- Искаш да останеш в България сега, след като сама се увери как ще живее дъщеря ти тук? След като узна какво са и наговорили?
Не отговорих веднага. Ида беше права. В един космополитен град като Милано никой не се интересува от сексуалната ориентация на родителите ти. София щеше да расте спокойна, без околните да я товарят с предразсъдъците си.
- Това е бягство, Ида. – казах най-сетне – Да избягам, за да не страдам… правила съм го десетки пъти. И от теб избягах, помниш ли? 
Отново замълчах. Припомних си някои от по-големите си бягства. Още като ученичка от Андрей. Желанието ми да избягам от България. После бягството от Ида. От Лина, макар това бягство все още да оправдавам.
- Глупости… - започна Ида, но аз вдигнах ръка в театрален жест, за да я прекъсна.
- Добре знам, че тук дъщеря ми ще страда… Има още много да страда заради мен… Може ли да избягаш от страданието?… А и да опиташ… моите опити не са ме направили по-щастлива… Не искам да бягам от България. Искам да остана тук с надеждата, че ще мога поне мъничко да променя мисленето на хората… на някои хора… като започна тази промяна от себе си и от дъщеря си. Толерантността се възпитава, човек не се ражда с нея. Ако аз успея да науча себе си да приемам вместо да съдя, значи е възможно и обществото, в което живея да се научи. Защото ако си кажа “те не са дорасли за мен, не са дорасли, за да ме приемат” и избягам, значи самата аз съдя, вместо да приемам. А трудното е да приемаш. Всеки може да съди. Приема силният, този, който се познава, познава ценното в себе си, живее в хармония със себе си и няма нужда да омаловажи другия, за да укрепи егото си. 
Докато държах тази малка пламенна реч се усетих съблазнена от мисълта, че съм силна. Че постъпвам като силна Увереността ми започна да расте. Нещо в мен се избистри и проясни. Самосъжалението, което цял ден беше ми тежало като буца в стомаха, постепенно се смали, докато напълно изчезна. Светът отново ми се стори простичък и достижим.
Притеглих Ида към себе си. Тази нощ ще се любя с нея. След няколко дни ще да я загубя. След това животът продължава…

Ида си замина следващия понеделник. На аерогарата, докато си мислех, че отново я губя, вероятно завинаги, ми изглеждаше по-красива от всякога…

03.11.2003 
понеделник

Напоследък се чувствам истински свободна. Мисля си, че свободата, идеята за свобода, усещането за свобода, съществува благодарение на това, което я ограничава. Било то ситуации, хора около нас, ние самите с нашите страхове и предразсъдъци… Когато не ни се налага често да отвоюваме свободата си, или пък ако около нас няма несвободни хора, с които да се сравняваме, губим усещането си за свобода. Вероятно на теория знаем, че сме свободни, но не живеем тази свобода, не изпитваме сладостта и и тя постепенно чезне. Неограничена свободата престава да съществува. Затова и съм благодарна на времената на страх и отчаяние, които преживях. На онова трескаво безпокойство, което ме обхващаше всеки път, когато се опитвах да си представя живота си без Лина. Именно споменът за него прави контраста между “това, което трябваше да бъде” и “това, което е” толкова радостен. Лина ме научи на много неща, но да науча колко малко ми е нужно, за да бъда щастлива, можех само аз сама. То е нещо, което се учи цял живот. Учи се и се забравя. Болката е с нас, за да ни го припомня.
Старая се да бъда още по-близо до дъщеря си в последните месеци. Посвещавам и почти цялото си свободно време, говоря много с нея, опитвам се да я разбирам и да и доказвам, че я обичам безусловно. Ходим често на Витоша двете, прекосяваме пътеките и местата, из които преди бродех с Андрей и с Лина. Когато денят е топъл лягаме по поляните, опрели глава в глава, като стрелките на часовник, и заради вятъра и движението на облаците имам чувството, че наистина се въртим, ние заедно с всичко около нас, като един необятен часовник…
Андро ми предложи да се оженим. Не знам откъде му хрумна тази идея. Може би се страхува, че някой ден наистина ще замина за Италия и ще взема дъщеря ни. Обича Софи повече от всичко на света. Предполагам, че би направил каквото му е по силите, за да не я загуби. Включително и да се ожени за мен заради родителските права. Но и в това няма особена логика. Той и даде името си и тя е законна негова дъщеря, т.е. доколкото знам той има родителски права върху нея. Всъщност… може би просто се чувства самотен…
Когато ми каза какво е намислил за миг се почувствах приласкана от идеята му и се оставих видението на нашата сватба да ми завърти главата. Аз, в дълга бяла рокля в църква, и Софи до мен, облечена като шаферка. Наистина примамливо. Дъщеря ми ще е така щастлива…. После си казах… защо да я утешавам си с лъжа? Само че къде е точната граница между истината и лъжата, между действителността и въображението? И къде е записано определението за “семейство”? Ние с Андро може и да не се вписваме в традиционните представи за двойка, но пък се случва понякога когато се разхождаме из парковете със Софи между нас двамата, и с Беки, помъкнала се зад нас с изплезен език, възрастни хора да спират и да ни се усмихват. Предполагам, че отстрани изглеждаме идеалното семейство. А може би наистина сме… Може би в нас, хванати за ръка в парка е истината, а не в условностите и в общоприетите представи. Като ми дойдат тези мисли идеята на Андро за брак започва да ми изглежда напълно приемлива. И тъкмо да отида да му кажа, че съм съгласна, хрумва ми нещо друго. Всъщност какво е сключването на брак, ако не два подписа в една книга, които трябва да представляват гаранцията, ключът към онова “завинаги”? А аз уж тъкмо сега се отучих от “завинаги”-то. Тъкмо сега започвам да изживявам мига, вместо да се чудя как да го съхраня. Тъкмо сега се уча да пускам, вместо да задържам. Да срещам хората, да се докосвам до тях и да ги пускам по пътя им. Ще направят ли бялата рокля и двата подписа в книгата чувството за сигурност, което понякога изпитвам до Андро и до Софи доживотни? Ще затворят ли в себе си домашния уют без никога да го пуснат да се разсее? Нима мога да обещая дори и на себе си, че утре няма да се променя, че няма да се отдалеча от това, което ценя днес? Какво право имам тогава да обещавам на Софи каквото и да било за утре? 
Не, имам дъщеря си и Андро до себе си днес. По-добре да се опитам наистина да повярвам в това и да го приема, отколкото да ги привързвам към себе си… Стига ми усещането, което изпитвам понякога, когато сме заедно. Усещане за нещо безкрайно и неуловимо. Като разливането на облаците…

КРАЙ

Мария Иванова - 2006 г.

     <<<<< Назад                                                                                 Книги >>>>>