Пепи ми се обади в началото на януари. Честити ми Новата година и поиска да се видим. 
Лина щяла да замине за няколко дена в провинцията, та ако можело да стане тогава. Предпочитал да не знае, че ми се е обаждал. Уговорихме се за втората неделя на януари. 
Дойде с бутилка вино. За миг ми хрумна налудничавата идея, че ще се опита да ме ухажва. Изпитах злорадство при тази мисъл. В началото подхвана различни неутрални теми. Обичайната каша от политика и злободневни проблеми. Знаех, че не е тук, за да водим светски разговор.Чувствах се напрегната и отговарях едносрично Чаках. Явно беше дошъл с трудна тема и не знаеше как да започне. По едно време замлъкна.
- Извинявай. Губя ти времето. 
- Не, защо… много ми е приятно. – излъгах.
- Не трябваше да идвам. Сгреших. Нелепо е да идвам точно при теб с всичките си въпроси. Вероятно ще е по-добре да си вървя.
Беше достатъчно, за да извика любопитството ми. Точно затова замълчах. Боях се, че с въпроси само ще го разколебая и ще потисна желанието му да говори. Щом имаше да ми казва нещо щеше да си го каже и без да питам.
Изправи се. Явно грешах. Ако не предприемех нещо щеше да си отиде и вероятно повече нямаше да дойде. Любопитството и тревогата ми се трупаха в стомаха ми с тънката струйка на пясъчен часовник.
- Както прецениш – казах бързо– Все пак ако искаш да ми кажеш нещо… тук съм и те слушам.
Беше стигнал до вратата на гостната и там спря. Обърна се към мен и скръсти ръце пред гърдите си.
- И искам… и не искам… Или по-скоро знам, че не трябва… Уплашен съм… Не трябва да съм тук, но ти познаваш Лина най-добре. Не знам при кого да отида…
Стори ми се, че се досещам какво го плаши. Вероятно Лина беше изпаднала в едно от “затъмненията” си. Предчувствието ми се оправдаваше. Не беше щастлива с Пепи. Но и в това нямаше особена логика. Лина изпадаше в тези състояния и когато беше с мен.
Кимнах, опитвайки се да покажа ненатрапчив интерес към това, което има да ми каже. 
- Лина вече не е същата… Струва ми се, че я губя… Чувствам я студена… далечна… до мен е, а сякаш е на друга планета. – говореше бавно, на пресекулки, сякаш с мъка намираше думите си. Правеше дълги паузи и тъкмо когато започвах да се чудя дали трябва да кажа нещо, продължаваше. – С напредването на бременността сякаш все повече се отдалечава от мен… дори ми се струва, че и е неприятно да я докосвам… бяга от ласките ми… Преди говореше с мен… споделяше… вече не… като че ли ме чувства напълно чужд…
Трудно ми беше да слушам тези откровения. Чувствах се все по-неудобно. Прекъснах го.
- Не се притеснявай. Мисля, че знам какво и е. И с мен се е държала така. Не излиза от вкъщи, гледа в една точка, с никого не говори, почти не се храни, не реагира адекватно… Нали така се държи? Учудвам се, че и се случва по време на бременността…
- О не, не! – каза оживено Пепи – Излиза си съвсем редовно. Нали ти казах, че сега е в Пловдив? Исках да я закарам с колата, за да не се изморява, но тя направо ми забрани. Имало си влакове за тази работа. И не е вярно, че не говори и не се храни. Има голям апетит, яде огромни количества сладко. А за говоренето… с другите говори. Любезна е и усмихната. Всъщност и с мен говори, но на ежедневни теми. Когато се опитам да я попитам как е… какво чувства… сякаш се затваря и става враждебна. Изглежда ми подозрителна. Сякаш си мисли, че се опитвам да и ровя в душата… Да не говорим какво става, когато се опитвам да я прегърна. Не ме отблъсква с думи…, а с тялото си. Напряга се, сякаш едва ли не се страхува от мен…
Започна да ми става ясно. Как би могъл един мъж да разбере? Спомних си собствената си бременност. Не съществуваше нищо друго, никой друг освен мен и съществото. Цялото ми внимание беше насочено навътре в мен. За никой друг не ми оставаше време и енергия. А що се отнася до докосването… не, никога не ми е било неприятно Лина да ме докосва, но не можех да понасям парфюма и. Същият този парфюм, който преди боготворях. Дори ми се беше случвало да го пръскам на възглавницата си, когато Лина заминаваше извън София, за да я чувствам по-близо до себе си. А ето че в един период от бременността ми се гадеше от него. Бях поставила вето върху внасянето на всякаква ароматизирана козметика вкъщи. И Лина дори и не беше опитала да спори и да се сърди. Явно много добре ме разбираше… Но как би могъл един мъж да разбере?
- Какво да правя, Мария? Какво да правя… страх ме е… до нея животът ми е осмислен… ако я загубя… разбирам колко е жестоко да ти казвам това… но на кого да кажа… кой би разбрал?
Търсеше съвет. Затова бе дошъл. Искаше да му помогна да я задържи. Трябваше да бъда добра и чиста. Силна. Не ми оставяше друг избор. Как можех да излъжа подобно доверие?
Започнах да му говоря за собствената си бременност. Разказах му за парфюма. Посъветвах го да се опита деликатно да разбере какво я дразни. Постарах се да му обясня колко са чувствителни бременните жени и как трябва да присъства ненатрапчиво до Лина, да и помага без да си личи, че помага, да не я притеснява с излишни въпроси, да не я кара да се чувства виновна, затова че му обръща по-малко внимание от преди… дори успях да кажа, че със сигурност всичко ще се оправи след раждането и ще започне да го допуска до себе си както преди. “В момента има много по-голяма нужда от теб, отколкото ти самият предполагаш. Но не винаги го съзнава.”
Слушаше мълчаливо. Когато замлъкнах ми благодари. Каза, че сега се чувства по-добре. Но на мен ми изглеждаше все така тревожен. 
В следващите четири-пет седмици продължи да ми се обажда. Видяхме се два пъти. Темата си беше все една и съща. Въртеше се безспирно, нещо като словесен перпетуум-мобиле. Тъкмо когато мислех, че сме я изчерпали Пепи я подхващаше отначало, сякаш не беше чул нищо от това, което съм му казала. Лина. Натрапчивият страх, че я губи. Напоследък се опитвал да говори с нея за тях двамата. Опитвал се да разбере дали все още го обича, дали все така иска да бъдат заедно. Но на нея сякаш тази тема и била неприятна. Отговаряла все по-остро и лаконично. Дори се правела, че не го чува. Обяснявах му отново и отново, че Лина е силна и независима. Че се дразни, когато усеща, че някой е станал зависим от нея. Че не обича гръмките думи и изясняването на чувства и отношения. Щом е с него, значи иска да е с него. Ако успее да повярва в това и спре да я пита сигурно ще я задържи. И обратното – ако започне да и показва неувереността си и да я преследва със страха си непременно ще я загуби. Казваше, че разбира всичко това. Опитвал се да прикрива болката си, да изглежда уверен, но не винаги му се отдавало. Повтарях му, че тънкият и неуловим трик е не да крие страха си, а действително да го преодолее. “Имай и доверие”. – казвах.
На теория всичко ми беше толкова ясно и просто. Много добре знаех как трябва да се държи човек с Лина. Защо тогава я бях загубила?
- Знам. – казваше ми Пепи. – Но не мога. През живота си не съм се чувствал толкова слаб…
Гледах го… някак смален… сгушен в себе си… Но не успявах да изпитам съчувствие към него. Правех каквото е по силите ми, за да му помогна, давах му високопарни съвети, но тържествувах, когато виждах, че той не им вярваше. Или по-скоро вярваше им, но не успяваше да ги превърне в свои убеждения… Разбирах още тогава, че му помагам не заради него, а заради себе си… Заради собствената си съвест… Може би дори тайничко се надявах Лина по някакъв начин да научи за разговорите ни с Пепи. Да разбере какъв човек е загубила. Колко безкрайно незаменима съм…

24.02.1999
сряда

Напоследък излизам доста често с момчетата. Много съм им признателна, защото вместо да се радват един на друг и да си бъдат сами все с мен се занимават. Когато няма на кого да оставя Софи ни канят двете на гости у тях. (т.е. у Андро). Някои вечери водя София при Ани (понякога пък аз гледам сина и, когато тя излиза с приятеля си) и тримата ходим по заведения. Обикновено ме водят в Спартакус. Не се чувствам много уютно по такива места, а и изобщо в нощни локали. Бях забравила усещането за фалш и за напрегната “разкрепостеност”, което познавах още от Милано, но набързо си го припомних в софийските клубове. Струва ми се, че Андро също не се чувства в свои води, но затова пък Никитката истински се забавлява. Прилича на толкинов елф, когато танцува. Разпуска коси и така вие тяло, че се питам дали костната му система е като на останалите хора. На дансинга сякаш изпада в някакво полусънно състояние, затваря очи и се гмурка в ритъма като в дълбоки води, които го изолират от всичко останало. Андро стои настрани, отпива от водката си, гледа го и се усмихва. Същата онази полу-свенлива, полу-снизходителна “Ян Гилън” усмивка, която помня от юношеските ни години.. Изражение, което казва едновременно “Вълнувам се” и “Надрасъл съм всичко това.” Бях го забравила. 
Така че по заведенията ходим заради Никитката. Или по-скоро Андро ходи заради него, а аз се мъкна с тях, за да не съм сама. Въпреки целия този хаос се чувствам по-добре, отколкото вкъщи на тихо и на спокойно (доколкото може да се каже, че при наличието на Софи вкъщи е тихо.) И все пак е тихо. Липсва ми гласа на Лина, бурното и присъствие, музиката и… Едва сега започвам да обичам джаза. Не че го разбирам повече от преди, просто ми напомня за Лина. Като слушам музиката и ми се струва, че не съм я загубила докрай. Андро ми донесе няколко диска на Weather Report. Същите тези Weather Report, които преди ми се струваха най-досадната група на света. Харесват ми все повече… 
В началото не искаше да ми ги дава, защото смята, че трябва да прекъсна всички нишки, които ме свързват с Лина. Но след като го врънках сума време най-сетне ми ги донесе.
Не знам какво щях да правя без Андро…

Андрей беше влюбен до уши. Двамата с Никитката изглеждаха идеалната двойка. Дори и само като фасада, сякаш бяха създадени, за да бъдат заедно. Един до друг изглеждаха като плакат на Бенетон. Като че ли някой ги беше събрал с конкурс. Когато вървяхме по улиците тримата всички девойки се обръщаха след нас. Ама наистина, през живота си не съм притегляла толкова много женски погледи. Само дето всъщност не ги претеглях аз. 
Между Андро и Никита се чувствах като част от модно ревю. Струваше ми се, че не просто си вървим, а дефилираме. Е, аз, естествено, бях в ролята на дизайнерката – онова задължително позакръглено и нисичко същество, което излиза в края на ревюто и чиито закръгленост и нисък ръст са още по-неопровержимо доказани от двата модела, които го водят за ръка. Кикотех се безгласно, когато девойките се обръщаха след нас, потривах ръце в безплътен жест и си казвах наум “Ако знаехте… Само ако знаехте…”. Със сигурност нямаше да разточителстват с пленителните си усмивки и с премрежените си, “късогледи” погледи. 
Двамата наистина се бяха вживели в ролите си на спасители. Понякога дори им се случваше да се откажат от ски на Боровец, за да не ме оставят сама през уикенда. Развличаха ме, водеха ме на кино. Когато отказвах да им отида на гости те идваха неканени. Разсмиваха ме. Ако не се получаваше с вицове ме гъделичкаха. Никога не бях виждала Андрей толкова свободен…
Искрено им се радвах. Макар и да не им го казвах, считах ги за свое творение като двойка. Чувствах се нужна покрай тях. Понякога дори успяваха да ми предадат радостта си и в тези мигове си казвах “Ето че мога да се чувствам добре и без Лина”. Само дето в момента, в който си го помислях преставах да се чувствам добре…

Лина се върна на двайсет и седми февруари. Беше отсъствала от живота ми точно пет месеца и двайсет и четири дена. 
Навън валеше сняг. Тежко. На парцали. Снежна вечер, сякаш създадена от оперен сценограф. Декор за драматична сцена. 
Видях първо огромния и корем. По косата и и по якето се топяха снежинки. Носеше само сака, с който си беше тръгнала. Изражението и беше ежедневно. Човек, който е отскочил до магазина, за да купи хляб.
- Вали като в Сибир – бяха първите и думи. 
Интонацията – скоклива и лека. 
Гледах я без да разбирам. По-скоро разбирах, но отказвах да повярвам. После забелязах, че от топящия се сняг става все по-мокра. Сетих се, че когато родих преждевременно лекарите все говореха за настинка.
Вероятно това ме спаси. 
- Веднага влизай под душа! – изкомандвах я – Ще ти направя чай. Ако ми настинеш не знам какво ще те правя. 
- Глупости! Нищо ми няма. – каза, но се подчини с доволен вид. 
Точно влизаше в банята и Софи се появи в коридора, повлачила патето си на колелца. Лина отиде при нея и понечи да я прегърне, но София се разплака. Беше я забравила. 
Докато стоеше под душа шетах безсмислено из кухнята. Отварях и затварях чекмеджета, вадех джезвета, чаши и кутии и после пак ги прибирах. Софи ми говореше нещо на нейния си език, но чувах гласа и като от километри разстояние. Всичко, което успявах да чуя беше едно “Не трябва да плача – не трябва да плача – не трябва да плача”, което кръжеше в главата ми. Едва когато излезе от банята разбрах, че водата в джезвето дори не е започнала да се стопля и открих причината: не бях включила котлона. Видях я да идва с мокра коса, така че я хванах за ръка, върнах я в спалнята, изрових от едно чекмедже сешоара и захванах да и суша косата. Говореше ми нещо, но не я чувах заради шума на апарата и заради мислите си.
Сложих София да си легне и за моя радост тя скоро заспа.
Отидохме в кухнята. Водата в джезвето беше почти извряла. Напълних го отново и го сложих на котлона. Лина не спираше да говори. Говореше ми, докато и правех чая. (Не забеляза как за малко щях да и сипя коняк и в последния момент се сетих, че не трябва да пие.) Говореше ми докато и претоплях яденето, останало от обяд. Говореше ми докато се хранеше. Говореше ми за това колко е напълняла. Колко и се яде сладко. Колко са скъпи дрехите за бременни жени. Колко е нелюбезен гинекологът, при когото ходи на прегледи. Как е помолила да не и казват какъв е полът на бебето, защото не се доверява на “тези модерни дяволии” (видеозон и прочие). Не спираше и за миг; дъвчеше и говореше, преглъщаше и говореше, сякаш се боеше, че ако направи и миг пауза в стаята ще се вмъкне някаква необятна и непреодолима тишина, или пък аз ще задам въпрос, който не иска да чуе. Ако това очакваше, надценяваше ме. Аз не бях способна на членоразделна реч. Слушах я и от време на време вплитах в словесната и нишка по някое “Ъхм?”, “Ооо!”, или “Ъ-хм!”, като се стараех да звучат на място. По едно време запита дали не и излиза брадавица, че я гледам така.
Като се навечеря влезе в гостната да пусне телевизора.
- Я! Имаме се компютър! – възкликна.
- Андро ни го подари за Коледа.
“Имаме си”… “…ни го подари”… Започвах да вярвам. Трябваше вече да си легне. Колко още можех да не се разплача?
Докато миех съдовете ми се обади, че е изморена и си ляга. Когато я чух, че затвори вратата на спалнята зарязах миенето, взех една водна чаша, налях си коняк и го изгълтах на една глътка. Не обичам вкуса на алкохола, така че само дето не си защипвах с пръсти носа, за да мога да го преглъщам по-лесно. Скоро вече се смеех и плачех едновременно. Не посмях да легна при Лина. Без това вече от половин година спях в гостната. Дотътрих се до дивана, свлякох се отгоре му и заспах на момента, както си бях с домашната рокля.
На другия ден имах киселини и горчив вкус в устата. Бях щастлива.

28.02.1999
неделя

Днес, заради снега навън, София цял ден ми говори за Дядо Коледа. Аз пък и говоря за Лина. Добре се разбираме. Лина, от своя страна, се излежава в спалнята. От време на време отивам, лягам до нея и не и говоря нищо. Няма нужда. Важното е, че е тук. 

По едно време отидох в спалнята и намерих София, прекрачила коленете на Лина да я прегръща през корема. Намерих момента за подходящ да обявя тържествено новината.
- Ще си имаш братче, или сестриче – казах и млъкнах веднага, защото усетих че ме стяга гърлото.
- Дьо Коле? – каза София, което означаваше, че се интересува дали Дядо Коледа ще и го донесе.
- Не – побърза да обясни Лина, като видя, че съм приела изражението, които героините от латиноамериканските сапунки успешно поддържат през по-голямата част от сериала – Тук вътре е – и отново притегли главичката и към корема си – Ще излезе след два месеца. 
В момента си помислих, че Софи нищо не е разбрала, но очевидно грешах, защото в следващите дни често ходеше при Лина, притискаше си ушето до корема и и питаше “Злезе?”. 

Понякога имам чувството, че някой си играе да реди в живота ми контрасти, по начин че вероятно отгоре погледнато съществуването ми прилича на мозайка от пастелни и мрачни цветове, редуващи се в съвършен баланс.
Когато Лина се върна ми се струваше, че с една крачка съм преминала от дъждовна в слънчева зона, като в онова стихотворение – “Дотук вали, нататък не вали”. Бях толкова щастлива, че ми се струваше невероятно някога да съм била нещастна.
В последните два месеца на бременността на Лина винаги, когато работното ми време позволяваше, оставах вкъщи при нея. Любехме се по цял следобед, или просто лежахме прегърнати. Слънчевата светлина се промъкваше сред короната на брезата до прозореца и се отразяваше в стъклото на прашни бели петна, обрамчени от трепкащите сенки на листата. Понякога заспивах и когато се събуждах аромат на карамелизирана захар и на канела ме отвеждаха в кухнята. До печката Лина, само по дългата си дънкова риза, боса, руси къдрици пръснати над челото, бъркаше пълнежа за прочутия Черешов кейк на Лина. От касетофона се разливаше гласът на Гарт Брукс (наричаше кънтрито “музиката ми за сладкиши”). В тези мигове ми си струваше, че никога не съм виждала нищо по-красиво. Заставах в рамката на вратата и и пеех заедно с Гарт Брукс нежни обещания за вечно единение. Лина се усмихваше, бутваше встрани от котлона пълнежа и идваше да ме прегърне. Галех я цялата толкова леко, колкото можех, едва я докосвах с пръсти и и шепнех, че е малкото ми следобедно облаче, защото ми приличаше на пухкав и сънен облак привечер. 
Беше доста напълняла, но на мен това ми харесваше, тъй като винаги съм се чувствала привлечена от плавните извивки и мекотата на закръглените форми. (Интересно, мъжете ги харесвам слаби и високи като Андрей. Вероятно точно заради него.) 
Много се беше разхубавила. Докато аз бях бременна често ми казваше, че съм хубава, но сега тя ми се струваше удивително красива. Погледът и беше променен, долавях в него нещо непознато преди. Трудно ми беше да го именувам. Нежност, може би, но не само. 
На моменти ми изглеждаше истински щастлива. Ненаситно доволна, че живее. В други моменти ми се струваше тъжна… Но по това време бях толкова залутана в собственото си щастие, че едва забелязвах тъгата и. Омаловажавах я. Отдавах я на скорошната и раздяла с Пепи и си мислех, че с раждането всичко ще премине.
Сега често ми се случва да се питам дали ако тогава не бях така егоистично заслепена от собствените си чувства… дали ако бях обърнала по-голямо внимание на тъгата и… дали ако се бях опитала да говоря с нея… Едва ли… За Лина съществуват неща, които са си само нейни и ревниво ги пази дори и от най-близките си хора. Поне в това намирам оправдание за себе си…

На четирийсет и три Лина роди много по-леко отколкото аз, на двайсет и шест. Лекарите до последно я убеждаваха да се съгласи на цезарово сечение, заради възрастта. Но тя упорстваше. Повтаряше, че е в отлично здраве, и че нищо и няма. И наистина нищо и нямаше. На 14-ти май влезе в болница в ранния следобед и роди в три и двайсет сутринта на 15-ти май. Никакви усложнения, разкъсвания, кръвоизливи… Детето се роди три и петстотин. Момиченце. Лина често беше казвала, че съчетанията от небългарски имена и български фамилии искрено я разсмиват, та затова, противоречива и непредвидима колкото си ми беше, изобщо не ме учуди, когато сподели с мен, че се чуди на коя от трите си любими певици да кръсти дъщеря си: Ета Джеймс, Сара Воън, или Аби Линкълн.. В края на краищата избра Сара. “Саси ще и викаме – прошепна с тържествен вид – Точно както са наричали Сара Воън. 
Съгласих се на мига. Бях толкова развълнувана и щастлива, че нямаше да имам нищо против дори ако беше решила да кръсти детето Ифигения и да го нарича на галено Генка. (Макар и в интерес на истината си отдъхнах, когато не чух в листата на номинираните името на Касандра Уилсън.)

Пепи дойде в родилния дом. Лина ми беше казала, че смята за редно да го повика. Ако е бил притеснен, не му личеше. Владееше се. Отношението му към мен с нищо не се беше променило. Държеше се все така естествено и топло. Като го видях в дворчето пред болницата за миг се уплаших. Сетих се как го бях увещавала, че след раждането Лина ще престане да страни от него и връзката им ще укрепне. Ами ако се окажеше истина? Но мислите ми скоро отскочиха към други страхове, които в момента ми се струваха по-непосредствени: всичко, което би могло да се случи покрай раждането. Самата атмосфера на болницата беше сякаш съградена от страх и напрегнато очакване. Спомних си собственото си пребиваване тук. Усещането, че физическият свят се разпада в нещо като рядка мъгла, из която се разминавам с плаващи хора и предмети. Трябваше да давам кураж на Лина, а бях по-уплашена от нея.
Андро, който ни закара в родилния дом и реши да остане, също изглеждаше стреснат. Държеше се, сякаш той е бащата на детето. Не успяваше да довърши нито едно изречение. Погледът му се отнасяше нанякъде и думите му увисваха накъсани и безсмислени във въздуха. По едно време се появи и Никитката, а малко по-късно и Цвета-младша, с което чакащите Лина да роди прераснахме в малка тълпа. Единствената причина да не дойде и Цвета-баба, беше Софи, която бяхме поверили на грижите и. Изгониха ни в дворчето, вътре пускаха само Пепи и мен, тъй като с Лина ни помнеха като двойка още от моя славен опит да премина в отвъдното и от последвалите консултации. 
В три и половина една сестра излезе и ни каза, че си имаме момиченце, като неуверено се опита да обхване с поглед цялата компания. После повтори бавно новината, тъй като никой от нас не реагира адекватно. Аз лично стоях и я гледах зяпнала в устата, сякаш очаквах консекутивен превод от суахили. После, преди да разбера какво става, някой ме прегърна и ме повдигна във въздуха. Беше Андрей, който се държеше така, сякаш отново ние двамата сме родителите. Вдигнахме толкова много шум, че дори Никитката се събуди.

В началото Пепи идваше редовно. Опитваше се да ни помага както може. Лина категорично отказа да взима от него пари. Така че Пепи купуваше разни предмети нужни за бебето и заговорничеше с мен, за да ги вкара вкъщи, сякаш правим някакъв вид контрабанда. 
Един следобед се прибрах малко по-рано от работа и заварих Пепи и Лина в коридора. Тъкмо се разделяха. И двамата изглеждаха разстроени.
Оттогава Пепи престана да идва вкъщи. Не попитах Лина какво са си казали. Явно не искаше да ми каже. А и ми се струваше, че се досещам…
Три месеца по-късно получихме покана за сватба. Пепи беше решил да се ожени. Името на момичето ми звучеше непознато. Лина също не се сещаше коя е. Прочете поканата привидно спокойно, без вълнения. Попита ме дали ще отида. Повдигнах рамене. За него аз бях част от миналото му с Лина. Защо трябваше да го разстройвам, или най-малкото да го разсейвам с присъствието си в сватбения му ден? Но на Лина казах просто, че не ми се ходи.
Когато Саси навърши шест месеца Лина ме помоли да се обадя на Пепи и да уговоря с него подробностите около срещите с дъщеря му. Била му обещала, че ще може редовно да вижда детето.
Обадих му се и започнахме да излизаме петимата: аз с двете деца и Пепи със съпругата си. Срещахме се по детски площадки и в парковете. Скоро станахме шестима, макар че шестият все още присъстваше скрито: Деси, жената на Пепи забременя само два месеца след сватбата. Когато Саси проходи Пепи и Деси започнаха да я взимат за двайсет и четири часа през неделя. 
Аз се страхувах повече от Лина. Хрумна ми, че Пепи би могъл да поиска да осинови дъщеря си. Но явно Лина му имаше доверие. Или просто нямаше друг избор. Знаеше, че не може да лиши Пепи от правото му да вижда Саси, а и че тя ще има нужда от баща си. Така че реши да приеме ситуацията и да направи това, което смята за редно, поемайки всички рискове.
Скоро се убедих, че страховете ми са напразни. Пепи и Деси се държаха прекрасно с мен, водеха Саси винаги навреме и по никакъв начин не усложняваха и без това сложната ситуация, в която се намирахме. 
Когато получих поканата за сватба, си помислих, че решението на Пепи да се ожени не е нищо повече от опит да намери изход от лининия лабиринт. Беше останал ерген до четирийсетата си година и ми се струваше невероятно само за три месеца след раздялата си с Лина да е открил жената на живота си. И може би съм била права да се съмнявам, поне що се отнася до началото на връзката им. Но изглеждаха щастливи заедно и сега, четири години по-късно, двамата имат второ дете и са по-сплотени от всякога. Преди се питах дали не ги виждам щастливи, заради чувството за вина, което изпитвах към Пепи. Имах нужда да бъде щастлив. Но сега виждам, че е щастлив независимо от мен. И ако той не я обича така отчаяно както обичаше Лина, това само укрепва връзката им. Болезнената зависимост е винаги пагубна. 
Но как Пепи обича жена си са само мои догадки. Това може да знае единствено той.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>