19.07.1997
събота

Лина е напълно побъркана! Днес ходихме на гости на едни нейни приятели, които живеят на “Витошка”, близо до НДК. Те също си имат хлапе, малко по-голямо от Софи. След като обядвахме и постояхме у тях, отидохме, двете семейства с количките, в градината пред НДК. Денят днес беше чудесен, жегата от последната седмица се беше уталожила и духаше вятър. Купихме си бира и седнахме на една пейка. Лина от време на време хвърляше завистливи погледи към децата, които караха ролери наоколо. (Те, “децата”, или поне някои от тях, бяха по на двайсет, но аз откакто имам Софи започнах да наричам деца всички хора ненавлезли още в пенсионна възраст.) В един момент Линка стана без да дава обяснения и хукна нанякъде. Спря едно от момчетата с ролерите, включи най.ослепителната си и неустоима усмивка и започна да му говори нещо. След миг момчето също се заусмихва неудържимо. Тримата от пейката ги гледахме с интерес, като да сме средностатистически домакини, а те – епизод от “Дързост и красота”. Софи доситни до Лина и я прегърна през крака. Момчето заговори на свой ред, личеше му, че обяснява нещо по израза на лицето – като на възпитател пред детска публика. Лина се усмихваше все по-необуздано. Момчето повика едно момиче и му каза нещо. На девойката явно и стана пределно забавно, защото се разсмя със звънко колоратурно сопрано. Лина също. Заоглеждах се за достатъчно голям лист хартия, който да превърна в табела “АЗ НЕ СЪМ С НЕЯ!”. Тримата се отправиха към една свободна пейка, където извършиха операция “предаване на ролери” – от девойката към Лина. Васко, нашият домакин, забрави, че налива бира и си заля панталона. Девойката гушна Софи, която продължаваше да се изживява като част от крака на Лина, а момчето помогна на възлюбената ми да се изправи. Софи заплака сърцераздирателно, като героиня от венецуелски сериал. Отидох при момичето да си прибера щерката с вид изразяващ “Не познавам госпожата, с която си общувахте преди малко”. 
Върнах се на пейката посрещната от коментара на Васко, че Лина не се е променила много от времената, когато са били състуденти. Отговорих, че не знам каква е била преди, но по сега със сигурност се нуждае от електрошокове.
Междувременно Линка караше ролерите на момичето, подкрепяна от момчето и се заливаше от смях. Постепенно започна да пази равновесие и сама. Момчето пак и обясняваше нещо. Чух я да му отговаря, че е карала кънки, след което просто седна на земята. Не мисля, че сядането беше планирано. Момичето на съседната пейка чистосърдечно се забавляваше. Лина също. Стана и продължи невъзмутимо, докато започна да се движи съвсем свободно, без помощта на момчето. Вятърът повдигаше полите на роклята и и разпръскваше косите и. Слънцето се спускаше над планината. Настъпваше часът на удължените сенки. В далечината Витоша изглеждаше бистра и релефна, с ярките си тъмносини и зелени петна. Софи яде и заспа в количката си. Беше ми свободно…

- Идеи за първия рожден ден на г-ца София? – запитах същата вечер на масата. Андро беше дошъл да вечеря с нас.
- Витоша! – предложи Лина.
- Глупости! – споделих скептицизма си – Къде си видяла дете на една годинка на Витоша?
- Ми тъкмо на двайсет и втори ще видя.
- Да, ама как ще стане тая работа? Да не смяташ да буташ количка по стълбите при Морените?
- Що бе? Чудесна идея! – изрази пламенно подкрепата си за Лина Андро, докато размахваше един пържен картоф, явно в опит да изрисува във въздуха идеята в цялата и чудесност. 
Никак не се учудих 
- Хайде де! – примоли ми се Лина – От година и два месеца не сме ходили на Витоша.
- Добре де, нямаш проблеми – съгласих се великодушно – Ама ти ще носиш Софи през цялото време. А! Между другото, вече тежи почти десет килограма. 
- Че ние с колата ще отидем, бе – внесе яснота в темата Андро – Сядаме на една полянка, изяждаме тортата и се прибираме.
Лина закима енергично.
- Ти не си ли на работа бе, скъпи мой? – в края на краищата отредената ми от Лина роля беше да създавам проблеми и драми.
- Шефът ще ме пусне! Малко ли съботи и недели съм оставал в офиса? Ако не ме пусне… кой го пита?!
Лина ме изгледа триумфално с вдигнати вежди. Нямах повече въпроси.

Малкото ми отмъщение към Лина (отмъщение не защото ме беше накарала да направя нещо, което не искам, напротив, и на мен ми се ходеше на Витоша, а защото не ми беше позволила да бъда правата) се състоеше в половин килограм свинско, което купих, нарязах на малки парченца, набучих на шишове и взех на Витоша. 
Колата на Андро се превърна в нещо като Москвич от околните села посетил София в пазарен ден. Биде безскрупулно натоварена с пакетчета, пакети и пакетища, кошници, одеала, играчки и половината гардероб на София. Неинформиран страничен наблюдател би казал, че смятаме да прекараме 40 дена в пустинята. 
Андро ни заведе на една полянка, където имаше оградени с камъни места за палене на огън. Добре, че беше делничен ден. Предполагам, че в събота и неделя подобно място би изглеждало като масова сцена от историческа мега продукция с батални елементи. Андро накладе огън и изпекохме шишчетата под лининия снизходителен поглед на антрополог, който наблюдава пигмейски ритуал. После заровихме в жарта картофи за любимата ми. Междувременно някой трябваше да държи плътно рожденичката, тъй като тя се изживяваше като прасе, обучено да изравя трюфели. Като става дума за кучета, докато двамата с Андрей поглъщахме шишчетата, Беки обикаляше около нас с поглед означаващ “Помогнете, мили хора, не съм яла от миналия петък.” После преминахме към тортата, или по-скоро към нейните руини. Това, че бившата торта понастоящем се намираше в насипно състояние не спря Лина да забучи в центъра и свещичка и да я запали. Преди някой да е разбрал какво се случва, София успя за си завре пръста в пламъчето на свещта, за което ни информира с тон достоен за Марая Кери. После плака около четирийсет минути, през които тримата се редувахме да я носим из поляната и да целуваме пръстчето. Като краен резултат на всичко това рожденичката беше единствената, която не присъства на изяждането на тортата (с пръсти) и на раздаването на подаръците. Бедната, беше толкова изтощена, че се събуди чак за “Лека нощ, деца”. Що се отнася до подаръците, именно церемонията около раздаването им разбули мистерията на по-голямата част от пакетите в колата на Андрей. Просто Лина беше накупила подаръци за всички, включително и за себе си. За София имаше огромен розов слон, за Андрей – не по-малко огромен албум с репродукции на Йеронимус Бош (стана и я разцелува под моя неодобрителен поглед), за нас двете – ролери (подивях от радост, в интерес на истината предишната събота, докато се преструвах на улегнала тайничко завиждах на Лина), а за Беки – пакет кучешки бисквити, които тя низвергна, след като не беше получила шишче. 
Привечер разчистихме от поляната боклуците си, натоварихме колата с тях и със себе си – доволни, преяли и намазани до ушите с торта и потеглихме обратно към София. Само по бузите на рожденичката още личаха засъхнали сълзички… 

25.07.1997
петък

I have a dream!** Мечтая си поне веднъж да мога да поговоря с Лина като в добрите стари времена без някой да казва / пита / иска нещо нетърпящо отлагане. Мечтая си да мога да помълча с нея без да се чудя тази тишина естествена ли е и не вещае ли бедствия. Да мога да я прегърна без някой да се опитва да се покатери върху нас. Днес разказах за душевните си терзания на Андро и на него не му остана нищо друго, освен внезапно да осъзнае колко много му липсва общуването с дъщеря му. На момента му предложих да му оставя София още утре. Като проява на любов и щедрост към него, разбира се, за да бъде запълнена тази зейнала празнина в живота му, а не за да можем ние двете с Лина да отидем сами на Витоша. Прие веднага. В интерес на истината за един кратък миг изпитах угризения, като го знам колко много работи милият, особено откакто се роди дъщеря ни. Но от друга страна нямам търпение да остана за малко насаме с Лина. Естествено, присъствието на Софи ще се отрази добре на баща и. Разтоварващо… надявам се…

Очаквах с нетърпение да остана за малко насаме с Лина без и да подозирам, че именно в тези кратки часове прекарани заедно ще доловя първите знаци.
Наистина се случи когато най-малко го очаквах. Последните две коледи, на `95-та и `96-та година, бях се вслушвала и вглеждала притеснено в Лина, очаквайки някакви “симптоми”, някакво предзнаменование на затишието. Но и двете зими преминаха спокойно. Вероятно бременността ми и грижите около Софи, докато беше още съвсем мъничка и боледуваше през ден, помогнаха на Лина да се стегне и да не се поддава на мрачните си настроения. А ето че сега, в разгара на лятото, когато всичко ми изглеждаше така леко и безметежно, разпознах знаците и предзнаменованията, които отдавна бях спряла да очаквам. Първият предвестник беше онази разсеяност, така необичайна за Лина, когато се чувства добре. Тя винаги се вгражда цялата, без остатък , във всичко, което прави. Независимо дали е работа, общуване, щуротии, дали е танц, или секс, или се е развилняла в кухнята… Изпитва любопитство към всичко. Попива света ненаситно. Живее нетърпеливо.
Разбирам, че нещо се случва в нея, когато говори с мен, а сякаш е някъде другаде; пита ме “Какво каза?” и “Не разбрах?”; гледа към мен и се чувствам прозрачна. Така беше и в онзи първи ден, когато оставихме София на баща и и решихме да отидем, за разнообразие, в Княжево. Първоначално го отдадох на умора, както и на тежкото, безветрено време. Забелязах, че се опитва да поддържа някакъв разговор, но мисълта и подскача от тема на тема и никъде не успява да се задържи. Постепенно замлъкна. Помислих си, че вероятно е в едно от “малките си затъмнения” и сигурно скоро ще завали. Не заваля и затишието на Лина не премина. Нито в неделя, нито до края на юли. Продължи и през август. Чувствах се зле, но успявах да запазя самообладание. Сега вече имах дъщеря си и се грижех за нея, вместо да тормозя Лина. Може би затова този път не престана напълно да ми говори и не бягаше от мен. Страхувах се от деня, когато ще се събудя и няма да я намеря до себе си, но това не се случи. Напротив, в края на август ме попита дали ще ходим тази година на Аполония. Изненадах се. Тъй като се бях подготвила да я убеждавам да не заминава и да споря с нея, в първия миг ми дойде някак автоматично да кажа:
- Не е ли по-добре да заминеш сама?
Усмихна се.
- Там така, или иначе няма да бъда сама. Знаеш какво стълпотворение е и на колко познати се натъквам. Най ще ми е добре ако сме трите. Всъщност четирите. Още по-добре петимата. 
Идеята извика в мен такова сладостно предчувствие, че мина доста време преди да се замисля как се води дете на една годинка на море и каква ще е мъка.
Но не беше мъка. Андрей (който ми каза, че ще има много работа през септември, когато му предложих да дойде с нас, но след като Лина говори с него се оказа, че всъщност работата не е чак толкова много и може да бъде отложена), ни водеше всеки ден с колата до любимия ни плаж. И добре, че беше колата на Андрей, иначе на Лина щеше да и се наложи да развие интимни контакти с градския плаж, като се има предвид това, че сега вече носехме чадър и около 47 плажни чанти. Но въпреки целия хаос и хамалогия беше хубаво. Най-хубаво беше като гледах малката фигурка на дъщеря ми изрязана върху сребристото синьо на водата. Както и нежността в очите на Лина. Мракът се беше разнесъл. На този свят не съществуваше нищо друго освен лято, морски пръски и безкрай. Така си мислех тогава. 
- Линче! – едно момиче кажи-речи на моята възраст (невероятно е, но и до ден днешен мисля за себе си като за момиче), ни “нападна”в гръб и прегърна Лина през раменете. Случи се на втория ни ден в Созопол. Блъсканица насред сергиите, задух, пот се стича по гърба ми, различна музика гърми от всички заведения и продавачи на касети наоколо, София плаче по някаква необяснима за мен причина и едно момиче прегръща Лина. При други обстоятелства вероятно щях да забележа, че е повече от хубава: едра и закръглена, тъмни, чупливи коси почти до кръста, никакъв грим, чисто и непритворно излъчване. Винаги съм харесвала такива момичета. Но не и когато прегръщат приятелката ми. Как можех да знам, че насочвам ревността си в погрешната посока? 
Един мъж, около трийсет и пет – четирийсет годишен, висок и слаб, се приближи до двете прегръщащи се и нерешително застана малко встрани с вид на човек, който не иска да притеснява. Отдъхнах си, тъй като веднага го ожених за дългокосата. Стана ми симпатичен на момента, може би защото ми се стори доста привлекателен, а може би и защото го възприех като избавление (предвид на това, че онези двете още се прегръщаха.) Момичето най-сетне се отдръпна.
- Хей! Среща да си бяхме уговорили, пак щяхме да се разминем в тази тълпа… Пепи! Запознай се с Лина и… и Мария, нали?… И със Софи. – обърна се към нас двете с широка усмивка.
Внезапно и тя ми стана симпатична. Да не говорим, че се разнежих. Лина разказва за мен и София на познатите си!
Оказаха се част от редакцията на едно от списанията, за които пишеше Лина. Бени, дългокосата, беше стара познайница на любимата ми, докато Пепи започваше работа в списанието от октомври. Хубав мъж! Къса, посребряла коса. Чувствителни черти. Мек поглед в лешникови очи. За първи път откакто познавах Лина някой ме караше да трепна отвътре. Напомняше ми далечно за Андрей. Нещо в израза на очите. 
Подаде ръка на Лина и на мен, клекна пред Софи и я погали я по главицата, при което тя спря да плаче и го загледа ококорено. 
- Е? Ще се виждаме, нали? Всъщност защо не ни дойдете довечера на гости? Цялата тайфа ще е при нас. - каза Бени и обясни къде са се настанили. 
- Ми не знам. – отговори неуверено Лина – Май нямаме на кого да оставим Софи.
- Че вземете я де. Ние обикновено се събираме на балкона, а нея ще оставим в спалнята като заспи.
Лина ме погледна въпросително.
- Много ще ми бъде приятно – казах – Благодаря за поканата.
Така се запознахме с Пепи.

30.09.1997
вторник

В началото я ухажваше. Някак смутено. Малко тромаво. Но скоро престана. Сякаш някой му беше казал нещо. Може би за нас двете. Сега просто си стои настрани и я гледа. Тъжно, струва ми се. Когато тя го погледне отмества поглед.

В Созопол се събирахме с компанията от редакцията почти всяка вечер. Като се прибрахме в София разредихме срещите и започнахме да се събираме всяка събота. Седем-осем човека бяхме, понякога някои не идваха, на тяхно място се появяваха нови… 
Станах част от компанията заради Лина. Аз нямах нужда от тези събирания. Стигаше ми да сме си двете заедно. Но Лина е различна. Обича да излиза вечер, чувства се добре по купони, в заведения…Сияе цялата. Харесва и да привлича погледите, да се чувства център на внимание.
Пепи идваше винаги. Не говореше много. Не обичаше да спори. Избягваше да изказва мнения. Умееше да изслуша. Харесваше ми, макар и от събота на събота да виждах как все повече се влюбва в Лина. Имаше моменти, в които изпитвах истинска нежност към него. Мислех си, че ако си нямам Лина вероятно отчаяно бих го обикнала. Съчувствах му. По това време бях сигурна в това, което имам. Не се боях. Лина се държеше така, сякаш не я интересуваше нищо друго, освен мен и Софи. Беше станала по-нежна и любвеобилна от всякога. Ако тогава имах сегашния си опит точно това щеше да ме разтревожи.
Пепи не я ухажваше. Вероятно именно с това привлече вниманието и. Лина беше свикнала да и свалят звезди. Той си стоеше малко встрани, както беше застанал още в първия миг, когато го видях, с вид на човек, който се пита дали тук му е мястото. Без високомерие; без онова отработено мачовско нехайство. Не позираше пред нея, не се опитваше да я омае с изкусни словоизлияния, или с авторитетен тон, дори не обявяваше липса на интерес. Напротив. Не криеше любовта си. Тя беше в погледа му, в усмивката, която понякога потрепваше за миг върху устните му, докато наблюдаваше Лина. И в този поглед нямаше предизвикателство, всичко, което той казваше се изчерпваше с “Не очаквам нищо. Просто те обичам”. 
Напразно се опитвах да си внуша, че бъркам неговите чувства към Лина със собствените си.. Едва ли имаше човек в компанията, който да не беше разбрал, макар и той да не говореше никога за себе си. Когато го занасяха на тази тема се усмихваше и казваше простичко “Че кой не би обичал Лина?”
Увереността ми започна да чезне…
Случи се на връх Нова година. 
Бяхме се събрали у Бени. Чувствах се по-неуютно от всякога. Малката плачеше заради бомбичките. Лина също изглеждаше неспокойна. Боях се, че знам причината. Трябваше да симулирам добро настроение, да опитам да се впиша във всеобщата истерия, а всичко което исках да правя беше да се затворя в някоя тъмна стая и да плача до сутринта.
Едва изчаках да мине полунощ и казах, че не се чувствам добре (“Май пийнах малко повече.”) и че е по-добре да си ходя. Исках да повикам такси, но Андрей не ми позволи. Каза, че ще се прибере с мен. Позволих му единствено, защото имах чувството, че той също не се забавлява особено.
На излизане Лина дойде и сложи ръка върху рамото ми.
- Искаш ли да дойда? – попита.
Гледаше ме в очите.
- Не.
Усмихнах се и се оставих да ме прегърне. Идеше ми да плача, да крещя, да я отблъсна. Поне да ми беше спестила съчувствието си!
Андро носеше София надолу по стълбите. Нямах търпение да влезем в колата, за да я прегърна. Вероятно я притиснах до себе си твърде силно, защото се събуди и заплака. Успокои се преди мен.
Легнах си, но не успях да заспя. Усещах се напрегната. Ставах на няколко пъти да гледам София как спи. Само това ми носеше някакво моментно успокоение.
Лина се прибра по обяд. Поне не се опита да се държи, сякаш нищо не се е случило и не ме остави да отлагам темата и да се оплитам в страха си.
- Спах с Пепи… Нали знаеш? – Бяха първите и думи, след като влезе. После някак нападателно: - Аз поисках. Не той… - Пое си дъх и изравни тона си - Рано сутринта му предложих да ме изпрати…. Улиците бяха пусти. – звучеше някак унесено - Чувах стъпките ни да отекват. Чувствах се… в безопасност до него. Попитах го у тях има ли някой. Смути се. Не беше очаквал.
Лицето и не изразяваше нищо. Бях и благодарна. Не бих могла да понеса още съчувствие.
- Това… краят ли е? – Презрях се веднага заради патоса си. Не исках да звуча драматично, не исках да обвинявам. Исках да се покажа хладнокръвна, да се обградя с безразличие, но не успявах.
- Не знам. Не ме питай. Не мога да предвидя какво ще се случи. Нещата между нас двамата са твърде неизяснени. Дори не знам какво изпитвам към него. Може би не беше честно от моя страна да му давам тази надежда, при все че знам… Ти поне не можеш да кажеш, че съм те излъгала. – отново ми прозвуча нападателно – Опитах се да те предупредя.
После омекна.
- Едва ли е краят. Ценя твърде много това, което съществува между нас двете. Но нищо не мога да ти обещая.
Стана. За миг ми се стори уплашена. Отидох да плача при Андрей.

- Излизам. Отивам при Пепи.
Беки тръгна след нея, но се спря пред затръшнатата под носа и врата. Извивката на малкия и силует за миг остана да тъмнее в здрача на коридора. 
Винаги знаех кога Лина е при Пепи. Можеше да бъде жестока в желанието си да не накърнява представата, която имаше за себе си. За нея важното беше да знае, че играе честно. Че продължава да бъде пряма и открита. Че не мами. Това как се чувствах аз оставаше на втори план. А аз просто предпочитах да не знам. 
Бях загубила съня си. В нощите, когато ходеше при Пепи си пусках радио, за да ми отвлича мислите и времето да минава по-бързо. Бях изучила нощната програма на “Хоризонт” и с нея разграничавах различните фази на нощта: “Будната” – нощния блок. Заради всички слушатели, които се обаждаха имах чувството, че цяла България е будна. После “Мъртвата” – от три до четири. Слушателите замлъкваха и следваше едни час музика. – класическа, или пък поп… Това ми беше най-трудното време, защото като не можех да следвам нишките на чуждите мисли, собствените ми отново ме нападаха и мир не ми даваха. После, от четири, “Студената” – “По първи петли”. Действително, най-студената част на нощта. Студът сякаш нахлуваше през стените, през затворените прозорци, заедно с първите шумове на пробуждащия се град и тръпчивия мирис на дим и на ранно утро. Преминаващите коли зачестяваха и светлините на фаровете им се отразяваха в тавана и стените на гостната. Дълги светли ивици, пречупени в ъглите. 
Заспивах обикновено след пет, но не винаги. Спях по два-три часа.
Първите пъти ме болеше толкова много, че усещах болката едва ли не като физическа. Струваше ми се, че долавям нежността, която се предава между двамата. Сякаш ме достигаше като спазъм, или пък като тежест; като че ли взимаше плът и растеше в стомаха ми. Не можех да понасям празната и хладна част на леглото. Затова (а и за да не преча на София с радиото) се пренесох на дивана в гостната, сякаш там можех да се отърва от празнотата. Оставях вратите отворени, за да чуя ако детето заплаче. 
Въпреки че вече не спях в спалнята често ми се случваше като се събуждам да протягам ръка надясно. Струваше ми се, че Лина е там, че я напипвам, че ей сега ще я прегърна. Едва тогава действително се събуждах. 
Дните не бяха по-леки. Лина се прибираше, но връзката ни вече беше променена, изтъняла, приличаше на полу-рухнал мост, сгърчен над мътни води. Пълзяхме по него, опипвайки всеки сантиметър пред себе си, опитвайки се да избегнем прогнилите части и зейналите дупки. Никога преди не бяхме имали тема-табу. Сега претегляхме внимателно всяка дума; думите сякаш се разслояваха, придобиваха неочаквани значения, разпръскваха се в нежелани посоки, залитаха в опасни виражи. Разговорите ни се бяха превърнали в истинско мъчение. Подхващахме ги увити с лъскавия станиол на старата лекота и безгрижност, докато в един момент станиолът се изхлузваше и под него и изпод горчивата захарна глазура се процеждаха гнилоч и отрова. 
Не разбирах защо се прибира при мен. Пепи живееше сам. Предполагам, че я беше поканил да се пренесе у тях. Сигурно идваше от чувство за вина. Може би и Софи и липсваше. Когато я нямаше броях часовете до идването и. Казвах си, че ми стига да я виждам, че съм готова да я деля. Нищо не ме плашеше повече от мисълта, че мога окончателно да я загубя. Но когато се прибираше и подхващахме онези напрегнато-безгрижни разговори, усещах, че я мразя, че искам час по-скоро да се махне, само да не ми се налага да продължавам да играя тази роля на силна, свободомислеща и недосегаема жена. Само да не ми се налага да продължавам да гледам Лина с тази маска, с тази прикрепена усмивка, която трябваше да изразява едно ведро и окуражително “Всичко това е напълно нормално. Всичко е под контрол.” Но още повече мразех моментите, когато сваляхме маските, излизахме от ролите и започвахме да водим онези изтощителни разговори, които уж трябваше да изяснят отношенията ни, а всъщност само ги затлачваха с чувство за безнадеждност.
Аз допълнително я обърквах, залутвах я още повече в собствения и лабиринт. В един момент яростно се опитвах да я прокудя, в следващия плачех и се молех да не ми обръща внимание. Само да не си отива… 
Поне да можех да мразя Пепи… Да можех да хвърля вината върху него. Мечтаех си да е друг човек, да е шаблонният изкусител, безскрупулният и бездушен мачо, който прелъстява жените и после ги изоставя. Но той със сигурност не я беше прелъстил и с още по-голяма сигурност нямаше да я изостави. Толкова по-лесно би било да подредя нещата в черно и бяло и с чиста съвест да мога да се боря, да изричам пламенни слова, да убеждавам Лина, че с него никога няма да бъде щастлива и че той не я заслужава. Дори не можех да и кажа, че най-много я обичам аз и никой друг не може да я обича като мен. Знаех, че не е истина. Знаех, че Пепи я обича отчаяно и съзнавах, че никой не я заслужава повече от него. Знаех също, че се измъчва от чувство да вина. Често настояваше да излизаме тримата и докато бяхме заедно дори не докосваше Лина. Нито за миг не се е държал пред мен собственически с нея, напротив, сякаш се стараеше да стои на разстояние от нея, полагаше усилия да се държи еднакво и с двете ни, да не се чувствам пренебрегната и “присадена” към тях. 
В нищо не можех да го упрекна. Спомням си как веднъж, преди Нова година, на един купон, между мен и един мъж от компанията беше припламнал вечният спор за хомофобията. Докато са трезви всички са пределно толерантни. После, с виното, идва “veritas”. Тяхната истина. Опитвайки се да понижа тон и да запазя спокойствие изрекох някаква стереотипна фраза от рода на “Вярвам, че любовта не може да бъде извратена. Независимо от това какъв е полът на хората, които тя обвързва”. И тогава Пепи каза простичко: “И аз вярвам в това.” За миг възтържествувах в себе си. Казах си: “Ето че все пак лицемерничи. Опитва се да се хареса на Лина.” После се сетих, че преди няколко минути Лина беше излязла от стаята…

________________________
**   -  I have a dream – Имам си една мечта (англ.)

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>