29.10.1994
събота

Николина току-що ми се обади. Тъкмо влизах и Ани ми чукна на стената. Иска да ходим на Витоша. Явно се чувства виновна. (Лина де, не Ани.) Съгласих се, но се опитах да звуча хладно. Сега не знам как да се държа. Не знам и как ще издържа на ходенето, след като цяла нощ не съм спала и се чувствам съсипана. Мрачно ми е, а би трябвало да съм щастлива, че след всичките ми снощни кошмари Лина се оказа жива и здрава. Иначе денят е прекрасен. Слънчево е, небето е синьо и е само за разходки. Оставаше и да съм в настроение. А на мен ми е едно… хем съм гузна, хем съм засегната. Да видим сега как ще се оправям с Лина. Сега трябва да се приготвям за горе, че още съм по нощница. Довечера ще пиша тук какво е станало.

След почти цяла седмица сумрачен дъждец, в събота София грейна в разточителство от цветове, сякаш някой е повдигнал от нея сивкавия воал, с който е била покрита. Сигурно щях да съм истински щастлива, ако в главата ми не подскачаха, като издрано място от грамофонна плоча, думите, които същата сутрин си бяхме разменили с Лина. Не знаех как да се държа и как изобщо ще успея да я погледна в очите, но още щом я видях ми олекна. Беше си надянала най-ослепителната усмивка и се държеше така, сякаш не ме е виждала от месеци и е неудържимо щастлива, че пак сме заедно. Ако това беше игра, играеше я с такава подкупваща искреност, че съвсем скоро започнах да и вярвам безрезервно. Разказа ми да Пловдив и за Цветето и как Цвета се опитала да и покаже за два дена целия град, до последната миша дупка.
Наблюдавах я, докато ми разказваше, и онази жлъчна Лина от сутринта ми изглеждаше така невероятна, че започнах да се питам дали не съм я измислила. 
Снимах много този ден. Опитвах се да запечатам есента върху лентата. Да я запечатам в движението и, в трептенето и. Да снимам светлосенките, разлюлените върхове на дърветата, завихрените падащи листа, самия вятър да снимам, ако мога. А есента ни обливаше с плисък от багри, облъхваше ни със сладкото си ухание на тлен и шумолеше меко под стъпките ни. Отново бях завладяна от онова усещане, което ме спохожда в някои слънчеви и ветровити дни: че всичко около мен е трептене и пулсация. Че светът диша; свива се и се отпуска като необхватно космическо сърце. В такива моменти ми се струва, че нещата не са създадени от плътна материя, а са безкрайност от незрими точици, които непрекъснато се сгъстяват и разреждат. Гледам трептенето на точиците около мен и си мисля, че в него се крие същината на целия живот - бегъл, променлив и безкраен. И тогава се чувствам като камък хвърлен в езеро, който влизайки в допир с езерните води ги разбунва, създава трептене, вибрации, след което потъва и водите се връщат неподвижни. “Потъва - мисля си - но не изчезва, остава да лежи на дъното и продължава да бъде част от всичко.” Сама не знам дали това е утеха.
Лина сякаш усети какви мисли са ме обхванали и ме прегърна. С нейната топлина върху раменете ми не бях сама сред трептенето. Сутрешният и образ напълно се бе разсеял…

Този път не ме остави да се прибера сама. Преди това беше най-трудният момент от дните прекарани заедно: да вървя сама към вкъщи. Чувствах се така, сякаш някой ми е дал някаква изгубена част от мен, позволил ми и е отново да я усетя собствена и после ми я е отнел. Но не и сега. Прибрахме се заедно, по пътя купихме бутилка вино, спретнахме си набързо едни спагети и успяхме да преядем. И точно в сладките моменти на опиянено разложение след вечерята, сама не знам как се сетих за Цвета – баба: как ме беше погледнала сутринта без да ме поздрави и думите, които Лина ми каза по-късно за нея.
- Какво искаше да кажеш сутринта с това, че е по-добре да идвам у вас, когато майка ти я няма?
Лина присви устни. Явно не и се говореше за сутринта.
- Мисля, че вече няма да има нужда да идваш у нас, защото аз смятам да се пренеса у вас, естествено, в случай че категорично не се възпротивиш. 
Добре познатият игрив поглед с присвити очи. За малко да обърна чинията пред себе си върху полата си.
- Наистина ли??? 
- Разбира се, ако имаш нещо против… - едва удържаше усмивката в свитите си устни.
- Чакай малко. Не ми каза за Цвета. 
Устните и се отпуснаха и усмивката потъна някъде в мускулчетата около тях. Опита се да продължи закачката.
- Значи не ме искаш?
- Кажи ми за Цвета. Искам да знам.
- Няма нищо за казване. - стори ми се внезапно раздразнена - Просто не е престанала да ме тормози, откакто и казах, а за теб не иска и да чуе. Вече нищо не ме задържа вкъщи.
- Казала си и?
- Да! Да крия от майка си? Да и казвам, че прекарвам по цели нощи при теб, защото играем сантасе? Но дори и да можех да я излъжа, защо да го правя? Да лъжа един от най-близките си хора би означавало, че се чувствам виновна.
- Не, просто и спестяваш неща, които не би могла да разбере. От друго поколение е.
- Оправдания!… Никога не е бягала от истината, би следвало да приеме и тази.
- Би следвало… Лина, защо ми се струва, че напоследък говориш твърде много за нас? И на всички.
- Искаш да се крием ли?
Такава си беше Линка. От една крайност скачаше в друга. След като ми беше казала, че не може да понася хомосексуалистите, сега се палеше на тема “out and proud”.** На мен тази история с гордостта никога не ми е била ясна. Все едно да се гордея с хормоналния си баланс. Или с това, че предпочитам течен шоколад пред ягоди със сметана. 
Но сега си мисля, че това е бил нейният начин да се приеме. В действителност с времето престана да се държи предизвикателно.
- Не. Нито да се крием, нито да го обявяваме като кралска венчавка. 
- Влюбена съм в теб и нямам никакво намерение да се държа така, сякаш считам това за някакъв вид диагноза.
Съвсем в неин стил. Дори и когато ми казваше, че ме обича го правеше така, между другото и, примерно, от антиконформизъм. Понякога се чудех дали не е с мен от някакъв вид съпротива срещу стереотипното мислене. Чудех се дали наистина я привличам като жена, или просто бърка влюбването с възхищението от това, което наричаше “кураж да бъдеш това, което си и при това да го бъдеш открито”. 
Но стигаше да ме докосне и всичките ми съмнения потъваха вдън земя…

14.02.1995
вторник
Св. Валентин

Това е първият Св. Валентин в живота ми, който не посрещам сама. Поне на теория не съм сама. Физически Лина е до мен. Но в действителност я няма вече втори месец. Просто я няма. Живее си в някакво свое пространство и свое време, които напълно се разминават с моите. Понякога се съмнявам, че изобщо долавя присъствието ми. Има моменти, в които изпадам в паника. Иде ми да я разтърся, да опитам да я събудя, да се разкрещя. Веднъж дори го направих и стана още по-зле. До този момент поне ме поздравяваше и по едносричните и отговори разбирах, че ме слуша, когато и говоря. От този момент нататък просто започна да ме избягва. Когато вляза в стаята, където е тя, става и излиза. Храни се много по-малко. Преди превръщаше храненето в ритуал, обичаше да готви и да измисля какви ли не странни ястия. Доставяше ми удоволствие да я гледам как готви и как се храни. Сега и готвя и тя яде от нещата, които правя, но ми се струва, че не усеща вкуса им. Със същото изражение яде любимия си китайски ориз и сух хляб с кашкавал. Храни се толкова, колкото и е достатъчно, за да поддържа жизнените си функции. Излиза само в сряда вечер, за предаването си, но и то с всяка следваща сряда започва да звучи все по-формално. Пуска повече музика и говори много по-малко от преди. При това предаванията и вече са лишени от предишната магия. Текстовете и между пиесите са си чиста фактология и толкова се разминават с нейния стил, че започвам да си мисля, че някой колега и ги пише, а тя само ги чете. 
Не мога да си представя какво се случва в главата и. Никога преди не съм била така уплашена…

Всичко започна от Коледа. Тогава не обърнах голямо внимание, защото вече знаех, че Лина бяга от всякакви прояви на сантименталност, а Коледа си е сантиментален празник. Съгласи се на елха и подаръци, само за да не ме разочарова. Виждах, че е потисната, но по това време на годината сякаш много хора не се чувстват добре, така че колкото и да ми беше мъчно, поне бях сигурна, че мине ли Нова година, нещата ще се уталожат и всичко ще си тръгне по старому.
Цвета си дойде по празниците, но за Коледа остана при баба си, а на Нова година излезе с приятели, така че с Лина си бяхме сами. В новогодишната нощ представлявахме жалка гледка: отпуснати в креслата си и вторачени в телевизора, сякаш очакваме от него да изскочи зайче. Но моите новогодишни “празненства” преминават така, откакто излязох от пубертета. Този празник ми изглежда като едно нелепо предизвикателство срещу отминаващото време, така че само гледам да се скрия някъде, докато отшуми.
Януари дойде с мрачните си, монотонни дни. Спомнях си с горчивина есенното си видение как Лина стопля зимата ми. Гледах я как прекарва дните си седнала в гостната, или свита на леглото в спалнята. В началото се опитвах да говоря с нея. На този етап все още ме слушаше и ми отговаряше, макар и едносрично. Когато я питах как е, в началото отговаряше, че и е зле, после просто повдигаше рамене. Когато я питах иска ли да поговорим отговорът беше неизменно “Не!”. Ако настоявах ме молеше да я оставя. На въпросите ми какво и е, какво чувства, отговаряше със “Знам ли?”, или отново повдигаше рамене. Разказвах и за себе си, за моменти, в които съм се чувствала зле, опитвах се да проумея какво се случва в нея чрез собствените си страхове и тревоги. Давах и съвети, които не и бяха нужни, предлагах и рецептите си против потиснатост, отрупвах я с всичко това, от което аз имам нужда, когато се чувствам зле. Но нищо, което се опитвах да и дам не достигаше до нея. Сякаш между нас имаше стъклена преграда и нещата, които тръгваха от мен към нея се блъскаха и размазани потичаха надолу. Постепенно започнах да придобивам усещането, че не мога да я видя такава, каквато е в действителност. Че всички ние виждаме само огледалните образи на хората, с които общуваме, отразени в нас, и единственият начин да ги възприемаме е да гледаме навътре в себе си: най-нелепият начин да видиш някого, но сякаш единственият възможен. За това какво изпитва тя можех да съдя единствено по това какво изпитвам аз, когато ми е зле, както и по реакциите и и външния израз на чувствата и, но всичко това ми даваше много повърхностна и изкривена представа. Чувствах се ужасно, защото я обичах повече от всичко на света; нямах съмнение, че пред собственото си щастие бих избрала нейното, бях готова да страдам за нея, а същевременно я виждах как страда и не можех да направя нищо. Можех да се чувствам потисната заради нея, но това с нищо не и помагаше. Можех да изпитвам болка заради нея, но това си беше моята болка, не нейната. Можех да и съчувствам, но не и да съ-чувствам с нея.
През февруари, когато престана да ми говори, започнах да изпадам в истинска паника. Не знаех какво да правя, към кого да се обърна за помощ. Питах се дали да се обадя на майка и, но предполагах, че само ще я разтревожа. А и най-егоистично се страхувах, че вероятно ще изкара виновна мен. Обадих се в Пловдив на Цвета. Беше лаконична. Да не съм се притеснявала, и преди се било случвало. Излизала от тези състояния тъй внезапно, както и влизала в тях. “А колко траят? -Различно”. Нищо повече не успях да измъкна. Все пак и това ме поуспокои. Към края на февруари нещата сякаш започнаха да се оправят. На двайсет и осми за първи път от повече от месец насам седна да вечеря с мен. Слушаше ме какво говоря, отговаряше с откъслечни фрази и дори правеше опити да се усмихне. Не можех да и се нарадвам. 
Когато на първи март се събудих Лина не беше до мен. Нямаше я и в останалата част на апартамента. Очевидно беше излязла. На тоалетката в спалнята намерих плик, адресиран до мен. По дебелината му отсъдих, че вътре има мартеница. Оказах се права. На картичката пишеше:
“Заминавам. Имам нужда да остана за малко сама. Не ме мисли, ще се върна, ако всичко е наред. Честита Баба Марта!. Л.”

“Ще се върна ако всичко е наред.” Препрочетох тази фраза няколко десетки пъти, сгъната о две на ръба на леглото. “Ако всичко е наред.” Обикновено използвам този израз като синоним на “Ако е рекъл Господ”. Значеше ли това, че заминаването и е свързано с някакви сериозни рискове? Или беше просто въпрос на ежедневно суеверие, онзи фатализъм на дребно, който ни кара да залъгваме съдбата с жестове като почукването на дърво, с думи, или с мълчание? Или пък приравняваше Божията воля със своите променливи настроения? “Ако всичко е наред”, т.е. “Ако все още искам да съм с теб”? Или може би тази фраза криеше някакво условие към мен? “Ако всичко е наред” - “Ако бъдеш еди си каква…” Но каква? Мислех, че и давам цялата свобода, от която има нужда. Никога не я питах къде отива, кога ще се върне, къде и с кого е била и т.н. Никога не и казвах, че се притеснявам за нея. Урокът от октомври все още беше твърде ярък в паметта ми. Но дали не усещаше потиснатите ми страхове? Дали не долавяше ужаса, с който съжителствах? Ужасът, който ме обхващаше, когато закъснееше дори и с пет минути. Ужасът, че ще я загубя; че ще ми бъде отнета, че е само сън, от който всеки момент ще се събудя…
Измина една седмица. “Ако всичко е наред”. Сега вече ми звучеше само като “Ако Господ ме запази жива.” Къде можеше да бъде? Понякога ми се струваше, че е напълно лишена от инстинкт за самосъхранение. Можеше да катери планините с някоя група. Сега, в края на зимата, сред преспите и лавините. Но тя пише че иска да е сама? Още по зле! Ако скита из планините сама? Всичко може да се случи - да се изгуби, да измръзне… 
Във всеки случай аз се чувствах изгубена…
Още първата сряда след заминаването и включих радиото. Като чух джингъла на предаването сърцето ми подскочи. Значи си беше в София? Или поне се беше върнала, за да отиде на работа. А вероятно изобщо не беше заминавала, просто се беше прибрала у тях? Гласът, който чух, пресече побеснелия поток на догадките ми. Беше мъжки. Обясни, че за известно време ще замества “нашата любима водеща Лина”. Дойде ми нелепата мисъл да се обадя в радиото, да се представя за слушателка и да попитам какво се е случило с Лина. Но се отказах. “За известно време” - едва ли знаеха повече от мен. Дори и да знаеха, едва ли щяха да дадат на слушател информация като “Лина страда от депресия, и тъй като има нужда от уединение се местонахождава еди-си-къде до еди-си-кога, след което ако всичко е наред ще се върне при приятелката си.”
След десетия ден вече бях убедена, че нещо не е наред, или по-скоро, че нищо не е наред. Лина ме беше изоставила. Чувствах се мъртва отвътре и ми беше странно, че организмът ми продължава да иска да се храни, да спи и т.н. Бях сигурна, че е въпрос на време. В живота ми без Лина нямаше смисъл.
Един ден реших отново да опитам да се помоля. Не успявах да си събера мислите, така че повтарях отново и отново едни и същи думи: “Господи, ако ме чуваш, моля те, дай ми някаква надежда, или просто ме прибери.” И тогава се случи нещо, което ми се е случвало не веднъж, когато съм се обръщала отчаяна към Господ.
На вратата се позвъни. Скочих и както си бях цялата в сълзи и сополи отворих. Бях сигурна, че е Линка. Не беше тя. Беше мъж. Красив, висок, тъмен, открито чело… къде можеше да съм го виждала… изглеждаше ми непознат и познат едновременно… гъста коса, вързана на опашка, брада, тъмни очи… огромни тъмни очи…
- Андрей!
Хвърлих му се на врата и заплаках още по-силно.

12.03.1995
сряда

…строен, слаб, смугъл, с дълга коса, невероятно разхубавен… Прилича ми на Иисус от “Евангелие по Матея” на Пазолини…

Андрей се появи и внезапно всичко се промени. Светът ми се стори някак просветнал и отново смислен. Сега бяхме двама и надеждата, макар и плаха и неоформена, затрепка отново в съзнанието ми.
Първо ме прегръща поне три минути на стълбището пред входната врата. При това така ме прегръщаше, че ребрата ми пукаха. Ако леля Дафинка ни беше видяла животът и щеше да се осмисли за следващия месец и половина.
Галеше ме по косата и нищо не питаше. Чудех се това Андрей ли е наистина. Онзи Андрей, който бягаше от допира ми, като да съм прокажена. Най-сетне казах:
- Мисля, че Лина ме напусна.
- Лина? Това приятелката ти ли е?
- Да. Николина. Помниш ли?
- Николина?? Тя ли ти е приятелката?
- Да… поне беше… само за половин година.
- А какво значи, че мислиш, че те е напуснала?
Хванах го за ръка, заведох го в гостната, налях му вино и му разказах всичко от завръщането си от Милано до заминаването на Лина. Дадох му да прочете и картичката.
- Аз пък не мисля, че те е напуснала. Тук пише черно на бяло, че ще се върне.
- “Ако всичко е наред”.
- Естествено. Ти можеш ли да бъдеш сигурна в това какво ще ти се случи след миг? Преди час очакваше ли, че сега ще стоим двамата тук и ще си говорим за твоята Лина?
Усмихнах се за първи път от вечерята на двайсет и осми февруари.
- Как ме намери? 
- Много просто. Обадих се у вас, майка ти каза, че вече не живееш там и ми даде новия ти адрес плюс телефона на съседката. Реших, че ще е по-ефектно да се появя от нищото, вместо да си общувам с теб чрез съседки.
- Кога… се връщаш в Канада?
- Край на Канада. Върнах се, за да остана.
И ми разказа историята на емигрантството си. През 1991-а излязъл от казармата и започнал да си организира заминаването. Братовчед му вече бил в Канада, така че първоначално щял да живее при него. Все пак преди да замине изчакал кандидат-студентската сесия. Мечтата му била да следва в Художествената академия. Скъсали го на приемните изпити и заминал веднага. Първата година никак не му било лесно. Обичайната емигрантска сага. Работел в едно заведение за бързо хранене от рода на Макдоналдс и едновременно с това учел програмиране. После захванал работа в една фирма и специализирал уеб дизайн. Това му харесвало - да съчетава цветове и форми, приличало му на рисуването. В последната година му потръгнало, поне в материален план - плащали му добре, живеел под наем в хубав район… Но не бил щастлив. България му липсвала все повече и накрая решил да се прибере. Олекнало му едва когато дошъл тук. Най-сетне се чувствал у дома. По-късно чух какви ли не версии за завръщането му. Разни общи познати злорадстваха, че просто не бил успял в Канада, та затова се върнал. Но аз вярвах на Андрей. Винаги съм му вярвала. 
Дори ми разказаха, че в Торонто преживял връзка, която завършила зле. Не знам хората откъде ги научават тези неща. Във всеки случай аз се почувствах виновна, че съм чула нещо, което не е било предназначено за моите уши. Но тогава си помислих, че съм разбрала защо Андро се е върнал. Милано се беше превърнал за мен в разширеното тяло на Ида…
- Е? Значи в края на краищата успя да свалиш твоята Николина? Аз май нямах същия успех с Ян Гилън.
Толкова бях очарована от този нов Андрей - пораснал, свободен и ироничен, - че дори нямах време да усетя присвиване в стомаха при споменаването на Лина.
Но на другия ден пак се чувствах зле. Андрей, който беше останал да спи у нас, като ме видя как изглеждам, ми предложи да предприемем нещо в посока на откриването на Лина.
- Нямам представа къде да търся, Андро. Предполагам, че е някъде на планина, защото там се чувства най-добре, но може ли да обходим всички планини? Дори не знам дали е в България.
- Чакай… не каза ли, че дъщеря и учи в Пловдив?
- Да, и?
- Може да знае нещо.
- Дори не знам как да я намеря в Пловдив.
- Това да ти е проблемът.
Погледнах го скептично, но още същия ден тръгнахме с неговата кола за Пловдив. 

Присъствието на пролетта, макар и все още плахо, вече се осезаваше във въздуха. Ниският и монотонен облачен таван бе изчезнал без следа, сякаш никога не го е имало, и на негово място небето протягаше лениво синята си плът. Магистралата се виеше пред нас като мудна река и ни отнасяше към хоризонта. Спомних си последния път, когато една кола ме отвеждаше в същата посока. Бях до Лина.
- Защо нищо никога не е съвършено?
- Зависи от гледната точка. - каза Андрей.
Продължих без да обръщам внимание на отговора му. 
- От години си мечтаех да си върна приятелството ти, да се радвам пак на света заедно с теб, дори и само да мълча с теб. А сега, когато сме заедно след толкова време, пак не съм щастлива, пак трябва някой да ми липсва. Ето, денят е прекрасен, ти си до мен, а аз не мога да се отпусна и да се радвам на момента. Просто сякаш не ми е писано всичко да ми е наред; все ще има нещо, което да помрачава радостта ми и да ме човърка отвътре…
- Нали ти казвам. Зависи от гледната точка. Ако питаш Дийпак Чопра ще ти каже, че всичко на този свят е точно такова, каквото трябва да бъде.
- Кой е пък този?
- Един индиец. Няма значение.
- Явно е щастлив човек.
- Явно умее да бъде щастлив.
- Дори и когато жената, която обича повече от всичко на света го напуска?
- Вероятно и тогава. Може би умее да пуска тези, които обича, да си вървят по пътя. Не е ли това истинската любов?
- Да ти е все едно къде е човекът, когото обичаш?
- Не да ти е все едно, просто да не се опитваш да го привързваш към себе си, да не го правиш зависим от себе си и ти да не ставаш зависима от него. Да му дадеш чистата обич, която носиш в себе си, да го накараш да се почувства обичан такъв, какъвто е и когато пътят му се отклони от твоя да го пуснеш да си отиде.
- Все едно, че слушам Лина.
- Значи е имало защо да я срещнеш и когато тя си отиде от теб, или ти от нея, ще откриеш, че си станала мъничко по-добра и мъничко по-силна.
- Не говори така, че пак ще ревна.
- Всъщност ти защо се вживяваш толкова в тази история със заминаването?
- Наистина ли не разбираш? Мислех, че съм ти обяснила достатъчно ясно, че това е жената, която обичам. Никога преди не съм обичала така.
- Именно! От това не би ли следвало да мислиш повече за нея, отколкото за себе си?
- Какво искаш да кажеш?! Естествено, че непрекъснато мисля за нея. Изпитвам истински ужас при мисълта за това къде би могла да бъде и какво би могло да и се случи.
- Значи. ти си убедена, че тя е полуидиот, който не би успял да направи и три крачки без теб.
- Глупости! Бих се притеснявала и за себе си, ако бях сама някъде на майната си из планините. Разбира се, ако предположим, че е на планина.
- Само че тя не си ти, има различен опит, харесва различни неща, има различни представи за "опасно", "тревожно" и т.н.... Слушай, не би ли могла вместо от една страна да се притесняваш за нея, а от друга да се самооплакваш, защото те е изоставила, да помислиш дали пък тя в момента не е щастлива, дали не прави това, от което има нужда. Казваш, че се е чувствала зле преди да замине. Не допускаш ли, че тя знае много по-добре от теб как да излезе от това състояние и не би ли следвало да се радваш, че е предприела нещо, за да се пребори с тъгата си, вместо мазохистично да и се отдава. Наистина ли не ти е дошло на ум, че би трябвало да си щастлива за нея, вместо да страдаш?
- Да, мислила съм за това. И знам, че си прав, но страхът, който изпитвам не е рационален, за да мога с рационални аргументи да го убедя да си отиде.
- Знам, това са подсъзнателни неща, но не минава ли всичко, което се утаява в подсъзнанието ни и ни гнети от там през съзнанието ни? Това не те ли навежда на някаква мисъл?
Не отговорих. Разговорът ставаше прекалено сложен, а на мен ми беше по-удобно да оставям мисълта си да се върти до безкрай в затворения кръг на тревогата и самосъжалението.
- Андро... - казах след кратка пауза - Може би вместо да отиваме чак до Пловдив трябваше да се обадя на майка и. Вероятно тя знае къде ходи Лина, когато и е зле, ако изобщо се е случвало и преди да ходи някъде. Наистина трябваше да и се обадя, но...
- Но те е било страх да не обвини теб. Достатъчно ти е, че виниш сама себе си.
- От край време имам чувството че ми четеш мислите.
Андро протегна ръка, разроши ми косата и се засмя. Този дълбок, басов смях все още ми беше необичаен.
- Не ми е трудно да си представя какви мисли минават през тази главица кахърна. Познавам твърде отдавна и твърде добре собственичката и.
- Андро... ами ако изпадна в това състояние, просто защото не може да се приеме... такава... защото се чувства... виновна...
- Едва ли. Нали каза, че преди това е била щастлива с теб?
- Така мислех... така ми се струваше...
- И сега изведнъж чувството за вина е взело превес и то до такава степен, че е погълнало всичко останало в себе си? Включително и любовта към теб?
- Не знам... ако в последните два месеца все още е имало любов, не я усещах. Сякаш не ме забелязваше...
- Каквото и да се случва в главата и, едва ли е толкова просто. Предполагам, че по-скоро реагира на нещо... на неща наслоявани с години.Още повече, че нали дъщеря и ти е казала, че и преди е изпадала в подобни състояния?
- Не знам... не знам... но мисълта, че е възможно аз да съм причината е непоносима...
- Мария, едно нещо поне е сигурно - Лина е потърсила изход от това, което се случва с нея. Иначе още щеше да линее до теб.
- Много мило, Андро. Да линее до мен...
- Опитвам се да ти кажа, че трябва да се радваш за нея.
- Място не мога да си намеря от радост.
- Стискай зъби още малко. Виж какво пише там - 30км. до Филибето. След малко щерката най-вероятно ще разбули мистерията.
Усетих, че сърцето ми натежава. Вече виждах Цвета да ме гледа уплашено и я чувах да ми казва, че няма представа къде може да бъде майка й...

________________________
**   -  Буквално “Открит и горд”. Мото на гей движението в Западна Европа и Щатите.

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>