Една вечер, към осем часа, няколко дена след вече прочутата целувка на стълбището, на вратата ми се звънна. Втурнах се да отворя, без дори да попитам кой е, тъй като бях сигурна, че е Линка. Но се оказа Ивайло, съседът от осми етаж. Носеше бутилка вино и най-ослепителната си усмивка. Първият ми импулс беше да го отпратя с извинението, че съм безкрайно изморена и заета, но после ми хрумна, че посещението му е свързано с просветителската дейност на леля Дафинка, тъй като до този момент, месеци наред, никога не ми беше обръщал внимание. Стана ми интересно и го поканих. Оказах се напълно права. Ивайло беше дошъл да ми разкрие тегобите на своето сърце. Приятелката му била преследвана от един изнурителен и всепоглъщащ блян, който изсмуквал жизнените сили от девичето и тяло и мир не и давал: да опита с жена. 
- Да опита какво? - прекъснах го на това място ангелогласно.
Секс да опитала, разбира се. Каза го раздразнен от влудяващата ми непроницателност. 
- О! Много интересно! - обобщих аз положението.
Той се направи, че не е чул забележката.
- Та ти като… като… която… имаш опит… какво би ни посъветвала?
Отговорих, че момичето си знае най-добре как се чувства и какво иска и че едва ли има нужда от съветите на някаква непозната.
Да, тя знаела какво иска, но не намирала с кого да го осъществи, та аз, дали не бих искала… Той, разбира се, го правел само защото я обичал и искал да бъде щастлива. Изобщо, ама изобщо (тук изви глас във фалцет) не го интересувало какво сме щели да правим двете.
- Та ще си помислиш ли по въпроса?
- По кой въпрос да си помисля, не разбрах?
Губеше търпение от отказа ми да проявя разбиране и съчувствие към терзанията на приятелката му. Реши да смени тактиката.
- Знаеш ли… аз я разбирам… самият аз понякога се чувствам бисексуален…
- О!
Разказа ми потресаваща история за това как изпитвал нежни чувства към едно момче, докато е бил в казармата. Джаки Колинс щеше да се зарадва на подобен сюжет, ако беше жива, но аз отново се показах с каменно сърце, като лирическа героиня от поп-фолк балада.
- Знаеш ли… аз много уважавам жени като теб - призна ми той след като изцеди в чашата си и последната капка от бутилката.
- Какви жени? 
- Като теб.
- В смисъл студентки? - подсказах му окуражително.
- Не.
- Които живеят сами?
- Не, не…
- Брюнетки?
- Не, не, не…
- Пълнички?
Иво, както ме беше помолил да го наричам, вдигна безпомощно рамене и стана да си ходи. Изпратих го до входната врата и много любезно му пожелах “всичко най-хубаво” и “лека нощ”. Помолих го непременно да предаде много поздрави на приятелката си.
Върнах се в гостната и прибрах празните чаши. Направо ми стана жал. Беше доста привлекателно момче и вероятно ако не се бях влюбила в Лина и ако той не беше забелязал колко много ме уважава едва в последните дни, щеше да ми е приятно да си пофлиртувам с него.
Впоследствие още поне двама, или трима мъже на различни купони, в заведения и т.н. изразиха безкрайното уважение, което изпитват към Лина и мен. И от всичко, което казваха ставаше ясно, че когато гледат по XXL две жени… ъъъ… в акт на задушевно общуване, така пламенно и всеотдайно ги уважават, че после едва успяват да се доберат до леглото изнемощели от уважение.

30.07.1994
събота

Лина вече идва у нас през ден. Прекарваме много време заедно, но не прекрачваме границата на целувките. Веднъж я поканих да остане да спи при мен, тъй като беше станало късно, но тя отказа. Стори ми се дори, че и стана неудобно. Желая я до обсебване, по цял ден си мисля за нея, но все още се боя да не я отблъсна ако настоявам за неща, за които тя не е готова. Виждам, че тя също не бърза. Предполагам, че за всичко си има време и се надявам да разпозная момента, когато настъпи. Ако настъпи…

Лени, единствената приятелка на Николинка, (Лина предпочита да общува с мъже, смята ги за по-искрени и лоялни), я поканила да и гостува за един уикенд в семейната си къща, в едно пловдивско село. Лина не се посвенила да и устрои малка сценка. Тъкмо се уточнявали за първите събота и неделя на август (в началото бившата ми възторжено приела, само дето не заподскачала и не запляскала с ръце), когато внезапно се плеснала по челото и с много посърнал вид обявила, че се била сетила за обещанието, което дала на една приятелка (т.е. на моя милост) да прекарат уикенда заедно. На Лени не и оставало нищо друго, освен вежливо да и предложи да вземе и приятелката си. Лина сметнала, че е рано да сложи край на малката драма, затова рекла, че в никакъв случай не може да направи подобно нещо, че било безкрайно неудобно и т.н. и т.н. Оставила се известно време да я придумват и накрая великодушно приела да гостува с приятелката си. 
Смях се от сърце, докато ми разиграваше диалога, но въпреки това се почувствах малко като в небрано лозе. Е, само малко. Бях готова да изкарам три денонощия в лекции по морфосинтаксис, ако това е цената, която трябва да заплатя, за да бъда после два часа с Лина. Камо ли да причиня неудобство на някаква си непозната.
Лени и мъжът и, Наско, дойдоха в “Младост” да ни вземат с колата си в късния петъчен следобед. В началото пътуването протичаше в неловко мълчание, разчупвано от време на време от задължителните забележки за времето, които постепенно преминаха в още-по-задължителния разговор за беднотията и неуредиците в държавата. Малко по-късно Лина и Лени се впуснаха в безкраен разговор за общи познати и работа. (Лени е тон-режисьор в Хоризонт, или поне по онова време беше.) Ние с Наско мълчахме и привидно и двамата не съзнавахме присъствието на другия. А всъщност през цялото време си мислех дали не е редно да го заговоря и какво би следвало да кажа като начало на разговора.
Когато към осем часа влизахме в селото все още не бях успяла да измисля нищо подходящо. Или по-скоро го измислих точно на влизане в селото.
- Я! Това католическа катедрала ли е? - попитах. 
- Да, тукашните са католици. - отговори Лени. 
Бях впечатлена. Такова нещо не бях виждала от Милано насам, т.е. точно от четири години. Оказа се, че самият Наско, чиято всъщност беше къщата, е католик по традиция, но не практикуваш. Католик-агностик, както сам той се нарече. Почудих се дали тези понятия не се изключват, но не посмях да попитам, за да не си помисли някой, че нямам чувство за хумор. Къщата изглеждаше спретната и хубава. Стори ми се най-поддържаната сред тези, които успях да видя на улицата. Като влязохме вътре Лени веднага се завтече към кухнята да приготвя вечеря. Ние двете с Лина я последвахме и след малко се наредихме на масата да режем зеленчуци за салата. Малко по-късно от двора лъхна аромат на барбекю. Усмихнах се на Линка, но в отговор получих само мимика на погнуса. Тя не само, че не обича месо, но и смята за варварско яденето на животни. 
Вечерта прекарахме в задния двор на къщата. Там имаше дълга маса под дървен навес. В началото се чуваше само тракане на прибори, звукове от дъвчене, по някоя насилена шега и учтив смях. Но докато бирата се лееше и стомасите се пълнеха постепенно почнахме да се отпускаме. След вечеря се отворихме на вицове. Може би най-приятният начин, който е изобретило човечеството да говориш с часове без да казваш нищо. След полунощ разговорът затихна. Лени стана да прибира чиниите. Лина я последва. Аз останах да правя компания на Наско, или поне това беше извинението ми, за да продължа блаженото си разложение над масата.
Едва когато домакинята показа на мен и Лина стаята ни се събудих от бирената си полудрямка,. Бях се замислила още от София как двете ще спим в една стая (защото това се предполагаше), но по време на вечерята се бях отнесла твърде всеотдайно към барбекюто и бирата, за да се тревожа за предстоящата нощ. Леглата бяха ъглови и това правеше нещата една идея по-малко неловки. Все пак притесненията ми относно това как ще се съблека пред Лина и накъде ще гледам, докато тя се съблича се оказаха напразни. Тя отиде да си вземе душ и малко по-късно се върна увита в хавлиена кърпа. Влязох на свой ред в банята и когато после се прибрах Лина вече спеше обърната към стената. На другата вечер ми каза, че изобщо не е спяла.
Съботата премина в безкрайна разходка. Направихме си пикник на полянка и докато в ранния следобед лежах на тревата сред жуженето на насекомите и гледах облаците, се сетих за Андрю, но бързо пропъдих мисълта за него. Напоследък бях започнала пак да се чувствам виновна, или по-скоро отново осъзнавах вината си. 
Когато се върнахме в селото пожелах да видя катедралата. Още в Милано обичах да ходя в техните църкви. Харесваше ми строгия хлад и тишината на високите пространства. Вълнуваха ме богослуженията им.
Катедралата беше красива, но изглеждаше някак нелепо и напълно неочаквано с тържествения си блясък насред това схлупено и прашно селце. Влязохме вътре и се оказа, че от 6 часа ще има меса. Попитах домакините си дали имат нещо против да остана. Лина ме погледна изненадано, но каза, че и тя иска да остане с мен. До богослужението имаше двайсетина минути, така че седнах на нещо като малък зид в двора на катедралата, около половин метър висок и покрит с дъски, за да служи за пейка. Заоблачаваше се все по-плътно. Бели облаци, преливащи в сиво, но не в гъстото сиво на зимата, а в мек перлен цвят. Широки и тънки като покривка на легло. В пролуките между тях все още проблясваше синьото. Всички тези облачни оттенъци вместо да потулват безкрая сякаш го разкриваха още по-осезателно от равното синьо. Беше задухал вятър. По сводовете на катедралата видях нанизи от кукувичи гнезда. Сега обитателите им пърхаха с крила във въздушните течения и се спускаха ниско над земята. Лина кръстосваше напред-назад из двора. По-късно щях да науча, че това е бил един от миговете и за летене…
Малко преди шест влязохме в катедралата. Нямаше много хора. Линка не поиска да седнем напред. Предполагам, че за разлика от мен се е чувствала чужда на атмосферата вътре.
- В името на Отца и Сина и Светия дух.
- Амин. (хорово)
Опитвах се да различа думите на Confiteоr. После на Gloria. После на Credo. Никога досега не ги бях чувала на български. Докато слушах вярващите да рецитират своята част от диалога със свещеника ми се стори, че разбирам защо в Милано съм обичала да ходя на църква. Тогава си мислех, че е заради усещането за ред, което внасяше в мен месата. Богослужението и доктрините на църквата някак ме успокояваха. Правеха нещата простички и ясно разграничени. Внасяха ред в разхвърляните ми и многопосочни представи за света.
Но не беше само това. Сега ми се стори, че има и нещо по-дълбоко. Усещането за общение, за принадлежност, за посветеност. Имаше нещо езотерично в шепота на вярващите, в ритуалните движения на свещеника. Чувствах се мистично свързана с времето, с хилядите векове изминали преди мен. Виждах напластени във фигурата на свещеника жреца, който принася жертва пред статуята на Хермес Трисмегист, друида, който изрича заклинанията си, шамана, който разтваря ръце в ритуалния си танц. Всичко слято в едно. Спомени и сънища от общуването на човека с Бога, затворени в строгия ред на една католическа меса, в една съботна вечер в края на 20-ти век….
След края на службата помолих Лина да останем още малко в двора на катедралата. Усещах Господ в храма, но още по-силно го усещах навън, във вятъра и в разпиляното кръжене на лястовиците. Постепенно небето започна да розовее от залеза. Прелетя щъркел. Миришеше на обор, на село… Откъм улицата дочух звън на хлопатари и блеене на овце. Излязох от двора да видя прибиращите се от паша животни. Лина ме последва и ме прегърна до портата. Овчарят подканваше и насочваше стадото си с кратки, резки подвиквания. Усещането ми от църквата, че съм свързана с изминалото време, се засили. Със същите възгласи овчарите прибират стадата си от векове насам.
Тръгнахме към къщата на Наско и Лени. Вятърът вдигаше нависоко прахоляка от улицата. Дърветата от двете страни сипеха върху нас малки листенца и семена. Всичко беше движение. Сякаш светът се разсейваше във вихър от безкрайно малки частици.
До мен Линка се усмихваше на нещо си свое. Беше ми мирно. Сякаш съм на мястото си. Сякаш съм част от всичко. Чувствах се чиста.
Докато вечеряхме чух как върху навеса на двора затрополяват дъждовни капки. Линка стана рано, извини се, че е изморена и отиде в стаята ни. Аз останах на масата. Стараех се да поддържам някакъв разговор с домакините, но мисълта ми беше с Лина. Малко по-късно Наско отиде да гледа телевизия. Помогнах на Лени да внесем в кухнята мръсните съдове и се върнах на празната маса под навеса. Лени сякаш усети, че искам да остана сама и ме помоли шеговито за позволение да се оттегли.
Стоях до дървената маса и слушах гръмотевиците и плисъка на дъжда. Не бързах за никъде. Нямах нужда от нищо. Знаех, че във всеки един момент мога да стана и да отида при Лина и това ми стигаше. Бях чакала с месеци. Можех да почакам още малко. Внезапно проблесна светкавица. Ослепителна. Широка колкото нощния свят, и сякаш падна на метри от мен. Гръмотевицата се стовари върху навеса само след части от секундата. Сепнах се. Унесът ми се разсея. Прибрах се в къщата. Лина отново лежеше с лице към стената. Беше си съблякла ризата и бе останала по къса бяла блуза с презрамки. Знаех, че не спи, но за всеки случай се заслушах в дишането и. После седнах на леглото до нея и докоснах откритата кожа на кръста и. Тя трепна, но не се обърна. Поставих длан на хълбока и. Измина време. Минута, две, или повече. Най-сетне се размърда. Обърна се бавно по гръб. Гърдите и се раздвижиха под тънкия плат. Плъзнах длан по корема и и завъртях пръсти върху пъпа и. Усещах, че следи погледа ми. Станах от леглото и отидох да заключа. Дъждът блъскаше по прозореца…

20.10.1994
четвъртък

Тази есен е различна. Друг път посрещам септември помръкнала. Плаче ми се, когато още в късния следобед трябва да паля лампата. А покрай схлупеното над земята небе и безкрайните рехави дъждове се чувствам като затворница. Цялата безгранична свобода на лятото е затворена в няколко снимки, или в бурканче с пясък и мидени черупки. Стои си там, вцепенена и безсмислена, като пеперуда в хербарий. Есента и зимата се протягат пред мен докъдето ми стига погледът, черни влакови релси, и обещават ежедневие от монотонни и безрадостни повторения.
Но не и сега. Вечер се прибирам от лекции, шляпам в локвите, гуша се под чадъра, гледам дъжда в светлините на автомобилните фарове, но този пейзаж не ми принадлежи. Отвътре ми е светло. Виждам Лина. Лина до безкрайност. Лина в ноемврийските дъждове. Лина в дългите зимни вечери. И всичко е примамливо и лъскаво, като брошура за екскурзия до екзотичен остров. Подканва ме, предизвиква ме, шепне ми “Изживей ме… изживей ме…”
Спомням си колко потисната се чувствах само до преди няколко месеца, когато вечер се прибирах в празния си и тъмен дом със съзнанието, че никой не ме чака. И сега често ми се случва да го правя, но вече без да се измъчвам. Дори и да я няма Лина до мен, стига ми да знам, че я има някъде в този свят, че съществува, че прави нещо някъде в тази есенна вечер…

През август стана ясно, че са приели Цветето в Пловдив да учи химия. Радвах се за нея, но още повече се радвах за себе си. Надявах се, че сега, когато “детенце” няма да живее при мама, “мама” ще се замисли върху възможността да дойде да живее при мен. Николинка, както я наричах, когато изпитвах неудържимо желание да и лазя по нервите, се ядосваше, че щерка и се е захванала с тези “пусти точни науки” и не е кандидатствала журналистика, или славянска филология. Цветето пишеше наистина добре, както имах възможност да се убедя впоследствие. Лина все се оплакваше че дъщеря и по нищо не прилича на нея, но другото нещо, в което също успях да се убедя с времето, беше че колкото и Цвета да се стараеше да не прилича на майка си, когато заговореше, сякаш чувах Лина.
В края на октомври възлюбената ми реши да съчетае работата, възложена и от едно пловдивско списание с “инспекцията” (според собствения и израз) на новото обиталище на Цвета, и замина за два дена в Пловдив. Тъй като аз я запитах с необходимия драматизъм в гласа как ще преживея два дена без нея, тя ми обеща като се прибере в София от гарата да дойде направо у нас.
Спомням си че беше един мрачен и прогизнал петък. Още сутринта се обадих на гарата и се осведомих за всички възможни влакове от Пловдив. Не знам защо реших, че най-вероятно ще дойде с експреса, който пристигаше към осем вечерта. Избягах от упражненията по превод, за да се прибера по-рано, напазарувах, скалъпих набързо някаква вечеря и зачаках Лина. Допусках, че е възможно влакът да закъснее с около половин час; давах на Линка към половин-един час, за да стигне до нас, в зависимост от това дали ще дойде с такси, или с градския транспорт, така че предполагах, че най-късно до девет и половина трябва да се появи. В девет и половина я нямаше. Нито в десет. Започнах да се притеснявам. Вероятно влакът закъсняваше. “Справки” на гарата не отговаряха. Всеки път, когато чувах асансьора да се движи изтичвах до входната врата и се ослушвах. Но Лина не идваше и не идваше. Като мина единайсет вече не ме свърташе вкъщи. Щеше ми се да изляза да я чакам пред блока, или направо да отида до гарата. Но ме спираше мисълта, че е възможно да се обади на Ани, примерно, за да и каже, че е отложила връщането си в София, или пък че се е наложило да се прибере у тях. А и при цялата паника, която ме беше обхванала, капката здрав разум, останала в мен ми говореше, че се държа налудничаво. Може би нещо я беше задържало в Пловдив. Или пък беше срещнала някой познат с кола и бе решила да се прибере с него. Кола! Ами ако е катастрофирала? Въображението ми побесняло пресъздаваше уголемени и цветни, като сцени от филм на ужасите, всички бедствия, които биха могли да и се случат. Да сляза отново да се обадя на справки? Или направо на Цвета - старша? Ами ако тя знаеше, че дъщеря и ще дойде при мен и си беше легнала спокойна? Какво право имах да и предавам страховете си? Пуснах “Хоризонт”. Ако влакът беше катастрофирал със сигурност щяха да го съобщят в новините в полунощ. Не съобщиха нищо. Оставих радиото включено. Може би в следващите емисии щяха да кажат нещо. Навън отново валеше и този път дъждът ми влизаше под кожата. Въпреки включеното радио тишината ми се струваше непоносима. Дори звукът на радиото и дъждът сякаш само усилваха тишината. Музиката ехтеше някак неестествено. Реших да си легна и да опитам да спя. Така ли иначе нищо не можех да направя. Рано сутринта щях да се обадя на Цвета. Все някога трябваше да научи, ако се беше случило нещо. Легнах си, но заспах едва призори. Спомням си, че вече беше започнало “По първи петли”. Спала съм не повече от два-три часа. Събудих се в седем и двайсет зъзнеща от студ и с усещането, че нещо се е случило. Сетих се. Можех ли вече да се обадя на Цвета? Не знаех в колко става. Изчаках до осем. Слязох долу и се обадих. Свободен сигнал. Два… три… четири… пет… шест пъти. Никой не отговаряше. Значи беше истина. Нещо се беше случило. Къде можеше да бъде Цвета в осем сутринта? В полицията? Във… не исках и да си го помислям. Качих се горе само за да си взема пари, и както бях по шлифер, облечен направо върху нощницата, взех едно такси и отидох до Орлов мост. Не знам какво очаквах. Вероятно съседите знаеха нещо. А може би Цвета просто не беше чула телефона…
Отвори ми Лина. Рошава, по тениска и сънена. Стресна се като ме видя.
- Мария? Какво се е случило???
Почувствах се безкрайно неловко и глупаво. Идеше ми да кажа “А нищо, просто наминавам.”, или още по-добре “О! Извинявай! Сбъркала съм вратата. Бях канена на кафе у съседите отсреща.”
- Всъщност… аз дойдох да проверя какво се е случило.
- Линче, кой е?
- Никой, мамо, спи си. 
Лина ме хвана за ръка и бързо ме вкара в стаята си.
- Какво да провериш, не разбрах? И какво правиш тук в осем и двайсет сутринта, в събота?
- Да проверя какво се е случило. Мислех, че нещо ти се е случило. В осем звънях, но никой не се обади.
- Странно защо?! Спели сме! - каза Лина жлъчно. 
След това излезе за малко в коридора.
- Повреден е. Никакъв сигнал не дава.
- Затова ли не ми се обади?
- Не! Както виждаш сега откривам, че е повреден! И защо изобщо да ти се обаждам?
- Защо?! - губех търпение - Не каза ли, че ще дойдеш направо у нас от гарата?
- А ако не съм се прибрала с влака? А ако съм се прибрала късно? Трябва да ти се обадя, за да ти дам обяснение как, с кого и кога съм се прибрала ли?
- Не как и с кого!!! Само да ми кажеш, че си се прибрала и си жива и здрава!!!
- Линче, кой дойде?… А!
Цвета се отдръпна и затвори вратата без да ме поздрави. Но в момента не се замислих върху това.
- Ужасно се притесних за теб! 
- О! Значи трябва да се чувствам и виновна?
-Не казвам това.
- Тогава защо ми казваш, че си се притеснила?
Ревеше ми се. Не разбирах с какво съм заслужила такова отношение.
- Защото е истина. Каза, че ще дойдеш, а те нямаше. Пътуваш от друг град. Всичко може да се случи. Не е ли нормално да се уплаша?
- Не! Не ти ли хрумна и за миг, че може да съм решила да остана още малко? Или да не се прибирам с влака?
- Хрумна ми, но възможността нещо да ти се е случило ми изглеждаше много по-реална. Можеше просто да ми се обадиш, че си пристигнала.
- Знаеш ли, ако не се омъжих повторно, то е защото не искам да се чувствам длъжна да давам на никого обяснения. Нито искам някой да ме контролира. 
Обърнах се да си ходя. Нямах повече какво да и кажа.
- Къде тръгна сега?
- Отивам си.
- Чакай… - гласът и омекна - Всъщност снощи се опитах да ти се обадя, но към десет и половина, когато се прибрах, Ани я нямаше. По-късно ми беше неудобно да звъня, можех да събудя детето. Смятах да опитам отново днес.
- Добре… извинявай. - сълзите ми бяха в очите. 
- Не, няма за какво да ми се извиняваш… просто… и преди съм ти казвала… не искам никой да зависи от мен, нито аз да завися от някого.
- Добре, разбирам, но аз с нищо не ограничавам свободата ти, никакви правила не ти създавам…
- Ограничаваш я именно с тревогите си за мен.
- И какво да правя? Да се правя, че всичко е наред, когато съм полудяла от страх?
- Просто не си мисли подобни глупости, казвай си, че всичко е наред.
- Не е толкова просто. 
- Добре, тогава се тормози и ме карай да се чувствам виновна.
- Не съм искала да се чувстваш виновна!!!!
- “Ужасно се притесних за теб” означава “Чувствай се виновна”.
Не я разбирах. Сякаш говорехме на различни езици. И в следващите години често съм имала това чувство: че едни думи тръгват от моята уста, а други достигат до нея, сякаш се променят, или направо потъват в пространството между двете ни.
- Добре… няма значение… по-добре да тръгвам.
Лина ме прегърна на площадката пред входната врата.
- Не си тръгваш обидена, надявам се.
- Не, разбира се.
Но тонът ми изразяваше друго.
- И моля те, друг път се обаждай преди да дойдеш. По-добре да идваш, когато майка ми не си е вкъщи. Мисля, че вече… не изпитва голямо желание да те вижда.
Чувствах се така смазана и огорчена, че на момента не се замислих върху последните и думи. Не сметнах и за нужно да и напомням, че телефонът е повреден. Просто и кимнах и заслизах по стълбите.
Сега се питам дали отношенията ни не са се пропукали за първи път още тогава, преди дори да се съберем да живеем заедно…

     <<<<< Назад                                                                        Продължение >>>>>