- Хайде, покрийте труповете и си тръгвайте! -един брадат асистент плесна нетърпеливо с ръце и Всички се разбързаха припряно.
Залата бързо започна да се опразва. Когато излизаха, студентите не изглеждаха така уверени. Отново се връщаха към своето всекидневие. Мария бе принудена също да ни пусне. Сините й очи ни гледаха лукаво, докато изричаше:
- Съжалявам, ако съм ви стреснала!
„Съжалявам, че може и да ви стресна" - трябваше да кажа още в началото.
Видях я как си тръгва, облечена в синя пола на бели точки, понесла в ръка кофичка кисело мляко. Беше внесла смут в душата ми и сега просто си отиваше.
Хората по улиците се разхождаха. смееха се, нервно свиреха с клаксони, дупчеха билети и си мислеха колко ще е ужасно, ако ги хване контролата да не би да си въобразяват, че ще живеят вечно? Човек подрежда живота си сякаш никога няма да умре.
„Когато е ял, човекът не е мислил, че ще мре" - думите на един от асистентите още звучаха в ушите ми. Той мърмореше недоволен, че трябва да отстрани толкова много сланина преди да стигне до органите. Още виждах онази жълта, тогава маса, която се цепеше с прашене.
„Опитайте нашите пици", „Опитайте нашите хамбургери". „Опитайте нашите сладоледи"... Отвсякъде те подмамват ухания и ярки надписи. А в какво се превръщат всички тези неща!
Когато се прибирах вкъщи, не можех да престана да мисля за Мария и за анатомията. Нещо необяснимо се случваше с мен. Аз несъмнено се променях. И тогава за първи път в живота си допуснах, че може би се влюбвам!
Това бе ужасна беда! Давах си сметка, че причините се кореняха още някъде в злощастното ми детство. Бяхме пет-шестгодишни, когато моята приятелка Катя ми разказа как се правят децата. Видя ми се толкова отблъсващо, че предпочетох веднага да го забравя, но все пак се наложи да си го припомня доста години по-късно, когато вече учех в гимназията. Избягах от училище и се прибрах по-рано. Беше събота и родителите ми си бяха у дома. Отключих вратата, метнах чантата си в коридора и тъкмо се канех да извикам: „Привет, ето ме и мен!", когато думите просто заседнаха в гърлото ми. Почувствах се така зле, както едно бреме, когато се бях хванала на бас, че мога да изям учебника по география. принудена бях да прекратя опита още в началото, докато, агонизирайки, се опитвах да погълна цветната корица.
Отстъпих безшумно назад и затворих вратата след себе си. Въобще не се усъмних, че родителите ми правеха на дивана именно „онова нещо", за което ми беше говорила Катя. Почувствах се омерзена и уплашена. Седнах на стълбите и заплаках толкова истински, колкото никога дотогава. Бях предадена от собствените си родители. Как можаха да ми причинят това?
А никога не отвориха и дума за секс пред мен. Не ми обясниха каквото и да било, явно убедени, че аз така или иначе ще го науча. Все от някого и все отнякъде. В училище мислеха по същия начин. Само веднъж една от учителките се зае да ни пообясни някои работи. Но бяха поверили задачата на петдесет и пет годишна жена пред пенсия, която се обличаше в кафяви, измачкани костюми, а комбинезонът й вечно висеше поне два пръста под полата. Говореше трудно, защото носеше чене. но все пак се постара да направи каквото може:
- Когато мъжът доближи жената и я целуне... Когато има любов... Една порядъчна жена не живее с мъж преди да се омъжи за него... - И като въздъхна тежко, тя се отплесна на тема морал без дори да се е докоснала до идеята за секса. Лекцията беше предназначена само за момичетата от класа и докато учителката се измъчваше с обяснения, принудена да се черви на стари години, през полуоткрехнатата брата надничаха накупчени момчетата от класа и се хилеха.
Всеки си казваше: „Те и без това ще научат". И никой не се досети, че като научаваш тези неща от улицата, ги научаваш с вулгарността и цинизма на улицата. Може онова, което видиш и чуеш завинаги да нарани душата ти. Много хора пеят и без да познават нотите, но винаги е по-добре да ги знаеш.
И така се получи, че първите ми представи за секса породиха у мен само отрицателни чувства. Учех в най-разюзданото училище на София. Голяма част от момчетата в класа бяха повтарачи, няколко години по-големи, страшно тъпи, но много силни - веднъж успяха за една нощ да изнесат целия инвентар на училището. Други бяха хашлаци и грубияни, иначе безобидни, а трета част бяха очилати, дебели, пъпчиви пубери. Повечето от момичетата идваха временно от пансиона за сираци и си изкарваха прехраната като проститутки. Заради тях край училището непрекъснато се навъртаха араби и питаха с гърлените си гласове:
- Иска дрога? Може секс? Ей там, зад ъгъла, много закъсал.
Едно-две момичета вече бяха правили по няколко аборта и сигурно нямаше да имат деца. Тъжно, когато това ти се случи още в седми клас.
Един от съучениците ми се казваше Симеон - кльощав, с необикновено дълги крайници, широки рамене и съвсем малка главичка, която се подаваше между тях като топка за тенис. Той отделяше много слюнка и устата му вечно беше омазана и покрита с бели корички. Когато говореше, Виждах как слюнката му се разтяга с плющящ звук между розовите венци. Той почти нямаше зъби. Това момче се разви полово първо от всички в класа. Хормонът го удари преди другите и докато ние още си играехме на стражари и апаши, той започна да носи в училище порносписания. Странно ми е и днес как си набавяше такава литература, след като по онова време тя беше абсолютно забранена. Той ни показваше разни цветни картинки и важно обясняваше:
- Това пенливото бяло нещо е сперма.
Често се промъкваше изневиделица зад момичетата и ги опипваше или обясняваше на другите момчета къде е най-добре да се натискат с нас. Така първите ми истини за секса направо ме отвратиха и аз най-сериозно се замислих дали да не стана монахиня. Но после реших, че Симеон не е единственият мъж. Някои от тях ми харесваха, особено онези, дето ги даваха по телевизията. Когато открих, че се влюбвам В Мария, това не ми се стори толкова ужасно. Иначе не разбирах какво е да си хомосексуален. Бях чувала, че има такива хора, които обичат собствения си пол. Тези хора бяха преследвани, подигравани, обиждани. В България дори не се говореше за тях и всички се държаха така, сякаш не съществуват. Затова смятах, че хомосексуалистите са древни изчезнали племена като инките и майте, например.
Веднъж, като дете, когато задавах всеки въпрос, изникнал в главата ми, попитах майка си, дали може да има любов между две жени. Тя се притесни и смънка нещо, в смисъл, че „може, но това съвсем не е работа".
За хомосексуализма знаех само, че е нещо, което води до неприятности. Никога не бях чувала, че Мартина Навратилова, Вирджиния Улф, Фреди Меркюри, Оскар Уайлд, Марсел Пруст, Бой Джордж и други прочути личности са били или са хомосексуалисти.
Беше ми все едно, че Мария е жена. Просто бях влюбена в някого, който има очи с цвят на море след буря, хипнотичен поглед, чаровна усмивка, преподава анатомия и вечно бърза за някъде. Виждах я почти всеки ден и я приемах като свое собствено откритие. Тя ми напомняше за една картина, на която се натъкнах съвсем случайно в една галерия, докато бродех апатично по мраморните коридори и белех фъстъци.
Картината изобразяваше мъгливо утро, обгръщащо стар замък, заобиколен от храсталак, хвърлящ загадъчни сенки. Бялото слънце едва се процеждаше през нюансите на сивото. Затихнал, сънен пейзаж, от който не можех да се откъсна. Чувствах утрото и даже вдишвах въздуха му. Мечтаех някоя сутрин да се събудя на това място в същото утро. Почти всяка седмица започнах да посещавам галерията и да съзерцавам с часове тази картина. Останалите картини просто подминавах. Дори не знаех дали са хубави, или не. Това утро за мен беше като храм - внасяше почти мъртво спокойствие в душата ми.
Пред Мария се чувствах по същия начин. Непрекъснато мислите ми се връщаха към нея. Изпитвах любопитство. Исках да науча всичко за нейния живот - приятелите й, детството й, какви книги чете, обича ли да гледа телевизия и дори какво вечеря. За първи път наистина исках да опозная някого. Стигаше ми дори да съм по-често някъде около нея.
Добре разбирах, че това противоречи на здравия разум, а все още ми беше останало достатъчно от него, за да схвана кога съм загазила. Ако само за миг допуснех, че съм хомосексуална, животът ми щеше да бъде разбит. Направих опит да се противопоставя на зараждащите се нежелателни чувства. Заставах пред огледалото, скръстила ръце и си казвах колкото се може по-саркастично:
- Какво наистина очакваш да получиш от една жена? Какво е в състояние да ти даде тя? Недостатъците и нямат чет, а освен това е вятърничава и самовлюбена. Не си проваляй живота така елементарно.
Но нищо не помагаше. Сякаш не съществуваше сила, която да ме спре.
Чрез Мария можех да се докосна до някои мъжки удоволствия. Така разбирах как една жена може да бъде оглеждана и преценявана от мъж. Харесвах я заради недостатъците й. Ако гледах на нея само като на друга жена, щях да я ненавиждам заради тях. Наблюдавах я внимателно от мига, в който влизаше в стаята, до мига, в който внезапно обличаше шлифера си и се изстрелваше навън върху високите си токчета.
Един ден, докато говореше задъхано и дори сливаше думите от бързане, погледът й най-после откри моя. Тя прикова сините си очи в моите и се втренчи немигащо без никакво смущение. Изтърпях хладнокръвно нажежения й като желязо поглед, който с всяка секунда ставаше все по-интензивен и почти болезнено син. Взирахме се една в друга около половин минута. Търсех в погледа й някакъв въпрос, почуда или досада, но очите й бяха непроницаеми. Не успях да отгатна мислите й. Надявах се, че и тя не е отгатнала моите. Престанах да я гледам едва когато някакъв колега ме помоли за химикалка. В този неин поглед не долових никакви настроения или чувства. Скрила ги беше толкова дълбоко в себе си, че утрои любопитството ми. Сигурно точно това ме привличаше в нея. Някаква магическа тайнственост и предчувствие за прииждаща опасност. Непознатата тръпка от риска да имаш такава странна тайна. Кой би могъл да го разбере? Не можех да го споделя с родителите си или приятелите, а психоаналитиците още не бяха на мода. Нямаше кой да ме разколебае или насърчи. Това бяха непознатите мощни вибрации на бушуващия в кръвта адреналин. В живота ми най-после имаше някаква интрига и приключение.
Какво щеше да се случи, ако Мария беше мъж? Изпълнила своя дълг да обичам мъж, щях сьвсем спокойно и охотно да разказвам на всички колко съм влюбена, а те щяха да си въобразяват, че ме разбират много добре и щяха да ме обсипват със съвети. „О, тя е влюбена! Хайде сега дружно да й помогнем!"
Сигурно точно това означава да бъдеш в унисон с идеята на света. Светът упорито издига в култ всяко противоречие! Необходимо е да бъдат събрани заедно плюсът и минусът, за да бъдат щастливи всички. Отговорът винаги е само един и това е удобният отговор. Уравненията са решени отдавна и кой си ти, че да променяш условията?По същото време между мен и курсовата ни ръководителка пламна също толкова необяснима ненавист. Изникна от нищото. Появи се като заек от цилиндъра на фокусник. Курсовата никак не приличаше на Мария. Всъщност тя беше много по-красива като жена, макар и с десет години по-възрастна. Поддържана и чудесно запазена. Обличаше се с вкус и стил. По облеклото й липсваха недостатъци, като откъснати копчета или измачкани яки. Нямаше случайни гънки или допуснато поради небрежност петно от кафе. Косата й беше педантично сресана винаги по един и същи начин. Точно премерените, плавни движения я правеха да изглежда флегматична. Нищо рязко и излишно. Придвижваше се като опитна танцьорка върху лед, винаги изрядна и спокойна. кафявите и очи с неподвижен поглед се втренчваха изпитателно в нас, хладни и гладки като острие. Излъчваше почти заплашително спокойствие.
Когато влизаше в стаята, за да преподава методично, съвестно и без пропуски своите масажи, винаги първо отваряше прозореца, за да излетят злите духове, може би.
Тя беше неомъжена и кариерата й като преподавател по масаж бе достигнала своя апогей. Тази жена ме угнетяваше. Животът й приличаше на прочетена книга.
Това, което правеше днес, щеше да го прави и утре и така чак до пенсия. Личеше си, че някога е била хубава и че е имала много обожатели, била е и по-умна от другите, но така и не е постигнала кой знае какво. Болката, че въпреки способностите си не е успяла, можеше направо да се прочете по лицето й. Сега тя се бе посветила да пречи всеотдайно на всеки умен и амбициозен човек, когото срещне. Останало й бе само удоволствието да спъва останалите и да кове интриги. Патологичното й недоверие към хората определено я предпазваше от големи нещастия, но затова пък я лишаваше от поне малко щастливи преживявания. Придирчива, суетна и не-добронамерена, тя ме набеляза като обект на омразата си. Стрелите й не бяха насочени само към мен, но аз бях единствената, над която тя не притежаваше никаква власт. След като окончателно реших, че ще кандидатствам медицина, аз започнах да прекарвам часовете по масаж в кротко очакване да свърши поредното упражнение.
- Ще вземеш ли участие днес? - присвила устни ме питаше курсовата. - Някои хора изнасят цялото упражнение, докато други...
Най-много се вбесяваше, че когато поискаше да направя нещо, аз го правех. Това й пречеше да се заяде, както копнееше да го стори и както го правеше с останалите. За мен масажът беше прекалено лесен. Изглежда и напомнях за нея самата навремето, но тъй като явно нямах намерение да допусна същите грешки, тя се запретна да направи всичко, за да ме провали. Това, обаче, много я затрудни.Сесията ни връхлетя ненадейно. Толкова бях обсебена от чувствата си към Мария, че съвсем забравих защо всъщност съм в института. Пък и първият изпит беше по анатомия, а аз не бях успяла да се подготвя. Ако Мария ме скъсаше, това щеше да представлява един не-поетичен, безславен край на най-силните ми чувства. Изпитваха тя и курсовата. Докато минаваха покрай нас, за да влязат в кабинета, курсовата ме изгледа тържествуващо: „Сега ще те видим!"
В изнервената до краен предел обстановка, паникьосаните ми колеги, затаили дъх над разтворените си учебници, се опитваха да поумнеят още мъничко, преди да Влязат на изпит. Чувствах странно спокойствие. Някакво пълно отсъствие на притеснения и грижи. Сякаш медитирах на високопланински хребет, където бистрият въздух те опива и притъпява сетивата ти.
Влязох почти последна. Мария вече показваше признаци на отегчение и умора, след като беше написала колосално количество тройки, бе скъсала няколко човека, а още няколко бе върнала с празни погледи и празни листове да си помислят още веднъж по въпросите. Погледнах картончето с моите въпроси и помръкнах като установих, че не съм чела нито един от тях.
- Може ли да говоря направо? - попитах.
- Помислете все пак малко - каза Мария.
Тя искаше да си допие кафето и да си дояде вафлата. Докато сядах на най-близката маса, курсовата не сваляше немигащия си поглед от мен.
- Имате ли деца? - полюбопитства Мария. Явно двете не се познаваха добре.
- Нямам - кисело отговори курсовата, - но сестра ми има. Децата са ужасни. Непрекъснато те гледат в ръцете и капризничат.
Мария кимна. нямаше желание да спори. Надрасках на листа няколко думи - просто каквото ми хрумна в момента. Мария ми махна с ръка, за да ме повика. Тя обикновено държеше разперен малкия си пръст и това допълнително я правеше да изглежда нервна. После придърпа моя лист към себе си и се зачете, довършвайки вафлата. накрая ме погледна малко развеселена и каза:
- Да, може и така.
Курсовата заинтригувана се опита да надникне, но Мария се извъртя небрежно на стола и придърпа листа към себе си. Беше облечена със същата зелена рокля, но този път се беше постарала да не липсва нито едно копче. През цялото време чувствах, че по някакъв начин съм и симпатична, а странното беше, че тя не бе разговаряла с мен по-продължително. После започна да коментира написаното от мен. А аз започнах да споря и да се защитавам. Отстоявах „знанията" си. Мария замълча в почуда и като преглътна веднъж-дваж каза:
- Ще ви кажа това, което казвам и на сина си. Ни-кога не се спори с шефове. Иначе сте права. Пиша ви петица. Моят син нямаше същия късмет по математика.
Докато ухилена щастливо си прибирах книжката, тя също ми се усмихваше. Чрез мен бе съумяла да прояви странното си чувство за хумор и сега се чувстваше доволна. курсовата имаше желание да се намеси: „Не забравяйте, че и аз съм тук. Някой да ме е питал?" Но Мария за пореден път прояви своята независимост и опозиция спрямо целия институт. Когато излизах, я чух да казва на следващата студентка:
- Вие не разбирате материала. Само зубрите - хокаше много ядосана. мисля, че не проявяваше обективност. Но нали заради това я харесвах толкова много?
Но вече не бях в състояние да я намразя и последната възможност да се върна в обществото на правоверните хетеросексуални отлетя надалече.Курсовата се добра до своето едва на последния изпит по масаж. Тя най-после доживя своя миг.
На изпита присъстваше и един около шестдесетгодишен доцент, неприятен посивял мъж с ниско кръвно. Той се славеше като голям женкар и щом зърнеше същество от женски пол, погледът му засияваше с открит мерак. В обществото това се приемаше като много мъжкарско и авторитетно. Този човек беше безхарактерен, циничен и лигав, но поне никой не би го нарекъл “педераст". Ама като го погледнеш и ти става ясно, че има и много по-ужасни съдби от тази да бъдеш педераст.
Изпитът приличаше на дуел между мен и курсовата. Тя задаваше въпрос след въпрос, твърдо решена да стигна до унижението да й се моля. Предварително решила да ме пусне, но не и преди да ме сломи, тя не можа да повярва на очите си, когато започнах да споря с нея и да твърдя, че всичко е точно така, както го казвам. Няколко пъти посегна да ми пише първо четворка, после я изтри и започна да пише тройка, а накрая ми каза:
- Може да имаш много знания, но не знаеш да мълчиш. Човек винаги трябва да се съмнява в себе си. И Мария В. ти го каза.
Е, можеше поне нея да не намесва!
- Значи искате да се съглася с вас, така ли? - Започвах да ставам нагла, а не исках да бъда. Но курсовата някак ме озлобяваше. Само като я погледнех и ставах отвратителна. - Тази година ще кандидатствам медицина! -обявих внезапно. Исках да й кажа, че няма какво да се разправяме, а излезе някакво нафукано, надменно изказване. Тя ме погледна с омраза и този път се реши. Докато ми пишеше двойката, каза:
- Лекар може и да станеш, но рехабилитатор никога няма да станеш!
Съмнявам се, че сама е съзнавала колко е права, по-права едва ли е била в живота си. Стана ми жал за нея. Изпитах симпатия, като си спомних собствения й разказ, как когато била самотна вечер, си препрочитала „Малкия принц". Човек, който в самотата си чете точно тази книга, все пак не може да е толкова лош. Докато излизах от стаята, исках да й се извиня и да й кажа, че съжалявам, но не успях да надвия себе си.
След като напуснах института, започнах в една галерия. Почти нищо не вършех и можех да отделям много бреме за размисли върху това какво всъщност ми се беше случило, защо точно на мен и как се бе стигнало до там. Никак не ми минаваше. Чувствах се объркана, защото постоянно мислех за една Жена, а не изпитвах вина. Не бях сигурна какво все пак би трябвало да изпитвам - дали срам. вина, страх или омраза към себе си, - затова просто се наслаждавах на неповторимото усещане, че обичам за първи път в живота си.
Почти херметически затворената сграда ме потискаше невероятно. Превърнах дните си сред чудовищата, родени от нечие въображение, а изкуственото осветление възпаляваше очите ми. Потискаха ме и хората, Които работеха в галерията. Мразех усмивките им, разговорите им и уюта на скапания им Живот. Колегите ми бяха различни по възраст, образование и интереси, но Когато открадвахме някой сладък миг от работното време, за да пием заедно кафе и да поговорим уж: за нещата от живота, общите теми неизменно се оказваха любов и секс. Най-вече секс.
Сядахме върху прашните канапета във фоайето на галерията, а отстрани, наредени като стражи, ни наблюдаваха няколко огромни обрисувани скулптури Те изглеждаха толкова страшни и натрапчиви, че ние постоянно, без да искаме, им хвърляхме по едно око, да не би внезапно да се нахвърлят върху нас с тежки каменни стъпки, разперили уродливите си ръце.
Обикновено разговорите за секса се подхващаха от един белокос дядка, който работеше като уредник. Той не бе в състояние нито за миг да спре да мисли или говори за секс. Набразденото му с дълбоки бръчки лице, къдравата му коса и лепкавият му поглед ми изглеждаха противни. Но другите жени винаги се отпускаха пред него и също започваха да говорят цинизми. Убиваха ме! Гледаш някоя толкова претенциозно издокарана жена, с едни такива префърцунени маниери - изобщо на пръв поглед истинска дама, а тя как можела да се изразява! Един хамалин не би могъл така просташкиш да обрисува интимния си живот!
Освен мен, в галерията работеха и много други момичета. Те си имаха приятели, които идваха да ги взимат в края на работното бреме или ги посещаваха през деня. Онзи старец настойчиво ги разпитваше как върви техният сексуален живот. Интересуваха го и най-банални подробности. Всъщност той винаги търсеше най-пошлото и вулгарното в живота на хората и всяка муха превръщаше в слон. Обичаше да разказва как е правил секс със съвсем млади момичета от художествената академия и се задълбочаваше с опиянение във всяка подробност - колкото по-долнопробна, толкова по-добре. Не проумявах какво са търсили при него тези момичета. Той беше стар, грозен и беден. Трябва да са били някакви страшно глупави същества.
Аз не се притеснявах от разговорите за секс, но не разбирах защо е нужно да влагам в тях най-просташките си и първобитни изрази и мисли. Не беше ли нещо лично да говориш за хората, които обичаш, и по какви причини трябваше на всяка цена да се стремя да изглеждам свободомислеща и лишена от задръжки в очите на тази съмнителна компания? Обикновено избягвах да се намесвам с някакво мнение, тъй като дори нямах приятел. Не го намирах за кой знае какъв недостатък, но другите се дразнеха от моето мълчание и все търсеха да предизвикат откровенията ми.
- На твоите години всеки ден въртях нова любов -заобяснява ми една колежка, докато осъдително ме фиксираше през дебелите лупи на очилата си.
- Всички говорят така - отвърнах й аз, - но ако си го правила тогава, защо не го правиш и сега? Та ти си само на тридесет и три!
Не че се заяждах, но тя беше твърде далеч от идеала. идеалът беше Мария. За Мария В. щях да го повярвам, но не и за нея.
Отдавна очаквах онзи дядка да каже нещо и за мен, но все пак той ми нанесе твърде неочакван удар под кръста, като ме попита с нахално любопитство:
- Харесваш ли жени?
От неговата уста тези думи прозвучаха наистина перверзно и вулгарно. Направо се вцепених. Нямах представа дали е задавал този въпрос и на други и защо Всъщност го зададе точно на мен. Може би защото съвсем не се разстройвах от обстоятелството, че нямам приятел. Идеше ми, ако имах тази възможност, да му доведа Мария В., да я поставя до него и да го попитам: , - Е, кого според теб бих избрала? Тя е жена, а ти си; мъж и аз би трябвало да харесвам мъже, но никога не бих предпочела теб пред нея.
Толкова се ядосах, че изиграх сцената поне сто пъти във въображението си може би щях да се огледам за някой подходящ принц, но за беда, когато открих, че обичам жена, започнах да изпитвам твърде смесени чувства към мъжете. Най-вече, те ме дразнеха. Не бях забелязвала това у себе си преди. Ужасно се страхувах някой да не заподозре, че при мен има нещо странно. Понякога ми се струваше, че хората са по-проницателни, отколкото изглеждат. Бога ми, страхотно внимавах да не гледам по-продължително към някоя жена или пък да не кажа нещо, което не бива.
Случката ме накара да обявя, че имам приятел, но той не идва в галерията, защото работи много далече и за доказателство съобщих, че заедно ще гледаме вечерта един филм, който току-що бяха пуснали по кината. Казваше се „Мисията" и всъщност нищо не ме подтикваше да го гледам. След като излъгах така нагло, даже не си направих труд да ида и да го гледам.
Една колежка на следващия ден веднага попита хубав ли е филмът и дали си заслужава тя и приятелят й също да го гледат.
- О, заслужава си! филмът е велик! - отговорих без колебание. - Такъв смях падна, че ме заболя коремът. Не помня такова забавление. - разбира се можех да бъда и по-умерена.
- За какво се разказва?
- О, ами разказва се... за една мисия. - Тези мои думи изглежда окончателно я убедиха, че филмът просто трябва да се види.
Определено постъпих като глупачка, защото колежката ми наистина отишла на кино с приятеля си, а на следващия ден ме гледаше доста странно и се държеше обидено, явно убедена, че съм се подиграла с нея. Не беше допуснала, че нещо съм откачила, само защото доста често се шегувах. Това може би беше поредната ми шега, но този път за нейна сметка.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>