Запалих цигара и неволно издухах дима към холандеца. Той се задави. Въпреки че беше в пълно неведение за какво си говорим, той се преструваше на внимателен и схватлив слушател. Извиних му се как да е.
- Винаги ли си така спокойна? - поиска да знае Мария.
- Никога не съм била спокойна - отговорих й аз.
Разговорът не протичаше гладко, нещо ни спъваше и пречеше да си изясним нещата. Отделяхме повече време, за да се изучаваме с погледи. Странно как красивите жени не умеят да се прощават с младостта си. По лицата им винаги е изписан един и същи кокетен въпрос: „Личи ли ми, че съм била красива?" Докато другите жени на години не будят толкова сьжаление. За тях нищо съществено не се е променило.
Двойката от съседната маса стана да си върви. Мъжът кавалерстваше вяло. Изглеждаха чужди един с друг, отчуждени и отегчени. Любо започна все по-често да се суети около нашата маса и да сменя пепелника след всеки фас. Похвали се, че съм му съседка и ме е почерпил с коняк. Дьржеше да се знае, най-вече второто. Инак хората как да разберат колко щедър и галантен е той. Мария се поусмихна и рече:
- Е, тук останахме само свои хора.
Каза го без ирония. В думите й звучаха близост и успокоение. Холандецът, който беше изпил колата си и безизразно беше вторачил поглед в пластмасовата чаша, свивайки устни от скука. Мария явно не ме смяташе за заплаха. Не бързаше да прави заключения. Имаше толкова много неща: аз, тя, ние... Начало ли беше тази среща, или край? Чувствах се помъдряла и надживяла всички влюбвания и разлюбвания. През тези години бях минала през обожание, смут, приятелстки чувства, омраза, яд и накрая една топла симпатия към Мария, която исках да остане завинаги. В дружелюбния й поглед се четеше същото. Нямаше го пронизващият син студ, който неведнъж ме бе карал да изтръпвам.
Бяхме настроени на една вълна. Изпитвахме благодарност, че страхът и неизвестността са отминали. На мен ми беше хубаво, докато бях влюбена в нея, а на нея й беше хубаво, докато споделяше личния си живот по телефона.
Все едно търсиш любимата си станция по радиото, минаваш през всички кресливи честоти и най-после -мек, галещ глас, който те кара да се отпуснеш и да не мислиш за нищо.
Много неща не успях да й кажа, но едва ли щях да говоря за тях, дори да бяхме сами на някой самотен остров. Любо, изнервен и нетърпелив, Все по-често сновеше край масите. Трябваше да тръгваме. Когато се изправихме, с изненада открих, че тя е висока Колкото мек и не е по-слаба. Винаги я бях смятала за дребна и крехка. През Всичките тези години бях влюбена в своята представа за нея. Тя беше една вълнуваща мечта, която променях, която ми се харесваше.
Мария се обърна кьм Любо и му направи комплимент за заведението. Неговата начеваща прозявка се превъплъти в огромна усмивка.
В бистрия, свеж въздух навън, тя ми изглеждаше полузадушена, а холандецът дишаше като с хриле.
За пореден път ремонтираха улицата ни и пред зейналите дупки светеха предупредителни лампи. Изпитвах желание да й кажа нещо съвсем просто, от което да разбере колко много съм я харесвала. Нещо, което да не звучи натруфено и нереално, а да прави чувствата ми разбираеми. Винаги съм обичала онази поезия, която прилича на обикновен разговор, а не те обърка със своята безцелна образност. Вместо подходящите думи, потърсих последно доказателство, че вече не съм анонимна и се намирам на светло, пред нея, от плът и кръв
- Сега запомни ли името ми?
- Обаждай се, Марина - отговори тя едва чуто.
- О, не. Вече ще знаеш с кого разговаряш. Едва ли ще ми вярваш както преди. Съжалявам...
- Тук ли живееш? - сепна се тя, като ме видя как се мъча да пъхна ключа в ключлката на външната врата. Нищо не виждах.
Тя ми махна неопределено за сбогом. Обзе ме усещането, че губя нещо, което никога не съм имала.
С тъга наблюдавах как Мария, следвана от своя холандец, се отдалечава предпазливо по разораната улица и как изчезва от живота ми, завивайки зад ъгъла. В главата ми се въртеше стих от стара песничка. Само едно изречение, безброй пъти:
„Това е краят
Това е краят, мой единствен приятелю..."
После прибрах ключа и реших да се поразходя. Свежият въздух проникна дълбоко в дробовете ми и ги изпълни с пречистваща болка. Сега можех да твърдя със сигурност, че ролите са се разменили. Тя щеше да чака да й позвъня. Нейното „обаждай се" звучеше като молба, Можех още сега да го направя, да я върна на нова среща или да поискам да се видим утре, да стигна докрай, но вече не бе необходимо. Тя щеше да се подчини -объркана и самотна.
Без да искам бутнах някакъв човек Той също се беше замислил за нещо, пъхнал ръце в тъмносин шлифер, разчорлен и необръснат. Погледна ме сякаш сега се събужда. Извиних се непохватно, той едва забележимо разтегна устни и отмина.
Къде всъщност отивах? По инерция вървях към кръчмата, в която се събирахме вечер с приятели. Те вероятно още седяха сбутани на масата в ъгъла, пушеха и обмисляха дали да не си купят по още една бира. Нямах настроение да понеса отегчените им погледи, затова свърнах кьм отсрещната градина и седнах на една от пейките. Не усещах студа.
На друга пейка седеше някакъв гипсиран наркоман, свит като зародиш, неподвижен и потрепващ сомнамбул

Приятелите му подхвърляха подигравки и го поливаха с бира, въпреки че и те бяха като него. Ето затова са приятелите - иначе кой друг ще се осмели да ти каже колко си отвратителен и омразен! Тази сцена събуди най-черните ми мисли. Внезапно ги пуснах на свобода. С годините все се опитвах да стана положителен човек, изтласквах лошите си мисли на дъното на душата и те се бяха наслоили там плътни и тежки. Злото се отприщи веднага и нахлу в главата ми. Никой не може да ми причини повече зло, отколкото мога да си причиня сама. ,Ако бъдеш истински свободен изглежда означава да станеш недосегаем за чуждото зло.
За какво всъщност живеем? Та животът свършва на осемнадесет години. Останалото е дълъг път на отхвърляне на илюзиите. На осемнадесет знаеш, че нищо не си направил, но животът тепърва започва. В залеза си знаеш, че нищо не си направил, но всичко вече е свършило. Тази вечер беше подходяща за край на живота ми. Каква ли щеше да е стреснатата физиономия на Мария, когато научи новината? Вече нямаше да й бъде безразлично. Щеше да се самообвинява, да й тежи. За нея аз вече не бях никой. Имах самоличност, бях й приятелка. Бях човекът, който я разбираше и когото разбираше тя. Ако сега й се обадех и й кажех, че искам да умра, тя би се опитала да ме спре.
Животът ми се видя нищожен и безсмислен. Едно непрестанно безрезултатно бъхтене в безкраен опит да построиш своя вавилонска кула. Поставяш основите и после хвърляш всичко, с което разполагаш, за да стигнеш по-близо до небето. Но нито времето е достатъчно, нито собствените ти сили. Невъзможно е кулата да бъде построена. Невъзможно е да бъде завършена и да придобие величественост, блясък и смисъл. Отчайващата преходност е навсякъде - в нас, извън нас.
Исках отново да срещна Слави. Той да се приближи с полюшваща се походка и да седне до мен на пейката. Мъртвите знаят вече всичко.
Станах и пресякох улицата, без да обръщам внимание на връхлитащите коли. Можех да си спестя всички терзания и никога вече да не се питам „Какво да направя?" Да потърся развитие на връзката си с Мария или да забравя. Можех да сложа край на въпросите. Но когато стигнеш до идеята за самоубийство, възниква въпросът „Как?". Не е толкова просто. Важното е по-малко да боли и да бъде по-кратко.
С тези мисли застанах пред някакъв магазин за бельо. Зелените пластмасови манекени без крака и ръце направо ме втрещиха. Неестествените им, сгърчени пози създаваха впечатление, че са живи. Осветлението падаше така, че бельото светеше в тъмното. „Как само се кълчат! При това по гащи!" - помислих си аз.
Можех да протегна юмрук, да счупя витрината и да прережа вените си... Но непременно щяха да ме спасят. Представих си как тълпата се стича от всички посоки, полицията пристига с вой на сирени и долита шепот на възбудени гласове: „За какво ли е тръгнала да краде бельо?"
Известно време не мислих за нищо, само чертаех с пръст по стъклото чертички и ченгелчета като знаци от дребна писменост. И както често се случва, решението дойде внезапно.

Бавно, много бавно посегнах към левия джоб на якето си и извадих малкото пакетче. Повъртях го известно време колебливо из ръцете си. „Дали все пак да го направя?" Започнах да го отварям полека с треперещи пръсти. Винаги носех пакетчето със себе си с мисълта, че някой ден може да ми потрябва. То постоянно ме изкушаваше да погълна съдържанието му и да се отдам на скритото в него блаженство. Този път щях да се възползвам.
Без повече да разсъждавам лапнах едно от шоколадовите бонбончета и пратих по дяволите всички диети и калории. Шоколадът ме сгря, докато се разливаше в мен - топъл, сладък и уханен. Най-после бях освободила мрачните си мисли и заслужавах награда. Завъртях се и се запътих към къщи, усетих как обиквам целия свят и всички тези хора, които се мотаеха по улиците и още не си бяха легнали. Може би щях да се опитам да започна живота си отначало, сякаш никога не съм срещала Мария. Най-вероятно щях да го направя.

*************************************************************

        <<<<< Назад                                                                                 Книги >>>>>