Когато Лина си намери работа нещата като че ли започнаха да се оправят. Излезе от унеса си и си върна старата енергия. Сега вече беше много по-заета от преди, защото работеше на пълно работно време. Но това сякаш и се отразяваше добре. По-изморена я виждах, когато беше останала без работа. 
За известно време си беше върнала старата жадна и нетърпелива усмивка, отново беше започнала да говори с мен, да търси близостта ми… Караше ме да се чувствам нужна.
Междувременно децата растяха. Малката все повече заприличваше на майка си. Руса (е, за разлика от майка си естествено руса, на този етап), много бяла и пъстроока. Това ме караше да пърхам от щастие, защото ако приличаше на баща си щеше да ми се наложи да съжителствам с чувството си за вина.
Не се притеснявах от мига, в който ще започнат да задават въпроси. Знаех, че семейството ни е необичайно и вероятно ще има много да обяснявам, но знаех също, че за едно дете е най-важно да бъде обградено с любов и сигурност, а ние с Лина и Андрей давахме цялата любов, на която бяхме способни. Пепи също беше до малката и раждането но второто му дете с нищо не промени отношението му към нея.
И все пак… може би малко се притеснявах. Някой ден щеше да ми се наложи да отворя дебелия прашен речник на фиксираните понятия и да обясня кое е нормално и кое не е. Когато Софи стана на шест все по-често ми се случваше да се чудя дали не е време да подхвана Разговора и как точно да го подхвана. Но тя ме изпревари. 
Стояхме си един слънчев есенен следобед в кухнята Лина, аз и голямата щерка. Малката беше при баща си. Аз миех чинии, Лина си мърмореше нещо под носа – някакъв текст, който подготвяше да предаването си, а Софи си рисуваше кротко на масата. Дефиницията за семейна идилия.
- Мамо, ти гейка ли си? 
Уж бях готова за подобен въпрос, а нещо ми подскочи в стомаха . Изплакнах внимателно чинията, сложих я да се суши и едва тогава се обърнах.
Лина беше повдигнала очи от листа с текста, гледаше ме с любопитство и едва удържаше усмивката си.
- Да…, да… - казах аз, като се стараех да звуча възможно най-леко и ежедневно – Само че за жените се казва “лесбийка”. Всъщност аз се чувствам по-скоро бисексуална… - млъкнах, защото ми стана ясно, че не е моментът да си правя психологически портрет и да изяснявам фините нюанси около определенията, в които се поставям. 
Лина беше крайно развеселена и и личеше от километри. Погледнах я безпомощно, но тя отново сведе очи към листа. Изражението и гласеше “Оправяй се сама”. 
- Гей се казва за мъжете… разбираш ли? – по-лесно ми беше да навляза в лингвистични тънкости.
- Да, нали татко е гей?
Не бях сигурна, че това е въпрос.
- Той ли ти каза? – контрирах.
- Да.
- О! И какво ти каза?
- Ами, че има мъже, които се влюбват в други мъже и искат да живеят с тях, вместо с жени.
Просто и ясно.
- Ами да… така е… и с жените е така… ето, аз обичам Лина и затова живея с нея, а не с баща ти, което не значи че ние двамата те обичаме по-малко, напротив, обичаме те както бихме те обичали и ако живеехме заедно, но ние не живеем заедно, защото не се обичаме помежду си, напротив, не е вярно, страшно много се обичаме, или поне аз много го обичам, но по различен начин, като приятел, като повече от приятел, като брат, но дори не и така, по-сложно е, като пораснеш ще разбереш, и затова с татко ти не сме заедно, но всъщност сме заедно, защото той идва много често, нали виждаш, идва, защото те обича повече от всичко на света и има нужда от теб и…
- Знам. – каза простичко Софи. 
Ако не ме беше прекъснала кой знае колко още щях да продължа. Лина си притискаше устата с шепи, за да не се смее на глас. Софи се наведе над блокчето си и продължи да рисува. Рисува доста добре. Мисля, че не го казвам само защото ми е дъщеря. Има на кого да се метне. 
Тогава си отдъхнах. Мислех, че гей-разговорът е приключил тук и е преминал забележително лесно и успешно. Дори и не подозирах, че само след една година ще започнем същия този разговор отначало. В съвсем друга атмосфера и със съвсем други интонации… 

Възпитавах Софи, че е по-добре да казва “това ми харесва”, или “не ми харесва”, отколкото “това е лошо/ хубаво, грозно/красиво, вкусно/противно” и т.н.. Когато чуваше, че отново се опитвам да обясня на шестгодишната си дъщеря относителността на нещата, Лина се усмихваше и после, насаме, ми казваше “Човек за човека е брат, разбра ли бе, гад?”
- А? – не разбрах първия път.
- Правилно е да не разграничаваш нещата на правилни и неправилни доколкото разбрах от това, което каза.
- Май падам в собствената си клопка, а? Добре де, как да и обясня колко е относително и субективно всичко?
- За да проумееш относителността на думите първо трябва да вникнеш в значенията им. Как да осъзнаеш колко неуловима е границата между доброто и злото ако преди това не си се опитал да ги разграничиш? Знаеш ли, като учиш Софи, че няма правилно и неправилно, правиш същото, което е правела майка ти като те е учила какво е правилно, и какво не, само че с обратен знак. Опитваш се да и наложиш собствения си опит и да я предпазиш от това, което според теб е погрешно схващане за нещата. 
- Е тогава какво е възпитанието? Не е ли предаването на собствения ти опит? Това не се ли нарича култура? Опитът, често неосъзнат, който е натрупан в теб от предците ти.
- Култура… или архетипи… зависи от гледната точка. Всъщност точно това се опитвам да ти кажа. Отхвърляйки правилното и неправилно ти създаваш за дъщеря си ново правило. И може би така е редно. Децата имат нужда от правила. Имат нужда някой да ги ориентира сред правилното и неправилното, доброто и злото, така се чувстват много по-сигурни и защитени.
- …което е илюзия. Всъщност не само децата имат нужда от правила. Ние също се чувстваме много по-стабилни и защитени, когато етикетираме нещата.
- Да, и това е начин да се справяме с тях. 
Тези разговори често продължаваха с часове и винаги ме объркваха повече, отколкото ми носеха отговори. Но всъщност така ми харесваше. Предполагам, че бих започнала да се притеснявам за себе си, ако усетя, че в съзнанието ми настъпва ред и отговорите стават повече от въпросите.

07.08.2002
сряда

Вкъщи е истински ад. Софи е с 39о температура . Николина знае, че е виновна и се държи отвратително. Цял ден не сме спрели да си крещим. Непрекъснато и натяквам, че ако не беше тя, с нейните “радикални” възгледи за каляването, сега всичко щеше да е наред. Знам, че не бива да го правя. Тя не се държи така с мен, когато аз съм виновна, но просто не мога да се овладея. Изплашена съм и съм изнервена до крайност. Не че е оправдание.

- Не можех да знам, че ще завали! Ти си тази, която ме е набедила за ясновидка. Никога не съм твърдяла, че мога да разпознавам безпогрешно кога ще вали!
- Лина, беше очевидно, че ще вали!
- Тогава защо ми се довери? Приеми, че и ти носиш своята отговорност.
- Защото умееш да бъдеш дяволски убедителна! Изкара мен параноичка! Нямало да се стопят децата от две капки дъжд, ако изобщо заваляло! Сто пъти ти казах, че са малки още за твоите щуротии. 
- Моите?
- Твоите, да! Видя сега какво стана!
- И какво стана? Ти я дръж Софи под стъклен похлупак пък после няма да ти се разболява като и капне една капка дъжд на главата.
- Цяло чудо е, че и Саси не се разболя…
- Въпреки, че аз съм направила всичко възможно, може би?
- Ами направи, Лина, направи!
- Слушай. – лицето и доматено червено, косите и разпилени, а очите и блестят – Няма да ми казваш как да се грижа за собствената си дъщеря!
- О! Значи вече си делим дъщерите на собствена и несобствена? На моя и твоя???
- Няма какво да се лъжем, Мария… - но отмества поглед встрани.
- Да се лъжем?! Не знам какво е твоето отношение към Софи, но аз обичам Саси като своя дъщеря.
- Ето! Ти го каза!
- Какво съм казала?
- Като своя дъщеря, т.е. тя не ти е дъщеря и ти много добре го знаеш!
- Не мога да повярвам, че си чула само това от всичко, което казах!
- Това е истината. Идиличният американски семеен филм, който режисираш от години насам: ти, аз, двете ни деца и кучето, не е нищо повече от лустро, от красива фасада! Сигурно много хора си мислят, че сме перфектното семейство, но ти и аз знаем, че нещата са малко по-сложни.
- Нима? Ти знаеш. Аз не знам. Защо не ми обясниш?
Лина сложи ръце на кръста си и се вторачи в пода.
- Защо изобщо продължаваме да сме заедно? – каза, без да ме гледа - Трябва ли да наблюдаваме докрай как всичко, което някога ни е свързвало бавно се разпада? Не виждаш ли, че от месеци не можем да проведем един нормален диалог?
Стреснах се. Не за първи път разговорът ни тръгваше в тази посока. Не исках да я губя. Не можех да си представя живота си без Лина. Омекнах.
- Добре, няма смисъл за спорим сега.
- Не! Няма смисъл ти да бягаш! Уморена съм от начина, по който си се вкопчила в мен. Ти дори не ме обичаш вече, нали? Обичаш някакъв свой си спомен. Честно слово… уморена съм…
Не мога да я слушам повече. Обръщам и гръб и излизам от стаята. Цял ден не си говорим. Случваше се все по-често. Дълги, мъчителни препирни. Знаеше от кое ме боли най-много и затова когато напълно се вбесяваше го вадеше от ръкава си като последен коз. “Не разбирам защо продължаваме да сме заедно. Нищо не ни свързва. Дори и децата ни. Каквото и за си говорим, те не са нашите деца. Те са моето и твоето дете..” Но след това винаги ставаше по-ласкава към Софи. Сякаш се опитваше с деликатни жестове да залепи нещо любимо, което е счупила. 
Не от скандалите се боях най-много, а именно от тези моменти, в които се държеше като виновна и се опитваше с благ тон да заглуши тежките думи, отзвучаващи помежду ни. Сякаш не обич я задържаше при мен, а някакво нелепо чувство за вина. Като в периода, когато се срещаше с Пепи, преди да забременее. Не обич, а съчувствие я спираше да си отиде. Пепи… Бях започнала отново да мисля за него. Защо го беше напуснала? Защо се върна? В главата ми все звучаха думите на Никитката. “Ако той не ме обичаше щях да остана.” Затова ли си беше отишла? Искала е да предпази Пепи от себе си? Чувствала е, че не може да го обича така, както той обича нея и се е бояла, че по някакъв начин го лъже? Затова ли се беше върнала при мен? Защото обичаше него? Когато нощем ми обръщаше гръб, за него ли мислеше? Прекарвах цели часове да подхранвам и спретнато да подреждам в съзнанието си тези мазохистични мисли. После се сещах за онази нощ, когато се беше върнала и ме целуваше до задушаване. Сещах се за нежността и за всичко, което бяхме споделяли след завръщането и и така се успокоявах. Очевидно се опитвах да насложа историята на Никитката и Андрей върху собствената си връзка с Лина, но нещата не бяха така прости. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах. 
Едно беше ясно – все по-често усещах в Лина безразличие. Колкото по-отчаяно се опитвах да я задържа, толкова повече ми се изплъзваше. Започнах да я ревнувам повече от всякога. Дори си мислех, че преди, с Пепи, е било по-лесно, тъй като нещата тогава бяха много по-ясни и определени. Сега я ревнувах от всичко. От приятелите и, работата и, местата, където ходеше без мен, любимите и занимания, които вече не споделяше с мен. Беше започнала да става потайна. Мислех си, че има връзка с някого, но този път е решила да ме държи настрана. Не виждах очевидното: че чисто и просто бягаше от мен, защото аз я преследвах. Опитваше се да запази една своя, лична територия, а аз мислех, че изгражда в живота си зона, която е затворена специално и само за мен. 
Темата, която беше подхванала отново, когато Софи се разболя, за възможната ни раздяла, зееше недовършена между нас. Заобикаляхме я старателно, но от учтивостта и вниманието, с което се отнасяхме една към друга, присъствието и помежду ни ставаше още по-осезаемо. Две вечери след скандала се сгуших при Лина, разплаках я и започнах да я уверявам, че обичам нея, а не някакъв спомен. Молех я да не си отива. Вече редовно ми се случваше да го правя.
- Добре де, стига сега, тук съм. Никъде не съм тръгнала. 
Отегчено.
Започнах да се замислям за това, което ми каза – за спомена. В действителност понякога, в делнични дни, когато тя беше на работа, а децата на градина, ми се случваше да се разхождам сама с Беки в Борисовата градина. В тези моменти усещах Лина много по-близо до себе си, отколкото когато бяхме заедно…
В края на август реши, че ще отиде на Аполония сама. Заболя ме, но се постарах да не го показвам, за да не усложнявам допълнително отношенията ни. Но когато изминаха само три дена от заминаването и се почувствах неочаквано… свободна. Свободна да не знам къде точно се намира в момента Лина и какво точно прави. Свободна да не знам как се чувства и защо пак е мрачна. Свободна да не се питам защо в момента се държи, както се държи. Свободна да не мисля какво трябва да кажа сега, така че то да не прозвучи като обвинение. Съществуваха само децата и работата ми. Простичко и конкретно ежедневие. Бях отложила губенето на Лина и ми беше добре…

Когато се върна от Созопол, нещата като че ли отново започнаха да се оправят. Вероятно причината беше в мен. Чувствах се по-спокойна и уверена. Лина ми разказваше за морето и за концертите, на които беше ходила и очите и блестяха както преди. Една вечер в средата на октомври ме прегърна и ме запита дали искам да заведем за няколко дена децата при двете Цвети, за да останем за малко сами. Темата за раздялата изведнъж се разпръсна във въздуха като малко прокудено призраче. Сърцето ми се качи в гърлото от вълнение. Преди да успея да и кажа колко безнадеждно продължавам да я обичам, бях посветена в Плана.
-В събота съм на работа до шест. – каза – В шест и половина ти водиш децата при мама, аз идвам, вземам те и го удряме на чувства като в бразилски сериал… И по-леко, щото не съм от бетон. 
Пуснах я и се захванах за изчисля колко минути остават до събота.

19.10.2002
събота

Към пет натъкмих Софи и Саси с най-хубавите им рокли. Беше ми тържествено и ги подготвих като за празник. Точно в шест и половина звъннахме на Цветите. Отвори ни Цвета младша. Видът и изобщо не беше тържествен. Напротив, изглеждаше притеснена. Обясни, че баба и излязла сутринта и до този момент дори не се обадила да каже къде е. Не обърнах особено внимание на тревогата и. За мен Цвета – баба е класически пример за непредвидимост. Ама по-класически чак и от Лина. Що се отнася до любимата ми, още не беше дошла. Влязох в гостната и разсеяно започнах да разглеждам дисковете, подредени по рафтовете на старинния бюфет, тук-таме по някоя плетена покривчица върху тях. 19-ти, 20-ти и 21-ви век кротко сгушени един в друг, в очакване да поемат идващите пластове на отминаващото време. Щерките се подредиха в колонка по височина и се строиха зад Цвета, която отиде в кухнята да им прави мляко с какао. Продължих да разглеждам дисковете без в действителност да ги забелязвам. Мислите ми пърхаха след Лина както в лудите млади години на първите ни срещи. Усещах онова нежно безпокойство, което ми вещаеше мигове на близост, на изречени наполовина думи и на сънен полуздрач, но което също ме предупреждаваше колко крехки са тези моменти и как спокойно и деликатно трябва да преминавам през тях. Така, залюлява в мислите си, ласкаво докосвах дисковете, книгите и дъбовите лавици, сякаш и те съдържаха Лина, докато една картонена кутийка, някак неловко и набързо сбутана в един ъгъл на бюфета, не привлече вниманието ми. Взех я с усещането, че откъсвам забранен плод и я разгледах. Мислите ми за миг напуснаха Лина, за да се върнат после пак при нея, но вече разбунени и разпилени. Държах в ръцете си тест за бременност. “Естествено, на Цвета е, няма на кой друг да е.” Но си го казах така, сякаш се опитвах да се убедя в нещо крайно неправдоподобно. Споменът от последния път, когато намерих случайно тест за бременност се върна ярък и бурен. За броени секунди цялата ми увереност от последния месец се срина като пясъчен замък, облизан от вълна. Затова ли Лина искаше да останем сами? Имаше да ми казва нещо? “Чувства като в бразилски сериал”. Само тази фраза беше достатъчна да ми подскаже курса на предстоящите събития. Какво друго има в бразилските сериали, освен сълзи и сърцераздирателни диалози? Това ли ме очакваше тази вечер, на мястото на недоизказаните думи и сънния полуздрач? “Не! – казах си – Пак ме гони параноята. Първо трябва да подпитам някак Цвета.” 
Действително, беше ми крайно време да попълня лакуните в общата си култура и по-конкретно в областта “Сексуалния живот на Цвети Младша”.

Сега, година по-късно, ми става смешно като се сетя за бурята, която успях да разразя през онази кротка октомврийска вечер; за абсурдния трагизъм на ситуацията, която успях да създам. Учудих се, обаче, когато прочетох това, което съм написала в дневника си през същата тази вечер. Изненадах се на лековатия тон и на опитите ми да оригиналнича и да впрегна чувството си за хумор. Но вероятно не съм имала друг избор. Да опитам да погледна на цялата тази история като на някакъв абсурден водевил е бил единственият изход от чувството за безизходица, което неминуемо е щяло да ме сполети, ако се бях опитала да опиша това, което действително чувствах.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>