Отидох в кухнята и сладко се усмихнах на Саси и Софи.
- Гледа ли ви се Картун Нетуърк?
- Не! – каза Софи.
- Не! – повтори след нея Саси, която от известно време се изживяваше като ехо на сестра си.
Естествено! За какво им е на две деца да гледат Картун Нетуърк, ако не трябва да си лягат и ако не се опитваш да се пребориш с тях, за да превключиш на някоя друга програма?
- Ми добре тогава. Аз ще си гледам сама.
Отидох в гостната, пуснах телевизора и засилих звука достатъчно, за да се чува ясно в кухнята. Нямах много време. Лина вероятно щеше да дойде всеки момент. Дотогава трябваше да съм проучила по-новата част от биографията на голямата и дъщеря. Напрегнато се заслушах в звуковете, които идваха от кухнята. Спечелих. Софи дойде и се хвърли с два скока на дивана. След нея доприпка и Саси. Аз пък се хвърлих с два скока в кухнята, преди и Цвета да се е присъединила към телевизионната компания, и затръшнах вратата след себе си. Чак тогава осъзнах, че ме предстои труден и неловък разговор и нямам представа как да го започна.
- Е? Как си? – запитах с ослепителна усмивка на интервюираща журналистка, убедена в своята неотразимост.
Цвета, която в този момент наливаше какаото в две шарени порцеланови чаши, се обърна и ме погледна. Очевидно този внезапен интерес към душевното и състояние я изненада.
- Миии… бива. Всъщност не особено добре.
- Защо бе? Да не би със здравето да имаш някакви промени… ъ… проблеми? – В края на краищата нямах време за губене. С алчно нетърпение чаках да получа някакъв отговор от рода на “А не, просто ми закъснява с една седмица.”, след което да кажа “А, добре!” и да отида да гледам телевизия с децата.
- А, не! Съвсем съм си добре със здравето. Просто нали ти казах… баба цял ден я няма. Вече чакам да се обадят от полицията, или от някоя болница.
Взе чашите и ги занесе в гостната. Изчаках я нетърпеливо да се върне. Не бях изпратила децата да гледат телевизия, за да си говоря с нея за баба и.
Цвета дойде и се зае мълчаливо да мие джезвето.
- Е! Не се притеснявай! Знаеш я Цвета. Сто на сто се забавлява някъде.
Не отговори. Избърса джезвето и го прибра. После седна до кухненската маса и се вторачи мрачно в коленете си.
- И не е само баба. – каза, без да повдига поглед – Вчера скъсах с Гого. Празно ми е.. едно такова…
Сърцето ми затрепка обнадеждено. Казала е на Гого, любимия и, че е бременна и той я е изоставил. Класическа ситуация. Вече се разкайвах за съмненията си към Лина.
- Защо? – запитах като се опитах да прозвуча мрачно и съчувствено.
- Този идиот не иска да имаме деца! – каза с неочаквана ярост и ме погледна право в очите, сякаш очакваше да прочете там шок и отвращение към идиота. 
Заликувах вътрешно. Права бях! Правааа!
- Не и докато сме се установили, докато той си намерел добре платена работа, докато сме си купили къща, кола, фризер и вила на Балатонското езеро.
- А ти… да не би да си бременна? – започвах да се срамувам от радостта, която изпитвах.
- Не! въпросът е принципен, Мария, не разбираш ли? – блясъкът в очите и и настойчивият, рентгенов поглед ми напомниха за майка и - Аз съм на двайсет и шест! Точно сега ми е време да се омъжа и да имам деца! Искам да имам дете, разбираш ли? Чувствам се готова за това! Като доведете с мама тук децата, после една ги пускам, реве ми се направо! А Гого е един кариерист! Цялата му ценностна система е обърната наопаки. Ако го чакам да се сдобие с всичко, което му е необходимо, за да се реши да имаме дете, сигурно ще стана на петдесет. Та той...
- Значи… всъщност не си бременна? – прекъснах я аз, проявявайки пълна липса на интерес към психологическия портрет на Гого. Гемиите ми бавно потъваха.
Цвети ме погледна объркано.
- Не, не, разбира се, трети ден ми е… Защо питаш?
- Това означава, че не ти е нужен тест за бременност. – констатирах вяло аз.
- Не, за какви тестове ми говориш?
- Ами… има един тест за бременност на бюфета в гостната.
Цвета за миг ме погледна почти враждебно. Вероятно смяташе, че проявявам нетактичност, когато и говоря да тестове за бременност в настоящото и душевно състояние. После се върна на темата си. 
- Как е възможно да има толкова бездушен и напълно лишен от чувствителност човек?! 
За миг се засегнах, защото си помислих, че едно споменаване на тест за бременност не ме прави бездушна и лишена от чувствителност, но постепенно се досетих, че става дума за Гого..
- Значи тестът за бременност все пак е на майка ти. - отговорих и аз.
- Какъв тест? – информира се Цвети. 
Почувствах смътно раздразнение, че събеседничката ми не успява да вникне в драматизма на ситуацията. 
- А, да! – каза бързо тя.
Точно в този момент външната врата се отключи и след миг в кухнята нахълта Лина с вбесяващо щастлив вид.
- Ей! Как сте, девойки?
И двете я изгледахме мрачно.
- Да имаш да ми казваш нещо? – подхванах я от вратата.
Усмивката на Лина се схвана в неестествена гримаса, сякаш мускулчетата, които я поддържат са били сполетени от внезапна пареза. 
- Какво означава този тон? – попита.
- Нищо. Питам само. Трябва ли да ти честитя? Или това ще знаеш утре? Като вкараш в употреба онова нещо в гостната?
- Нещо в гостната? Би ли пояснила, ако обичаш?
- Няма смисъл да продължаваш тази игра, Лина. Намерих теста ти за бременност. И Цвета потвърди, че е твой.
Лина погледна въпросително дъщеря си, а дъщеря и погледна въпросително мен.
- Кога съм потвърждавала подобно нещо?
- Преди малко! Зададох ти въпрос дали тестът е на майка ти, ти първо запита какъв тест, а после се сети и каза “А, да”!
- Казах “А да” именно защото се сетих, че току-що ми беше споменала за някакъв тест, а не защото съм потвърдила каквото и да било.
- Чудесно! Играй играта на майка си! Прикривай я! Фактът обаче остава, че тестът си е там и щом не е твой, значи е на Лина! Аз категорично не съм го оставяла там, освен ако не страдам от сомнамбулизъм, а не вярвам баба ти да има голяма нужда от тестове за бременност!
- Браво, Мария! Точно така! Крайно проницателна си! Добре ме познаваш! Достатъчно добре, за да знаеш как въртя 40 любовника, редовно забременявам от тях и никога не ти казвам! Само че не забърквай дъщеря ми в тази история, защото тя още не е наясно каква курва съм. 
Думата “курва” я изплю, сякаш внезапно беше усетила нещо особено гадно в устата си.
- Ок, Лина, хайде да се опитаме да избегнем големите думи и щом си ми вярна като пасторска съпруга, обясни ми спокойно и рационално наличието на онази кутия в гостната. Едно нещо е ясно – миналата седмица я нямаше там. Обясни ми, хайде, искам да ти вярвам.
Изобщо не бях сигурна в това, което говоря. Предишната седмица не бях изучавала съдържанието на етажерките. 
- Защо да ми вярваш, Мария? Да съм ти давала някога основание да ми вярваш? 
Цвета се измъкна на пръсти от кухнята.
- Не знам… преди вероятно ми имаше доверие… споделяше с мен, но вече цяла година откакто се държиш… държиш се… - заекнах в търсене на точните думи.
- Извини ме, но точно ти си тази, която се държи неадекватно. Преди не се правеше на частен детектив.
Преди да сгъстя набъбващите в мислите ми думи до мълниеносна отрова, чух отново външната врата да се отваря.
- Бабо! – възкликнаха два гласа едновременно.
-Бабо! – последва един тъничък гласец като ехо.
- Познайте къде бях! – чу се в отговор гласът на Цвета – баба. След това вратата на кухнята се отвори с гръм и трясък и въпросът биде повторен в чест на Лина и мен.
- Познайте къде бях досега!
В отговор получи само два навъсени погледа.
- Е познайте де! – подкани ни тя към творческа мисъл – Ама какво ме гледате като да виждате оная с косата? Бяхме с Ружа на откриването на Софияленд! Ако не беше заваляло кой знае докога щяхме да останем!
И после разказа как двечките се качили на всички въртележки, с изключение на “онова, дето върви като въртоглаво надолу-нагоре”, щото момчетата от персонала се притеснили двете им “зрели” клиентки да не вдигнат кръвно и учтиво ги помолили да се насочат към другите съоръжения. 
- Дъщеря ти си е купила тест за бременност. – осведомих я аз след като разказът и заглъхна, удавен в очевидната ни липса на ентусиазъм.
- Че за какво ти е? – полюбопитства Цвета.- Нали от половин година разправяш, че навлизаш в менопауза?
Лина повдигна вяло рамене.
- Не знам за какво ми е. Жена ми знае. Питай нея.
- Я чакай малко! Ама чакай! Чакай, чакай! – подкани ме настойчиво Цвета – Ти да не си открила моя тест за бременност? Оня на бюфета в хола. Него аз го купих.
Цвета младша, която до този момент наблюдаваше сцената застанала в рамката на вратата, подбра двете девойки, които се бяха наредили от двете и страни и отново напусна кухнята.
Повдигнах вежди. Странно защо изпитах известно недоверие към тъща си.
- О! Извинявай! Не знаех, че си започнала нова интимна връзка!
Забелязах, че Лина също наблюдава майка си с оттенък на любопитство.
Вероятно ако не се връщаше от Софияленд, пълна с впечатления и живот, Цвета – баба щеше да се докачи от иронията ми.
- Не бе! Не съм, ама нали казват хората, че човек и на средния си пръст доверие не може да има…
Като видя, че дори и не правя опит да се усмихна, побърза да обясни.
- Добре де, тестът го купих за внучката на Ружа. – каза с леко раздразнение – Детето е на седемнайсет години. Страх го е да каже на родителите си. Само на баба си има доверие. Разказала и и Ружа и отговорила, че все пак не е зле да знае със сигурност дали внучка и е бременна преди да потърси някакъв подход към дъщеря си и зет си. Помоли ме аз да купя теста и внучка и да дойде да си го направи у нас. 
- Виж ти! Предполагам, че в мига, когато тест за бременност влезе в техния апартамент се включва някаква аларма. – Изпитвах все по-силен срам, но още не бях готова да се предам.
Цвета ме погледна студено. Явно за миг се поколеба дали да не ми каже да си гледам работата.
- Просто у тях са петнайсет маймуни в две стаи. – Цялото и настроение се беше изпарило. На Лина също. Навън валеше дъжд и капките криволичеха някак неуверено по тъмния прозорец. Помълчахме, и трите свити всяка в своята си самота.
- Момичето ще дойде след около час. Ще каже на родителите си, че ще спи при приятелка. Просто постой малко тук и ще я видиш.
Наведох се и притиснах с длани лицето си.
- Съжалявам… - казах тихо. - Съжалявам…
Думата увисна някъде във въздуха, неотправена към никого…

Нямаше смисъл да оставам повече. Казах на Лина, че си тръгвам. Тя само сви рамене. Отидох в гостната и погледнах колебливо децата. Малката Цвета ги учеше на някаква игра с карти. Обясних им, че си тръгвам и попитах някоя иска ли да дойде с мен. “Нали щяхме да спим при баба?” - отговориха една след друга. Не знаех какво трябва да направя. Ако вземех само Софи това означаваше раздяла. Тръгнах си без нея. Сега съм тук, сама. Пиша и се питам кога заприличах толкова на леля Дафинка…

20.10.2002
неделя

Днес се обадих на Лина, за да попитам да отида ли за Софи. Каза да не се притеснявам. Тя щяла да я доведе. Звучеше доста делово. Не посмях да задавам повече въпроси. Цял ден се въртя из къщи като обезумяла. Поне на работа да бях…

Лина се върна три дена след скандала. В началото помислих, че идва само да доведе Софи. Бях толкова сигурна, че това е краят. Но тя дойде и с двете деца. Беше пазарувала и се зае да подрежда покупките си в кухнята. Неразумно, нерационално, изпитах облекчение, което започна да преминава в трескава радост. Знаех, че е нелепо да се радвам. Краят беше неминуем. Това завръщане само го отлагаше и удължаваше агонията. Но въпреки това ми се плачеше от щастие, докато гледах как Лина се върти из кухнята и върши обичайните си ежедневни магийки. Излъчваше уют с прибраната си в небрежен кок коса и с кухненската си престилка. Имаше нещо успокояващо в отработеността на жестовете и. Сякаш извършваше някакъв ритуал, с който отклоняваше посоката на времето и го затваряше в концентрична окръжност. Години наред бях я наблюдавала да извършва едни и същи действия по един и същи начин и бях започнала да вярвам, че тези действия съдържат обещание за безкрайност.
Скоро радостта ми започна да се смалява и се сведе до малка, рационална формулка: “Лина е тук, значи трябва да съм щастлива”. Но не бях. Лина беше тук само физически. Вече не спореше с мен. Избягваше да се кара с мен, но не ми и говореше. Изпитвах все по-голямо недоумение защо се е върнала. Навик? Инерция? Страх от самотата? Не. Не и Лина. И все пак беше с мен без да го иска. Никога не я бях виждала толкова равнодушна. Толкова… безцветна.. “Все едно” и “може” бяха думите, които повтаряше най-често. “Какво ще ядем тази вечер? – Все едно”. “Искаш ли в неделя да се качим на Витоша? – Може”. Започвах да мразя тази нова Лина. Приличаше на черно-бял филм. На музика изсвирена от робот. Не се опитвах да говоря с нея. Не само защото знаех, че когато не и се говори просто не отговаря, а най-вече защото чувствах, че след скандала нямам право да са надявам на доверието и.
В последните месеци преди раздялата ни имаше само един миг, в който отново я почувствах близка. Ден преди Бъдни вечер с Лина, Андро и децата отидохме в Метро за голямото коледно пазаруване. В магазина беше пъстро и уютно, звучеше коледна музика, усетих че нещо ме сгрява, че се отпускам. Прииска ми се всичко да е простичко и детско. Явно и другите бяха усетили нещо подобно, защото докато пренасяхме покупките си от безразсъдно препълнената количка в колата, Андрей запя “Good King Wenceslas”. София веднага се присъедини, заедно със Саси, която пееше мелодията с някакъв неин си текст. На път за вкъщи и аз станах част от малкия нестроен хор. После, за мое удивление, и Лина. Аз седях отпред, до Андро, и когато я чух, че се включи, се обърнах да я погледна. Беше прегърнала Саси и лицето и излъчваше мека, меланхолична светлина. Беше истински красива. Усмихна ми се и аз и отвърнах с усмивка. “Ето, всичко се оправя”. Но се бях предоверила на мига. Още на слизане от колата забелязах, че лицето и вече не сияе. После всичко си тръгна по старому…

В последната година на връзката ни когато ме питаха отколко време сме заедно с Лина все казвах “Ами вече девет години ще станат.” Но така и не станаха. Като извадим и шестте месеца на Лина с Пепи, излиза, че сме изкарали заедно осем години. Напуснах я аз. След като толкова често ми се беше случвало да я моля да не си отива. Но истината е, че я напуснах дълго, след като тя беше напуснала мен, макар и да продължаваше физически да присъства в живота ми.
Случи се на 14-ти януари 2003-та. Вторник. Не знам защо избрах точно този ден. Или по-скоро тази вечер. Не се различаваше с нищо от всяка друга вечер през последните шест месеца. Дори година. Вечеряхме. Разтребихме кухнята. Сложихме децата да спят. Гледахме малко телевизия. Легнахме си и ние. Не протегнах ръка към нея, защото знаех, че ще ми обърне гръб. Лежах будна. Треперех леко. Решението го бях взела дълго преди това. Знаех какво предстои. Представях си всичко, което трябва да направя в следващите минути. Всеки детайл. Изчаках, докато Лина задиша равномерно. Постоях малко неподвижна преди да се реша. Исках да съм сигурна, че спи. Най-сетне отметнах завивката си и леко се изплъзнах от леглото. Излязох в коридора, обух си ботушите и си облякох палтото направо върху нощницата. После влязох в стаята при децата. От няколко месеца ние двете спяхме в гостната, а децата в стаята. Приклекнах до Софи, събудих я и бързо поставих пръст върху устните и. “Тихо… Ела…” Заведох я в коридора и там и обух апреските и и облякох якето. 
- Къде отиваме? – прошепна сънено.
- При баба и дядо.
- А Саси няма ли да я вземем?
Едва тогава осъзнах какво всъщност правя. Спрях се за миг. Усетих, че треперя още по-силно. Но нямаше връщане назад. Дори твърде дълго бях чакала. Взех само чантата си с портмонето, мобилния телефон и ключовете. Хванах дъщеря си за ръка и я изведох от апартамента. Беки ни последва с напрегнато повдигнати уши. Поколебах се. Какво пък, аз я бях поискала и повече аз се грижех за нея. Повиках я с ръка и тя излезе след нас. Когато блъснах вратата зад себе си бях сигурна, че Лина се е събудила и е чула. Но бях сигурна и в това, че няма да дойде да провери какво става. Просто знаеше…
Слязохме долу, на партера, и едва там повиках такси от мобилния си. Минаха двайсетина минути преди таксито да дойде. Беше снежна нощ. Софи вече се беше разбудила напълно и непрекъснато повтаряше, че не и се ходи никъде и иска да се върнем горе при Саси и при Лина. Плачеше, когато я завлякох до колата. Едва когато влязохме вътре и потеглихме престанах да треперя. Чувствах се малко като насън… 

17.01.2003 
петък

Трети ден от бягството ми. София непрекъснато ме пита кога ще се връщаме и защо не може да се обади на Лина и на Саси. Не знам какво да и обясня. Самата аз не разбирам защо не и позволявам да се обади. Само повтарям, че с Лина сме се скарали, което не е истина. Сякаш се боя, че ако не изгоря всички мостове зад себе си, ако направя дори и най-нищожната крачка назад, ще разваля магията на бягството, ще се почувствам отново обсебена от Лина и едва ли някога пак ще събера сили да се махна. 

Върнах се в Младост едва на петия ден, неделя вечерта. Бях сигурна, че Лина е на работа и въпреки това влязох в собствения си апартамент като крадец. Беше тъмно. Светнах лампата и още от антрето разбрах, че Лина се е изнесла. На закачалката висеше само моето яке. Апартаментът изглеждаше пуст. Необитаем от години. Перфектно почистен и подреден, сякаш на обитателите му им е било свидно да го напуснат и са го дарили с една нежна последна грижа. Двуетажното легло в детската стая, така подредено, с оголените матраци и с одеалата, педантично сгънати в долната част, имаше някак странно възрастен и безрадостен вид. Обещах си да го продам и да купя единично легло за София. Едва ли от тук нататък ще имам второ дете.
В гостната разтегаемият диван, който откакто спяхме там, сгъвахме само, когато ни идваха гости, сега изглеждаше така, сякаш никой никога не е спал на него. Двете му правоъгълни възглавнички бяха поставени в краищата му точно под един и същи ъгъл. На стената над дивана, на мястото на портрета на Лина, нарисуван от Андрей, сега белееше правоъгълно петно. Огледах се за другите две картини, които и беше подарил. Пак бели петна. “Ще трябва да му поръчам да нарисува картини със същата големина. Жалко, че нямам тапети, та да го накарам да съобрази колорита им с цвета на тапетите.” – помислих си и се опитах да се усмихна, а всъщност сълзите ми бяха в очите. Вече бях тръгнала да си ходя, ръката ми беше на бравата на входната врата, когато внезапно ми се прииска да узная дали Лина е запазила нещо от мен, така, както е запазила картините си от Андро. Първото нещо, за което се сетих, беше една мъничка кристална фея с крилца на пеперуда и с вдигната вълшебна пръчка, която и бях подарила за рождения и ден преди две години. Държеше я на най-високия рафт на библиотеката в гостната, за да не могат да я стигат децата. Изтичах бързо в гостната, застанах пред библиотеката и погледнах нагоре. Феята я нямаше. Повдигнах се на пръсти и докоснах освободеното от нея място сякаш се опитвах да усетя, да задържа нещо вече несъществуващо. И тогава заплаках. Облекчението, което изпитах първоначално, като не намерих феята, постепенно премина в самосъжаление, примесено с усещане за непоносима самота. Свих се на четири до библиотеката. Скоро вече хълцах истерично. Едва си поемах дъх. Отидох до барчето и взех първата бутилка, която напипах. Водка някаква. Поех си дълбоко въздух и задържах дъх, за да не вдишвам миризмата и и си налях в гърлото толкова, колкото можех, без да се задавя. После пак. И пак. Бутилката беше на една четвърт пълна. Изпих я до дъно. Огромно количество алкохол за човек, който не пие друго, освен бира. При това на гладно. Нямах никакъв апетит, откакто си бях отишла и почти бях престанала да се храня. Престанах да плача, докато наливах водката в гърлото си. Обхвана ме безразличие, което изтласка всичко от съзнанието ми и постепенно премина в зашеметяване. Струваше ми се, че пропадам, потъвам и после бавно изплувам. Проснах се по гръб на пода и впрегнах всичките си останали сили, за да се задържам на повърхността. Мислех си – доколкото бях способна да мисля – че е важно да не потъвам, да държа сетивата си будни. Имах чувството, че ако изпадна в безсъзнание никога вече няма да мога да се завърна. Напрягах се да разглеждам тавана, лампата, стените; те се олюляваха около мен, сякаш се свличаха вълнообразно, а аз се опитвах с поглед да ги задържа. Но въпреки усилията ми все повече потъвах, сякаш ме всмукваха бездънни черни дълбини. Не знам колко време съм преживяла там долу, когато ми се стори, че нещо ме тегли обратно нагоре. Някакъв звук сякаш, тъничък и много далечен, като да идва от друго измерение. Настойчив. Започнах да се будя. Реалността и моята алкохолна реалност започнаха да се смесват, едното се просмукваше в другото, както човек сънува писъци на птица, сутрин, докато му бибипка будилникът. Постепенно започнах да свързвам тънкия и настойчив звук със звънеца на входната врата. Опитах се да помръдна, но сякаш тялото ми се беше вкаменило и се бе сраснало с пода. Най-сетне успях да се обърна по корем и запълзях към вратата. “Лина-Лина-Лина” – повтаряше едно полудяло гласче в главата ми. Но не спрях да се влача напред. Успях да се повдигна, колкото да натисна бравата. Усетих че отварящата се врата ме ръга в рамото и изпълзях доколкото можах назад. След малко някой се надвеси над мен. Отне ми малко време, за да го фокусирам.
- Мамо…
- Тихо… тихо…
Хвана ме под мишниците и ме завлече обратно в гостната, на килима. Седна на пода до мен и започна да ме гали по косата.
- Софи… Софи…
- Софи е вкъщи. Спи. Не я мисли.
- Софи… не трябва да знае.
- Нищо не знае и няма да узнае. Успокой се.
- Благодаря… благодаря…

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>