14.07.2003
вторник

Днес видях Цвета. Седях си на една от масичките пред МакДоналдс на Славейков, капех се с радостно лилавия пълнеж на пая с боровинки, а погледът ми се шляеше подир минувачите. Почти бе отминала, когато традиционно червената и рокля закачи погледа ми. Червеното си беше нейният цвят. Характерът и беше червен. Червен и сладък като горска ягода. Червен и тръпчив като шипка. Понакуцваше малко, ама пак си беше на токове. Старото момиче никога няма да се промени. Тя е единственият човек, единственото нещо на света, което ме подвежда да употребявам думи като “никога”. Подвикнах и: “Хей, Цветенце!”. После по-силно: “Цветеее!”. Недочуваше. Но на третото цвете се обърна. Видя ме и очите и блеснаха като две сини вирчета.
- Ехе! Дъждовната фея на дъщеря ми!
- Бившата дъждовна фея на дъщеря ти. - поправих я.
- Не ми бъркай в раната. - каза и гласът и потрепери повече от обичайното.
- Бъркам в собствената си рана - отговорих и се усмихнах доколкото можах - Нали знаеш?
- Ей Богу, чукнах осемдесетте, не един мъж премина през живота ми, но никога не успях да разбера как се стига дотам да намразим човека, когото сме обичали.
Сепнах се при думата “намразвам”. Аз не изпитвам омраза към Лина. Всъщност… вече не изпитвам 
- Знам ли? - казах, като се постарах да прозвуча улегнало, но май не ми се отдаде с боровинковите петна по полата - Може би не успяваме да простим на човека, когото сме обичали за това, че не е бил човекът, когото сме обичали. А може би просто няма разлика.
Цветето ме погледна за миг с любопитство и после отмести погледа си. Не бях сигурна, че ме е разбрала. Всъщност аз самата не бях сигурна, че се разбирам. Може би за миг бях разбрала какво казвам, но в следващия миг вече ми се бе изплъзнало.

Мълчим. Цвета въздъхва и побутва настрани празната купичка от сладоледа си. Винаги съм и завиждала, че може да яде каквото си иска без да пълнее. А ние с Лина сме вечно на диета и вечно дебели. “Сме”… Измина половин година, а още не мога да се науча да говоря за нас двете в минало време.
- И каква стана тя? - подхваща отново Цветето - Мислех, че щерка ми си е намерила майстора. Мислех, че мога да си отида спокойна от този свят като знам, че има кой да я укротява… кой да се грижи за нея.
- Лина няма нужда от грижи. Тя е силен и независим дух като тебе. - измъчвам още една усмивка и се старая да звуча уверено, но знам, че не казвам истината докрай. 
Цвета е силната, за всеки има усмивка, за всичко има по една добра дума., прехвърли вече осемдесетте, а продължава да е вечно навсякъде, при всички, които имат нужда от нея. И на всичко се радва. Лина често е такава. Сияе цялата. Раздава светлината си. Усмивката и е заразителна.Видиш ли я да се усмихва сам не усещаш как ъгълчетата на устните ти трепват и след миг се оглеждаш в усмивката и като в огледало. Смехът й и той заразителен. Засмее ли се няма как да останеш сериозен. Сама си повтаря приказката за лудия, дето се смее и на пръст. Лина се ласкае от мисълта, че е луда. Нищо не я плаши повече от нормалността и рутината. Това е Лина, в която аз се влюбих. Много по-късно открих полюсното й лице. Абсолютният и непрогледен мрак. Но за това не обичам да си спомням.

09.05 1986
петък

Страхотна е! Никога не съм чувала толкова секси глас. Чудя се, на колко ли е години? Звучи почти като моя връстница, а за да работи в радио трябва да е най-малкото студентка. Сигурно е на двайсет и няколко. Дали и на външен вид е толкова готина, колкото готино звучи гласът и? Почнах вече да чакам предаването и. Всяка седмица. Жалко, че пуска повече джаз; някои парчета едва ги изтрайвам, докато свършат и тя пак почне да говори. Обаче трай бабо за хубост, казват. Не че целият джаз е кофти, де. Примерно Ела Фитцджералд ме кефи. Даже си записах “Джаз самба” и се скъсвам да пея със записа. Е, по-скоро крещя де.

07.10.1992
сряда

Снощи, докато си търсех нещо за слушане по радиото хванах Николина! Представи се в края на предаването като “Лина”, но без съмнения си беше тя. Нейният глас е неповторим; с нищо не може да бъде объркан.
Мислех, че никога вече няма да я чуя! Всъщност бях и забравила за нея. Някой ми каза, че напуснала Хоризонт около промените, докато съм била в Милано. Странно е, че гласът и още ме кара да фантазирам. Не би ли трябвало вече да съм достатъчно улегнала, за да не се паля от някакъв глас без лице. Действително е много динамична и сладкодумна, но в Италия чух какви ли не радиоводещи и вече не би следвало да се впечатлявам лесно. Все пак… би ми било интересно да я видя.

09.12. 1992
сряда

Сряда вечер е времето за Николина. Едва чакам да дойде срядата. Никога не поемам ангажименти за това време, отказвам и кина, и купони. Искам да съм си с Николина. Нищо че тя не знае. Включвам радиото точно в десет и когато след рекламите тръгне сигналът на предаването, мравки ми полазват в стомаха. Лина (както вече се представя) разказва джаза, сякаш разказва приказка. Другите водещи изреждат факти за музикантите и техните пиеси, а тя ти шепне тайни. Звучи някак лично, сякаш говори единствено и само на теб. Гласът и е метален и неспокоен; думите напират звънки и скокливи, сякаш най-интересното хей сега предстои и няма търпение да се пръкне на бял свят от лининото гърло. Постепенно тази музика, която доскоро ти се е струвала високомерна и снобска започва да ти става близка. Имена като Майлс Дейвис и Джон Колтрейн, Дизи Гилеспи и Чарли Паркър вече ти звучат свойски и ти дават усещането за един твой свят, в който се чувстваш по-сигурен и защитен. Лина разказва за любимите си музиканти като за магьосници, които покоряват призрачни и тайнствени светове. Гласът и те води през гори тилилейски от сумрачни звуци, през лъстиви напеви, през водопади от синкопи и дъждове от ритми. Или поне така ти се струва, когато си на 22 и се чувстваш заключен в самотното си съществуване.

17.07.2003
четвъртък

Андро дойде и тази вечер. Донесе две бутилки бира, един голям пакет чипс, бурканче течен шоколад за Софи, включи телевизора, изтегна се на дивана в гостната и започва да се тюхка за ситуацията в родината. Държи се така, сякаш незаменимостта му и нуждата ми от него са очевидни. Застанах на прага на гостната с ръце на кръста и проведох кратка схватка с изкушението да му напомня, че никой не го е канил. Яд ме е на самоувереността му и още повече на убеждението, че имам нужда от грижите му, но когато ми хрумна, че всъщност той има нужда да се грижи за мен, положението започна да ми изглежда по-приемливо. Преглътнах си киселите думи, оставих го да говори на премиера за баща му и за целокупната му династия и отидох да забъркам нещо за вечеря. Кога ли пък беше започнал да се интересува от политика и да следи редовно новините? Това няма нищо общо с представата ми за него, която все още ми е така свидна. Захванах да беля лук за миш-маш и се отдадох на спомени. Опитвах се да се сетя кога точно се надушихме с него.

В осми клас? В девети? Трябва да сме били нещо като нелепа илюстрация на онова рекламно лого… “Усещам, че сме от една порода”… май нещо такова беше. Наистина се усетихме. Всъщност не знам аз колко го бях усетила. Той мене със сигурност. Целокупната девическа популация на класа ни и една солидна част от девойките от другите класове бяха влюбени в него. Само аз не бях. Аз бях влюбена задочно в един глас и плюс това се чувствах прекалено зряла и надраснала връстниците си, за да се занимавам с някакви си недорасляци. Оставях недостойните и напълно лишени от възвишеност тийнейджърски вълнения за съученичките си и тичах вкъщи да слушам Николина. Мразех джаза, който тя пускаше, но разправях наляво и надясно, че слушам джаз. Вкъщи скришом танцувах “Boyz, Boyz, Boyz” на Сабрина, но пред връстниците си говорех с добре отработен нюанс на отегчение за Майлс Дейвис. 
И така аз бях единствената невлюбена в Андрей и това стана задължителната предпоставка той да започне да се мъкне навсякъде с мен. Сега разбирам, че единствено с мен се е чувствал в безопасност. Другите момичета бяха готови във всеки миг да го защитават. Мечтаеха си да го притискат до себе си, да го утешават и да го обсипват с целувки. Но само аз го слушах. С момчетата също не се разбираше. Бяха го изхвърлили от стадото си. Едва в 10-ти клас някой за първи път го нарече “педерасчето”, но още преди да бяха осъзнали нетрадиционната му сексуалност нещо в него ги притесняваше. Мислех си, че просто му завиждат за популярността му сред момичетата, но сега си давам сметка, че още тогава са усещали в него нещо, което им се е струвало нередно. Нещо, което е задействало стадния им инстинкт да прокудят различния. Като говоря за стаден инстинкт не го правя с ирония. Нито съдя. Давам си сметка, че това е природа, че е част от инстинкта ни за запазване на вида и за оцеляване. Колкото и да се изживяваме като духовни същества, степните вълци си живеят в нас и продължават да пресъздават не само тръпките на живеенето, но и самото живеене, такова, каквото го познават сетивата ни.
Андро не беше особено красив и това, че момичетата го обичаха отдавам по-скоро на майчински инстинкт отколкото на сексуален нагон, ако изобщо инстинктите ни могат да бъдат така категорично разграничени. Беше висок и много слаб, с малко болнав вид и огромни, будни очи. По онова време ми създаваше усещането за нещо крехко и нежно, което има нужда да бъде защитавано, въпреки че тогава едва ли съм съзнавала какво точно изпитвам и навярно не бих могла да го подредя в думи по този начин. Предполагам, че повечето момичета са го усещали така. До една го защитаваха и спореха ожесточено с момчетата, които ги взимаха на подбив заради него. Сигурно опростявам нещата, но си мисля, че Андро събуждаше първобитните инстинкти на всички ни: мъжкият инстинкт да пази стадото, като го прочиства от слабите, болните и различните и женският инстинкт да приласкава, да приютява, да закриля. И двата са еднакво важни за оцеляването.
И така, с Андро бяхме въплъщението на приказката за гърнето и похлупака, или ако щете за дупето и гащите. Той беше наистина различен. Ходехме заедно в парка с кучето му и се катерехме по дърветата, люлеехме се на детските люлки под неодобрителните погледи на загрижени баби. Излизахме извън София и си палехме огньове, докато не се намираше някой съвестен гражданин да ни изпъди и да ни загаси огъня. Понякога ме докосваше по рамото и казваше “Шшшшш… чуй…” 
- Какво да чуя? Нищо не чувам.
Но с времето се научих да чувам. Вятъра. И тревите. И птиците. И насекомите. Андро ме научи да ги слушам. 
Не знам кога започнах да му разказвам за Николина. С никого не бях споделяла за нея. На никого не бях разказвала фантастичните истории, които се раждаха в главата ми вечер преди да заспя. Ужасно ме беше срам. Струваше ми се детинско. Никак не се вписваше в представата, която имах за себе си като патила, препатила и омъдряла. Но същевременно имах нужда да разкажа някому тези истории. Имах нужда да говоря за Лина. Непрекъснато. да говоря за нея, просто да произнасям името и. Андро се оказа идеалната публика. В началото започнах плахо и някак нехайно. Готова във всеки миг да се разсмея с един нюанс на “Ама ти хвана ли се, бе?” Но Андро ме слушаше сериозно, без дори и намек за ирония. Гледаше някак встрани и това ми помагаше. Даваше ми усещането, че хем слуша, хем не слуша и затова мога да си говоря спокойно. Понякога ми се искаше да ме нахока, да ми се подиграе, да ме предизвика. Исках да споря с него, да споря със себе си, да си обясня, да разбера… Но той само слушаше. Толкова, колкото исках да му кажа. Без въпроси.

Докато бърках миш-маша на котлона внезапно изпитах неудържим прилив на нежност. За частица от секундата ми се прииска да захвърля дървената лъжица, да се завтека в хола, както съм с кухненската престилка, и да кажа на Андрей колко много го обичам. С най-чистата любов, на която съм способна. Усмихнах се на мисълта за това как би прозвучало едно такова признание на фона на новината за промените в кабинета, която долиташе от гостната, и продължих да си бъркам миш-маша. 

16.12.1992
сряда

Този път беше съвсем лесно. Разпознах веднага мелодията.

И това дължах на Андрей. Слушаше музика, която, като се изключат обичайните хард рок и метъл банди, рядко звучеше в стаите на момчетата в пубертетна възраст. Обичаше Бах, Перголези, Монтеверди. Захласваше се по композиторите на 20-ти век, особено по Гершуин и Бърнстейн. Беше луд по Андрю Ллойд Уебър. Често ходехме у тях, пускаше ми “Jesus Christ Superstar”, или “Котките” и започваше да ми разказва сюжета. Или по-скоро го играеше. Не след дълго и аз научих наизуст рок оперите и мюзиклите на Ллойд Уебър и започнах да се включвам в представленията му. Е, това, което излизаше от моята уста беше по-скоро нечленоразделно гъргорене, тъй като познанията ми по-английски се изчерпваха с “Май нейм ис” и “Ай лъв ю”, с леко ромско произношение. Андрю знаеше достатъчно английски, за да е в състояние да ми превежда текста, но мен такива незначителни подробности като текста не ме вълнуваха. Вълнуваше ме голямото сценично изкуство, което правехме с Андрю; сюблимното ни театрално майсторство. Преобличахме се, гримирахме се, вживявахме се, крещяхме, вилнеехме, припадахме, и двамата играехме всички роли едновременно. Аз обичах да бъда Мария Магдалена и се дразнех, когато той се опитваше да ми измъкне ролята и пееше любимата ми ария (“I Don’t Know How To Love Him”) Но това не се случваше често. Андро обичаше да играе Иисус, или по-скоро Йън Гилън в ролята на Иисус. Всъщност Андрю обичаше Йън Гилън. Никога не ми го каза в прав текст, но с времето подозрението ми, че Андрей е влюбен в Йън Гилън не по-малко, отколкото аз в Николина, се превръщаше в убеждение. Всъщност тогава не го наричах влюбване. Не бях поставила никакъв етикет на това, което ме караше да записвам всяко предаване на Лина и след това да го слушам отново и отново. Така че съпоставях това, което Андрю изпитваше към Йън Гилън с това, което аз изпитвах към Лина, без да го назовавам. А то беше повече от очевидно. Когато Андро захващаше да ми разказва за Йън Гилън цял се променяше. Ококорваше очи, сякаш искаше да обхване с поглед целия свят; като да търсеше думите си някъде във въздуха. Бузите му пламваха, а на устните му трепваше специалната “Йън Гилън” усмивка, както мислено си я наричах тогава - и дръзка, и свенлива едновременно. Стаята му беше облепена цялата с плакати и снимки на Гилън и Дийп Пърпъл. Най-интимното нещо, което ми беше споделял тогава: когато слуша Гилън да пее, особено в "Джизъс Крайст” изпитва нещо дълбоко и топло, някакво свиване в стомаха, граничещо с физическа болка.
Андрей никога не успя да ме запали по Гилън, Дийп Пърпъл и хард рока, но затова пък ми подари една от най-големите ми страсти в онези времена - мюзикъла. Записах си от него не само няколко от рок оперите на Ллойд Уебър (баща му свиреше пиано по заведенията в Стокхолм и му пращаше от там тонове касети. Сякаш се опитваше да компенсира с музика отсъствието си от живота на Андрю), но и “Коса”, “Уестсайдска история”, “Кандид”, “Моята прекрасна лейди”….
Така че ми беше наистина лесно…

Разпознах темата още от първите тактове - “My Favorite Things” - арията на Илайза от “Моята прекрасна лейди”. Само дето в този аранжимент звучи по съвсем различен начин. Странни пещерни пространства, тишина и усещане за ехо. Призрачни измерения… Но трябваше да чуя записа на предаването, за да доловя тези неща, защото в мига, когато познах мелодията, се втурнах към телефона. Очаквах този миг от месеци. Докато набирах номера изпитах страх. Знаех, че е невъзможно да ми отговори Лина, но въпреки това страхът, напълно нерационален, строеше ръбатите си градежи в стомаха ми, все по-осезаем с минаването на минутите, през които телефонът ми отговаряше с едно безкрайно заето; явно много хора знаеха отговора на загадката. Когато най-сетне даде свободно (сърцето ми блъскаше, сякаш се явявам на конкурс от ранга на Мис Вселена и е дошло време да се усмихна на камерата), ми отговори глас, който, естествено, не беше на Лина. 
Нужно ли е да казвам, че съм сред наградените? Но не това е черешката на тортата. За да си получа наградата ми дадоха адреса на радиото и вътрешен телефон. Уговорката е да потърся жената, с която говорих по телефона (каза ми името си), или самата Лина. Нужно ли е да казвам кого смятам да потърся?

21.12.1992
понеделник

Такъв ден не се забравя. Дори и от безпаметно същество като мен. Докато вървях към радиото, облечена в рокля, която избирах в продължение на около 12 часа (измежду общо трите си рокли и няколкото си съчетания от блузи, поли и панталони), без дори и да се замисля, че най-вероятно изобщо няма да ми се наложи да си съблека палтото, та да мога да блесна с роклята си, започнах да се замислям не е ли грешка решението ми да се запозная с Лина. Нямах дори и най-бегла представа как изглежда и и що за човек е и това ми даваше възможност да я създавам такава, каквато я исках. Сега се задаваше краят на фантазиите ми. Най-вероятно щях да видя някоя леличка на около 115 години, с отегчен вид и торбички под очите. Дори и да не беше такава, дори и да беше най-младата и красива на света, пак рискувах онази моя Николина, с която живеех от години, да се разпадне в съзнанието ми. “Вече знам каква алхимия е влюбването, каква рядка магия е. Защо търся края на една илюзия, която толкова отдавна ми помага да изтласквам самотата някъде в перифериите на съществуването ми?” Бях на косъм от решението да се обадя на жената от телефона. Но тогава нещо в мен помръкна. Трескавата радост, която изпитвах, откакто спечелих наградата се сви на кълбенце и потъна някъде в стомаха ми. Бях стигнала дотук и трябваше да видя нея. Пък след това - потоп. “Може би така е по-добре. Може би ще стъпя на земята и ще се огледам около себе си за нещо реално.”

Набрах номера, казах на един глас, който не беше лининият, че съм долу при портиера, и зачаках. Това, което след малко се понесе към мене не беше леличка, не беше на 115 години, нямаше торбички под очите и със сигурност нямаше отегчен вид. Толкова се бях вживяла в представата си за леличката, че първата мисъл, която ми мина през главата беше “Не е тя”. После “нещото” проговори и беше тя. През трите минути, които прекарахме в разговор се проявих като Наполеон, защото едновременно си мислех “Малеееееей, колко е хубава!”, надничах и в очите и се опитвах да определя цвета им, и също се опитвах да внимавам в мимиката си, да си глътна корема (нищо че бях с палто), да изглеждам спокойна и дори, доколкото ми е възможно, да и отговарям адекватно. Няколко минути по-късно се отдалечавах от сградата на радиото неспособна да укротя усмивката си и да си организирам мисловна дейност. “По-възрастна е, отколкото си мислех.” (Имах предвид представата си за Лина отпреди да започна да се подготвям за срещата си с нея.) “Звучи много младо и динамично и си мислех, че е моя връстница, а изглежда в късните си 30.” “Красива е!” “Всъщност не толкова, че е красива, просто цялата сияе.” “Всъщност сиянието сигурно идва от русата и коса, която някак осветява лицето и.” “Тя явно е изрусена, де…” “Е нищо, какво от това?” “А очите и? Зелени ли бяха, или пъстри? По-скоро пъстри.” “Сигурно на определена светлина изглеждат сини.” “А усмивката и…” “Усмивката и!!!”
Имах чувството, че нося нейната усмивка върху устните си. Сякаш ме е заразила с усмивка. Крачех по улиците с цялата си енергия. Знаех какво беше следващото нещо, което трябва да направя. “Ще си купя “Енциклопедия на джаза”, която видях на “Славейков”.” 

11.11.1987
сряда

Егати денят!!! Първо двойката по физика. Тогава си мислех, че това е кофти. После разбрах какво значи кофти. През голямото отидох с няколко от момичетата да пушим в един съседен двор. Андро каза, че ще остане да си напише домашното по геометрия. Когато се върнахме в кабинета него го нямаше. Започна часът, той не дойде. За какво да си пише домашното, ако е смятал да се чупи? Почнах да го мисля. Когато започна литература и той пак не се появи съвсем се шашнах. Чупих се от последния час и право у тях. В началото не искаше да ми отваря. Каза да си вървя. След като му изкрещях, че никъде няма да ходя и ще стоя на стълбите, докато ми отвори, той все пак отключи и остави вратата открехната без да се показва. Бутнах вратата и влязох в антрето. Видях Андрей да се прибира в стаята си и го последвах. Вътре беше полумрак. Седна на пода с кръстосани крака. Пресегнах се да запаля лампата, но той ми извика да оставя тъмно. Докато лампата светеше успях да видя сцепената устна и подутото, почти затворено око, така че ми стана ясно. Попитах къде е станало. Нали нямаше да излиза преди геометрията. Каза, че е ходил до кенефа. И там….
Разкрещях се. “Идиоти! Малоумни пубери! Да беше казал на някой даскал!” Андро мълчеше. Седнах до него. Стана ми мъчно. Посегнах да го прегърна, но той отскочи встрани като ужилен. Понякога край него се чувствам като гнусна хлебарка. Все се дърпа като искам нещо да го пипна, ама досега поне не ми беше отскачал на три метра. Каза да си отивам. Нали съм знаела вече каквото съм искала да зная. “За какво стоиш още тук?”
Защо по дяволите се държеше така?! Сякаш съм му враг. Не виждаше ли, че искам да му помогна?! Тръгнах си засегната.

                                                                                                                           Продължение >>>>>