двете се понесоха из теснотията като волни нестинарки. Аз кротко продължих да пиянствам. Чувствах се уютно сама в сепарето и ми се струваше, че мога да ве-кувам така.
По едно време Таня се приближи към мен и тайнствено ми пошушна, че русият я попитал дали се интересувам от мъже, защото ме харесвал.
- Добър въпрос - казах аз. - Защо не?
Таня се отдалечи безмълвно. Мисля, че я изненадах, Може да е странно, но ние с Таня се ревнувахме.
Русият гей пристигна след известно време и малко неловко се настани на масата. Имаше вид на някой, който е сгазил лука. Не беше сигурен откъде да започне и затова просто се наведе и ме целуна. Той целуваше по-добре от всички мъже, които познавах. Беше и доста чистоплътен. Дори измачканият му анцуг ухаеше на одеколон. Не чух добре името му, но той ми каза, че ме харесва. Не знам, но човек има нужда да чуе нещо такова. Дори да изглежда безсмислено, единственият начин да кажеш на някого, че го харесваш, е наистина да му го кажеш.
Зазоряваше се, когато с Таня си тръгнахме доста пияни и впечатлени.
- Трябва пак да дойдем.
- Следващия път няма да е така хубаво - изрекох аз, докато обмислях възможността да се омъжа за хомосексуалист, ако с Ники не се получи нищо. Би било фантастично. Двамата ще бъдем неостаряващ откачен тандем.
От време на бреме се мяркаха окъснели двойки мъже и жени и на мен ми се струваше, че те нещо са сбъркали. Върнах се към онзи ден, когато за първи път излязох от дисекцоионната зала - сякаш другите хора се бяха заблудили и само аз знаех истината.
Толкова свободна се чувствах, че смело задигнах един евтин, тенекиен пепелник от някакво западнало заведение. Нямаше да се замисля, ако можех да открадна дори Мона Лиза. Не за друго, а заради усмивката й. Каква усмивка само има тази жена! Изобщо не ми е приятна.
Прибрах се вкъщи.по изгрев слънце и реших, че трябва някак да кажа на Мария колко я харесвам. Написах куп стихове, посветени на необятните й сини очи и почти веднага й ги пратих. Анонимно, то се знае.
Една вечер изпитвах такава дълбока самота, сякаш бях единствената форма на живот на дъното на океана, а над мен бе само черното заглъхнало пространство. Или, както се пее в една песен, нуждаех се от някого, но не от всеки.
Сама не разбрах как навъртях телефонния номер на Мария. Не го бях обмисляла предварително, нито някога съм имала намерение да разговарям с нея по телефона. От години се обаждах, само за да чуя гласа й, после затварях. Абе, глупости! Тази вечер тържествено приключих с това. Трябваше непременно да й кажа нещо, каквото и да е. Сега не мога да си спомня как точно започнах разговора. Не ще да е било нещо много смислено.
Казах, че един мой приятел е луд по нея и й е пратил свои стихове. Попитах дали ги е получила и какво мисли за тях, защото той иска да знае. Общо взето очаквах да ме наругае и да ми затвори телефона, но тя дори не направи пауза, за да размисли.
- Да - потвърди. - Получих тези стихотворения и ги прочетох.
- А харесаха ли ви? - говорех й на „Ви", Въпреки че това нямаше значение. Тя се хвана за един стих, който явно я беше жегнал:
„Все още ли не мога да порасна 
Отново чувствам се дете.
........................................
че ти си вещица прекрасна..."
- Не съм чак вещица - възмути се тя. - Напоследък наистина остарявам и някой ден може да заприличам на вещица, но все още не съм.
Звучеше много обидена. Съзнавах, че не ме бива да изливам чувствата си в поезия и стихотворенията ми бяха само нескопосан пиянски изблик, но не исках от нея да ги оценява като художествено произведение. Важно беше посланието, а то си беше пределно ясно. Всички мои отчаяни опити да й обясня какво точно е имал предвид моят приятел не успяха да я убедят, че той не е искал да я обиди.
Като се успокои малко, разговорът неочаквано потече като между стари приятели, които не са се виждали от години. Тя просто ме смая. Знаех, че живее сама и може би също се чувства самотна, но всичко, което благоволих да й кажа за себе си, беше, че съм нейна колежка. Че не съществуваше никакъв приятел, знаех само аз. Не добавих дори името си, не разкрих и истинската причина, поради която се обаждах - сякаш бях някоя дърта сводница. Ако на мен ми се обади някой и ми наговори подобни глупости, не бих споделила с него дори мислите си за футбола.
- Предай на твоя приятел, че не харесвам мъжете -заяви Мария и това бяха последните думи, които разменихме по адрес на въображаемия приятел.
- Тогава сигурно харесвате жените - рекох с надежда.
- Жените харесвам още по-малко - отвърна ми тя.
Така започна нашето телефонно приятелство. Тази първа вечер разговаряхме близо два часа. Добро начало за хора, които изобщо не се познават.
Исках да кажа на някого, че го харесвам - на някого, когото наистина харесвам. Отново се обадих на Мария. Тя вдигна телефона, още преди да е свършил първият сигнал.
- Здравейте – започнах колебливо, - беше ми много приятно да си поговоря с вас миналата седмица.
Боже мой, колко бях тъпа! Та тя да не беше в детската градина! Но винаги, когато исках да кажа нещо искрено, не успявах да намеря възвишени думи. Звучах наивно като в детско филмче, но тя веднага откликна.
- Здравейте, колежке. Как сте? сякаш се зарадва, че ме чува. Но за какво й беше нужно да провежда втори разговор с непозната?
- Ами, аз... скучно ми е и реших да се обадя. Нали няма нищо нередно? Ако сте против...
Почти се надявах тя да измисли някакво оправдание и да приключи разговора. Чувствах се неловко.
- О, не. Тъкмо изпратих холандеца и сега си почивам. Нали знаете как е след гости?
- Какъв холандец? - озадачих се аз.
- Имам един приятел, който дойде за десетина дни. Миналия път, когато се обадихте, той беше тук. Пиехме шампанско и гледахме телевизия.
- Миналия път е имало някой при Вас? Та ние говорихме поне два часа! Трябваше да ми кажете! - укорих я аз.
- Той вече ми беше омръзнал, но доста се озадачи, когато му казах за какво става дума.
- Досещам се - измърморих. - А вие не се ли озадачихте?
- Беше ми интересно да разговаряме. Радвам се, че се обадихте пак. - Гласът й звучеше спокойно. - Аз нямам много приятелки.
Разговорът определено потръгна. Тя започна да ми разказва за своя живот, за всичките си страхове и надежди и дори за Ники - разни сладки спомени от времето, когато бил малък.
- Той има ли си приятелка? - попитах.
- Има едно момиче, дъщеря на колежката, с която работя в една стая, но вероятно скоро ще се разделят.
- А той знае ли, че скоро ще се разделят, или само вие го знаете? - попитах саркастично.
- Той си въобразява, че е влюбен.
-А вие си въобразявате, че не е. - Понякога ставах много заядлива. Започнах като смахната да защитавам Ники и приятелката му. 
- Той явно я обича - казах.
- Но тя въобще не се интересува от него. Има си друг - настояваше Мария.
В главата ми изплува споменът как двамата се държаха за ръце и си гукаха нежно насред улицата. Мария нещо грешеше, както грешат всички родители. Те винаги последни научават новините.
- Ники ми разказва абсолютно всичко.
А дали той й беше разказал за мен? Когато говореше за приятелката на Ники, Мария ставаше много внимателна и не чак толкова откровена, колкото богато ми разказваше за бившия си мъж, например.
- Защо се разведохте? Ако не е тайна, естествено.
- Ами той не се прибираше със седмици, после идваше за някоя и друга вечер и ми забраняваше да питам къде е бил. Аз не можех да не питам. Как така! Ние имаме две деца. Той ме накара да родя второто. Иначе след Ники имах три аборта. Той ми каза, че ако пак направя аборт, може да не се прибирам повече вкъщи, а после ме заряза. Не съм обичала друг мъж.
Опитах се да я обнадеждя. Тоест продължавах да дрънкам врели-некипели:
- Може пък някой ден да се върне при вас. Мъжете в даден момент се укротяват.
- Мъжът ми в момента има приятелка на двадесет и три години. Аз съм на четиридесет и една. Просто трябва да продължа без него - Въздъхна тя. - Е, добре, ще би разкажа нещо. Преди години той катастрофира. Ние току-що се бяхме разделили. Обадиха ми се вкъщи посред нощ от болницата и ми казаха, че бил в много тежко състояние. Когато отидох, на вратата се сблъсках с тогавашната му приятелка. Казах му, че ще трябва да избере - или аз ще го посещавам, или тя. Той ми ,' каза: „Мария, ние сме живели толкова време заедно, имаме две деца и аз искам ти да ме посещаваш." Цели три месеца всеки ден ходех в болницата. Накрая той се оправи. Позакърпиха му физиономията и го изписаха. Покани ме в луксозен ресторант и ми каза само няколко думи: „Ако си си въобразявала, че ще се върна някога при теб-забрави и недей да храниш повече надежди. Благодаря ти за подкрепата през тези месеци, но аз се връщам при приятелката си."
- Не е постъпил добре - заключих умно. Всъщност бях потресена. Този човек не е ли разбрал какво съкровище притежава? Коя с могла да му изглежда по-достойна от Мария. Или пък имаше нещо, което тя е скрила от мен.
От време на време Мария ме разпитваше за моя живот. Имам ли приятел, колко пъти съм се влюбвала и тем подобни. Исках да й разкажа нещо що-годе интересно от собствения си живот, което наистина да си заслужава, защото през повечето време говореше тя. аз слушах. Исках да отговоря на доверието с доверие, но осъзнавах колко беден всъщност е животът ми. Затова й разказах за Душанбе и за Етинген. Тя прояви страхотен интерес. Не го намери за нещо банално.
- Наистина ли е бил толкова добър? - заинтригува се тя.
- Няма значение - отговорих. За мен тя беше най-добрата. Отказах се да правя повече опити да разказвам за себе си.
Разговорите с Мария продължаваха все така. Тя не ме питаше как се казвам и какво искам и може би в това се състоеше магията. Веднъж най-неочаквано ме провокира:
- Мислите ли, че съм красива?
- Не мога да си спомня - отвърнах объркана.
Мръсна лъжа! Разбира се, че я намирах за красива. Тя беше именно красива. Винаги се опитваше да изкопчи някакъв комплимент. Тя ми заобяснява:
- Струва ми се, че има моменти, в които изглеждам наистина добре, но повечето време не се чувствам така.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>