14.12.1995
четвъртък

Пак ми дойде мензисът! Започвам вече да се питам дали не съм стерилна!!! С Андро правим онези упражнения три пъти в седмицата! Всяка седмица!! (С изключение на онази на цикъла.) Вече трети месец!!! И нищо! Непрекъснато ходя с термометър в устата, за да знам кога ми е овулацията. (Тогава се занимаваме по-интензивно с “упражненията”.) Когато не си меря температурата окупирам банята с поредния тест за бременност. Тестовете май вече ми станаха хоби. Лина не спира да ме занася. Предлага да се пренеса в тоалетната с всичките си тестове, с богат хранителен запас и със спален чувал, защото така съм щяла да пестя енергията, която изразходвам в спорадично ходене до спалнята и до кухнята. Вече подреждам целия си живот около цикъла, непрекъснато се вслушвам в организма си и се изживявам като една огромна матка, на която всичките ми органи и жизнени функции са подчинени. Първия тест за бременност си го купих още след “премиерата” ни с Андро, направих го същата вечер и само дето не се изненадах, като се оказа негативен. Не знам какво очаквах. 

След като измина месец разредих опитите си с тестовете. Правех ги само ако периодът ми не започваше в 0,00ч. на деня, в който го очаквах. В 0,03ч. вече се захващах с теста. 
Междувременно “упражненията” ни с Андро се превърнаха в ежедневие. Стеснението и болката останаха в миналото и дори започнах да си мисля, че ако ми обърне малко повече внимание и се опита да бъде нежен, съвместната ни дейност щеше да ми се услади. Затова му бях благодарна, че бе възприел наложената от мен рутина и не подхождаше творчески към нея. Последното нещо, което ми беше нужно на този етап бе да се влюбя отново в него. Действително, тази мисъл в началото ми минаваше през ума и изпитвах известен страх, но с течение на времето се успокоих. Бях посветила всичките си чувства на Лина, бях насочила към нея цялата си енергия и нищо извън нея не ме вълнуваше. В онези времена си мислех, че дори и желанието ми да имам дете е само част от стремежа ми към Лина. Виждах детето като връзка, която ще ни обвърже още по-плътно.
Ако нещо ме измъчваше през есента на 95-та (освен предполагаемата ми стерилност), беше странната ревност, която изпитвах. Странна, защото аз бях тази, която изневерява, поне на физическо ниво. Ревнувах Лина от Андро и Андро от Лина. Тревожех се, задето Лина приемаше така спокойно и с привидна незаинтересованост новите ми отношения с Андро.
- Отивам при Андро. – казвах и с едно търсено многоточие в интонацията. 
- Ок – отговаряше ми със слънчевата си усмивка – На връщане купи хляб, че свършва.
Не ми оставаше нищо друго, освен да тълкувам “на връщане” като въпрос, или дори като заповед. 
Често се питах какво би правил Андрей ако на моето място (т.е. върху него) беше Лина. Дали би се придържал към рутината, дали би оставал със затворени очи, дали ръцете му биха продължавали да лежат безучастни. Дразнех се (макар че за нищо на света не бих си го признала), че Лина му позволи да я нарисува, а на мен не позволяваше да я снимам. Ревнувах ги дори и заради общите им любими музиканти, които бяха много повече, от тези, които свързваха нас двете с Лина. Заради любимите им теми, например онази, “езическата”. Като я подхванеха, усещах едва ли не телепатия между двамата; използваха техни си думи, шеги, които на мен ми звучаха като таен език; довършваха си взаимно изреченията. Най-много се забавляваха, когато си играеха да изнамират нови и странни (в моите уши) имена на Бога-демиург. Атум, Амон, Астарта, Кибела, Гея… Аз, с моето християнско възпитание, макар и да не се изживявам като християнка, почти изпитвах страх като ги слушах, сякаш очаквах някакво неясно мистично възмездие. Но това не ми пречеше да ги ревнувам – тях, увлечени в играта им, обвързани от нещо невидимо за мен – да ревнувам нея от него, задето и даваше неща, които аз нямах и него от нея, защото си мислех, че тя отдалечава от мен най-добрия ми приятел и ми отнема правото да бъда единствената, която предугажда мислите му и безостатъчно го разбира. 
Но всички тези терзания секнаха внезапно, когато една сутрин в средата на януари върху пластинката на поредния тест се появи втора чертичка. Гледах я смаяно в продължение на около половин час, сякаш върху нея чудотворно се е изписала средновековна миниатюра. В началото не повярвах. Реших, че тестът е бил повреден и повторих опита на другата сутрин. Отново позитивен изход. Опитах се да разбера какво изпитвам. Със сигурност не радост. Всъщност абсолютно нищо. Чувствах главата си странно тежка и същевременно празна. После ненадейно ме хвана яд. Ядосвах се на себе си, че не съм разбрала по-рано, при все че е било толкова очевидно. Вече цяла седмица ми се гадеше от най-различни миризми. Най-вече от аромата на кафе. Прекарах половината ден в тих гняв, на който обект бях аз самата, затова, че не съм разбрала по-рано. Сякаш беше от животоспасяващо значение в кой момент точно съм разбрала. Когато гневът премина постепенно започна да ме обхваща паника. Като че ли за първи път в живота си осмислях значенията на думите “бременност” и “дете”. Чувствах се като хваната в клопка, обземаше ме някакъв особен вид клаустрофобия. Сякаш в последните четири месеца си бях играла на някаква игра; бях се забавлявала да създавам нематериални светове, варианти; да жонглирам с най-великото космическо тайнство: пресъздаването на живота; сякаш бях живяла като в сън и сега се събуждах в един от моите варианти, вече станал единствен, приел формата на плътна и конкретна реалност и откривах, че ми е дадена власт – да го приема, или да го отхвърля. Да създам, или да унищожа. 
Лина ме намери вечерта седнала по турски на пода пред неотворена бутилка вино. Бях се сетила все пак, че измежду всички пътища за бягство в случая този е най-неуместният. Самата мисъл за бягство беше неуместна. 
Още стисках в ръка пластинката.
Клекна пред мен.
- Е? Как сте вие двамата? Или двете?
- Откъде знаеш?
Очаквах традиционното “Защото съм вещица”, но не го получих.
- Ами… в очите ти е.
- Глупости. Забелязала си, че напоследък ми се гади от всичко.
- И това забелязах – призна си Лина – но по-голямо впечатление ми направи погледът ти. Променен е. По него разбрах.
Поклатих скептично глава. Нямаше намерение да ме убеждава.
- И? Как си?
- Уплашена. 
Засмя се.
- Май и аз бях.
Седна до мен и ме прегърна. Останахме дълго така. 

Страхът бързо премина. Всъщност в началото бях толкова заета да повръщам, че за страх не оставаше време. Когато прилошаванията ми отшумяха настъпи момент, в който осъзнах, че се чувствам прекрасно. Първоначално го отдадох на липсата на гадене и световъртеж и обяснявах наляво и надясно с авторитетна тежест в гласа каква благодат е здравето и каква неблагодарност е да си нещастен, когато физически се чувстваш добре. Но изведнъж открих, че се усещам повече от здрава. Усещах се просто… непразна. Не че до този момент бях смятала, че животът ми е празен. Особено откакто бях с Лина вярвах, че съм открила големия си смисъл, човека, към когото цял живот съм вървяла. Но настоящото ми състояние беше нещо съвършено различно. С бременността и раждането се осмислях като същество от женски пол. Осъществявах се. Изпълнявах най-важното си предназначение: да стана инструмент на кръговрата; да изплюя, като древните богове на Лина и Андрей едно начало, което съдържа в себе си край; възможности за нови начала и краища; да бъда брънка в една верига – въплъщението на изначалния ритъм, на безкрайната пулсация – свиване и отпускане, ден и нощ, черно и бяло, нищо и нещо…
Тази мисъл трепна в главата ми, смътна в началото, и с изминаващите месеци започна да придобива форма, да се изяснява. С нея растеше усещането ми, че всичко наоколо е някак уголемено и същевременно по-близко, по-ярко, по-наситено. Сякаш го виждах с още един чифт очи. Детски. Настъпващата пролет придоби особено значение, долавях във всичко символи, иносказания, въплътени притчи. Никога преди светът не ми беше изглеждал толкова красив. Разхождах се често в парка и се спирах за дълго да гледам врязаните в небето голи клони, които степенуваха височината и така я разкриваха още по-ярко; деликатните дантели на напъпилите плодни дръвчета; семействата, насядали по пейките и уютно прошарени от лъчите на следобедното слънце. И всичко това ми се струваше толкова голямо и необятно, че когато после се опитвах да го опиша на Лина и Андрей думите ми се разбягваха във всички посоки като живак от счупен термометър и никога не успявах да събера в тях изживяното. 
Що се отнася до Лина, бе станала по-нежна и грижовна от всякога. Сякаш бях успяла да я хвана в малката си клопка, само дето вече не възприемах “съществото” (така го наричахме) като клопка. Странно как, съществото беше приближило Лина до мен, но за известен период отдалечи мен от Лина. Бях цялата насочена навътре в себе си, прекалено заета да се вслушвам в себе си, за да забелязвам околните. Дори и най-близките си. Дори и Лина. За първи път, откакто я познавах си мислех, че мога да оцелея и без нея. “Ще страдам ужасно много – казвах си – но ще оцелея.”
Лина и Андрей бяха непрекъснато около мен. Грижеха се за мен и ме глезеха, като да са открили в мое лице бъдещия спасител на планетата – перфектния герой от холивудска мега продукция. Когато не се занимавах с това да анализирам собствените си чувства, успявах да забележа, че те също са много щастливи. От момента, в който тържествено им съобщих, че съществото рита, ръцете и на двамата непрекъснато бяха върху корема ми. Така бях свикнала с грижите им, че изпадах в смут ако останалата част от човечеството ми откажеше това, което считах за очевидно полагащо ми се внимание. В транспорта не винаги ми отстъпваха място, което ме караше да влизам в безмълвни словесни двубои с удобно поседналите наоколо юноши и девойки. Най ми беше странно, когато ме питаха “Искате ли да седнете?”. Все ми идеше да кажа: “В никакъв случай, благодаря ви! Чувствам се много удобно и лека като пърхаща връз глухарче пеперудка.” Но не го казвах, все пак, от страх да не бъда разбрана буквално. 
Междувременно ходех и на курс по фотография. Бях открила обявата за него още през януари и реших, че това, заедно с бременността, ще е едно добро оправдание да се откажа от държавния изпит, който трябваше да държа същата пролет. Истината беше, че ми липсваше амбиция. А и покрай съществото ценностите ми напълно се бяха променили…
С такива настроения навлизах в седмия месец. И тогава започна да се завръща страхът …

08.07.1996
вторник

Снощи сънувах един сън… Толкова страшен беше, че не знам дали да го описвам тук. Да не взема да настъпя дявола по опашката… Във всеки случай Лина ме събуди рано сутринта. После каза, че е било към шест. Залюля ме в прегръдките си и започна да ми повтаря, че всичко е наред и че е само сън. Кой знае какво съм правела, за да я събудя. Не ми каза. Днес цял ден не мога да се успокоя. Досега не се бях замисляла, че нещо може да не е наред с бебето. Всъщност да, мислила го бях, но не на сериозно. Успявах на момента да се отърся от тези страхове. А днес цял ден мира не ми дават. Непрекъснато ми се върти в главата нещо, което съм чувала да се говори: че децата на хомосексуалистите често се раждат болни. Повтарям си, че са бабини деветини, но не мога да се успокоя. 

Все по-често се замислях какво би станало ако детето ми е генетично увредено. Ултразвукът и видеозонът не показваха никакви отклонения, но има неща, които се откриват едва при раждането. Питах се какво бих правила ако детето ми се роди с някаква аномалия. Дали бих имала сили да го понеса. Да обичам съществото и да се грижа за него без да го натоварвам с болката си и с чувството си за вина. Без да отровя живота и на двама ни. Лина непрекъснато ми повтаряше, че дори и да има някакъв проблем със страх не мога да го разреша и също, че със страховете си обременявам не само себе си, но и бебето. Но това не ми помагаше. Напротив, още повече ме плашеше. Страховете ми се множаха. Трупах си ги и си ги отглеждах като колекция от редки пеперуди. Страх да пресичам. Пресичането на спокойна улица ми отнемаше минути. Страх от кучета! Аз, която винаги съм била луда по кучетата! Страх от асансьори и всякакви тесни пространства. Страх от силуети в тъмното. Все гледах да се прибирам по светло. Страх дори и от редовните прегледи при гинеколога. Живеех в очакване да ми каже нещо страховито. Страх от самия страх…
Така че когато в началото на юли, една вечер към девет и половина, някой ми позвъни на вратата, нерешително се спрях в коридора и преди да отворя вдигнах слушалката на телефона. (Вече половин година, откакто се бяхме сдобили с този предмет, който ми изглеждаше като ослепителен проблясък на техническия гений, след като сума време бях живяла без него. Не че можехме да се радваме често на чудотворните му свойства. Бяхме дуплекс с една съседка, която по цял ден си общуваше с приятелките си.) Свободен сигнал, както обикновено, нямаше. Край на утехата ми, че мога да повикам полиция. Същевременно разбирах, че няма от какво толкова да се страхувам, защото можеше да бъде Ани, или някоя друга съседка, или съсед. (Андро беше на гости същата вечер, а Лина имаше предаване.) Като се окуражих, че ако никой не отговори на въпроса ми “Кой е?” ще изляза на балкона и ще викам, най-сетне успях да се придумам да отида до вратата.
- Кой, не разбрах? – попитах отново, тъй като Беки лаеше, а и отговорът, който долових ми се стори тъй невероятен, че предположих, че ако изобщо съм чула правилно, явно крадецът, или серийният убиец от другата страна се опитва да влезе с хитрост.
- Цвета! Майката на Лина.
Докато отварях проведох бурно еднолично съвещание на тема “А сега как да се държа”. Единствената причина да не си помисля, че с Лина се е случило нещо ужасно беше, че междувременно я слушах по радиото. 
Цвета ме поздрави сдържано.
- Тук ли да вляза? – попита и без да дочака отговор се разположи на канапето в гостната. Очевидно се чувстваше удобно и на мястото си. Извадих чаши и налях от любимия крушов ликьор на Лина. Купуваше го винаги, щом успееше да го намери. 
Цвета не се докосна до ликьора. Седеше си, гледаше някъде пред себе си и мълчеше. Навън здрачът се сгъстяваше. Добре, че беше музиката на Лина, иначе щях да се чувствам съвсем в безтегловност.
- Би ли спряла радиото, ако обичаш.
Нареждане. Не въпрос.
Поколебах се за миг. Помислих си, че се чувства виновна, задето явно е дошла без знанието на дъщеря си и в нейно отсъствие. Изпълних желанието и. Сега вече стана и тихо. От съседите долиташе далечно ехо от включен телевизор. Едната крушка на лампата беше изгоряла и другата хвърляше кръг от слаба, трепкаща светлина. “Трябва да купя нова крушка” – казах си наум.
Помълча още малко. Можех да започна някакъв ежедневен разговор, но не го правех. Нямах намерение да я улеснявам. Нито да се държа като виновна. За да се справя със ситуацията, в която майка и дъщеря се намираха заради мен, бях изхвърлила от съзнанието си пъстрия и радостен спомен от първата си среща с Цвета и го бях заместила с образа на мрачна, мрънкаща старица. Но дори и в този миг, утихнала и вторачена пред себе си, не изглеждаше такава.
- Виждам, че си бременна. – каза най-сетне.
Не отговорих. Не беше въпрос.
- Всъщност Лина ми каза… Знам, че не трябва да съм тук. Не е моя работа. Лина много ще се ядоса.
Отново нищо не казах. Не беше молба. 
- Не ме интересува с кого още имаш връзка… Просто искам да знам… това че си решила да запазиш детето, значи ли, че смяташ да напуснеш Лина…, за да се омъжиш?
Ето най-сетне. Изплю камъчето. Как е възможно първото ми впечатление да е било толкова погрешно? Да дойде да ме тормози в седмия месец! Не и пукаше за мен и за бебето! Само искаше да знае, че дъщеря и час по-скоро ще се отърве от мен и ще се върне в руслото на “нормалния” си живот. 
Единствено изразът в очите и ме накара да се овладея. Тревожен. Някак топъл. Не беше дошла да се кара с мен. Просто искаше да знае.
Добре, нека знае.
- Нямам никакво намерение да напускам Лина. – натъртих театрално на думата “никакво” – Обичам я и ако зависи от мен ще сме заедно, докато сме живи. 
Усмихна се. Не язвително, не като защита, просто се усмихна. Гледах я объркано.
- А бебето?
- Бебето е наше!… Не е въпреки Лина, а е заради Лина. Двете решихме да имаме дете – вярвах си – И двете искаме бебето. Искаме да сме семейство. 
Цвета кимна. Чертите на лицето и се отпуснаха. Дори и аз го забелязах въпреки яда си. Чувствах се все по-объркана.
Изпи на една глътка ликьора. Наля си втора чашка и изпи и нея.
- Извинявай… Исках да знам. Лина малко говори за вас двете. Винаги те защитава. 
Отново тишина. Сега вече мълчах просто защото не знаех какво да кажа.
- Направи опит за… посегна на себе си, когато мъжът и я напусна. 
Отново гледаше пред себе си. Не бях сигурна, че говори на мен. Сякаш просто пускаше мислите си да излязат през устата и. Нямаше да повярвам ако не бях видяла Лина в онова състояние. Усетих, че нещо ме прерязва отвътре. Прииска ми се да включа отново радиото, за да чуя гласа и. Да се уверя, че е там. 
- Изглежда силна, но не е. Недей да се подвеждаш.
Сега вече ме молеше. Очите и проблеснаха, но аз я изпреварих. Усетих как омеквам. Топлина, която се разлива в мен. Цвета седна до мен и ме прегърна.
- Извинявай… не биваше да идвам и си го знаех от самото начало. Само преди десет години едва ли щях да дойда. Оглупявам май. 
Засмя се глухо. Помълча.
- Не разбирам вашите отношения с Лина. Но виждам, че е щастлива с теб. А тя заслужава да е щастлива. И не защото ми е дъщеря.
Съгласих се. 
Поплакахме, посмяхме се, поговорихме. Тя си пийна, а аз се напивах от самия въздух в стаята. Лина ни намери така: една до друга, разчувствани.
- Аз я поканих. Беше ми самотно. – казах като видях сепнатия и поглед. 
Повдигна вежди, но не каза нищо. Взе чаша, наля си ликьор и седна при нас. Изглеждаше доволна.


17.07.1996
четвъртък

Кошмарите, които напоследък често сънувам са на път да се превърнат в реалност. Терминът ми е на осми октомври. От вчера имам контракции…

Не разбрах какво се случи. Чувствах се в отлично здраве. Лекарите казваха, че бременността ми протича напълно нормално. А един ден, още преди средата на седмия месец, докато се разхождах с Беки в Борисовата градина, почувствах болка. Не беше силна и премина бързо, така че не и обърнах внимание. Но посред нощ се събудих. Болката се беше върнала. Приличаше на менструална, но бе по-силна. В началото реших да не будя Лина, надявах се, че ще премине. Така и стана, но нямах много време да си отдъхна. След около четирийсет минути се върна. Събудих Лина. Уплаши се и и пролича. Каза, че веднага трябва да отидем в болницата. Не бях очаквала такава реакция. Обикновено е спокойна и трудно се стряска. Сега вече съвсем ме хвана страх. Започнах да я убеждавам, че вероятно е случайно и че ще ми мине. Всъщност говорех повече от фатализъм, отколкото от убеждение. Сякаш правех някакви заклинания, с които да отложа раждането. В един момент си помислих, че съм успяла. Болката минаваше отново. Но Лина сякаш изобщо не ме чуваше. Изкомандва ме да се обличам и повика такси. Чувствах се малко като ням филм пред нея. 
Едва влязохме в болницата и контракциите отново започнаха. Биха ми инжекция за задържане и ми казаха да дойда пак веднага щом почувствам болка.
Родих пет дена по-късно. На път към болницата, в колата на Андрей, си мислех за проклятието над децата на хомосексуалистите. Вече бях убедена, че съществува. 
Споменът ми от раждането е спомен като от нещо хаотично и нереално; като от пореден кошмар. Само че кошмар много по-осезаем и непробуден от всички останали. Спомням си, че ми беше студено и зъзнех, макар и да бяхме в разгара на лятото. Спомням си откъслечни гласове, стонове на родилки, преминаващи силуети, луминесцентно осветление, миризма на почистващ препарат и на дезинфектанти. Имах чувството, че всичко около мен се разпада. И образите, и звуковете. Чувах гласовете някак разслоени, отекващи. По същия начин и виждах. Силуети, които се надвесваха над мен, после изчезваха, сякаш се разсейваха във въздуха. Болката беше така непоносима, че не ми оставаха сили да дишам, камо ли да викам. После нещо се случи. Хората около мен се завъртяха по-бързо. Като навити фигури в кутия за бижута. Дойде още един лекар. Чувах накъсани думи. Не всички разбирах. Но със сигурност разбрах “сечение”. Някой ми каза нещо, или може би ме попита. Не разбрах и не отговорих. А и нямах сили да говоря. Поднесоха към устата ми нещо. Вече бях започнала да се унасям, когато някой се надвеси над мен и сложи ръка на челото ми. Беше Лина. Не знам как е успяла да влезе. Ако е подкупила някого, не ми го каза. За Лина знам само, че винаги получава това, което иска. 
Когато се събудих беше до мен. Постепенно успях да я фокусирам и видях, че е бледа и има сенки под очите. Не знам колко време не беше спала. 
- Имаш си момиченце. – каза.
Второ лице, единствено число. Дори и в този миг не искаше да подхранва надеждите ми с това, което очаквах да чуя.
- Мислила ли си за име?
Кимнах. Болеше ме и от най-малкото движение.
- София. – казах. 
Беше любимото ми женско име, след Лина.
- Дано да е по-мъдра от мен - добавих.
Малко по-късно се появи Андрей.
- Видях я в кувьоза. – каза. – Никога не съм виждал нищо по-нежно.
Направих опит да се засмея, но болката на момента ме разубеди.
- Само не ми казвай, че е красива. – прошепнах.
- Е… казах нежна. Много е мъничка. Два и сто се е родила. Лина сигурно ти е казала.
Кимнах.
Изглеждаше променен. В погледа му имаше нещо широко и далечно, сякаш се опитваше да обхване едно необозримо бъдеще. Струваше ми се, че всеки момент ще заплаче, но си овладя сълзите. 
Същия ден дойдоха и двете Цвети. Имаха развълнуван вид.
- Изкара ни акъла – каза Цвета баба и гласът и трепна. – Вече си мислехме, че те губим.
Лина я стрелна с поглед. 
Младата Цвета се усмихваше неудържимо. От маската и на далечност и непроницаемост не беше останала и следа. Разбрах, че бариерите между мен и най-близките хора на Лина окончателно са паднали. Щях да бъда щастлива ако знаех, че животът на София не е в опасност…
Изписаха дъщеря ми две седмици по-късно. Все още беше болезнено мъничка. Когато я взимах ми трепереха ръцете. Имах чувството, че ще я смажа, или ще я задуша. Първата вечер я изкъпа Лина. Същата нощ почти не спах. Вслушвах се в легълцето до нас. Опитвах се да чуя дали Софи диша, чаках я да мръдне… Изпитах истинско облекчение, когато заплака…
В първите дни след изписването живеех трескаво, с усещането, че животът ми е напълно променен, че всичките ми досегашни устои внезапно са рухнали. Питах се дали Ева се е чувствала така след грехопадението. Гола и незащитена в един непознат свят. Загубила всичко, което до този момент и се е струвало очевидно и сигурно. Чудех се дали ще намеря сили да приема новото, да го побера в живота си. Да бъда закрила, вместо да търся закрила. Но преди да разбера какво се е случило новото запълни целия ми живот. Превърна се в ежедневие, в рутина. Режимът на Софи, строгата и неизменна последователност от всекидневно повтарящи се действия ме обгради с една нова сигурност. Но имаше нещо повече от това. Дълбокото и всеобхватно вълнение да наблюдавам как дъщеря ми се променя, как връзката между двете ни започва да става все по-осезателно двупосочна. Отново възприемах света в символи, както по време на бременността, преди да ме обземе страхът. Когато кърмех София повече от всякога усещах нещата взаимно свързани, всичко деликатно прикрепено към всичко останало в съвършена хармония. Виждах вселената като един безкраен пъзел, в който всяка мъничка частица е точно на мястото си, прилепва към всички останали частици и в общата картина нищо не може да бъде прибавено, или отнето.
До този момент бях гледала с празен поглед, когато ми говореха за първи усмивки, първи гукания, първи стъпки…
- Ела при Лина! Ела, ела, ела!
Лина, легнала на пода по корем, протяга ръце към София и и чурулика. Един слънчев лъч се плъзга по гърба и и се разлива върху лицето на Софи. Малката прави крачка и понечва да падне. Лина я прихваща.
И до днес са ми пред очите. Ярка картина, все още неразмита от времето. В тези мигове си мислех, че имам целия свят и между нас трите никога нищо няма да се промени. Аз, Лина и София завинаги. Не можех да допусна колко скоро ще гледам безпомощно как поредната ми и най-красива въздушна кула се срива до основи…

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>