“Трябва да започнеш някаква работа. Да дадеш Софи на ясли, да започнеш да излизаш от вкъщи и да ангажираш разума си с нещо. Така рискуваш да полудееш.” 
Казваха ми го всички: Лина, Андрей, родителите ми, приятелите ми. Сякаш се бяха наговорили. Разбирах, че са прави, така че от началото на юни започнах да си търся работа. Четях старателно всички обяви, свързани с работа и спорадично ходех по интервюта. Първоначално си търсех нещо по специалността – с превод, но все с едно и също се сблъсквах:: нужен е човек с опит. Но как да придобиеш опит, като никой не ти дава възможността да работиш? Омагьосан кръг. Работата ми я намери Лина – фотограф в един софийски ежедневник. Последното нещо, което направи за мен преди да ме напусне. Дори не си и мечтаех да мога да си изхранвам прехраната от хобито си. При други обстоятелства щях да бъда щастлива….

02.09.1998
сряда

Днес, издърпвайки едно чекмедже в спалнята, забелязах една добре позната кутийка. Тест за бременност. На Лина е. Няма на кого другиго да е. Цял ден треперя. Успокоявам се, че е много малко вероятно да е бременна. Все пак вече е почти на четирийсет и три. Но ако все пак е забременяла? Това вече означава край. Ще ме напусне. Окончателно ще си отиде. Знам колко е егоистично да се утешавам, че е малко вероятно. Мога да си представя колко ще е щастлива Лина, ако е истина. И аз бих била щастлива. Ако не беше Пепи… Ако Пепи беше само инструмент… какъвто за мен беше Андрей… (знам, че казано така звучи грозно, но е истина.) Толкова щях да бъда щастлива да видя Лина бременна, да бъда до нея и да се грижа първо за нея, а после и за детето и, както тя се грижеше за нас двете със Софи. 

Сигурна бях, че бих обичала детето и, както обичам своето. Че не бих делила децата на мое и нейно. И в действителност сега, пет години по-късно, ако нещо болезнено ми липсва, то е малката. Повече дори и от Лина… от онази Лина, в която се влюбих…

Не казах нищо за теста, който бях открила. Върнах го на мястото му. Очаквах Лина да заговори първа. Не само защото да повдигна аз темата ми изглеждаше като липса на доверие, но и защото се страхувах да узная. Предпочитах да отлагам. Но Лина не обича да протака. Ако има нещо да казва, казва го на момента и в прав текст. Случи се още на следващия ден, след като открих теста.
-Бременна съм. – директно, без предварителни розетки от красиви думи, без онези плавни встъпления, които обикновено имат за цел да те успокоят, а всъщност те поставят на нокти.
Знаех. За миг се запитах дали не е редно да изиграя изненада. Отказах се. Първо, щеше да бъде някакъв вид лъжа, но не толкова това ме спря, колкото усещането за празнота и умора, което изпитах. Не ми се играеше. Замълчах. 
- Пепи ми предлага да се оженим. 
Някаква студена вълна – нещо като изтръпване, граничещо с гадене – се спусна в мен и се преобърна в стомаха ми.
- И? 
- И… не знам. Вероятно ще приема.
Седяхме двете в кухнята. Едва минаваше осем вечерта, а вече беше полуздрач. Неочаквано и нелогично се замислих колко рано се стъмнява вече. Станах и запалих лампата. Беше ми студено. 
- Значи и теб те настигна манията за нормалност. – опитвах се да я обидя. Сама не разбирах защо. 
- Глупости говориш.
Така си беше. Глупости говорех. Приписвах и собствените си мисли. Слагах в устата и собствените си думи. 
- Просто обичам Пепи и искам да бъда с него. Така, както преди четири години поисках да бъда с теб.
- Сега вече искаш повече от това, което искаше да имаш с мен. Искаш да се омъжиш, да се обвържеш. На мен винаги ми казваше, че някой ден вероятно ще ме напуснеш. Както и стана. 
- До скоро и на него това казвах. Усещах го прекалено зависим от мен и това ме плашеше… Разликата е, че сега съм бременна. Вероятно е някакъв инстинкт. Да свия гнездо. Да дам сигурност на детето си.
- Не казваше ли преди, че си скитница и никога не се задържаш дълго на едно място?
- Истина е… Не се задържам дълго на едно място. Копнея за дом и за сигурност, но точно когато ми е най-уютно усещам, че вече ме влече навън. Скитница съм си. Все ми се струва, че най-хубавото е зад хоризонта… Не ми се умира преди да съм опитала от всичко, преди да съм била навсякъде. Поне доколкото е възможно в рамките на един нищожен човешки живот… Но вероятно този път ще е различно. Прехвърлих четирийсетте вече. Време ми е да порасна. Да улегна. Да се установя някъде. Все си мисля, че този път ще се получи. 
Нямах какво да кажа след всичко това.
- Защо не отидеш още сега при Пепи? Не ми се занимава със сбогувания… с последни нощи…
Очаквах, че ще се усмихне, че пак ще каже нещо за “кралицата на драмата”. Но не го направи.
- Това ли искаш, наистина?
Повдигнах рамене. 
Стана, отиде в спалнята и малко по-късно тръгна да излиза. Носеше само един сак, портрета си и двете рисунки, които и беше подарил Андро. Спрях я на вратата.
- И… какво станало с дъждовната фея? Никога ли вече не видяла дъжда?
Остави багажа си на пода, прегърна ме и се разплака…

Имах дъщеря си… разбира се… Имах дъщеря си. Тя беше единственото нещо, което ме привързваше към този свят. Не ме пускаше да отлетя като балон пълен с газ. Отровен газ може би, или най-малкото халюциногенен. Изпълваше главата ми с видения, правеше тъй, че случилото се между мен и Лина да расте, да се надува като гигантски сапунен мехур, който не остава в съзнанието ми място за нищо друго; множеше значенията на нашите среща и раздяла, сякаш ги завърташе в зала с безбройни криви огледала. Да, само София ме задържаше. Около нея светът изглеждаше простичък и ясен. Никакви изплъзващи се смисли, никакви размиващи се значения, никакво самосъжаление, никакви драми. Тя сякаш беше самото въплъщение на живота сведен до своята най-чиста и естествена същност. Някой ми прави физиономии и ме гъделичка и аз се смея. Падам, боли ме и плача. Слънчев лъч се провира през клепачите ми и примижавам. Гладна съм и търся храна. Някога и аз съм живяла така. Бих искала да мога и сега. Интуитивно. Естествено. Без да Анализирам, да Дефинирам, да Обобщавам, да Схематизирам… Без да разглеждам непрекъснато от всички страни всяко нещо в живота ми и да питам защо е точно тук и защо е точно такова… Софи приемаше с доверие света. За нея всичко беше точно такова, каквото трябваше да бъде. Големият бунт, голямата параноя щяха да я дезориентират много по-късно…
Естествено, макар и да имах дъщеря си, вече никога нямаше да бъда така безгрижно и опияняващо щастлива, както бях с Лина. В онзи период бях сигурна в това. Щях да съм щастлива покрай София, може би да се гордея с нея, но това щастие винаги щеше да бъде преплетено с горчивата жилка на страданието. Чувствах се внезапно пораснала, дори остаряла.. Имах чувството, че съм преживяла всички световни войни и бедствия. В очите си изглеждах патила и препатила жена на средна възраст (а всъщност бях на 28), чиито тегоби са прибавили в погледа и оттенък на мекота и далечност, изваяли са я, довели са я до едно благородно извисяване, до помирение с живота. Хранех суетата си с този печален образ. Имаше моменти, в които почти му се наслаждавах…

04.10.1998
неделя

Преди малко се обади Пепи. Поиска да се видим. Предложил на Лина да ме поканят у тях, но тя отговорила, че не намирала идеята за добра. Защо да ме измъчвали? Не бил съгласен. Ситуацията, в която се намирам била проблем и на трима ни и трябвало да опитаме да намерим някакво решение заедно. Чудя се как ли си го представя това решение? Да седнем тримата на кръгла маса, да анализираме фактите и да вземем решение вече да не страдам? “Дотук боли, нататък не боли”**. На кого беше този стих? Да можеше да се случва и в прозаичното ежедневие… 

Пепи започна да ми се обажда редовно. Питаше ме как съм и след това се получаваха дълги, неловки паузи. С мъка търсехме думите. Нямахме какво да си кажем. Или по-скоро 
всичко, което аз имах да му кажа извикваше болка. Много добре знаех, че за нищо не е виновен. Нямаше виновни. Вероятно аз сама си бях виновна, защото не бях успяла да задържа Лина. Но въпреки това на моменти изпитвах озлобление към него. Просто защото беше взел мястото ми, при това без всякакви усилия, едва ли не без да иска. Точно тази негова невинност ме вбесяваше. Ако беше играл нечестно щях да се чувствам в правото си и аз да играя нечестно; ако беше притворен и подмолен щях с чиста съвест да говоря на Лина против него; ако съзнателно ме беше наранил щях да имам на кого да хвърлям вината. Но нищо от това не се отнасяше до него. Беше непоносимо чист и съвестен. Принуждаваше ме и аз да бъда добра и “светла като мед”*** с него. Не ми оставяше друг избор. А ето че сега беше решил и да ме утешава. Не искал двамата да се държим така, сякаш никога не сме се познавали. Не било естествено. Не искал между нас да остава нищо недоизказано. Не искал да го чувствам като съперник, като враг. Обичал Лина, както никога не бил обичал преди, но не можел да бъде напълно щастлив, докато знаел, че някой страда заради него. И замлъкваше. “И какво излиза сега? Че аз съм виновна ли?!” Никога не му го казах. Уверявах го, че съм по-добре, че имам дъщеря си, приятелите си, работата си… че се справям отлично. Нали не съм си мислела, че ме съжалява? Напротив, виждал колко съм силна и ми се възхищавал. Щеше ми се да му изкрещя, че изобщо не съм силна; че понякога изпитвам такава празнота без Лина, че чак ми прималява, гади ми се, имам чувството че ще изпадна в хистеричен пристъп… Идеше ми да му кажа “Ти спечели, сега живей с щастието си, успокой се и престани да се опитваш да бъдеш съвършен.” Понякога наистина ми се искаше да го нараня… 
Лина дойде една вечер през ноември. Целуна ме и каза “Нищо не се е променило”. След това остана да спи при мен. Беше току-що получила това, което искаше, а ето че вече я теглеше към това, което няма. Или по-скоро към това, което смяташе, че вече няма. Остави ме да се чудя дали е редно да кажа на Пепи. Спря ме единствено мисълта, че така най-сетне бих удовлетворила желанието си да го нараня. Оставих това на Лина. По нейната част е да казва голата истина в прав текст. Аз никога не успявам да бъда толкова недвусмислена.
Лина никога не ми казваше, че ме обича. Споменаваше го понякога мимоходом, като пояснение в изречение, което се отнася до нещо съвсем друго. Както онзи път, когато ми каза, че ме обича, и не смята да се чувства виновна, да се крие и т.н. Истинските и “обичам те” бяха в начина, по който ме докосваше. И над всичко в целувките и. Понякога ме целуваше така стръвно и отчаяно, че усещах в устните и, в напрежението на тялото й, края и раздялата. Целуваше ме така, сякаш се опитваше да ме погълне, да изсмуче диханието от устата ми. Душеше ме в прегръдките си и после ме оставяше да лежа в несвяст. Така ме целува и в онази нощ през ноември. Остави ме объркана повече от всякога, уплашена. Към цялото ми страдание, към самосъжалението ми прибави и въпроса дали наистина е щастлива с Пепи. Какво означаваше копнежът, с който ме докосваше и как се вписваше той в онова “Нищо не се е променило”? Плаках три дена, после ме обхвана гняв към Лина. С какво право ми причиняваше това?
Ноември се влачеше безкраен с мрачните дни, еднакви като израженията на хората под чадърите. Не спирах да мисля за Лина. Прехвърлях върху нея мъката си. Представях си я угаснала, прикрепена към Пепи от някакво нелепо чувство, че с нещо му е задължена. Разбирах, че ако нещо е нелепо това са именно моите фантазии. Лина беше щастлива, защото очакваше дете, при това от човека, когото обича. Но тогава какво означаваше онази нощ с мен? Заради разстоянието между двете ни я виждах като силует, лишена от плътност и дълбочина. Измислях я; създавах я като трагичен образ, карах я да мисли като мен, приписвах и собствените си чувства. Неизвестността и липсата на новини от нея ми го позволяваха. Започвах да си вярвам, че не е щастлива с Пепи, че има нужда от мен, но тогава си спомнях простичкият факт, че тя продължава да е с него. Мислите ми се въртяха в омагьосан кръг и не успявах да намеря покой. 
Междувременно Андрей разпалено ми говореше за Интернет и ме убеждаваше да си купя компютър. Слушах с половин ухо не само защото тази прозаична тема изобщо не се вписваше в патоса на моето страдание, но и защото смешната ми заплата от вестника за нищо не ми стигаше и нямаше откъде да извадя пари за компютър. 
Но в една мъглива декемврийска сутрин Андро се появи у нас изневиделица, натоварен с нещо, което ми се видя като една дузина кашони. Захвана да разопакова и скоро бюрото в гостната се насели с компютър, монитор и принтер. Навърза с някакви кабели тези езотерични, както ми се струваше, предмети и след това разви един много дълъг кабел и го включи в изхода за телефон. 
След дълго и внимателно обмисляне успях да формулирам следния интелигентен и уместен въпрос:
- Какво е това?
Като отговор получих една бройка припев на “Jingle Bells”, една бройка пожелание “Весела Коледа!” (действието се развива в първата седмица на декември) и обещание, че друг коледен подарък от него няма да получа. Бурно се възпротивих и обясних, че подобен подарък не мога да приема, вследствие на което бях уведомена, че никой не ме пита. Ако съм си мечтаела за чифт вълнени чорапи с Мики Маус с коледна шапка, трябвало да проявя търпение, граничещо със стоицизъм, защото съм щяла да чакам до другата Коледа. –Така или иначе не спиш по цяла нощ, сега поне ще имаш сериозно оправдание. Я ела да ти покажа как се работи с това и как се влиза в Интернет. 
Този ден не бях на работа, така че ми показва, докато не стана време да прибера София от ясли. Едва запазих равновесие като станах от стола пред компютъра. В главата ми беше каша, като да съм се опитала да прочета “Махалото на Фуко” плюс Стария завет за един следобед. Но се чувствах изненадващо добре. 
Това усещане се запази и през следващите няколко дена. Някак си трудно е да се опитваш да овладееш мишката, която ти се струва тромава като слон на транквиланти и едновременно с това да мислиш за Лина малка и изгубена в есенния сумрак. Скоро окончателно се преместих да живея във виртуалния свят. Да не говорим как окрилена се чувстваше дребнавата ми душица при мисълта, че си връщам тъпкано на съседката от дуплекса за цялото това време, което беше прекарала в телефонни литании с приятелките си. В началото само сърфирах, но после открих чатовете.**** От този момент нататък започнах да подозирам, че Интернет е сборен пункт на разбити сърца и осъдени души.
- Ама пълно е с душевно болни. – казах веднъж на Андрей.
- Мдааам, много себеподобни ще срещнеш, наистина. – гласеше лукавият му отговор.
И действително, един от първите, с които се запознах беше Никитката. 

23.12.1998
сряда

Напоследък си чатя по ICQ***** с едно момче. Страхотно впечатление ми прави. Руснак е, но живее от няколко години в София. Невъзможно добър български говори (пише де, все още не го знам как говори). Познава се, че е чужденец само по това, че не умее да борави с пълния член. Те руснаците, милите, нали си имат падежна система и колкото и добре да говорят български, човек винаги може да ги разпознае по това, че формират изречения от рода на “Днес ми дойде на гости син на съседи.” Или пък обратното – за по-сигурно слагат пълния член навсякъде. Спомням си с умиление как веднъж, докато се разхождах в парка зад руското посолство, се натъкнах на един руснак с огромно черно куче – ню фаундленд. Естествено, спрях се веднага да си общувам с кучето и да му обяснявам колко е сладко и прекрасно- с една дума, разлигавих се. Стопанинът като видя възторга ми захвана да ми обяснява: “Тава жената и тежи петдесят килаграма. Представете мъжът.” Стана ми веднага симпатичен заради усилието и уважението да ми говори на български.
Но да се върнем към момчето от ICQ. В клуб “Ева и Ева” на дира****** едно момиче беше пуснало тема “Десет неща, които ви правят щастливи”, с която приканваше останалите пишещи в клуба да споделят с нея как се справят с тъгата. Заех се да и отговоря надълго и нашироко, защото този въпрос напоследък особено силно ме вълнува. Започнах отговора си с дъщеря ми, естествено, след което и описах една истинска идилия от вятър, синьо небе, треви и листа. Общо взето писанията ми гласяха, че щастието е умение, а не подарък. Знам го много добре на теория, но защо ли напоследък не успявам да го прилагам на практика… Както и да е. Само ден след като пуснах в клуба постинга си, получих бележка от това момче – Никита. Всъщност тогава не знаех, че се казва Никита, тъй като се беше подписал с ника******* си – Sanders********. Дори и да не беше излял цялото си светоусещане в бележката си, пак щеше да ми стане симпатичен. Само заради прякора си. “Мечо Пух” ми е една от най-любимите книги. Но писмото му до мен беше истински красиво. Развиваше това, което бях написала аз – че щастието е умение. Последното изречение на бележката му гласеше “Красотата е в очите на съзерцаващия”. Развълнувах се, всъщност направо си се разплаках. Откакто Лина я няма плача и пръст да ми покаже човек. Беше ми оставил номера си на ICQ, ако поискам да се свържа с него. Потърсих го веднага. Сега си чатим по цели нощи…

Скоро компютърът от лечение се превърна в диагноза. Истинска адикция. Прекарвах цели нощи пред него. След два часа любимата ми чат стая в дира опустяваше. Но дори и тогава не излизах от Интернет. Оставах да сърфирам и да чакам някой от приятелите ми в ICQ да се появи на линия. Екранът ме хипнотизираше; усещах го като нишката, която ме прикрепя към будния свят, към хората. Изпитвах страх да изключа компютъра, защото в момента в който екранът помътнееше в стаята нахлуваше нощното мъртвило. Това наистина си беше зависимост. Разчитах на другите нощни самотници да ми връщат настроението, чувствах се добре само докато редях безсмислени остроумия в чата, а когато напредването на нощта прекъсваше пъпната ми връв със събеседниците ми, отново изпадах в безтегловност, погълната от добре познатата ми празнота. 
Андро често се появяваше онлайн*********, но оставаше само до един часа, тъй като ставаше рано, за да ходи на работа. Понякога идваше да вечеряме заедно, след което оставаше да спи у нас. Приятно ми беше, но не го окуражавах, тъй като не исках да свиквам с присъствието му. Беше ми ясно, че е въпрос на време да си намери приятел. Все още не знаех, че приятеля му ще го намеря именно аз и колко скоро ще стане това. Споменатата ми “любима чат стая” в дира беше женската стая. Влизах там всяка нощ с надеждата, че ще си намеря приятелка. Срещнах се и в реалния живот с доста от момичетата, с които се бях запознала виртуално. Много от тях ми станаха веднага симпатични. С някои останахме приятелки и до ден днешен, но Приятелка не успях да си намеря. И причината беше много проста: търсех нещо точно определено. Казах вече, че си 
търсех именно приятелка, а не приятел, въпреки че винаги съм харесвала и мъже. Но 
изискванията ми към бъдещия ми партньор далеч не се изчерпваха с пола. Исках не само да е жена, но и да е жена в ранните си четирийсет, женствена, закръглена, руса, пъстроока, меломанка, позитивна, непритворна, независима, със силен дух и с чувство за хумор. Ако може да се казва Лина. Търсех не просто приятелка, не каквато и да е там партньорка. Търсех Лина. Точното и копие. Близначката, която нямаше.
Когато Никитката ми писа и започнах да си чатя с него, усетих някаква мъглява радост, оживление, което растеше в мен. Може би в края на краищата точно от това имах нужда - нещо съвършено различно от Лина. Мъж. 
Така че гемиите ми потънаха, когато започна да ми разказва за бившия си приятел – голямата любов на живота му, по когото още страдал. Ето че за втори път през живота си се чувствах разочарована от това, че някой е гей. Но скоро преодолях разочарованието си. Реших да го запозная с Андрей и го поканих на Коледа у нас. Прие.
Не знаех как изглежда, така че когато на двайсет и пети декември в дванайсет на обяд отворих входната врата очите ми изхвръкнаха от орбитите си като на Чичо Скрудж, докато гледа кесийка с $ знака. Беше едно от най-красивите същества, които някога съм виждала. Висок, слаб и с дълга коса като Андрей, на усукани кичури ала Боб Марли. Но приликите им свършваха дотук. Основната разлика идваше не толкова от контрастната им окраска: Андрей – смугъл, тъмнокос и тъмноок, а Никитката млечнобял, рус и синеок. Различно беше излъчването им. Красотата на Андрей беше строга, вглъбена, някак монашеска. Лицето на Никита беше по детски открито и оживено. С високите си скули, пълните си устни и с тясното си лице ми напомняше малко на Гуендал Пезара**********, но очите му бяха още по-красиви – наситено сини и ококорени, като на човек, който изпитва ненаситно любопитство към целия свят. Изглеждаше в някаква степен женствен, но без това да дразни. Не маниерничеше и не позираше като “Еми”. Останах очарована. Андрей също. Бях сигурна в това от начина, по който замлъкна и не успя и за миг да отмести поглед от гостенина ни. Ликувах. За първи път, откакто Лина си отиде се чувствах щастлива. Олекна ми, защото ми стана ясно, че няма да ми се наложи да давам обяснения на Андрей. Бях му казала, че съм поканила едно приятелче от чатовете за коледния обяд и очаквах твърде скоро да надуши намеренията ми и да се засегне. 
- Де го намери тоя бе? – попита ме вечерта като останахме сами. 
Погледът му беше по-мек и светъл от обичайното. Усмихнах му се дяволито и не отговорих.

27.12.1998
неделя

Коледа мина по-добре, отколкото очаквах. Мислех, че без Лина няма да е никакъв празник, но всъщност стана така, че аз и отказах да бъдем заедно. Обади ми се на Бъдни вечер и ни покани с Андро и Софи на коледен обяд у тях. (Т.е. у Пепи.) Отказах. Първо, че вече се бях уговорила с Андрей и Никита да дойдат у нас и второ… не се чувствам толкова силна. Каза, че тя също не смятала идеята за добра. Пепи настоявал. Много искал да прекараме Коледата заедно: те двамата и ние с Андро и Софи. Помислих си, че му се иска да възприема мен и Андро като семейство. Вероятно така би се чувствал по-малко виновен. Всъщност ние с Андрей действително сме някакъв вид семейство…

________________________
**                 - “Дотук вали, нататък не вали… Дотук боли, нататък не боли” – “Черта”, Калин Донков
***               - “Понякога съм светла като мед” – стих на Петя Дубарова 
****             - Сърфирам… чатове… - жаргон на потребителите на Интернет. Сърфирам – търся
                        информация, разглеждам сайтове. Чатове – виртуални “стаи” за разговор между много
                        хора в реално време. Буквално “говорилни”. 
*****           - ICQ – програма за разговори в реално време, вид “чат”.
******         - Става дума за Dir.bg – един от най-популярните български Интернет портали. 
*******       - Ник – прякор, използван в Интернет
********     - Sanders – едно от имената на Мечо Пух.
*********   - Online, англ. – буквално “на линия”. 
********** - Гуендал Пезара – прочут френски фигурист, състезаващ се заедно с партньорката си
                       Марина Анисина в категорията танцови двойки.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>