Намерих Лина седнала във въртящия се стол пред бюрото. Седеше си там, но позата и - столът оттласнат доста назад - нямаше никакво отношение към компютъра. Явно до един момент беше работила, защото върху монитора имаше купчина бели листи, които вероятно очакваха да бъдат поставени в принтера. Всички прозорци и врати бяха отворени. От време на време течението повдигаше по някой лист от купчината, завърташе го и плавно го спускаше на пода. Пердетата влитаха навътре в стаята.
Помислих си, че Лина е изпаднала в едно от своите очаквания на буря и реших да не я притеснявам. Понечих да отида в спалнята, за да проверя какво прави Сара.
- Саси спи. – каза Лина. 
Често се чудех възможно ли е да ми чете мислите.
Стори ми се, че ме задържа в стаята. Взех си един стол и седнах до нея.
- Саси спи. – повтори някак сънено.
Един лист се плъзна от купчината и бавно се спусна в краката ми. 
- Пишеш ли нещо? – запитах.
Лина поклати неопределено глава.
- Радиото ми липсва. - каза. 
Наведох се към нея, за да я прегърна. Не реагира. Чувствах се неудобно. Не знаех какво да правя. За миг намерих спасение във вратата на гостната, която зейна заплашително. Отидох да я затворя. Върнах се нерешително на стола си.
- Да, пиша. И писането ми харесва. Но радиото беше друго.
През всичките тези години Лина много рядко ми беше говорила за работата си. Всичко, което знаех се изчерпваше с анекдоти и любопитни факти, които разказваше по купоните. Примерно знаех, че в “Хоризонт” имат много повече кавъри, отколкото оригинални песни на Бийтълс, заради дългогодишните опити на партията-майка да спаси морала на социалистическата младеж.. Но нищо не знаех за това, което привързва Лина към работата и.
- Напоследък много мисля… Което никога не ми се е отдавало. – усмихна се безрадостно. - Откривам, че мисленето не е особено здравословна дейност. Колкото повече мисля, толкова по-тъжна ставам.
- И какво измисли? – опитах се да имитирам закачлив тон и я погалих по главата.
- Измислих… Винаги съм се заяждала с теб, че не приемаш живота такъв, какъвто идва и вечно се опитваш да измисляш съществуването си с твоя фотоапарат и с твоя дневник. Сякаш създаваш второ копие на живота си, но с някакво омагьосано индиго, изпод което другият ти живот излиза по-ярък и смислен. Сега разбирам, че аз съм правила абсолютно същото. Помниш ли веднъж като ти казах, че се изживяваш като божество-демиург?
- Не само веднъж.
- Излиза, че и аз без да си давам сметка съм правела нещо подобно. Радиото ми е помагало да давам живот на един свят, в който всичко е под мой контрол, била съм като дете, което си играе с глина. А сега, когато загубих възможността да живея този втори живот, чувствам как реалният ми живот започва да се срива.
Отдръпнах се. Искаше ми се да ме няма. Тя усети.
- Знам, че е жестоко да споделям всичко това с теб, след като ми е пределно ясно, че се чувстваш виновна… но на кого да разкажа… ако не на теб…
Помълча малко.
- Излиза, че радиото, или поне този вид предавания, които аз правя, са занимание за нестабилни хора. – Каза го с едно особено припламване, сякаш спореше с някого, или очакваше някой да я обори. 
Нищо не казах. Слушах.
- Често ми се случва… когато сядам пред микрофона… когато сядах пред микрофона, да си представям вечерния град, с всичките му трепкащи светлини, като един голям жив организъм, като едно тяло… как диша ритмично и се отпуска в дрямка… Представях си го… сякаш го виждам отвисоко и си мислех как след малко, като заговоря, ще стана и аз част от това безкрайно дихание… от безплътното покривало над града. Представях си как гласът ми ще лети, ще прехвърли границите на София, ще се разлее широко над полета и планини, ще достигне други градове, села… Хора… Как ще бъда невидимата владетелка на нощта… и ще бъда едновременно навсякъде… Какво незряло видение… Наивно предчувствие… естествено… колко хора ме слушаха… няколко хиляди… най-много. Кой изобщо слуша джаз? И от слушащите кой го разбира? Дори и теб не успях да запаля по любимата си музика. Предполагам, че докато съм се правила на властелинката на нощта, повечето хора са се затваряли в сигурността на вечерната ракийка и салатка и са слушали съвсем други радиа и съвсем други ритми…
Погалих я по рамото.
- Сигурна съм, че е въпрос на време да си намериш работа в друго радио.
- Всъщност… и аз съм сигурна. Вече ми предложиха нещо, но изобщо не ми беше по-вкуса. Трябваше просто да пускам музика, при това поп, и от време на време да вмъквам по някоя остроумна фраза. Никакво предизвикателство за моето самомнително его. Лошото е, че едва ли някой ще ми даде отново възможността да правя това, което обичам: да говоря за музиката, да я оформям във въображението си, да я затварям в собствените си представи и асоциации, да я пропускам през себе си и да я подарявам на хората. Да се подарявам на хората. Самодоволно и самовлюбено. С убеждението, че оставям следа в нечие съзнание. Че не си отивам напълно… Е хайде сега кажи, че ти си инфантилната…
Отново тъжна усмивка. Не знаех какво да кажа.
И до днес се питам откъде точно започна разпадът на връзката ни. От самото начало, заради моята зависимост от нея? От срещата и с Пепи? Откогато загуби работата си? Тогава мислех, че е потисната, защото е прекалено горда, за да зависи финансово от мен и от Андрей. Пак съм придърпвала нещата към себе си. Трябваше да дойде онзи следобед с вятъра и с облаците, когато ми разказа за радиото и едва тогава разбрах…
Не мина дълго преди да си намери работа. Имаше много връзки и познанства навсякъде. Хората я обичаха. Но макар и никога да не ми го каза, усещах, че новата и работа не замества това, което и липсва. Работеше като музикален редактор, и собствено предаване имаше, но не за джаз. 

Седяхме си така и мълчахме. Явно Лина се беше изприказвала. Щеше ми се да стана и да си намеря някаква работа. Монологът и продължаваше да ми отеква в главата. Исках да се освободя от него. Но се чувствах странно задължена да остана в гостната. Да изляза ми изглеждаше като бягство. Най-сетне Саси проплака от другата стая. Почувствах се като в училище, когато звънецът бие след мъчителен час. Скочих от стола и се завтекох в спалнята. Лина дойде малко по-късно и попита дали ще ги взема двете със Саси, когато отивам до детската градина за Софи Отговорих, че вероятно ще вали. Но май не точно дъждът ме притесняваше. Нямало да вали все още, увери ме Лина. Преди често я занасях, че ако някой ден я изгонят от радиото със сигурност няма да остане без работа, тъй като успешно ще изземе функциите на метеорологичната служба. Да изгонят Лина от радиото ми се струваше толкова абсурдно, колкото някой да махне черешката от тортата преди да я поднесе на масата. Затова и спокойно се шегувах с подобна вероятност. Сега ми се ще да не го бях правила. Изглежда ми като предизвикателство.
Отидохме привечер да вземем Софи от градина. По пътя мълчахме, както и бях очаквала, че ще стане. Дъждът наистина заваля едва когато се прибрахме. На Лина сякаш и олекна. Покрай нея и на мен. Пуснахме музика и захванахме да обсъждаме какво ще готвим за вечеря. Дъждът тропаше тежко по прозорците и ми напомняше за първата ми нощ с Лина. Разнежвах се. Тя май също. Смеехме се, прегръщахме се и танцувахме между тенджерите. Започвах да предвкусвам сладостта на идващата нощ. Напоследък Лина все по-често обръщаше гръб на ласките ми. 
Вечерята беше почти готова, когато се обади Андрей. Звучеше доста потиснато. Искаше да чуе Софи. Хрумна ми да го поканя, но бързо отхвърлих тази идея. Помислих си, че ако разкъсам нишката, която тъничко ме свързва с Лина, кой знае кога пак ще я усетя помежду ни. Баща и дъщеря говориха дълго. Тя му разказваше за детската градина, а той очевидно подхранваше с въпроси пламъчето на разказа и. Започнах да се чувствам гузна. Щом толкова дълго слушаше Софи несъмнено му беше самотно. Сетих се как двамата с Никитката непрекъснато бяха около мен, докато Лина я нямаше. 
Никитката… Лина така и не го прие. Понякога си мисля, че просто ревнува Андрей. Разбирам, че е повърхностно обяснение, но не мога да се предпазя от него.
Държи се подозрително с Никита. Изглеждал и някак… твърде съвършен. Нечовешки съвършен. Как така лицето му веднъж не потъмняло? Как така усмивката му все си била там – светла и чиста като… нова луна, легнала с роговете нагоре (каза веднъж зарадвана от сравнението, което намери). На всичко реагирал като по учебник. Никакво огорчение в него, никаква завист, нито озлобление. Струвало и се, че играе някаква роля. Не мисля, че е права. Прави това, което често правя и аз – използва себе си за мерило. Не може да повярва, че има истински чисти и безусловно добри хора на тази земя…

- Какво става?
- Май нещо му е криво. – отговорих без особено желание.
- Да го поканим?
За моя радост тя също прозвуча неохотно. Това ми даде увереност.
- Да го поканим. 

Наистина изглеждаше мрачен. Мълча по време на вечерята. Само от време на време се закачаше с хлапетата. Откакто Саси се появи на бял свят Андрей и обръща точно толкова внимание, колкото и на Софи. Не прави разлика между двете. Сякаш Саси му е дъщеря, колкото и Софи. Разделя по равно между двете всичко, което носи. Със същата прецизност сякаш дели и обичта си. Сигурна съм, че ако някой ден Пепи изчезне и не се появи повече, Саси няма да страда от липсата на баща. 
След като се нахранихме аз и Андро се пренесохме в гостната. Лина изкъпа щерките, сложи ги да спят и скоро се присъедини към нас. На Андрей все така не му се говореше. Ние двете приказвахме една през друга, за да не пускаме тишината в стаята. Може би малко преигравахме. По едно време на Андрей му звънна мобилният. Стана ясно, че е Никитката. Андрей му отговаряше лаконично и неохотно. И двете с Лина му казахме да го покани.
Но той затвори капачето на телефона.

- И защо не го покани? – попитах.
- Няма смисъл. Направихме два опита да продължим връзката си. Очевидно не върви. 
- Заслужаваш много повече от него. – каза Лина.
- Глупости… Аз съм си виновен, ако не успявам да го задържа. Можеш ли да виниш някого, затова, че не те обича?
- Ти си… - Лина замлъкна. Вероятно реши, че думата, която се кани да изрече звучи твърде гръмко. После се усмихна, сякаш за да прогони и последните отсенки патос. – Права беше жена ми, когато, още преди да се върнеш от Канада те описваше като най-прекрасния човек на планетата. 
Напоследък беше започнала да ме нарича “жена ми”. Преди, когато чувах наши приятелки – лесбийски двойки – да се обръщат така една към друга, се дразнех. Струваше ми се превзето и някак предизвикателно. Но сега, когато Лина ме наричаше така, ми беше приятно. 
Андрей се усмихна.
- Коя ти жена? Да нямаш харем? Щото бих изпаднал в несвяст от изумление ако тази зъмя тука е казала някога нещо добро по мой адрес. 
Погъделичка ме по кръста. Засмях се ехидно и скочих да се боричкам с него, макар и да усетих шегата му по-скоро автоматична. 
- Хайде де, покани го. – настоях, когато се усмирихме. – Ясно, че като изкараш пет минути без него изпадаш в абстиненция, щом започваш да нападаш най-прекрасната си приятелка.
Андро стисна устни. 
- Знаеш колко много искам, но няма смисъл…
Но го покани. 
След като Никитката дойде атмосферата стана още по-напрегната. Лина се опитваше да се шегува и да се държи естествено, но и личеше как се бори със себе си. Андро в началото малко се оживи, но постепенно се обгърна с предишната си тишина.. Само аз и Никитката бърборехме безспирно. Не мина и час и Андро внезапно се изправи.
- Тръгвам си. – каза.
- Да да, да си тръгваме, че стана късно. – побърза да каже Никита. Андро просто се обърна и го погледна. Никита си седна на мястото. 
Малко по-късно с него останахме сами, тъй като и Лина отиде да спи. Мълчахме. Щеше ми се да си тръгва, защото бях изморена. Сладкото ми предчувствие за Лина отдавна се беше разсеяло. 
Но Никита сякаш възнамеряваше да остане в гостната завинаги. Наливаше си чаша след чаша от виното на масата. Вече отварях трета бутилка. Два часът минаваше. Почти бях задрямала в креслото си.
- Насилваше ме. – каза Никита, някак отнесено, като в просъница. 
Сепнах се. Не бях сигурна, че говори на мен, затова се поколебах преди да попитам.
- Кой?
- Баща ми… Доведеният ми баща… Насилваше ме.
Изведнъж напълно се разсъних. Думата беше толкова голяма, че разумът ми не успяваше да я побере. 
- Три години… Бях на дванайсет, когато се случи за първи път… Баща ми… истинският… беше миньор. Бил съм много малък, когато загинал при злополука. И две години съм нямал… Понякога си мисля, че си го спомням. Помня го… като топлина някаква… като миризма. Понякога ме лъхне отнякъде… на пот… на сажди… и нещо ми се стопля отвътре… Живеехме в Донецк по това време. После… като се случи… майка ми се вдигна и отидохме в Москва при баба. Дълго време бяхме сами. После дойде той… Един такъв… излъскан… зализан… с костюм… съвсем различен от баща ми… поне както го знам от снимки… от разказите на мама… добър беше… щедър… много подаръци правеше.. на мама… на мен.. на баба… цветя много… Аз почнах да го обичам… исках баща… карах мама да се омъжи… Добър беше… никога не пиеше… А баща ми е пийвал… така казваше мама. Много го обичах… вярвах му… И така докато навърших дванайсет. После… когато мама я нямаше… един такъв нежен… казваше, че е игра… тайна между нас двамата било… мъжка тайна… Болеше… Все по-често взе да се случва. Идваше понякога и нощем, докато мама спеше… Не можех вече да спя… все го чаках… все стъпки чувах към стаята си… страх ме беше… виновно ми беше едно… Мислех, че ме наказват за нещо. Дори мислех, че и мама знае… така… негласно… Минаха три години преди да и кажа… В началото не повярва… Мина още време… Един ден дойде при мен и плака… плака… каза че вярва. Не знам какво се беше случило. Подаде молба за развод… каза му да се махне от апартамента ни… той си беше нашият… на баба… Не се махна, докато съдът не го застави. После почна да ни преследва… Преместихме се на друго място, и там ни намери. Накрая мама срещна сегашния си мъж… един българин… работеше в Москва. Ожениха се и тя настоя да дойдем тук да живеем. Така избягахме… Сега разбираш ли?… Разбираш ли.
Поклатих глава. Не разбирах. Не знаех дали да вярвам. Имах чувството, че съм влязла в някакъв абсурден филм. Пред очите си виждах цялата история като на кино лента, но тя ме оставяше напълно безчувствена, някак празна отвътре, сякаш е така чудовищно огромна, че не може да се побере в мен. 
- Не мога да обичам… аз не мога да обичам… аз съм празен като онзи човек… с костюма… може би никога няма да насиля дете… но и никога няма да бъда баща… Аз не изпитвам нищо истинско… Чета книги… гледам филми… казвам си… а… значи така прави човек, когато обича… и аз правя същото… но то е само форма… кухо… кухо… разбираш ли? Има едно такова гласче в мен, което все ми казва… недей да плачеш… недей да викаш… мълчи… не казвай на никого… всичко е наред… всичко е наред… Андрей напразно се измъчва… напразно… той заслужава да бъде обичан… не като мен… 
Разплака се. Зарови пръсти в косите си, преви се о две, ридаеше на глас… като малко дете… 
И мен ме стегна гърлото. Станах, отидох при него и се опитах да го прегърна, но той сякаш не ме усети. 
- Не е вярно… и ти заслужаваш. – казах.
- Не… не заслужавам… Никой не се е отнасял с мен както Андрей. Винаги ме пъдят, проклинат ме… и тогава някак ми олеква… чувствам се по-малко виновен. А сега… толкова ме е срам… толкова съм виновен… аз нали знаех… трябваше да си отида още като разбрах…
- Сигурно точно това ти трябва, Ники. Да бъдеш обичан така… постепенно ще се отпуснеш, ще се отървеш от тези твои представи за себе си, в които си се затворил. Ти не си такъв, какъвто се описваш. Още от първото ти писмо в Интернет… помниш ли го?… за щастието… разбрах…
- Разбрала си… узнала си, каквото аз исках да знаеш за мен. Думи… думи… Прочетени… Чути… Чужди…
- Ники…
- Знаеш ли коя е най-голямата ми амбиция? Най-големият смисъл в живота ми? Да се прочуя, да стана известен, в цял свят известен, богат… много фенове, микрофони, прожектори – сега говореше с настървение – И тогава да се върна в Москва… да го намеря онзи с костюма и да му кажа… да му кажа… да му покажа… аз съм голям, велик, недосегаем… той вече не съществува за мен, нищо не значи за мен, нищо повече не е от някаква черно-бяла снимка… 
Нямаше нужда да поглеждам лицето му, за да знам, че е разкривено от горчивина. Полумесецът на усмивката му се беше обърнал с роговете надолу. 
- Разбираш ли сега защо не мога да остана при Андрей? Дори не защото знам, че го лъжа и се чувствам виновен… не… не… аз не съм такъв алтруист… Всъщност още не съм уредил пътуването си. Ако не ме обичаше щях да остана с него поне докато замина… Важното е да замина, защото България е малка, тук нищо няма да постигна, трябва да отида в Щатите, аз пея хубаво, танцувам… мога, мога, разбираш ли, мога! Вярвам в себе си! Ще си скъсам задника от бачкане и ще се прочуя! Вярваш ли ми?
В този момент му вярвах. И аз като него изпитвах ожесточение.

23.08.2003 
събота

Тази вечер ходих на руски ресторант с едно приятелско семейство. Бяхме канени с Андрей, но той в последния момент се обади, че няма да дойде, тъй като шефът му го задържа в офиса. Радвам се, че не дойде. Имаше програма с двама певци. Никитката пееше цигански романси…

31.08.2003 
неделя

Лина пак е сменила радиото. Добре, че е Андрей да ми казва какво става с нея. Иначе бих се притеснила. Една неделя преди месец не я чух. Помислих си, че е във ваканция. Но от следващата неделя на нейното място започна съвсем ново предаване. Уплаших се, че отново са я уволнили, или е напуснала и едва ли някога ще я чуя пак. Стана ми едно такова… празно. А си мислех, че напоследък я слушам по-скоро по инерция. Обадих се на Андрей и уж между другото го попитах знае ли какво става с Лина. Той я вижда много по-често от мен, но не говори за нея ако не го попитам. Каза, че успяла да си намери работа в друго радио, пак щяла да прави предаване за джаз и била много щастлива. Щяла да започне там от началото на септември.
Олекна ми. Щеше да ми липсва. За 11 години, откакто открих Лина в частния ефир, съм изпуснала само три нейни предавания. Всъщност три и половина, с онова, което Цвета ме помоли да спра. Никога не престанах да съобразявам програмата си с нея. Отказвах всякакви покани първо в сряда, а после, когато я уволниха и смени радиото, в неделя. Приятелите ми ме скъсваха от подигравки. Казваха ми, че всеки нормален човек, да би имал възможност да изключва жена си като радио, би я изключвал, камо ли да си стои вкъщи, за да слуша я и по радиото. Как можех да им обясня, че не успявах да и се наситя; че все се боях да не изпусна нещо от нея: случка, израз, интонация …
Напоследък усещах гласа и леко сипкав, сякаш загубил металния си отблясък, и се чудех дали аз ли съм го създавала още по-красив и чувствен с любовта си, дали не съм наливала в него сладост в желанието да го чуя сладък, или просто тя е започнала да остарява. Потърсих записите, които правех на предаванията и в тийнейджърските си години, но не ги открих нито у нас, нито при родителите ми. Възможно е да съм ги загубила във въртопа на пренасянето…

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>