корема, грабна си хавлията и изхвърча от стаята, като преди това ми изкрещя разярено:
-Да не си посмяла да кажеш на някого! Коремът не спря да ме боли и на следващия ден лекарят ме изпрати обратно в София. Всички учители ме
питаха какво е станало, и не им разказах, не само защото не знаех думите, с които да го разкажа.
Станах, за да си вървя. Благовест ме изпрати до трамвая.
- Не ме изпращай по-нататък - казах.
- Не бях ли нежен? Не направих ли всичко добре? - плахо ме попита той.
Ти - да! - отговорих му преди да се кача на трамвая.
Неочаквано лесно и бързо успяхме да се прехвърлим да учим медицина в София. Така поне нямаше да излагам живота си на опасност заради Мария.
За съжаление, трябваше да изпратя Ира сама за Душанбе. През изтеклия месец изкарах върху нея цялата си ярост и истеричност. Веднъж й се бях разкрещяла диво, като че тя беше виновна за събитията в Душанбе. Плачеше ми се, докато я гледах как се отдалечава към самолета. За първи път в живота си се разделях с приятел.
Мария се падна наша асистентка едва през последния семестър, в който изучавахме анатомия. Като видях името й в програмата - точно срещу нашата група, щях да умра. За секунди преживях пълен срив. Обзе ме ужасен срам и терзание. Този път тя може би нямаше да мълчи. Дочакала беше своя час.
Като ме видя сред студентите си, тя просто онемя. Не знаеше, че уча медицина и се стъписа. Но отново се
направи, че нищо не се е случило, за разлика от преди, този път й бях благодарна, но се чувствах толкова претоварена и смазана, че се присъединих към съседната група в залата. Тя веднага забеляза липсата ми и изведнъж чух гласа й зад себе си:
- Колежке, провеждам упражнението за всички мои студенти и като казвам Всички, това означава именно всички! - Поколебах се за секунда, в нейно присъствие никога не се държах нормално, така че тя добави много тихо: - Хайде, не правете това.
Върнах се при моята група, през почивката един колега попита:
- Откъде познаваш асистентката по анатомия?
- Изобщо не я познавам - отвърнах, но съмнението му си остана.
Тя беше забелязала, че липсвам, а ние бяхме двадесет и пет души. Излизаше, че или има феноменална памет за физиономии, или че ме познава отнякъде. Не каза друго, с което да подскаже, че за нея съм по-различна от останалите. А можеше да ме съсипе. Бях в ръцете и. Ако беше подхвърлила нещо, всички щяха да научат каква гадна, извратена лесбийка съм аз.
Там бяха приятелите ми, колегите ми - все хора, с които щях да прекарам живота си. Но Мария се задоволяваше само от време на време да ми хвърля дълги, замислени погледи или да ми задава небрежно някой въпрос от анатомията, за който е сигурна, че няма да мога да отговоря.
- Колежке. разкажете за „ганглион отикум" - и докато мънках несвързано, тя си отговаряше сама.
Умна сте, но сте много притеснителна. Кажете какво • има? - Винаги ме гледаше много втренчено и подканящо и продължаваше да пита настойчиво: - Кажете само ; има, не се притеснявайте.
Не, не се лъжех, на нея просто не й пукаше какво знам за „ганглион отикум", .,медула облонгата" или „фата...". Тя искаше да знае защо, за Бога, бях вървяла след нея толкова пъти и всичко останало, но го правеше толкова дръзко пред всички, че накрая дори цъкнах с |език и поклатих глава. Исках да й кажа, че така няма да стане.
Мария през цялото време се държеше, сякаш това е някаква обща тайна. За мен нямаше значение това дали ме харесва. Важното беше друго - най-после даде да разбера, че ме е
забелязала. Един ден пазех равновесие върху някакъв потрошен стол и зяпах разсеяно колегата, който правеше дисекция на труп. Мария не се виждаше наоколо, когато изведнъж се промъкна зад гърба ми и допря лицето си до моето. Дръпнах се уплашено и я погледнах. В нейния поглед се четеше явно предизвикателство: „Хайде да те видим сега". Тя си играеше с мен. Ясно й беше, че съм оплела конците. Докосването й ми беше много по-приятно от дългия безплоден секс, който бях правила с Благовест.
По време на упражнението в залата влезе един от професорите. Настана голяма суматоха и дисциплината почна да се затяга. Професорът се огледа от коя маса да започне, когато Мария му помаха да дойде на нашата. Тя изтика напред няколко свои студенти, които според нея знаеха най-много. Професорът намес-
ти бавно и важно очилата си, прокашля се и започна да задава въпроси. Колегите мълчаха и гледаха умно. Мария изглеждаше потресена. Събори на пода атласа, скалпела и пинсетите и се разтрепери. Вместо да ги остави там, докато бурята отмине, тя започна да се навежда и да ги вдига едно по едно. Докато вдигаше атласа, събаряше скалпела, докато събираше пинсетите буташе атласа. Настана тишина. Студентите се хилеха. Професорът я наблюдаваше с унищожителна ирония, а тя не спираше да прави опити да си прибере нещата от пода. Идеше ми да я хвана за ръцете и да я накарам да престане,
- Колежке, още доста трябва да поработите с тях! - строго каза професорът и продължи към другите групи.
- Ами, аз се старая, но... - измънка тя след него. Лоша работа. Само проблеми си имаше Мария с хората. включително и с мен.
Семестърът се изниза неусетно. Аз се чувствах смазана. Нервите ми бяха опънати до скъсване, сякаш бяха пробягали маратонско разстояние и на финала бяха рухнали. Повръщах по три пъти на ден и отслабнах с десет килограма. Причината не беше само Мария. Още от Душанбе имах проблеми.
Един ден някаква тъпа муха бръмчеше около ухото ми и ме изкарваше от равновесие. Издебнах я, когато кацна на прозореца и с все сила запратих по нея любимия стол на дядо ми. Прозорецът се разпадна на малки блестящи парченца, а мухата отлетя с весел бръм. Нещо с мен никак не беше наред.
След този инцидент семейният съвет се събра и реши да прекъсна следването си за една година, докато дойда отново на себе си.
За да не стоя сама вкъщи и да се депресирам, започнах работа като санитарка в педиатрията. Трябваше да чистя стълбите и две тоалетни. Един зъботехник, който също работеше като санитар, рецитираше свои стихове, в които се сравняваше с хлебарка в отходен канал.
На мен работата ми харесваше. от години в живота ми имаше само учебници и изпити. Сега най-после имах време да прочета всички книги, които винаги съм искала да прочета, да изгледам всички предавания по телевизията, дори най-глупавите, а и физическият труд ми се отразяваше добре.
Дори попаднах на автобиографията на Мартина Навратилова. За първи път някой представяше проблема като лична драма, а не като порнолитература с ексцен-тричен секс за хора без чувства и мозък, допадна ми чувството й за хумор. Тя не се взимаше насериозно, пък и какво друго ти остава, освен да се присмиваш на себе си и да се надяваш, че и другите се забавляват. Понякога си мислех, че на този свят само аз и Мартина Навратилова сме обратни.
Лошото на работата в педиатрията беше, че изведнъж се оказах извън собствената си среда. Разредих контактите си с приятели, а нови нямаше как да намеря. Това засили усещането ми за самота.
Една вечер по телефона ми се обади някакво непознато момче. Имаше приятен младежки глас и ме разпитваше за медицината, приятелите ми и прочие. Станах подозрителна.
- Познаваме ли се изобщо? - попитах.
- Разбира се. Запознахме се на морето.
- И кьде по-точно? - Не бях ходила на море от три години.
- В Несебър - отговори ми той.
- Никога не съм ходила на море в Несебър - казах. Уговорихме си среща.
Свечеряваше се, кафенето изглеждаше тъжно с малкото си посетители. Мъждукаше призрачна зелена лампа и всички изглеждаха болни от хепатит. Седнах на парапета отстрани и зачаках онова непознато момче. Толкова лесно се бях вързала и така се нуждаех от малко нежност и внимание, откъдето и да идваха.
Той обаче така и не дойде. Може би просто се бе пошегувал. За всеки случай чаках цял час.
Тръгнах си, когато вече бе съвсем тъмно и от уличните продавачи на книги си купих „Интимната история на Бийтълс".
- Джон Ленън бил педераст - каза продавачът. „Толкова по-добре", помислих си.
По едно време из педиатрията твърде често взеха да се шляят разни дебелаци, фрашкани с пари, и да ми говорят за секс. 
Онзи дебел човек бръмчеше наоколо с лъскавото си БМВ и ми разправяше сексуални истории за студентки и професори. Студентките правели всичко, за да се доберат до кариера. Защото били амбициозни. Това бе намек, че аз не съм! Не разбирах как по-точно мъжете си представят тези неща. Те мислят, че всяка жена е проститутка и й е все тая с кого ще легне, стига, то се знае, да е мъж. Отговорих му. че на мен наистина не ми е все едно. Той ме погледна изненадано:
- Да не би това да означава, че си лесбийка?
Това вече беше много - да ме питат дали съм лесбийка! Може и да бях, но нямах намерение да го споделям с всеки.
- Не знам какво означава да си лесбийка - отговорих вбесена. Той се нацупи от реакцията ми и важно заклати едрото си туловище по коридора, за да посрсщие дъщеря си, която беше болна от „лупус еритематодес". Щеше да се пръсне от радост, че е богат и дебел, но на мен все пак ми беше жал за него. Той наистина беше много грижовен и всеотдаен баща.
През лятото напуснах работата, за да отида на море, преди отново да се върна към следването си. Синьото море ми върна спомена за Мария Не знаех дали все още я харесвам. Трудно ми беше да определя, след като не я бях виждала цяла година, но може би ако я видех отново...
В началото на трети курс родителите ми заминаха на почивка в Самоков и аз останах сама вкъщи. Като разбраха това, изведнъж започнаха да прииждат тълпи от приятели, настроени за няколкодневен купон. Не подозирах, че съм имала толкова много приятели. Сякаш всички бяха водени от една едничка цел - да се напият. Аз също.
Скоро компанията започна да се надвиква. Видях и как нечии размазани очертания повърнаха на пода. Едва различавах предметите. Наистина се опитвах да забравя коя съм, да забравя Мария и да забравя хората, които бяха дошли на купона.
Някакъв много противен очилат тип си беше сложил ръката върху коляното ми и постоянно повтаряше „Няма лошо".
- Харесва ли ти музиката?
- Не - отговорих.
- Не харесваш „Ред хот чили пепърс"?
-Никак.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>