Събуди ме телефонът ми. Отметнах кисело завивките и залитнах докато се изправях. Струваше ми се, че е седем сутринта, а се оказа почти два. Беше Лина. Трепнах като видях името и на дисплея. Разсъних се за части от секундата. 
- Лина…?
- Децата при теб ли са?
Без поздрав и предисловия. Гласът и трепереше. Стана ми студено.
- Не… как така… аз съм в Несебър… Софи е с баща си.
- Дойде у нас по обяд Отидоха двете със Саси до детската площадка в парка. Но се забавиха и сега… ги няма на площадката. Никъде ги няма.
- Лина, обади се на Андрей. Не, чакай, аз ще му се обадя… От колко време ги няма? – цялата треперех. Челюстите ми трепереха. Едва успявах да отделям думите.
- Около час… Малко по-малко.
- О… няма страшно – но тонът ми, почти плачлив, беше самото отрицание на думите ми –
Сигурно вече са в “Младост”. Сега ще се обадя на Андрей. Аз се прибирам веднага.
- Мария… - направи голяма пауза. Усетих, че влага огромни усилия, за да не се издаде, че плаче – Моля те… ако научиш нещо, обади ми се веднага. Страх ме е… 
За всичките тези осем години заедно Лина беше плакала пред мен два пъти. Веднъж, вечерта, когато отиде при Пепи и втори път, когато Саси беше приета в болница на осем месеца с бронхопневмония. Това беше третият път.
- Лина… не се притеснявай, сигурна съм, че Андрей ще те потърси всеки момент. А аз ще ти се обадя веднага щом науча нещо. Всичко ще наред.
Правех усилия да звуча убедително и спокойно, а в главата ми вече се въртяха 
катастрофални сцени. Представях си как някой е отвлякъл децата, как ги е бутнала кола, как някой маниакален убиец ги е примамил някъде. Ръката ми така трепереше, че едва успях да набера номера на Андрей. Ида ме гледаше тревожно, повдигната на лакът в леглото.
- Какво става?
- Трябва да се прибираме.
Андрей също не знаеше къде са. Каза, че току-що е научил, че София не е с другите деца пред блока. Сега говорел с тях и се опитвал да разбере откога я няма и къде е отишла. 
Притиснах ръка до устата си. Струваше ми се, че всеки миг ще повърна.
- Отишла е при Лина – казах почти шепнешком. – Взела е Саси и от един час ги няма. Досега трябваше да са дошли при теб. 
- Божичко… Ще се намерят… ще се намерят… няма къде да отидат. – говореше с висок, неестествен тон, сякаш подлагаше себе си, или мен на някакъв вид хипноза.
- Андро, аз тръгвам за София…
- Ида ще кара, нали? 
- Да, да, ще я помоля.

Слава Богу, Андрей ни беше отстъпил колата си. Така не бяхме зависими от разписания на влакове и автобуси. Ида караше като обезумяла. Беше цяло чудо, че при едно задминаване останахме живи. Накарах я да спре и отидох да повръщам встрани от пътя. Винаги щом имах обхват звънях на Андрей. Напразно. Децата ги нямаше. На два пъти объркахме пътя, защото не бях в състояние да се съсредоточа и да следвам картата и пътните знаци. Вече наближавахме Стара Загора, когато телефонът ми позвъня.
- Тук са. При мен са. – каза Андрей.
Едва тогава избухнах в сълзи.
- Обади се на Лина. –успях да кажа.
- Лина е при мен. Всичко е наред.

Вкъщи заварихме истинска семейна идилия. Лина, Андрей, майка ми, Цвета младша (после разбрах, че Цвета-баба е в болница с бай пас) и двете героини на деня. Бяха се подредили в гостната, пиеха чай и коняк (децата мляко с какао) и преливаха от любов и нежност един към друг. Първото нещо, което направих беше да напрегръщам децата, като през цялото време много добре разбирах колко невъзпитателни са действията ми, особено по отношение на Софи. Знаех, че трябва да поговоря сериозно с нея, но го отложих за следващия ден. Нямах сили. Разположих се на турски по пода. Ида седна до мен и ме прегърна. Стори ми се странен жест от нейна страна: някаква защита може би, или пък послание към Лина, която без съмнение беше разпознала от пръв поглед. Беше я разпознала, но не я познаваше…
Някой ни донесе чай. Настъпи мълчание. Цвета внезапно скочи от мястото си и подкара децата към стаята. Никоя не направи опит да възроптае. Не толкова задето се чувстваха виновни. Между нея и децата съществуваше същото онова съзаклятничество, което бях усетила още при първото си гостуване в дома на Лина, тогава между баба и внучка. Завиждах и малко. Напомняше ми на Мери Попинз. 
Миг след като Цвета затвори вратата зад себе си и децата, Андрей захвана да ми разказва събитията от деня. Постепенно към него се присъединиха Лина и майка ми, като тримата се прекъсваха, поправяха, довършваха си изреченията и с една дума, изживяваха се като нестроен хор изпълняващ авангардна пиеса. Андрей, който беше дошъл да живее у нас, докато съм в Несебър, пуснал към десет сутринта Софи да си играе долу с другите деца. Междувременно си работел нещо на компютъра. Сутринта била мека и слънчева, чувал глъчката на децата долу и предвкусвал една уютна и безметежна неделя. Минавало единайсет, когато си дал сметка, че вече не чува гласовете на децата. Излязъл на балкона да погледне и действително, долу видял само две хлапета от тайфата, седнали на една пейка. Софи не била сред тях. Не се притеснил, защото децата били десетина. Нямало какво да се случи на толкова голяма група. Сигурно били отишли да си играят на някоя друга площадка, или пък някое дете е поканило цялата компания у тях. Все пак като не се върнали до дванайсет слязъл долу да провери какво става. Двете деца още били на пейката. Обяснили му, че другите отишли да гледат видео у едно от момиченцата. Андрей попитал дали Софи е с тях и те потвърдили. Явно предположенията му били правилни. Нямало за какво да се притеснява. Качил се горе и продължил работата си. След около час децата се завърнали. Излязъл на балкона, за да повика София за обяд. Но тя не била сред тях. Слязъл отново долу. Никой не знаел къде е Софи. Станало ясно, че се е скарала с едно от момиченцата, докато гледали видео и тя, сърдита, си тръгнала. Всички мислили, че се е прибрала вкъщи. Сега вече Андро се уплашил. Качил се горе и се обадил на Лина. Но у тях нямало никого. Точно в този момент съм се обадила аз и съвсем съм го объркала. Първата му мисъл била да тръгне към Орлов мост. 
Софи редовно ходеше при Лина и Саси. Наложи ми се да и дам благословията си след като през март избяга от вкъщи, точно по същия начин. Пуснах я да си играе долу в един от първите пролетни дни. От време на време поглеждах през балкона и така в един момент открих, че не е долу с другите. Слязох да проверя какво става. И тогава никой не знаеше къде е. Но най-артистично “не знаеше” Деси, най-добрата и приятелка. От начина, по който ме гледаше право в очите, бърчеше челце и се вживяваше в ролята си на незнаеща и притеснена, ми стана ясно, че е посветена в тайните на Софи. Поканих я любезно у нас като в асансьора обмислях как да измъкна от нея това, което “ не знае” без да я накарам да се чувства предателка. Но не стана нужда да се превръщам в психолог. Малко след като се качихме у нас, докато и приготвях мляко с Нескуик в кухнята, телефонът позвъня. Беше Лина. Софи дошла току-що при нея. Изпитах огромно облекчение и същевременно страх при мисълта за всички неща, които са могли да и се случат. Никога досега не я бях пускала да пътува сама с градския транспорт. Учудих се, че е запомнила номера на рейса до Орлов мост. От друга страна не беше никак странно, защото бяхме ходили дотам заедно десетки пъти. Не и се карах тогава. Казах и, че я разбирам, и че винаги, когато има нужда да вижда Лина и Софи може да ходи при тях, стига преди това да се уговори с Лина и да ми каже къде е. Не настоях аз да я водя. Реших да потисна страховете си, за да не и отнемам самостоятелността. Щом се беше справила веднъж сама, щеше да се справи и следващите пъти. 
И така, в онази слънчева и безметежна, според очакванията на Андрей неделя, Софи тръгнала по същия път: с автобус номер 76 към Орлов мост. Но този път не се задоволила да погостува на Лина. Когато отишла при нея от вратата ведро заявила, че знам къде е и съм дала безусловното си разрешение да е там, където е. Лина (която противно на очакванията ми тази година се размина с Аполония, заради новата си работа) я помолила да ми се обади, за да съм спокойна, че е пристигнала. От кухнята чула, че Софи говори по телефона. Още не била готова с обяда, така че не се възпротивила, когато щерка ми я замолила да ги пусне двете със Саси до детската площадка в началото на Борисовата градина. Заръчала им да минат през подлеза, да не се опитват да пресичат булеварда и също да се върнат до един час. Не се притеснявала, защото не за първи път пускала децата сами до площадката и те винаги се прибирали живи, здрави и навреме. Софи била самият образец за грижовна и отговорна голяма сестра. 
Станало един часът, после един и половина, но децата не се прибирали. Явно се били заиграли и забравили кога трябва да се приберат. Лина решила да отиде да ги вземе от парка. Но когато стигнала до площадката те не били там. Видяла една позната майка от квартала с детето и и я разпитала за София и Сара. Познатата и била сигурна, че поне в последния половин час, откакто тя била там, не са се вясвали наоколо. Сега вече Лина започнала да се притеснява. Тръгнала по алеята, която води навътре в парка, за да провери дали не са отишли до езерцето с лилиите, но и там ги нямало. Тогава ми се обадила и от моето неведение започнала да изпада в паника. Позвънила и на Андрей, който бил не по-малко уплашен от нея. Двамата един след друг се обадили на майка ми, с което обогатили бройката на паникьосаните. Решили всеки да си стои у дома от страх да не би децата да дойдат, или да се обадят и да не намерят никого. В пет часа щели да се обадят в полицията, ако Софи и Саси още ги нямало. Лина не се задоволила с това решение. Повикала голямата си дъщеря, която била на Панчеревското езеро с приятели и щом Цвета се прибрала я помолила да чака вкъщи, а тя самата тръгнала да обикаля из парка. Часовете минавали, страхът растял, Лина обикаляла парка и се опитвала да не плаче на глас, спирала хората наоколо, описвала им децата, питала и двама охранителя от Егида, но децата сякаш били потънали вдън земя. Майка ми на всеки кръгъл час слушала новините по Хоризонт и очаквала да чуе съобщение за две отвлечени момиченца. Андрей стоял на балкона и все се надявал да види сестричките между другите деца, които продължавали да си играят долу. Било малко след четири и половина, когато звъннал телефонът. Веднага разпознал гласа на майка ми. Децата били при нея.

08.09.2003 
понеделник

Отново започна да се заоблачава. Твърде рано е за есен…

- Наистина ли си помолила баба ти да ви осинови двете със Саси?
София кимна.
Понеделник следобед вече преваляше. Ида гледаше телевизия в гостната. Ние двете със Софи се бяхме затворили в стаята.
Цял ден отлагах този разговор. Чувствах се мизерно. Самосъжалението непрекъснато ме държеше на прага на сълзите.
- Защо? Защо искаш баба ти да се грижи за вас? Саси си има майка… Ти също.
- Защото баба е нормална. – каза простичко София.
Отново тази дума.
- Какво искаш да кажеш? Че аз и Лина не сме? Така ли?
- Да. – отговори Софи със сведени очи.
- Кой ти каза това?
- Ради.
Ради… внучката на леля Дафинка. Започнах да разбирам какво е станало. Когато компанията хлапета отишли да гледат видео, Ради и Софи се скарали за нещо, започнали да се обиждат, както правят децата, в прав текст, ненаучени още на подмолностите на възрастните. И така скоро излязла “голямата истина” за мен.
Честно казано, останах изненадана. Преди няколко месеца научих нещо за “леля” Дафинка, която ме накара да я видя в съвсем нова светлина. Една съседка ми каза, че втората и дъщеря била осиновена. Преди години някаква приятелка на Дафинка искала да осинови дете я помолила да отидат заедно до един дом за сираци. Там две малки момиченца се залепили за тях. Приятелката така и не станала майка, но Дафинка си взела едното от момиченцата. Като ми разказаха всичко това започнах да изпитвам нещо като топлота към нея и дори ми стана лесно да подминавам с усмивка студените и кимвания по стълбището на блока. Казвах си, че една жена, която осиновява дете, след като вече има свое собствено (Женя – майката на Ради) е всичко друго, но не и някакъв бездушен автомат за сплетни. Така че се почувствах за миг жегната и объркана, когато разбрах, че тази реплика към мен е дошла именно от Ради. После се усмихнах на себе си. Кога ли най-сетне ще успея да си втълпя, че хората не са черно-бели анимационни герои? Май минава цял един живот, докато забравим това, което сме научили за доброто и злото в детството си…
А и не само внучката на леля Дафинка беше подхвърляла подобни фрази към дъщеря ми. Наистина…
- Защо ми се струва, че и преди ти бяха казвали нещо подобно за мен? Не за първи път чуваш, че съм ненормална, нали?
Софи отново кимна.
- Но преди не беше реагирала така. Не беше тръгнала да бягаш и да се опитваш да се спасяваш от мен. Смяташ ли, че оттогава съм станала още по-ненормална?
- Не. – каза съвсем тихо.
- Тогава защо? Защо преди подмина това, което са ти казали, а вчера повярва?
Софи повдигна рамене.
Започвах да изпитвам гняв. 
- Защото тогава Лина и Саси бяха тук ли?
- Да…
- Но каква е разликата? Нали Лина също е ненормална?
Трябваше да се овладея… Не биваше да я обърквам още повече…
- Виж… казвала съм ти и преди. С Лина вече не се обичаме и не сме щастливи заедно. Няма смисъл да продължаваме да опитваме да сме семейство само заради хубавите спомени, които имаме, или… - замълчах. Щях да кажа “За да лъжем теб и Саси, че всичко е наред.” – Много семейства се разделят. Родителите на Деси също са разведени, нали?…
- Не е само заради Лина! – прекъсна ме Софи – И заради тая Ида е. Мразя я! 
Сепнах се.
- Защо ще мразиш Ида? Ти дори не я познаваш.
- Познавам я! Мразя я!
Трябваше да сменя темата. Постоях до прозореца и погледах мълчаливо облаците навън преди да задам въпроса, който ми беше хрумнал малко преди това.
- Какво значи да си нормален? 
- Ако си жена да си имаш мъж, а ако си мъж да си имаш жена.
Простичко и категорично. Беше мислила по въпроса.
- А знаеш ли, че преди много, много години е било съвсем нормално мъжете да си имат мъже?
Не отговори. Какво очаквах да отговори. Помислих още малко преди да продължа.
- Знаеш ли? Да си нормална не е като да си тъмнокоса. На теб никой не може да ти каже, че си руса, защото всички останали ще му се смеят. “А бе какви глупости говориш? Не виждаш ли, че косата и е кестенява?”
Очаквах да се засмее, но тя стана сериозна.
- Да бъдеш нормален е нещо, което не може да се види, нито да се пипне, нито да се помирише. Никой не е спуснал от небето табела, на която пише какво точно значи да си нормален. Затова всички си имаме свои собствени представи за “нормален”. И понеже хората на тази земя са много, много различни, техните представи също са много различни…. Ако попиташ Ради и баба и какво значи да си нормален, те ще ти кажат, че това значи ако си жена, да си имаш мъж, както всъщност вече са ти казали…
- Само Ради ми каза.
- Няма значение. Ако попиташ същото един гей… татко ти например… или мен… ние ще ти кажем, че е нормално също ако си жена да си имаш жена, или ако си мъж да си имаш мъж… стига да го обичаш. Някои пък, ако ги попиташ какво е да си ненормален, ще ти кажат, че си ненормален ако през зимата ходиш да плуваш в морето, или пък ако скачаш с парашут, или се катериш по скали. Но тези, които плуват през зимата в морето, или скачат с парашут, или се катерят по скали ще ти кажат, че е ненормално да си стоиш вкъщи, да се пазиш от всичко и да не искаш да познаеш радостите, които познават те… Ако попиташ една арабка какво е ненормално, тя сигурно ще ти каже, че е ненормално жените да ходят без фередже… нали си виждала какви кърпи носят на главите си арабките, за да не им се виждат лицата?…, а пък една европейка би ти казала, че е ненормално жените да крият красотата си…. Ако човек от 21-и век попадне по някакъв начин в 18-ти век, всички ще го помислят за ненормален като го видят с шарените му бермуди и с джапанките му и ще го затворят в лудницата. Ако пък някой от 18-ти век попадне в нашето време с напудрената си перука и копринените си чорапи, също рискува да го затворят в психиатрия. Виждаш ли колко са различни представите за “нормално” и “ненормално”? Зависят от това кога и къде си роден, как са те възпитавали, как разсъждават приятелите ти и много други неща. Аз пък ще ти кажа, че според мен няма нормално и ненормално. Всички сме толкова различни един от друг… така единствени… кого да избереш за нормален, за да сравниш с него какво е нормално и какво не е?
Спрях дотук. Не бях сигурна дали повече не я обърквам, отколкото и изяснявам нещата. Не бях сигурна, че изобщо следи мисълта ми. Как да обясниш на едно седемгодишно дете какво е относителност?

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>