17.03.1995
понеделник

Стана много по-лесно, отколкото очаквах. Химическият факултет се оказа в централната сграда на Пловдивския университет. Явно съм имала много уплашен и притеснен вид, защото секретарката беше безкрайно любезна и през цялото време ми говореше с окуражителен и покровителствен тон. Обясни ми как да открия общежитието на факултета и ми нарисува цяла карта на града. С Андро отсъдихме, че едва ли ще намерим Цвета в общежитието през деня (а и аз след като бях пропътувала целия път до Пловдив сега пък исках да отложа колкото се може повече срещата си с нея), така че обядвахме в едно ресторантче в стария град, след което Андрей ме хвана за ръка и ме поведе по калдъръмените улички. Спирахме едва ли не пред всяка къща и Андро ми разказваше историята и и в кои картини на пловдивските класици присъства. Не можех да проумея откъде знае всичко това. Ако други обстоятелства ни бяха завели там вероятно щях да съм щастлива. 
Привечер отидохме до общежитието. Портиерът също беше любезен. Цвета още не се беше прибрала. Седнахме в колата, близо до входа, и зачакахме.Когато съвсем се стъмни се притесних, че няма да я разпозная сред групичките студенти, които влизаха, затова предложих на Андро да чакаме във фоайето. Каза, че ще дойде, но когато Цвета се появи трябва да се оправям сама. Усещах как тежестта в гърдите ми расте. Слава Богу, не чакахме дълго.

Пресрещнах я с опит за усмивка. Не вярвам да е бил много успешен. Ако беше изненадана да ме види, по нищо не и пролича. Отидохме н едно кафе наблизо.
- А приятелят ти?
- Неудобно ми е да говоря пред него. - излъгах, тъй като сама не можех да си обясня защо не искаше да дойде.
- Е, какво става? - попита ме Цвета над димящата си чаша капучино.
- Не знам откъде да започна... Лина замина някъде преди две седмици. Не знам къде, нито кога ще се върне. Може би трябваше да ти кажа много по-рано...
- Защо? Ако е искала да ми каже, щеше да го направи сама.
Погледнах я объркано. Явно не знаеше повече от мен.
Замлъкнах. Тя също мълчеше. Нямаше намерение с нищо да улеснява ситуацията, в която се намирах. Разказах и накратко за състоянието, в което Лина беше изпаднала преди да замине и за картичката. Носех я, така че я поставих на масата пред Цвета. Тя я обърна с картинката нагоре и я бутна обратно към мен.
- Това си е твое. Не виждам какво си се стреснала толкова. Щом ти е казала, че ще се върне, значи ще се върне.
- Ако всичко е наред. Така пише.
- Ти не използваш ли такива изрази? - "Ако всичко е наред", "Живот и здраве", "Ако е казал Господ"...
- Използвам... Ти като че ли не разбираш... Тя беше наистина зле преди да замине.
- Аз ли не разбирам? Не мислиш ли, че я познавам доста по-отдавна от теб? Знам как изглежда в определени моменти, но знам и, че е възрастен човек и може да се грижи за себе си.
Стана да си ходи.
- Цвета! - сълзите ми пак бяха в очите. Напоследък плачех толкова много, че ако от слъзните ми жлези се отделяше петрол, вместо някакъв си там секрет, американците със сигурност щяха да дойдат да ни освободят - Моля те... ако разбереш, че се е прибрала в София... но у вас... или ако ти се обади... моля те... намери начин...
- Ако майка ми поиска да узнаеш, че се е прибрала, със сигурност ще узнаеш. Извинявай, но не смяташ ли, че се държиш истерично?
Станах и аз и тръгнах да търся сервитьорката, за да и платя. Не ми се ревеше пред Цвета. Тя ме настигна и си плати капучиното. Не искаше и да чуе за почерпки. Тръгнах към колата. Виждах силуета на Андро вътре. 
Цвета ме повика.
- Чакай... И друг път е заминавала така. Обикновено ходи в Рила, или в Родопите. Не се притеснявай... има си любими маршрути, познава ги отлично, а и не е човек, който поема рискове.
Сега вече ревнах наистина.
- Благодаря ти... Извинявай... - казах на пресекулки.
Повдигна рамене и се отдалечи. Влязох в колата. Андро ме прегърна. Постепенно се успокоих. Почувствах се изтрезняла. Цвета ми беше помогнала да се мобилизирам. Едва ли срещата ми с нея щеше да ми подейства по-добре ако беше захванала да ми съчувства и да ме успокоява.
- Е? Прибираме ли се, или си търсим хотел?
- Не знам... Хем ми се иска да се приберем, за да си бъда вкъщи, ако Лина се обади, или си дойде, хем не ми се прибира, защото там само се ослушвам всеки път, когато чуя, че асансьорът се движи.
- Значи оставаме. Малко "ваканция" от чакането няма да ти се отрази зле. 
Намерихме си едно приятно фамилно хотелче в стария град. Когато на рецепцията ни запитаха в една стая ли ще спим, или в отделни, се спогледахме и казахме в един глас "В една!" Нямах никакви притеснения от Андро. На другия ден се обадих рано сутринта на Ани. Почаках на телефона, докато отиде да звънне у нас. Лина я нямаше. Отново прекарахме доста време в стария Пловдив. Влязохме във всяка църква по пътя ни. Открих католическата катедрала и попитах Андрей дали има нещо против да преспим още една нощ в хотела, за да отида на неделната служба в катедралата. Съгласи се, при това без въпроси и ирония. Отидохме до Марица, после и до тепетата. Чувствах се все по-спокойна и уверена в завръщането на Лина. Времето продължаваше да бъде слънчево и топло. Снимах много. Усетих се жадна за зеленина и за лято. Спомних си как миналата пролет гледах листата, легнала в скута на Лина. Всичко, което си пожелавах беше да ми се случи отново.
Имахме намерение да тръгнем за София веднага след месата, но в последния момент ми се прииска отново да видя Марица. Обядвахме в едно ресторантче извън града и пак слязохме до реката. Отпътувахме едва към шест следобед. Заоблачаваше се. Когато излязохме на магистралата слънцето се спускаше над хълмовете. В пътя си надолу все повече наподобяваше огромен, гладък портокал. Запръска. Капките по предното стъкло разслояваха залеза и разпръскваха светлините на фаровете в съседното платно. Дъждецът ту спираше, ту започваше отново. Снимах слънцето в капките по стъклото и фаровете на минаващите край нас коли. Беше ми мирно.
Когато пристигнахме в Младост преди да вляза във входа заобиколих блока и погледнах нагоре. В гостната светеше. Втурнах се в блока. Натиснах бутона на асансьора. Не идваше. Цяла вечност. Чух Андрей да се приближава и да ми говори нещо. Затичах се нагоре по стълбите. Сложих си ръката върху звънеца. Не спрях да натискам, докато не ми отвориха. Беше Лина.

…така ме прегръщаше, че болеше. Аз също я прегръщах с всичка сила. Стисках очи, сякаш от страх да не се събудя, и я притисках до себе си. Разплетох се от прегръдката и колкото да отстъпя крачка назад и да я погледна. Не се усмихваше, но по погледа и разбрах, че онова време е отминало. Погалих я по лицето, по косата по рамото… не спирах да я докосвам, сякаш исках да се уверя и с осезанието си, че е наистина пред мен...

Погледна през рамото ми.
- Здрасти, Лина.
Поколеба се за миг. 
- Здравей, Андро. 
Андрей се приближи и я целуна по двете бузи. Двама стари приятели, които се срещат след години.
- Надявам се, че Мария не ти е надула главата с мен, както моята с теб навремето.
- Навремето?
Не отговорих. Беше почерняла. Отиваше и на светлите очи. Изглеждаше пълна с живот, сякаш вътре в себе си имаше светлина, която се излъчваше от кожата и и струеше от очите и. 
- Е, явно все пак не ти е надула главата, щом не знаеш кога е "навремето". Трябва да тръгвам. 
Започнах да идвам на себе си.
- Чакай, къде тръгна? Нали не ме оставяш насаме с това чудовище?
- Къде наистина? - подаде и Лина - Чудовището от месеци чака да се запознае с теб.
- С други думи няма измъкване, така ли?
Лина ни подкара и двамата в гостната и отвори бутилка вино.
- И? Къде ходихте вие двамата?
Спогледахме се и стигнахме до безмълвно единодушие.
- На екскурзия! - казахме в един глас. 
- А ти къде ходи? - запитах неуверено.
- По жени!
Нямаше смисъл да питам повече.
С виното приказката тръгна. С Андрей се хванахме да разказваме за "навремето". Не можехме да се наддумаме - говорехме едновременно, довършвахме си изреченията един на друг, спорехме и се надвиквахме. Лина се смееше както не я бях чувала да го прави от месеци и с това още повече разпалваше разказваческия ни хъс. Андрей я гледаше, сякаш вижда чудото на Св. Дженаро.** Мислех си колко е прекрасно, че Андро харесва мъже. По това време все още отдавах значение на понятия като "сексуална ориентация".
Андро никога не ми каза какво изпитва към Лина. Дори и сега, когато с нея сме разделени от месеци. Предпочита да не говори за нея. Със сигурност не в минало време.
Най-сетне замлъкнахме. Андро стана да си ходи. Изпратихме го и се върнахме в гостната. Седнахме на дивана. Сгуших се и притиснах лице в скута и. Зарови пръсти в косата ми. Мълчахме. Времето минаваше.
Тя заговори първа.
- Защо до Пловдив?
Сепнах се за миг. После се сетих. Ани.
- Трябваше да говоря с Цвета. 
- Защо?
- Страхувах се.
- От какво?
- Че няма да се върнеш.
- А си намерила картичката ми.
Потреперих.
- Мина време. Не се обади дори. Мислех, че си решила да ме напуснеш... ако изобщо си жива. 
Не обърна особено внимание на последните ми думи. Толкова по-добре. На момента съжалих, че ги казах.
- Царицата на драмата... Ако някога реша да те напусна... защото съм се влюбила в друга... или в друг... или защото смятам връзката ни за изчерпана... ще ти го кажа в прав текст. И очаквам същото от теб. Но когато ти казвам, че ще се върна, това означава, че ще се върна.
- Добре... - отдръпнах се разпалено и я погледнах в очите - Но от мен никога няма да чуеш подобни думи, защото аз никога няма да се влюбя в друга и никога няма да те напусна първа.
- "Никога" е смешна дума. - каза Лина и отново ме придърпа към себе си.

30.04.1995
неделя

Лина ме загръща със себе си. Покрива ме с ласките си, докато дезориентираните ми сетива престават да различават нещата извън нея. Целият свят съдържа само нея и нищо повече. В нея усещам всичко, което съществува и не съществува.. Всичко познато и непознато. Понякога, когато потъваме двете в някоя поляна, отделните неща се събират в едно. Контурите и сякаш се размиват и сред всичко, което ме докосва не различавам нея от тревите и от земята. От насекомите и от вятъра... Поглеждам небето и губя чувството си за близко и далечно, за горе и за долу, за малко и голямо; някъде под моята кожа е Лина и всичко останало, или по-скоро моята кожа, плътта ми, това, което ме ограничава от останалия свят е изчезнало, и аз съм част от Лина, част от всичко…

Така се чувствах, когато Лина се завръщаше. Както през онази пролет. Зимата ми изглеждаше далечна и смалена, сякаш я гледах през обратната страна на бинокъл. През стъклена урна и е съсирена от изминалото време, два пъти в годината става отново течна.
април не вярвах, че е възможно да видя Лина отново в “онова състояние”. Но времето ме опроверга. По-късно започнах да наричам тези периоди “затъмненията на Лина”. Струваше ми се, че са и нужни, за да не губи усещането си, че е жива. Сякаш тази циклична вътрешна смърт и беше единственият начин да си връща вкуса към живота; да продължава да живее стихийно и пълнокръвно. Заравяше се като пшеничено зърно, за да израсте, да избуи отново, сякаш се боеше, че ако не се погребе, съществуването и ще остане сухо и безплодно. Беше като дърветата, като сезоните, като смяната на деня и нощта; пътуваше заедно с Ра в неговата слънчева ладия и не само беше приела, че за да стигне до изгрева трябва да премине през отвъдното; тя сякаш търсеше и преживяваше мрака като единствен път към утрото.
В началото не разпознавах в “затъмнената” Лина жената, в която се бях влюбила. Сякаш едната беше пълното отрицание на другата. А когато "светлата” Лина се завръщаше сиянието и бе така силно, че на свой ред опровергаваше мрака, поглъщаше го и аз започвах да омаловажавам тъмната и страна, да я подлагам на съмнение; да се питам дали не съм я измислила; така както лете се питам дали не преувеличавам януарския студ…Но после започнах да разбирам, че не само едното не отрича другото; едното поражда другото, гарантира съществуването му, както черното съществува заради бялото, твърдото заради мекото, високото заради ниското и т.н.
Но нещата ми изглеждаха така ясни и смислени само когато се чувствах добре. Тогава всичко ми се струваше поносимо. Представях си как ще гледам “отвисоко” и “философски” следващия път, когато Лина се затвори в мрака си. Как няма да губя кураж, ще присъствам ненатрапчиво до нея, ще и помагам доколкото ми е по силите и ще чакам прояснението. Но усетех ли, че Лина навлиза в апатията, предхождаща “затъмнението”, увереността ми се разклащаше. Не исках са я пускам, разкъсвах се на четири, за да привличам вниманието и, да я забавлявам, да я задържам до себе си. И замлъкнеше ли, постепенно изпадах в паника. Мисълта, че това е само период, че в един момент ще свърши, не ме утешаваше. Дори не вярвах, че действително ще свърши. Смисълът ми се изплъзваше. Започвах да виждам смъртта като самоцел, като местопредназначение, като финална точка, а не като част от цикъла. Омаловажавах раждането и началото, виждах ги само като подчинени на смъртта и на края. 
Опитвах се да не мисля. Чаках притихнала. Уплашена. Както при слънчево затъмнение цялата жива природа сякаш чака разколебана в кръговрата на слънцето.
За мен, която до този момент бях живяла в посредствеността на “бивам” и “горе-долу”, във вечно бягство от всичко, което би могло да ме направи нещастна и затова никога истински щастлива, тези състояния на Лина бяха необясними. С нищо, което познавах не можех да ги сравня и тъй като “нормално е това, което мога да осмисля и да приема”, бях стигнала дотам да си задавам въпроса дали това, което преживява Лина е “нормално”. Ако тя беше която и да била друга жена, вероятно лесно щях да я подредя и етикетирам според разбиранията си, но тъй като я обичах повече от собствения си живот, се опитвах да я разбера, да я проумея; тя ме караше да мисля, да подлагам на съмнение удобните познати схеми. И все пак често се поддавах на стереотипното мислене; особено в моменти, когато Лина ме объркваше, плашеше ме и страхът ми преминаваше в ярост. Тогава ставах жестока, крещях и, че е луда и трябва да се лекува. Опитвах се с гнева си да разбия стената, която ни разделяше; кулата, в която Лина се затваряше, когато се чувстваше зле. После се чувствах виновна…
Но през онзи април смятах всичко това за минало. Лина беше моята малка, светла звездичка и не можех да си я представя друга…

Само едно нещо ме измъчва: това, че съм причина за обтегнатите отношения между Лина и майка и. Непрекъснато предлагам на Линка да поканим Цвета на гости. Все си мисля, че ако ме опознае ще престане да ме възприема като “лесбийка” и ще започне да ме усеща като човек. Но Лина не ще и да чуе. Да, майка и вероятно заради нея щяла да се съгласи да се видим трите, но със сигурност нямало да се чувства добре с нас. Защо да я принуждава да върши неща, които само я затормозяват? Непрекъснато ме пита защо толкова държа да бъда приемана от всички. 
Криво ми е, наистина. Понякога ме е яд на Цвета и си мисля, че е нетолерантна. Друг път пък си мисля, че нетолерантната съм аз, тъй като не и давам правото да бъде такава, каквато е и да вярва в нещата, в които вярва. В края на краищата толерантността не определя, а приема. А аз вече съм лепнала на Цвета етикет. Но може би така ми е по-лесно да се справям със ситуацията: прехвърлям и вина, за да се чувствам по-малко виновна…
Какво друго… а да! Напоследък все навивам Лина да си вземем куче. Така де, семейната идилия предполага куче. Тя казва, че се опитвам да режисирам американски семеен филм и че още малко, и дете съм щяла да поискам да имам от нея. На мен мисълта за детето наистина ми минава понякога през главата, но реших засега да не и казвам, за да не я претоварвам с информация. На този етап нека мисли за кучето. Бъзика ме като подхвана тази тема, но ми се струва, че е податлива на обработка. Вчера дори каза, че ако е куче, ще е английски сетер. Само дето не легнах на земята и не заритах от радост...

Лина искаше английски сетер, а аз – кокер. Не че чак толкова държах на породата, по-скоро настоявах на своето от любов към спора. Беки реши проблема с появата си.
Един ден, докато се разхождахме в Южния парк, намерихме малко кученце. След миг се появиха още три. Майката не се виждаше наоколо. Лина, със своето експертно око (за каквото и да става дума, тя е винаги категорична, но когато осъзнае, че се е разпалила и отново говори с “експертния си тон” – както го наричах - включва самоиронията си и прави на пух и прах собствените си аргументи. Трудно ми беше да не я обичам.), веднага отсъди, че кученцата са на възраст един месец. Едно от тях беше идеалният компромис на сетеро-кокерския конфликт. Цветът му беше тъмнокафяв, като на кокер (е, може би по-тъмен и без червеникав оттенък), а четирите бели петна – едно на врата, две на гърба, и едно на предното ляво краче, като чорапче, му даваха вид на негатив на английски сетер (е, нищо, че петната всъщност бяха доста по-големи) Важното е, че и двете се влюбихме в кутрето от пръв поглед. Лина ме погледна, кимна авторитетно и отсече:
- Това е кучето.
Въздържах се да и се хвърля на врата, за да не ми натяква цял живот, че само аз съм държала на куче, а тя се е съгласила заради великодушната си и благородна природа.
Огледахме се наоколо за евентуалните кучешки настойници, дори се допитахме до близкото кафе. Продавачката се оказа особено щедра и с готовност ни подари всичките кученца, в комплект с родителите им и целокупната им рода, обитаваща парка. Взехме си само нашето куче и след по-обстоятелствен преглед, който извършихме вкъщи, го кръстихме Хък, обединени от любовта си към Марк Твен. Андро се появи на другия ден и категорично заяви, че това същество не се казва Хък. После размисли и допусна, че тъй като има прецеденти (обоснова се с Жорж Санд), кучката все пак би могла да е и Хък. Тук ние с Лина пламенно запротестирахме по повод на така безцеремонно променения пол на питомника ни и се аргументирахме с израстъчето в долната част на корема. Андро заложи честта си на стар кучкар и обясни, че ако полът беше мъжки, съответният израстък би се местонахождавал на други географски ширини. (“По на юг – уточни, ако предположим, че главата на Хък е обърната на юг.”) Повярвахме едва когато заведохме кучето на лекар за бебешка ваксина и доводите на Андрей бяха потвърдени. Тогава възникна въпросът как всъщност е името на Хък. Лина изрази мнение, че е възможно да се казва Ищар и Андро шумно и възторжено одобри. Аз, обаче, категорично отказах кучката ни да става богиня на плодородието (тъй като бях аз тази, която ходеше подир нея с парцала и кофата и нямах никакво намерение на определени интервали да ходя с парцал и кофа подир пет-шест кучешки дупета.) След продължителен диспут се върнахме към Марк Твен и “Том Сойер”.
Ето как се сдобихме с Беки…

29.07.1995
събота

Понякога имам чувството, че наистина си вярва. Повтаря го толкова често и при това така сериозно, че започвам да се питам дали е само шега. Ето, преди малко пак. Гледахме новините и когато в прогнозата за времето казаха, че утре цял ден ще е слънчево и горещо, коментарът на Лина беше: “Глупости! Утре ще има буря!”. Попитах я откъде знае, а тя ме погледна като да съм невменяема и каза:
- Защото съм вещица!

Лина беше вещица. Повтаряше го толкова често, че накрая и повярвах. Всъщност нямаше нужда да го казва, за да го знам. И не само защото бях така подвластна на магията и, че можеше да ме превръща в каквото си иска. Не само защото до нея се чувствах така, сякаш съм изпила съдържанието на шишенце с надпис “изпий ме” и изведнъж всичко е станало по-голямо, по-ярко, и по-важно. Нещо повече: бях започнала да вярвам, че Лина умее да предизвиква лошото време. Като езическа жрица. 
“Като затишие пред буря” казват и често усещах настъпващите бури по затишията на Лина. Имаше моменти, в които тя замлъкваше, не ми говореше, отговаряше на въпросите ми едносрично. Наричах ги “малките затъмнения”. Губеше се някъде вътре в себе си, гледаше с отсъстващ поглед, сякаш не знае какво прави тук и намира всичко около себе си за крайно неуместно. И после навън се заоблачаваше. Щом видеше облаците и се оживяваше, сякаш току-що се е събудила. Излизаше и се връщаше след като бурята утихнеше. Мокра до кости и мирна. Очите и блестяха, сякаш е събрала зад тях светлината на светкавиците. Говореше ми, разказваше ми истории, държеше ме за ръцете, прегръщаше ме, пускаше музика и пееше със стерео уредбата. С времето разбрах, че няма смисъл да я питам къде е била, тъй като така, или иначе никога не ми казваше.
Наричах я “малкото ми хатифнатче” на името на онези същества от приказките на Туве Янсон, които плават подир бурите и се зареждат с електричеството им. Хатифнатите бяха любимите и приказни герои.
Една сутрин, помня, че беше неделя, в края на юли, като видях на събуждане през прозореца ярко синьо небе (предишните няколко дена беше облачно) скочих с радостно предчувствие от леглото, изтичах при Лина, която вече беше станала и пиеше чай пред телевизора, прегърнах я и вместо с “добро утро” я поздравих с “хайде в парка”. През прозореца на гостната влизаха слънцето и лятото. Вятърът се люлееше в пердетата. Чувствах се пълна с желание за щуротии и за безкрайни пространства. 
- Не сега. - каза Лина и вторачи поглед в екрана
- Ще изляза сама. - казах с лека надежда, макар и да си знаех, че номерът няма да мине. 
- Както искаш. 
Не и беше до мен.
Излязох за петнайсетина минути да разходя Беки. Като се върнах Лина продължаваше да гледа телевизия. Влязох в спалнята и се умърлуших над една книга. Когато по обяд отидох да видя какво прави възлюблената, тя гледаше все така втренчено екрана. Даваха някакво предаване за селското стопанство. Взех си готварската книга, отворих я наслуки и попаднах на “огретен от картофи”. Зарадвах се, че имам всички продукти и няма нужда да пазарувам и отидох да взема картофи от хладилника. Тъкмо бях наредила половината от картофите в тавата (“редуват се слой картофи и слой от сместа със сиренето и яйцата”), когато Лина внезапно скочи от мястото си пред телевизора и без да удостои дори и с поглед картофите ми ме информира, че сега излизаме. Ядосах се не толкова на нея, задето смяташе, че може да разполага с времето ми и желанията ми, а на себе си, защото очевидно аз също смятах, че тя е в правото си да разполага с мен както си иска. Ама направо ме беше яд, че ще зарежа реденето на картофи точно сега, когато се бях нагласила да ям огретен. Реших за авторитет да попитам “Е няма ли първо да обядваме? Виж че готвя?” и след като получих в отговор само един дълъг и напълно неизразителен поглед, сложих каишката на Беки и двете тръгнахме след Лина. 
Прекосихме околовръстното шосе и навлязохме в полето. Не говорехме, просто вървяхме една до друга, а Беки подтичваше около нас. Постепенно Лина ускори крачка. Едва успявах да я догоня. Не бяхме вървели и половин час, когато задуха вятър. Огледах се около себе си и видях, че на запад небето притъмнява. Вятърът се усилваше с всяка минута. Внезапно Лина се затича напред. Беки хукна след нея. Спрях нерешително и се загледах след тях. Вятърът ме блъскаше в раменете, сякаш ми казваше “Тичай! Тичай!”. И аз го послушах. Затичах се през полето. Вятърът бучеше в ушите ми. Вдигаше полата ми. Разхвърляше косите ми. Разперих ръце, сякаш ей сегичка ще литна. Чух, че Лина отдалеч ми вика нещо. С мъка различих думите и. “Чудесен ден за летене, налиииии?” Така беше. Струваше ми се, че вятърът излита от мен. Чувствах бученето му дълбоко в себе си. Олеквах. Лина тичаше в широк кръг около мен с разперени ръце и разпилени коси. “Ууууу” - извика тя с пълно гърло.и вятърът разнесе вика и. “Иииии… ииии…” изкрещях аз, като се опитах да наподобя крясъка на гларусите. Тя разбра и ми отвърна по същия начин. Надбягвахме се като обезумели и крещяхме колкото ни глас държи. Беки подскачаше между двете ни и лаеше. След малко на запад небето проблесна. Едра капка тупна върху ръката ми. Бурята започваше. Спрях и се заслушах. Лина също спря. Усмихваше се неудържимо. Имах чувството, че след миг усмивката и ще разкъса устните и. Една светкавица разпори небето сякаш само на метри от нас. Гръмотевицата се строполи върху нас преди да успеем да си поемем дъх. Вдигнах ръце.
-Аз съм владетелката на гръмотевицитееееееее!!!!!
Лина се приближи и обгърна лицето ми с длани.
-Ти си моята малка дъждовна фея. - прошепна тя. Каза го толкова тихо, че едва успях да различа думите и. По-скоро ги почувствах в себе си. Прегърна ме. Дъждовните капки падаха върху нас като презрели череши и се пръскаха върху телата ни. Вкопчихме се една в друга. Прегръщаше ме така, че едва дишах. Дъждът рухна върху нас като водна стена. Нещо задра по бедрото ми. Беки се опитваше да се покатери върху нас. Отдръпнах се и се свлякох останала без дъх върху прогизналата земя. Лина легна върху мен.

________________________
**   -  Св. Дженаро - светецът, патрон на Неапол. Според традицията кръвта му, която е събрана в стъклена урна и е съсирена от изминалото време, два пъти в годината става отново течна.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>