защото се оказа, че имам проблем с билета. Някакъв военен ми обясняваше с важен вид, че е безпредметно повече да го-борим, тъй като ме нямало в списъка на пътниците и не можело да пътувам. Ира беше минала проверката и може би вече ме чакаше в самолета. Усетих как косите ми побеляват от отчаяние и ужас. Стоях като препарирана срещу военния и само повтарях:
- Не може да ме няма! Не може да ме няма! - изрекох го поне петдесет пъти без да добавя нито един разумен довод.
- Махнете се, пречите на останалите - каза той и попипа пистолета си, но аз продължавах да стоя. Той заяви, че ще провери за последен път и тогава забеляза, че една буква от името ми е записана погрешно в компютъра.
- Минавай - каза военният, като ме побутна грубо и въобще не ми се извини. Най-после се качих на самолета. През илюминатора се виждаха няколко редици боядисани в зелено военни хеликоптери и танкове. Не хранех никакъв оптимизъм, че положението може някой ден да се подобри. Самолетът най-после се отлепи от пистата и аз се сетих, че така и не успях да стисна ръката на Етинген и да му кажа колко много му се възхищавам. Съжалих за това и все още съжалявам.
В Москва въздухът режеше като бръснач, прехвърчаха снежинки. Още щом слезе от самолета, Ира заяви, че й е лошо. Непрекъснато повръщаше и клатушкането на автобуса, с който изминахме осемдесетте километра от летище .Домодедово" до летище „Шереметиево", съвсем я довърши. Като тръгнахме към сградата, тя едва се влачеше, увиснала па рамото ми. Не можех да си обясня как един висок метър и осемдесет човек може да е толкова кекав.
Когато седнах в очакване на полета, от който ме деляха няколко часа, се намирах в чудесно разположение на духа. Бързо забравих целия преживян кошмар и не ме интересуваше какво предстои. От значение беше само
това, че аз се намирах тук, сега и дишах. Дори не забелязах как Ира ме остави сама, за да прекара часове в тоалетната. Преди полета тя се появи неузнаваемо бледа.
- Няма да издържа два часа и половина полет. Ще умра - каза тя с отпаднал глас.
Изтръпнах. Моите мисли отдавна вече бяха в София - най-прекрасния град, в който живееше най-прекрасната жена. Нямах търпение да се прибера и да й кажа, че я обичам.
- Аз заминавам - заявих твърдо. - Ти, ако искаш, остани и се оправяй, както можеш.
Знам, че бях много груба и лоша, но не издържах повече. Ира прекара целия полет в мълчание, долепила чело до илюминатора, болна и нещастна. По почти безкръвното й лице се стичаха дребни капчици пот. За разлика от нея, аз просто цъфтях. Изядох всичката храна, която ми поднесоха, включително и порцията на Ира.
- Да знаеш само колко губиш, като не искаш да опиташ това приказно шоколадово руло. Топи се в устата. Виж онази синя ивица долу, над която прелитаме в момента - мисля, че е река Дунав. Погледни онова опърпано русо хипи отпред с уокмена, гледа те от около час, май те харесва.
Не спирах да бърборя, но Ира в този момент май предпочиташе да гледа не някакво си шоколадово руло, река Дунав или пък русото хипи, а да види огромен праисторически динозавър с големи жълти зъби, който да изплюска всички пътници в самолета и най-вече мен.
Все пак пристигнахме в София живи.
София се къпеше в слънце. Хората сияеха. Този февруари се беше случил доста слънчев и всички ходеха по къси ръкави, слушаха „Технотроникс" и гънеха тела под звуците на ламбада. А аз все още си мислех, че на мода са Франк Синатра или „В армията" на „Стейтъс куо", .Демокрация" и „ламбада" бяха най-употребяваните думи. Сякаш се завръщаше хипидвижението. Но този път лозунгът не беше „Правете любов, а не война", лозунгът беше „Правете всичко".Купонът, който замислихме в Душанбе, така и не се състоя. Събрахме се у Ася, твърде умълчани и обезкуражени. Излизаше, че престоят ни в Душанбе е бил само едно глупаво, излишно приключение.
- В армията поне раздават хубави обувки - каза Митко с провесен нос.
- Дано не си го чул от същите осведомени хора, които ти бяха казали за басейна в общежитието - обади се Алек. - Аз лично няма да се върна в Душанбе.
- Аз още не знам. Не ми се ще много да се отказвам. Може положението там да се оправи. Има много време до края на ваканцията - колебливо изрече Ася.
- Аз пък ще се върна - заявих решително. - Каквото ще да става. Всички се вторачиха в мен.
- И за какъв дявол ти е да рискуваш живота си? - попита Митко. Ася отговори вместо мен:
- Ами тя е права. Не можем да зарежем всичко. Искам да стана лекар и вече имам един семестър зад гърба си. Може би и аз ще се върна.
Но моят довод да се реша да се върна в Душанбе беше друг. Исках да стана равна на Мария, за да не ме пренебрегне, когато реша да споделя чувствата си. Не можех обаче да си представя, че ще замина обратно, преди да я видя отново.
Нямах кой знае колко идеи как да срещна Мария. Сещах се само за един-единствен начин - да я причакам пред института, както правех преди. Глупаво, унизително, но нямаше как. Проверих на таблото кога ще изпитва студентите си и застанах пред института още в седем сутринта.
Никой вкъщи не полюбопитства защо излизам толкова рано. След всичко, което бях преживяла, ме бяха оставили да правя каквото си искам. Обясненията ми в любов засега се отлагаха за неопределено време. Смелостта ме напусна отново.
Сблъсках се с Мария на входа на института. Лицето й застина от изненада, като ме видя. Сигурно си мислеше, че всичко отдавна е свършило. Почти я предизвиках да реагира, но тя се въздържа и отмина само със смутена физиономия. След месец отново щях да се бърна в Душанбе и исках да бъда част от мислите и. Дори нямах нищо против да бъда по-лошата част.
Като приключи с изпита си, тя излезе от института в ново скъпо кожено палто. Изглеждаше елегантна и не устоях на изкушението да я последвам. Много глупаво, но можеше да не я видя повече. Щях да виждам високите планини на Душанбе, безоблачното синьо небе, разбитите улици, Етинген, но не и нея. Следвах я на няколко метра разстояние и винаги, когато тя се обръщаше ; дв ме погледне,, исках да я спра и да й кажа нещо, каквото и да е. Почти през цялото бреме си повтарях наум колко съжалявам. Мария можеше да се отърве от мен веднага, ако наистина го искаше, но не го направи. Изглежда се нуждаеше да бъде харесвана. Качи се в един трамвай, после във втори, но винаги ме изчакваше. Явно чувстваше, че трябва да избяга, но нещо я караше да не се старае твърде много. Дожаля ми за нея. Може би се бе сблъсквала с не малко омраза в живота си и се бе научила да не вярва на хората, особено на онези, които я харесват.
Увлечена в мислите си, не забелязах веднага, че тя вече не върви пред мен. Огледах се. Мария беше отворила вратата на някакво такси и ме гледаше. Чакаше да я забележа. Погледите ни се срещнаха. Стоях безпомощно срещу нея, като че се бях загубила завинаги. Бях облечена като някой, който е прекарал нощта па пейка в парка - с дънки, надупчени на няколко места, и протрито кожено яке. Изглеждах нелепо. Тя постоя още миг и влезе в таксито.
- Момиченце, помогни ми да пресека улицата!
Гласът на немощната старица ме извади от унеса. Докато пресичахме, тя ме попита в кой клас съм. Проумях действителността. Смятах себе си за зрял човек,
гордеех се как добре се справям с живота. Но в даден момент постъпвах по най-правилния начин, а в следващия се държах като тийнейджърка, а и изглеждах така. Често отказваха да ми продадат цигари, защото съм била малка. Гледах в захлас филмчета като „Розовата пантера Пинко" и „Том и Джери". Аз все още бях дете, което се блъска с колички в лунапарка, смее се на най-тъпите вицове и пръска луди пари за електронни игри. Какво наистина можеше да ми каже една истинска жена със своите грижи, отговорности и сметки? И какво можех да й кажа аз?Толкова обезсьрчена се чувствах, че с главоломна скорост се озовах в леглото на Благовест. Той отдавна ми отправяше намеци и покани да го посетя у тях и един ден приех. Не исках повече да бъда девствена, или поточно, не ми пукаше дали съм.
Още се виждам как решително крача към къщата му в елитен квартал на София, с мрачното чувство, че съм обречена. Той се беше подготвил старателно и с фантазия: маркови напитки, пържени картофи, пържоли и - представете си - свещи!
След като хапнахме и пийнахме, Благовест взе китарата и започна да свири стари шлагери, любими на мама и на татко. Връх на романтиката! Не исках ровмантика, а само да го направим и да се махна завинаги от живота му.
- Тук е доста топло - каза по едно време.
Това беше сигнал да свалим дрехите си. Дори не се
опитах да кажа нещо като: „Е, не е чак толкова топло".
Той даде всичко от себе си, за да бъде нежен и любящ, ю аз не присъствах. Това трябваше да бъде един от "' най-важните моменти в живота ми, пък аз си мислех за Алфред Хичкок. Точно за стария Хичкок и онзи негов филм „Птиците". Представях си как връхлитат онези лоши птички-убийци.
Когато всичко свърши, останах да лежа в леглото, да пуша някакъв смачкан фас и да мисля. Не бях почувствала нищо приятно. Душата ми беше пустиня. Не изпитах оргазъм. Само се питах: Дова ли било? За това ли говорят всички?"
- Между двама души всичко е позволено - поучаваше ме Благовест, - не трябва да има задръжки.
Проблемът съвсем не беше в задръжките, а в него самия. Не харесвах мъжкото тяло, нито миризмата на мъж. Предпочитах нещо по-гладко и релефно, по което можеш да плъзнеш ръка и пръстите ти да не се оплетат в косми. От друга страна, във фантазиите си никога не си бях представяла секс с жена. Макар че сигурно щеше да ми хареса, ако можех да видя Мария гола.
Настръхвах като си помислех, че сигурно щеше да се наложи да правя това още много пъти в живота си. Щях да обричам на нещастие и себе си, и човека до мен.
- Колко жени си имал досега? - попитах Благовест.
- Ами... не съм ги броил. Правил съм го и с проститутки... отдавна.
- Може би с тях ти е било най-добре.
- Плащаш, чукаш и бягаш.
- Трябва да е напълно достатъчно.
- Сексът без любов е по-истински. Няма друго - само секс.
- Може би чувствата го правят по-пълноценен.
- Не съм забелязал. Тогава го правиш заради чувствата си, а не заради секса.
- Какво правиш, когато около теб няма жена?
- Правя го сам. Ти също, нали?
-Ами...
Никога не го бях правила сама. Не го смятах за нещо мръсно, но ми се струваше, че за тази работа трябват двама души. В това виждах смисъла на секса - правиш го, за да не си сам. Не на последно място ме спираше и една история от първия ми и последен летен лагер на морето. Изгорях жестоко на плажа и лекарят ме прати обратно в стаята. Тогава бях в четвърти клас, а в стаята имаше и по-малки, и по-големи. Заварих едно момиче от осми клас да лежи завито с чаршаф. Беше затворила очи, а на лицето й беше застинала една доста глупава усмивка. По това време лагерът беше съвсем празен и тих, всички останали бяха на плажа. Стори ми се, че е будна, въпреки че не ме усети, когато влязох. Реших да я изненадам и рязко дръпнах чаршафа. Изненадах себе си. Тя лежеше гола, а пръстите на дясната й ръка бяха пъхнати между краката. Когато ги извади, видях, че по тях имаше нещо бяло и лепкаво. Тя ме ритна право в

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>