08.08.1999
неделя

Бяхме забравили за ролерите. Софи ги изрови от гардероба в коридора на връх рождения си ден, докато търсеше подаръците, които Лина беше скрила из апартамента. Донесе ни един ролер и каза “Буки с колца”. Оттогава, колкото пъти свободното ни време съвпада, излизаме с децата, с кучката и с ролерите. Обикновено отиваме до близката детска площадка и там докато едната кара ролери, преследвана от Софи и от Беки, (за мен “карам” е все още условно казано. По-скоро мен ролерите ме карат нанякъде. Всеки в собствена посока. Но задобрявам, все пак.), другата бута напред-назад количката и гука на Саси, когато е будна. С тези си занимания предполагам, че даваме храна за бюлетините на леля Дафинка. Вероятно жената е сериозно разтревожена за душевното ни здраве и най-вече за бъдещето на децата ни. Кой знае как ги оплаква пред всеки, който е склонен да я слуша…

Площадката имаше един сериозен недостатък – тясна и с неравни плочки. Доста неудобна за каране на ролери. Лина, ветеранката, оплакваше широките и равни пространства около НДК, където не рикошираш непрекъснато от пейки в катерушки. Само веднъж трябваше да чуе Андрей съкрушените и вопли, за да си предложи услугите и да ни закара с все количка, ролери, триколката на Софи плюс Беки до НДК. Неговата намеса в “детско-кучешките” ни разходки имаше още едно предимство. Той автоматично се превърна в бавачката и ние двете с Лина за първи път получихме възможността да покараме ролери заедно, а не редувайки се. Тийнейджърите наоколо бяха силно развеселени от нашето присъствие, но ни приеха общо-взето дружелюбно.
Спомням си първия път, когато Андро ни заведе там. Беше една неделя в началото на септември. Красив ден – ветровит и слънчев. 
Вече се чувствах съвсем стабилна на ролерите. Бях набрала скорост и имах чувството, че ей сегичка ще литна. 
И тогава се сетих за съня. Сутринта се бях събудила с някакъв блажен спомен, който витаеше из главата ми и когато се опитах да го хвана се разсея. А ето че в този момент се върна. 
С Лина вървим из някаква планина. Не е Витоша, макар че наяве с нея на друга планина не сме били. По дива е и по-сурова. Върховете наоколо са остри, с резки и строги контури. Като кули на замък. Изведнъж стигаме до една пропаст. По-дълбока не мога и да си представя. Облаци плават из нея, дъното и не се вижда, сякаш е бездънна и се спуска към самите недра на земята.
Лина ме води до една скала. Вдадена е над пропастта –тънка и гърбава – като нос на гигантска вкаменена вещица. Линка тръгва с разперени ръце но носа. Съвсем тесен е – не повече от две стъпки в най-широката му част. Камъчета се отронват под стъпките и и се сипят в бездната. Виждам всичко като на забавен кадър. Силуетът на Лина разперен, изрязан в благото синьо на небето. Стига до извивката на носа и прави няколко стъпки надолу. Не разбирам дали пада, или нарочно се плъзга по лъскавия наклон на камъка. Не крещя, не се страхувам, в съня си знам, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Лина пада свободно в пропастта, тялото и леко и гъвкаво се преобръща във въздуха, върти се като вретено, извива се в дъга. Красиво е. После се появява метлата. Увисва над Лина, която протяга ръка и я хваща миг преди да е потънала в облаците. Метлата я изтегля нагоре. Лина я подчинява и я яхва. Вещиците яхат метлите си от незапомнени времена с подобно мистично достолепие. Моята метла лежи в тревата до мен и покорно ме чака. Нека почака. Тръгвам по носа.
- Ще ме хванеш лииии?
Лина кръжи над мен. Прави ми знак да скачам.
Вия се змийски във въздуха. Косата ми хвърчи около мен. Стомахът ми сякаш пропада първи, струва ми се, че се е свлякъл в петите. Лина се гмурка под мен, хваща ме за китката и ме извлича нагоре. Прекрачвам дръжката на метлата и. За известно време летим заедно. Прегърнала съм я през кръста и съм опряла буза о гърба и. 
После попадаме в друг пейзаж. Друго небе. Село. Летим над прашен път. Всяка на метлата си. Слънцето се спуска зад нас. Гоним сенките си. Група босоноги деца тичат отдолу, вдигат на облаци праха по пътя и викат “Вещици! Вещици!”. Възрастните не биха разбрали. Спускам се над рошавите им главици и грабвам едно момиченце. Струва ми се позната: прилича ту на София, ту на Саси. 
Пейзажът повторно се променя. Летим над магистрала. Детето го няма. Спускаме се ниско над колите. Стъпвам върху покрива на някакъв камион. Разпервам ръце. Иска ми се да извикам нещо, но от гърлото ми звук не излиза. После камионът пропада в онази пропаст - бездънната. Все още държа метлата си, така че успявам да се закрепя във въздуха. Лина обаче пада, при това толкова близо до скалната стена, че я бръсне с тялото си. Един храст е израстнал от самата скала. Лина минава през него и той за миг забавя падането и. Достатъчно, за да мога на свой ред да се гмурна под нея и да я хвана. Притиска се към мен, усещам диханието и върху шията ми. Все още диша тежко. Отделям едната си ръка от дръжката на метлата и поставям длан върху ръката на Лина, малко под дясното рамо. Усещам нещо топло и влажно. Поглеждам дланта си.
- Кървиш. – казвам, но пак съм странно спокойна.
- Нищо не е, само драскотина.
Летим. Летя. Разпервам ръце. Вятърът пилее косите ми. Пред мен е Витоша. Вляво – НДК. Лина е спряла и ме гледа усмихната. Спирам и аз. Малко смутена.
- Какво?
- Нищо… имаше странно изражение. Сякаш сънуваш с отворени очи.
За миг ми щуква някаква налудничава идея. Отивам до нея и поставям длан на дясното и рамо. Трябва само да дръпна малко нагоре ръкава на тениската и. Поставям пръсти под подгъва му. После отдръпвам ръката си. Страх ме е. Предпочитам да не знам. Лина ме гледа в очите и продължава да се усмихва …

18.12.1999
неделя

Лина отиде да спи на дивана в гостната. Прави го за първи път откакто сме заедно. Не мога да проумея с какво съм го заслужила. Вярно е, че се държах гадно и грубо, но беше само в отговор на гадно и грубо държание. Какво очаква от мен? Да бъда нечовешки търпелива? Да преливам от любов и разбиране, когато ме нападат; да помагам, когато искат да ме наранят; да обръщам и другата буза? Лина може и да не знае, но още не са ме канонизирали. 
Нека говори каквото си иска, но си е истинско удовлетворение да ухапеш, когато те хапят и да усетиш, че отровата ти действа. Поне, докато се чувстваш наранен и докато отвътре ти е кипеж от жлъчни думи, от доведени до крайност идеи и от внезапно “избистрени” позиции.. После може и да се каеш, но на момента изпитваш едно първично задоволство, което стои отвъд всеки разумен аргумент.
За едно само започвам да се тревожа, сега, когато постепенно гневът ми се уталожва. Ами ако Лина пострада заради припряното ми хрумване, че нищо човешко не ми е чуждо и че имам правото на своите истерични моменти? Ами ако я уволнят? И дори и да не я уволнят, какво право имам аз да заставам между нея и колегите и?

2000-та година беше годината на безкрайните купони. Всъщност сезонът на купоните започна още от есента на 1999-та. 
След като се върна при мен Лина беше по-нежна от всякога, стараеше се нищо никога да не ми липсва, изобилстваше от ласки и от малки изненади. Държеше се така, сякаш се опитваше да ми се извини, да си върне доверието ми… сега си мисля… да се накара да повярва в нещо…
Но въпреки цялото и внимание към мен с времето, когато замайването, обзело ме след завръщането и премина, започна да ми се струва, че усещам в нея досада.. На моменти, сякаш се отдалечаваше от мен и бродеше из някакви свои земи. Пусти земи, струваше ми се.
И за да не и позволявам да скучае започнах да каня гости. С компанията от Созопол не се срещахме, защото и на двете ни напомняше за Пепи, макар че той също беше престанал да бъде част от нея. Така че канехме ту мои колеги от вестника, ту нейни от радиото. С времето тези купони започнаха да зачестяват, сякаш запълваха някаква празнина в живота ни. Като че ли без тях в дома ни би било неизмеримо пусто и тихо. Започнах често да се сещам за Ида и за партитата в малкия и замък. Така ли се беше чувствала? От някаква своя тишина ли се опитваше да избяга?
Често ми се случваше… затварям вратата зад раменете на последния гостенин… Лина отива веднага да си легне… мога да го направя и аз… никой не ме кара точно сега да раздигам… но не искам… не ми се спи… Връщам се в празната гостна… сега изглежда по-празна от всякога… Сега…, след като само до преди минути е била пълна с хора и всичко, което е останало от присъствието им е уталожващ се мирис на цигари, примесен с тежък, сладък дъх на парфюм. И освен това пълни пепелници и полу-празни чаши, разместени столове, чинии по пода, трохи, разпилени фъстъци… утайката на поредния насилен празник.
Стоя в рамката на вратата и гледам стаята. Не ми се разтребва. Не ми се спи. От цигарения мирис се чувствам тежка и мръсна. Отварям прозореца. Дъх на нощ. Свеж и тръпчив.Тихо е. Ненарушавана от нищо тишина. Всеобхватна.
И тогава го чувам. Тиктакането. Все по-отчетливо. Сякаш изниква от дъното на самата тишина. Безспирно, безкрайно тиктакане… 
В такива моменти си мисля, че тези събирания, смехът, разливането на алкохол, служат само, за да заглушим тиктакането. И не само те. Всичко друго, което правим. Съзнателно и несъзнателно. Ангажиментите, проблемите, които си създаваме, забавленията, амбициите, кариерата, дори децата, които раждаме… за да го заглушим…
Поглеждам часовника на стената. Питам се дали тиктакането действително идва от него. Понякога ми се струва, че дори и да го нямаше часовникът, дори и да нямаше никакъв часовник в радиус от десетки километри, пак щях да го чувам. Сякаш то си съществува отвъд всички часовници. Независимо от тях. Идва някъде изпод видимото, като да пулсира в самия център на света. Може да се убеждавам колкото си искам, че време извън главата ми не съществува. Мога да изнамирам най-изцелителните и успокоителни доводи. Но тиктакането продължава. Достатъчно е да застана пред нощно огледало и виждам, че самото ми лице е циферблат.
Понякога, когато Лина се отдалечава от мен и се затваря в тишината си, се питам… тиктакането ли слуша…

В една такава вечер, малко преди гостите да си отидат, докато приповдигнатото настроение се утаяваше и празникът постепенно се разлагаше в онази тишина, която не оставя място за повече думи и ти подсказва, че един момент е свършил, изчерпал се е и е време да потърсиш своя следващ миг, един от гостите ни, колега на Лина, неочаквано заговори.
- И все пак е ненормално. – каза.
- Кое? – попитах, защото очевидно мислите ни бяха вървели в различни посоки и не усещах нещо около мен да е ненормално.
- Това, което правите вие двете.
Лина беше отпуснала сънливо глава на гърдите ми, а аз я галех по косата. Трябваше ми малко време, за да се сетя, че вероятно Тишо говори по принцип; не за конкретната ситуация. А Лина като чу в какво ни упрекват още по-плътно се притисна до мен и ме прегърна през кръста.
Трябваше да се зарадвам на реакцията и, да я прегърна и аз и да оставя думите на Тишо да отзвучат. Просто да пропаднат във въздуха между двама ни. И без това се чувствах изморена. Бях пийнала малко и главата ми се въртеше. Нямах сили да споря. Трябваше да се вслушам в организма си и да му се подчиня.
- Кое е ненормално?
Инерцията си е инерция. Стереотипите са си стереотипи.
А вероятно той вече се разкайваше за думите си.
- Това между вас… Ненормално е. Просто не е естествено. Против самата природа е. Физиологически невъзможно е…
- Против самата природа? И затова трябва да потискаш собствената си природа? Нормално ли е да бъдеш нормален на тази цена? – попита тихо Лина.
Кимнах Трябваше да оставя Тишо да мисли върху въпроса и, вместо да го улеснявам.
- Точно така. Можеш ли да бъдеш нормален против собствената си природа? А и така като ни гледаш излиза, че това, за което твърдиш, че е невъзможно, си е напълно възможно.
- Възможно… но не е естествено.
- Възможно е да е неестествено. – Все още говорех лениво, но вече усещах онова познато парене отвътре. – Ако всичко се свежда до физиология действително е неестествено. 
- Естествено, че се свежда до физиология. Създадени сме така, че нагонът ни да гарантира възпроизвеждането на вида. Самият факт, че две жени не могат да осъществят сами възпроизводителния процес говори за това, че сексуалните контакти между тях са противоестествени.
- Нагон… възпроизводство… Да разбирам ли, че правиш секс, само за да се възпроизвеждаш? Колко десетки деца имаш вече? Или ти май нямаш деца. Сигурно си девствен.
- Не разбира се, но…
Не му позволих да продължи.
- Никога ли не ти се е случвало толкова силно да обичаш една жена, че да не можеш да понасяш разстоянието между двама ви? Да я желаеш, да я копнееш, да искаш да си част от нея и да я усещаш част от себе си? Никога ли не си се усещал истински, всеобхватно слят с някоя жена? До такава степен слети… вие двамата, че физическата ви близост е само най-грубият пласт от това сливане, така както плътният свят е само най-грубата част от мирозданието? 
- Ама това сливане, за което говориш, то е нагон… възпроизводство…
- Искаш да кажеш, че любовта е само оправдание на нагона?
- Не, любовта… нагонът… това са условни думи, които се опитват да обхванат една и съща сила, силата на самата природа, която се пресъздава. Ти говориш за нагона с презрение…
- Не е вярно!
- Вярно е! Изслушай ме, както аз те изслушах преди малко… Говориш за нагона с презрение като за нещо несъвършено, грубо, животинско… вероятно просташко… но нагонът е само това, което гарантира осъществяването на най-великото космическо тайнство: сливането на сперматозоида и яйцеклетката. Ето го твоето велико сливане. И действително няма нищо по-голямо от него!
- Има!… Твоето сливане на яйцеклетки и сперматозоиди осъществява само един пласт от съществуващото. Само видимото. Плътта.
Замлъкнах, защото се хванах, че говоря с онзи тон, който ми е така смешен у другите – дълбок, гръден глас; самоуверена интонация, патос на човек, който не разговаря, а обяснява. Човек, който е убеден, че разбира нещата по-добре от всички останали и че е вникнал във всички тайни на вселената Подразних се. Ядосах се на себе си, че съм се оставила така лесно да бъда въвлечена в тази безсмислена игра на търсене на смисли. В този абсурден слововъртеж. В този суетен стремеж, да разчепкваме, да разбираме… Нали уж ми стигаше просто да живея? Откъде ми дойдоха сега тези високопарни и високомерни думи? 
- Един пласт? Само дето нищо не съществува отвъд плътта. Духа го няма, отделен от нея.
- Тогава “В началото беше словото” какво означава?
- Не знам… - Тишо угасна. И той беше изморен. При други обстоятелства спорът ни вероятно щеше да се проточи с часове; щяхме да избълваме разточителства от безсмислени думи. Зарадвах се, че няма намерение да продължи. Сама се заплитах в аргументите си.
Стана да си ходи. Всичко можеше да свърши тук.
- И все пак за мен това, което правите е болно. 
Лина ме прегърна така, сякаш искаше да ме задържи при себе си, да ме умири. Стискаше ме като крайчеца на конеца, за който е привързан балон пълен с газ. Освободих се от прегръдката и. 
- Нима? Не знам дали хомосексуалността е болест, но хомофобията със сигурност е някакъв вид параноя. Сигурно ти е известно как през вековете хомосексуалистите са били подлагани на гонения и на изтезания. Как са били избивани. Сигурно знаеш, щом си така наясно кое е болест и кое не е, че подобните на теб “специалисти” по болестите през средновековието не са се задоволявали да изгарят хомосексуалистите, ами са хвърляли подир тях в кладата цялата им покъщнина, всичките им лични вещи, за да изгорят “заразата”. Така са горили вещите на чумавите… 
- Това, разбира се е жестоко и безсмислено… 
- О да! Ти, разбира се, си благороден и цивилизован. Живееш все пак в края на 20-ти век. Никога не би наранил човек с хомосексуална ориентация. Не и физически. Стига ти само да го информираш, че е болен. 
- Ми то по реакцията ти си личи, че си болна! Откъде иначе целият този жар; цялата тази ожесточеност, с която искаш да бъдеш приемана?
Вече и двамата бяхме загубили контрол. Изричахме неща, които не мислехме. Съжалявахме за думите, които си разменяме още преди да сме започнали да ги изричаме. Поне доколкото можех да съдя по себе си.
Успях да се овладея, поне външно, и да понижа тон.
- Затова пък ти си много здрав, предполагам. Наблюдавам в теб едно стабилно и здравословно самочувствие. Една непоклатима самоувереност. Изобщо не изпитваш истеричната нужда да се самоутвърдиш за сметка на някой друг. Да повярваш, че другите са ненормални, за да се убедиш колко си нормален ти…
Лина ме потупа по коляното. Не и обърнах внимание. Някои от гостите станаха да си ходят. И на тях не обърнах внимание. 
- Точно така, ти си нормален и здрав! Е, сигурно имаш някое незначително проблемче в сексуалния живот, може би на приятелката ти малко и се налага да симулира, но поне не си педал! Поне чукаш жени! Здрав и нормален! Нали, Тишо? Тогава к`во те бърка, че аз съм болна?
Бях уцелила в десятката. Тишо пламна. 
- Чао – каза – Всичко хубаво. Мисля, че няма какво повече да си кажем.
След малко го чух да затръшва външната врата. Лина гледаше безизразно в една точка. Тържествувах. Чувствах се пълна с отрова: от глава до пети. Чувствах се виновна. И въпреки това нелепо и нерационално тържествувах. Бяха ме наранили, но и аз бях успяла да нараня. Знаех, че така нищо не се получава. Нищо. Само отровата се множи, само омразата поражда нова омраза. Знаех го, но животинският ми инстинкт да захапя, когато ме хапят беше удовлетворен. 
Лина се затвори в кухнята да мие чинии. Никога досега не го беше правила след гости. Половин час по-късно дойде в спалнята. Хвана ме за ръка и ме заведе, по-скоро ме завлече в гостната. Очевидно, за да не будим децата.
- Е? Сега го промени, нали? Като му каза, че е импотентен го направи по-толерантен, нали? “Обичай гейовете, за да не изглеждаш импотентен!” Колко мъдро, Мария! И наистина ли вярваш в тези стереотипи за толерантността и размера? Не смяташ ли, че толерантността е въпрос на култура, а не на размер?
После излезе от гостната и се върна с одеало и възглавница.
- Смятам да спя тук.
Означаваше “Излизай!”. Излязох.

Няма смисъл да си лягам. Знам, че няма да мога да заспя, макар и да се чувствам като пребита. Пиша в кухнята, за да не будя децата. Усещането ми за триумф започна да отминава. С всяка изминала минута се чувствам все по-виновна. Иде ми да отида при Лина и да и се извиня. Но не е ли нелепо? Изпускам си нервите, държа се идиотски и после отивам да се извинявам. За какво и е извинението ми? Особено ако я уволнят.
Дори и това, че съм си изпуснала нервите не отговаря докрай на истината. Направих го съвсем съзнателно, с усещането, че защитавам изконно свое право. И въпреки това през цялото време съзнавах, че държанието ми е абсурдно, можех да спра ако наистина го бях поискала. Но нещо отвътре ме човъркаше, караше ме да продължавам, трупаше отрова в мен. Невротичната нужда да си винаги прав, да се наложиш, да не отстъпиш, да не се оставиш за те “пречупят”. Направих точно това, в което обвиних него: опитах се да градя самочувствие за негова сметка. И за какво ми са всички мъдри, улегнали и красиви думи, които щедро пилея в спокойни моменти, щом толкова малко ми е нужно, за да започна да се държа като дете и всичките ми аргументи да заприличат на истерично тропане с крак? Той си има своята истина и аз моята. Нужно ли беше да превръщаме нещо толкова лично и крехко като истината в игра на футбол; на победители и победени?
Преди около месец пак се опитах да направя нещо подобно, но тогава, за разлика от тази вечер, опонентът ми не ми беше на нивото (лаская се да си мисля), така че се забавлявах да се чувствам интелигентна за негова сметка. Сега разбирам, че пак е било детска игра, но по-елегантна и по-малко жестока. Човек става жесток, когато е слаб, а онази вечер, преди месец, се чувствах силна. Чувствах се голяма, мъдра, недосегаема и прекрасна, докато си играех със спокоен, флегматичен тон, и с повдигнати вежди да омаловажавам аргументите му и да го карам да си изпуска нервите. Така се бях самозабравила, че дори не си давах сметка, че храня самолюбието си за сметка на по-слаб и неуверен човек от мен. Дори Лина се беше хванала на играта ми.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>