Дотогава Андрей все казваше, че се държат така с него, за да се чувстват по-силни и че едва ли ще стигнат дотам да го нападнат наистина. Като му казвах да се пази все се подсмихваше и махаше с ръка.
Замълча, когато няколко дена по-късно го попитах кой точно го е бил и го посъветвах да сподели с учител. Изобщо не говореше за боя. По-късно научих, че са били трима и четвъртият е стоял пред вратата да пази. Никога не ми каза имената им. От деня на боя стана по-мълчалив и по-затворен от всякога.
Помня като вчера онази сряда. Помня колко неохотно ми отвори. Колко уплашена бях, когато бутнах навътре вратата и видях силуетът му да се изгубва в дъното на коридора. Помня полуздрача в стаята и необичайната тишина. Бях свикнала вътре да кънти музика. Трябваше ми само миг, за да разбера всичко. Няколко от момчетата бяха влезли в клас след голямото междучасие някак особено оживени. Подхвърляха си съзаклятнически фрази и се смееха малко нервно и пресилено. Единият от тях ме погледна и после бързо отмести погледа си. Тогава изобщо не им обърнах внимание. Тези четиримата винаги бяха заедно и измисляха всевъзможни щуротии.
Спомням си как седнах на пода до Андро с усещането за пълна безпомощност. Трябва да е било именно онази привечер, когато за първи път изпитах към Андро нещо повече от приятелска привързаност и усещане за общност и споделяне. Беше някаква странна мекота, която се разля в мен. За миг си представих как го прегръщам и той се разплаква в обятията ми. Тогава не разбирах, че съчувствие е последното нещо, от което има нужда. Изпитах обида, когато ме отблъсна. И когато даваме ли мислим само за себе си? Или най-вече когато даваме?
Следвах Андро по петите където и да отиде. В началото дори го чаках пред тоалетната. Той мразеше да го преследвам като сянка и все се чудеше как да се измъкне от мен. На третия ден като видя, че пак съм се помъкнала с него към тоалетната направо се обърна и ме скастри. “Слушай, махай ми се от главата. Ако изпитваш капка уважение към мен престани да се държиш като бавачка. И престани да ме гледаш с този поглед, все едно че виждаш премазано котенце!!!” Обърнах се намусено и се отдалечих, но като завих зад ъгъла на коридора се спрях и го изчаках да излезе от тоалетната.
Почти цяла седмица не ми говори. Но следващия четвъртък дойде да ме пита дали искам на другия ден да избягаме от училище и да ходим с колелата до Панчарево. Тонът му беше почти извинителен. Свих нехайно рамене, но от радост сърцето ми падна в стомаха. Вече и двамата имахме по три неизвинени, но като чух за Панчарево, и през ум не ми мина да го разубеждавам. 

20-ти ноември беше един от последните слънчеви есенни дни. Сложих в ученическия си сак бутилка с вода и сандвичи, изкарах на пръсти колелото от гаража и след като погледнах нагоре да видя, дали някой родител не ме гледа от балкона, се спуснах към блока на Андрей. Той ме чакаше пред входа с неговия бегач. Беше ходил вече с колело до Панчарево и щеше да води. Денят беше само за бягство от училище. Небето бе ярко синьо, като през юли. Когато излязохме от града постепенно започнах да придобивам усещането, че съм влязла в тунел от сини, кафяви и златисти цветове, които се стичат покрай мене и ме размиват в себе си. Вятърът облъхваше лицето ми, слънчевите отблясъци се вплитаха в миглите ми и нищо друго не съществуваше на този свят. “Хееееей!!! Аз съм Мери Попинз и след миг ще литнаааа!!!” - извиках. Андрей се засмя без да се обръща. Смееше се за първи път от седмица насам. Най-сетне отляво проблесна вода. Бяхме стигнали. За мое удивление се оказа, че езерото е наполовина пресъхнало. В оголената тиня беше заседнала една рибарска лодка. Завързахме колелата на една ограда и окупирахме лодката.
Андрю си беше донесъл скицника и цял следобед рисува почти без дума да пророни. Мълчанието му не ме дразнеше. Без това не знаех какво да кажа. Изтегнах се на дъното на лодката под лъчите на ноемврийското слънце. Това ми стигаше. Слънцето, лекото пляскане на вълните, усещането за няколко откраднати мига щастие и най-вече присъствието на Андрей. В последните дни се бях уплашила, че го губя и сега изпитвах дълбока и покоряваща радост, че отново сме заедно. Нямаше нужда да говорим. Понякога двама души си казват повече без думи. По едно време повдигнах глава и погледнах Андрей, който продължаваше да рисува. Слънцето се спускаше полегато върху лицето му. Пак се почувствах като предишната седмица в полумрака на стаята му. Изпитвах нежност…
Когато няколко часа по-късно се прибрахме в София слънцето беше току-що залязло и небето на запад червенееше. Облаци от врани прелитаха между блоковете и разхвърляха крясъците си из въздуха. Забелязах, че Андро гледа към враните и им се усмихва. Помислих си, че знам какво е в него. Усещане за нещо безкрайно. Нещо, което не можех да изразя с думи. Нещо съвсем ново и непознато за мен. Сега, когато онзи есенен ден ми изглежда още по-ясен и изчистен от времето, си мисля, че е било нещо повече от щастие. Мир.

31.07.2003
четвъртък

Опитах се да се преборя с телевизора за вниманието на Андрей.
- Помниш ли враните?
Погледна ме учудено. После махна към мен с ръка сякаш казваше “Ти пък!” и пак се обърна към телевизора. Но за миг погледът му омекна. Беше си спомнил.

12.01.1993
понеделник

Напоследък престанах да участвам в играта на Лина. Не искам отново да се влюбвам в жена. Чувствам се гузна. Чувствам се болна. Добре, че започнахме отново лекции, та да не мисля непрекъснато…

След първоначалния фурор от срещата ми с Лина започнах да се замислям, и с огромния си талант, който имам в тази област, успях да се почувствам зле. Винаги съм се чудила каква е тази наша сумрачна способност да задушаваме безгрижието си и сами да извикваме от нищото страха, съмнението, или просто онова неназовано нещо, което ни разяжда отвътре и мир не ни дава. Радостта ми утихна и постепенно се самоубедих че съм различна и това би следвало да ми носи страдание. В юношеските ми години беше лесно. Тогава живеех инстинктивно. Радвах се на нетленното присъствие на Николина в стаята си и нямах нужда да знам дали това, което ме кара да фантазирам за нея, е нормално, или не. В Милано също нямах време за подобен вид терзания, тъй като бях прекалено заета да страдам от несподелената си любов по Ида. Но сега беше друго.Бяха изминали две години от Милано и Ида, за този период не се бях захласвала по жени и се предполагаше, че вече съм пораснала и съм станала нормална. И ето, пак Лина. Чувствах се виновна. Исках с лекотата на 17 годишната си възраст да разгранича нещата в съзнанието си и пак да подредя света според собствените си ценности. “Обичам и това не е перверзно. Любовта не може да бъде перверзна. Има ли значение дали обичаш мъж, или жена. Перверзен е сексът без любов!” Колко е лесно да съизмерваш света със себе си! Да се ориентираш в нормалното и ненормалното, в доброто и лошото според собствените си чувства. Да приравняваш ценностите си с обективни категории като “добро” и “зло”, “правилно” и “неправилно”, сякаш доброто и злото, правилното и неправилното висят от небето плътни и осезаеми и добре ограничени от всичко останало, със съответните си етикетчета. Исках и сега да мога да бъда така категорична. Но бях започнала да проумявам колко относително и размито е всичко и сред този хаос търсех стабилни и ясни правила, на които да се подпра. Исках да знам кое е нормално и кое не е и аз къде съм. И в желанието да подредя неща, които не подлежат на подреждане бях започнала да приемам обществените представи за нормално и ненормално и според тях това, което изпитвах към Лина ме правеше болна.
Една вечер, когато стигнах дъното на отчаянието и самосъжалението, се обадих на Мариана, единствената приятелка, която ми беше останала от училищните времена. Свързваше ни сходна чувствителност и чувство за хумор и се надявах, че от нея ще бъда разбрана. Тя дойде веднага. Направих чай и се затворихме в стаята ми. В началото разговорът обикаляше около ежедневните ни проблеми и спомените ни от училище. Свечеряваше се вече. Не бях запалила лампата и сенките в стаята ми се сгъстяваха. Умълчахме се. И тогава усетих, че е дошъл моментът да изплюя камъчето. (Здрачът… тишината… винаги съм имала силно изявен усет за драматизъм.) Разказах и за Лина и за чувството си за вина.
- Не искам да съм такава… чувствам се… някак по-лоша от останалите, някак… на по-ниско стъпало… - с мъка намирах думите си.
Пауза. Малко неловка.
- Ти знаеш, че аз съм хетеросексуална, нали? Е, тогава бъди сигурна, че по никакъв начин не те смятам за по-лоша от мен, нито на по-ниско стъпало. Изобщо не ме интересува дали се влюбваш в мъже, или в жени, това не те прави различна от мен, защото в края на краищата изпитваме едни и същи неща: любов, омраза, страх…
И ме прегърна. Не мога да сравня с нищо благодарността, която изпитах към нея. Нямах нужда от нищо повече. Думите на Мариана бяха вълшебната формула, която ми върна мира и ме накара да се чувствам пълноценна. С нея вече се виждаме много рядко. Животът ни поведе по различни пътища. И въпреки че знаем все по-малко една за друга, продължавам да я смятам за най-близката си приятелка…

02.08.2003
събота

Като видях, че наближава девет и половина слязох до втори етаж, за да напомня на Софи, че родителите на най-добрата и приятелка си имат вече достатъчно деца и кучета, за да изпитат остра детско-кучешка недостатъчност, ако все пак тя и Беки решат да се приберат вкъщи. Заглуших обичайния мрънкащ дует (“Още малко бе мамо/лельо”), придружен от любезен, но не дотам убеден родителски глас от вътрешността на апартамента (“Нека остане още малко”) с новината, че си имаме гостенин. Софи на момента разшифрова посланието, утеши набързо съседката, че утре ще дойде пак и се изстреля нагоре по стълбите като ме остави олюляваща се на прага на апартамента. Лили (съседката) се появи в коридора с уморен вид и препасана с кухненска престилка и ме посъветва да не се притеснявам, щото децата били вечеряли. Благодарих и около четиристотин пъти, поканих Деси, малката и дъщеря, на другия ден да ни гостува и се заизкачвах по стълбите следвана от кучката Беки, която също имаше уморен вид. Намерих София в прегръдките на баща си. Разказваше му как се прави магия за победа на Левски в неделния мач. Доколкото успях да дочуя от кухнята, докато отварях консерва с кучешка храна за Беки, рецептата включваше половин чашка веро, пакетче канела, едно яйце, черен пипер и боя за обувки (за цвят), които се варят на силен огън. Андрю даде идеята да използва акварели за по-живописно. Прекъснах магьосническия им събор и ги върнах към сивото ежедневие като им припомних, че младата госпожица трябва да бъде изкъпана и да си ляга.
- Искам татко да ме изкъпе. - информира ме Софи и прегърна баща си така, сякаш бях ангажирала целокупното софийско мутренство да я отдели от него. 
- Пълен напред към банята! - изкомандва Андрей и понесе дъщеря си, без да потърси консенсус с другата половина от родителското тяло, в мое лице.
Започнах да раздигам масата и след малко чух сред плискане на вода, което ми напомни за Ной и потопа Андрей да пее “Yellow Submarine” и София да му приглася на нейния си английски.

We all live in the yellow submarine, yellow submarine, yellow submarine, BOOM!
We all live in the yellow submarine…
С Андро подскачаме по морените, пръскаме се с вода и пеем с пълно гърло “Жълтата подводница”. Аз бях научила седемте думи в припева, Андро пееше всичко останало. Или пък катерим се по баира към Офелиите и пеем “Ob-la-di Ob-la-da”.Всъщност по-скоро я крещим. А като стигнем до поляните рухваме насред високите треви, гледаме облаците и слушахме шумоленето и жуженето около нас. Изпитвах нещо дълбоко, което не успявах да побера в думи. Струваше ми се, че знам какво мисли Андрей в този миг, как се чувства и също, че той знае какво е в мен. 
Всички недели прекарвахме заедно. Явно Андрю беше успял да ми прости за опита ми да го утешавам и да го покровителствам след побоя. Отново ми имаше доверие.
През зимата идваше у нас, или аз ходех у тях, слушахме музика, или обогатявахме с нови детайли разточителните си театрални представления. Най-много обичахме да играем “Иисус Христос суперзвезда” и “Котките”. Моята върхова сценична изява; личната ми кулминация беше, когато облечена в една дълга рокля на майката ми и намазана с грим от главата до петите пеех Memories, арията на Гризабела от “Котките”, качена върху бюрото в стаята ми.
Почти винаги се събирахме в петък вечер, за да слушаме Николина заедно. Мисля, че Андрей беше не по-малко очарован от мен, макар че можех само да гадая за това, тъй като за разлика от мен той рядко говореше за нещата, които чувства. Пак за разлика от мен, която все още слушах с предубеждение музиката на Николина, Андро се влюби в джаза. Само за няколко месеца успя да се сдобие с десетина касети на Майлс Дейвис. Покрай новата музика, която слушаше рисунките му започнаха да стават все по-абстрактни. Показваше ми ги с огромна радост, а аз казвах, че са хубави само, за да не го обидя.
Когато се запролети започнахме да ходим първо в Борисовата градина (тогава се наричаше Парк на свободата), а после и да излизаме извън София. Всичките ни познати ни смятаха за гаджета и лично аз не правех нищо, за да ги разубедя. Беше ми приятно съученичките ми да ми завиждат. 
С времето Андро ме караше да се чувствам все по-объркана. Формулата “най-добрият ми приятел” вече не побираше всичко, което изпитвах към него. Междувременно на майка ми и предложиха работа в Милано, но тя не искаше да заминава без мен, а аз не исках да бъда далеч от Андро.
Когато дойде лятната ваканция Андрей замина за един месец в Стокхолм, при баща си, а аз, с надежда, че така времето ще мине по-бързо, отидох на море с няколко съученички. В началото ми беше приятно, защото за първи път бях на море без родителите си и навсякъде ме съпътстваше усещането за приключение. Но твърде скоро безкрайните разговори на приятелките ми за момчета и за дрехи започнаха да ми втръсват. Тези
девойки явно се бояха, че ако замлъкнат и за миг ще им атрофира гласовият апарат. Удивително ми се струваше колко по-близък чувствах Андрей и колко повече го разбирах дори и когато просто мълчахме заедно. 
Другото нещо, което ми дойде в повече беше задължителната дискотека всяка вечер. Шумът и позьорството не ми понасяха. Започнах да се чувствам самотна. Само след седмица успях да се изпокарам с всички в компанията, взех влака и се прибрах в София.
Андрей си дойде в началото на август. Предишната вечер ми се беше обадил по телефона, така че отидох да го посрещна на летището. В автобуса към аерогарата си представях как ще се втурна към него и ще го прегърна, но когато го видях да се появява в залата за посрещания с обичайните си дънки и тъмна тениска и да ми маха с ръка с ежедневно изражение, разбрах, че това с прегръщането няма да се получи.
Есента дойде. С Андро ходехме през ден в парка. Той събираше кестени и листа.
- За какво са ти? - попитах го веднъж.
Изгледа ме учудено.
- Просто защото са красиви.
Трябваше да изминат години, за да разбера. Сега, когато се разхождам из парковете през есента, събирам и аз листа и кестени. Не че ми трябват за нещо. Листата ги слагам във вази, но кестените често ги изхвърлям, освен ако Софи не се окаже по-разумна от мен и не им намери някакво приложение. А ги събирам просто защото ми е приятно като видя на земята малкото уютно лъснало на слънцето кълбенце, да се наведа, да го взема, да го изтъркалям в шепата си, да го разгледам отблизо и накрая да го пъхна в джоба си. Вкъщи, лишени от слънчевия си отблясък, никога не изглеждат толкова красиви.

Една вечер в началото на октомври ходихме с Андро на кино и после той дойде да ме изпрати до нас. По пътя мълчахме, а мълчанието често създава илюзията, че със съ…мълчателника ти сте на една вълна. Когато стигнахме до нас, миг преди Андро да е успял да ми каже чао, се изправих на пръсти и бързо го целунах по устните. За миг остана безмълвен. После кръстоса ръце пред гърдите си сякаш в опит да постави преграда между нас.
- Какво ти става?
- Нищо… толкова ли беше зле?
- Не… просто си мислех… мислех си, че сме се разбрали.
- За какво да сме се разбрали? - странно е как искрено си вярва човек, когато иска да си вярва - Ти си момче, а аз съм момиче. Толкова е… нормално.
- Нормално… предполагам, че е нормално. Но не и между нас двамата.
Почувствах се засегната. Същевременно съзнавах, че го предавам. Предавах най-добрия си приятел.
- Изобщо ли не ме харесваш?
- Стига, Мария, не виждаш ли какъв нелеп разговор водим?
- Значи наистина изобщо не ме харесваш. - натъртих театрално на думата “изобщо”.
- Престани наистина! Щях ли да съм непрекъснато до теб, ако не те харесвах? Ти си най-добрата ми приятелка… Единственият истински приятел, който някога съм имал.
- Искам да съм повече!
Сега вече се чувствах истински виновна, а чувството за вина е отлична суровина за отрова.
- Ти… не си ли мислил за съпруга… деца. Все някога трябва да се ожениш. Всички така правят. Цял живот в Ян Гилън ли смяташ да бъдеш влюбен?
Не можех да го видя в мрака, но бях сигурна, че целият е пламнал.
- Не съм влюбен в Ян Гилън! - почти извика.
- Но не си влюбен и в никое момиче. Да речем, че аз не съм достатъчно красива за теб, но примерно Надя е ужасно красива и ужасно влюбена в теб.
Усещах стъписания му поглед върху себе си. Беззащитността му се прибавяше към чувството ми за вина и засегнатото ми честолюбие и ме караше да ставам все по-жестока 
- Слушай Андрей… чудя се… не ти ли се иска да бъдеш… нормален?
Заобиколи ме и се отдалечи почти тичайки. Седнах на стъпалата пред входа. Дори не успявах да заплача.

Софи дойде в кухнята с розовата си Барби хавлия и ми се похвали, че баща и я научил да прави сапунени мехури. Андрей се показа зад нея мокър от глава до пети. Стана ми смешно и някак топло. В тези мигове се чувствам така… защитена. Хванах Софи за ръка и я заведох в стаята, за да и избърша косата.

05.02.1993 
петък

На упражнения по латински съм. Краката ми са студени. Налегнала ме е меланхолията. Зад прозореца се люлеят голи клони. Ветровито е. Здрачава се. В аудиторията - голи стени, висок таван и луминесцентно осветление. Неуютно. Понякога си мисля, че сама си създавам тези настроения. Тези моменти. Едва ли не ми е приятна тъгата. Сладката нега. Ласкае ме мисълта, че тя ме прави по-дълбока, по-зряла. Чувствам се по-важна. Напоследък се изживявам като блусарка. Слушам по цял ден Ерик Клептън и пиша стихове по музиката му. 
Андрей ми липсва. Убива ме мисълта, че никога вече няма да го видя. Не съм чула някой от емигрантите ни в Канада да се е завърнал. Знам, че никога вече няма да намеря човек, когото да чувствам така близък и при тази мисъл направо подивявам. Чувствам се като затворена в тясно каменно помещение. Напълно безпомощна. Направо ми се гади от безсилие. 
Сгъстих се с една колежка в последните няколко месеца. Стоим все на една маса и се мотаем заедно. Но не може да ми запълни отсъствието на Андрей. След като говорих с Мариана и се поуспокоих не знам какво ми стана, но един ден разказах на Роси, новата ми приятелка, за Лина. Всъщност не и го разказах очи в очи, а и го написах по време на лекции на последните страници на една тетрадка. (С нея имаме навика да си пишем по гърбовете на тетрадките, за да не дразним преподавателите с шушукането си.) Така ми беше по-лесно. Писането ми създава чувство за дистанция. Сякаш говоря повече на себе си, отколкото на човека, на когото пиша. Думите ми достигат до него недоизбистрени от погледа ми, от мимиката ми, от жестикулацията ми и сякаш ги прави по-малко лични. Хем споделям, хем стоя леко отдалечена от споделеното и усещането за разголване се притъпява.
И така, изписах и три страници с Лина, а нейният единствен коментар беше: “Трябва да те запозная с една приятелка.”

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>