Сега бих искала да си спомням по добре онзи ден, с всичките му багри, нюанси и подробности, но ето, че не си го спомням. А като се замисля, това ще да е бил най-важният ден в живота ми. Всъщност, Вероятно е бил доста невзрачен и обикновен. Не съм очаквала да се случи нещо вълнуващо или да срещна някой интересен човек, Никакво тайнствено предчувствие не ме е обземало. Изглеждала съм както винаги и съм се чувствала както винаги. Нямало е никакви признаци, че скоро животът ми ще се преобърне с главата надолу.
Може иначе да е бил някой прекрасен ден и птичките да са пеели по-сладко, слънчевите лъчи да са били по-ярки от друг път и във въздуха да е трептяло нещо ново, като по бремето на Бил Хейли, но не си спомням. А точно от онзи ден, какъвто и да е бил той, започна всичко. Цялата тази объркана история започна именно тогава. Започна по най-прозаичния начин, който можете да си представите.

Днес ми се иска да бях рибар. Сутрин да плувам към изгреба, вечер да се нося по вълните на залеза. Денят ми да е пълен само с тишина и море. И в мен да има само тишина и море, мирис на водорасли и йод. В една дървена, проста лодка навътре в морето. Знам, че и това не е работа за жена, но ако можех, бих станала рибар.
Около тридесет човека от курса по рехабилитация вече цял час чакахме да се появи преподавателката по анатомия. Упражненията трябваше да започнат преди месец, но все нещо се случваше. Нещо непредвидено и ненадейно.
Тя беше асистентка в Медицинска академия и не пропускаше случай да си придаде важност. Дори не я бяхме виждали - съвършено загадъчна и неоткриваема.
Наистина исках да уча анатомия. Нямах търпение. Интересуваше ме човешкото тяло с неговите вътрешности и външности. Човешкото тяло като явление, като статуя, като магия, а не онова, което ние правим от него: смешен, затлъстял продукт на цивилизацията.
Рехабилитация започнах да уча случайно. Просто защото все нещо трябваше да правя. Когато вписвах в молбата си за кандидатстване името на специалността, дори не знаех какво означава. Името беше дълго и звучно и това ме убеди.
Когато разбраха, роднините се втурнаха да ме хвалят:
- Това е чудесна специалност за жена - рече авторитетно един мой чичо, по-доволен от откритието си, отколкото от мен.
- Защо? Да не би като съм жена да съм болна?
Тогава разбрах, че хората имат чудесни планове за мен и моето бъдеще. В своите представи те вече Виждаха как се развива животът ми, как неизменно тече като река в корито и никога не се отклонява от пътя си, за да не предизвиква паника. Може би дори виждаха какво ще правя, когато стана на осемдесет години. Само едно можеше да промени нещата: просто да не ги доживея, но това вече наистина не беше техен проблем.
Само месец след началото на семестъра осъзнах, че не съм попаднала в най-приказния си сън. .Материята беше скучна до отказ, а изключително дамският състав демонстрираше кошмарно женско безсилие - нацупени, апатични, на гримирани като за карнавал, проследяващи всеки мъж с обнадежден поглед. В курса ни имаше само три момчета, но и тримата олицетворяваха глупостта на силния пол. Преподавателите изглеждаха изтощени, обременени от домашни грижи, мудни и незаинтересовани. Те не бяха болни - те просто работеха тук. Огънят на живота се подклаждаше с клюки. Вече знаех всичко за всеки и постепенно се превръщах в част от отчайващата околна среда.
Откакто учех рехабилитация всичките ми мечти изглеждаха още по-неосъществими. Мечтаех да завърша медицина или микробиология и да работя с микроскоп.

Исках да разглеждам света под микроскоп, да го сглобявам и разглобявам по по-добър начин.
Веднъж само бях успяла да надникна в това тайнство от цветове, безграничност и вибрации. Онова късче тъкан приличаше на небето над Париж, нарисувано от Ван Гог. Толкова възвишеност само в няколко клетки.
Ето това исках да правя. Въобще не ме вълнуваха разните там масажи, лечебни физкултурни и прочие глупости. Тези предмети си бяха много хубави, ако цял живот си мечтал за тях, но не и ако репликацията на ДНК ти е далеч по-интересна.

Може би тъкмо анатомията можеше да предизвика известно оживление на замрелите ми надежди, но ето че не се получаваше. Знаех само, че жената, която трябва да ни преподава, е асистентка в Медицинска академия и явно нехаеше за някакви си смотани рехабилитатори. Не можех да я понасям още преди да съм видяла как преподава. Тя проваляше единствения предмет, който наистина исках да изучавам, а освен това си я представях стара, дебела, безвкусно облечена, с развалени зъби и гнил дъх. С други думи - въобразявах си, че някой, който работи в моргата, няма начин сам да не прилича на труп.
Жената, която този ден застана на вратата, беше млада и елегантна. Само това забелязах, защото тя не се задържа дълго. Каза, че имала работа и ще излезе за малко, а ние да продължим да я чакаме, защото щяла да се върне.
- И да не вземете да си тръгнете! - строго заръча тя. Гласът й беше мелодичен, макар да се долавяха и някои остри нотки. След това изчезна бързо и повече не се върна.
Не открих нищо характерно, по което да я запомня, а иначе съм изключителна физиономистка. Понякога срещам разни хора по улиците и после с дни си блъскам главата откъде ги познавам. Но нея изобщо не запомних. Някой подметна, че големият й син си е счупил крака и затова е толкова припряна. „тъжната" вест обаче съвсем не ме натъжи. Никак не обичах безотговорни хора.
На следващото упражнение пък ние си отмъстихме, като на свой ред избягахме. Беше идеален ден за безцелно скитане по улиците и дори въздухът светеше като слънце: последното слънце на октомври. Как да седиш унил и да дишаш въздуха в прашната стая, като и без друго си обречен да седиш там цяла година?
Когато вече се бяхме настанили в някакво кафене на открито, една от колежките спомена, че сме се разминали с преподавателката на вратата на института.
- Как я позна? - учудих се аз. Та тя ми се беше сторила без лице!

Все пак през следващата седмица проведохме дългоочакваното упражнение, Преподавателката се появи в зелена рокля от кадифе с едно липсващо копче. Е, нищо, можеше да бъде и по-лошо! Имахме да наваксваме цял месец и това я вдъхнови за безкраен, неудържим монолог.
В продължение на два часа не престана да изписва непознати латински думи, да бърше дъската с раздърпана гъба без да я мокри и после отново да пише Върху замазаното.
Специално за анатомията си бях купила голяма красива тетрадка и смятах да съм много прилежна, но се оказа невъзможно. Не смогвах да следя нишката на мисълта й, а положението се усложняваше допълнително от небрежно вмъкнатите мотиви от личния и живот.
Там някъде между второто и третото ребро се появи името й - казвала се Мария В., а покрай тазобедрената става научихме, че била разведена. Бицепсът я подтикна да си признае, че има двама големи сина. Това ме озадачи. Тя изглеждаше на не повече от тридесет години. Колко големи можеха да бъдат синовете й?
Тъй като Мария нито за миг не престана да трие, пише и ръкомаха, аз се отказах да си водя записки. Оставих химикалката, затворих тетрадката, скръстих ръце, облегнах се назад и се загледах в нея.
Първоначално - ей така, гледах я както една жена гледа друга: злобарски и с чувство за превъзходство. Веднага забелязах, че е пълна с недостатъци; движенията й бяха резки, (краката - не особено стройни, косата -като че току-що се събужда след кошмар. Освен всичко, изглеждаше дръпната и изобщо не схващаше, когато някой се пошегува.
Понякога си представях, че съм режисьор и трябва да забележа някакво движение или характерна особеност в даден човек, за да разбера характера му. Нали режисьорите ползват ръцете на хората, за които правят филм. Човекът говори нещо, а те дълго показват само ръцете му. Не е безсмислена идея. По-лесно е да възприемеш някого като цяло, отколкото да се задържиш на детайлите. Виждали ли сте учен, съсредоточен над микроскоп? Ако го погледнеш отдалече - нищо особено, но ако се вгледаш в лицето му, можеш да си умреш от смях. той се е привел над окуляра примижал и изкривил лице, отворил широко уста, за да види нещо, което в този момент никой друг не може да види. Ако се взреш в лицето, е съвсем различно, отколкото ако го гледаш целия.
Първо започнах да наблюдавам само долната й челюст. Почти не отваряше устата си, богато изговаряше думите, някои ги процеждаше. Усмивката й беше саркастична и въпросителна, но лицето й веднага се отваряше, сякаш засияваше. Може би защото зъбите й бяха много хубави - бели и здрави.
После се съсредоточих върху ушите й. Докато говореше, малката, семпла обица на ухото и потрепваше, а тя често я попипваше нервно, особено когато я дразнехме с глупави въпроси.
Накрая се загледах в очите на Мария. Меняха се. Когато се чувстваше силна и неуязвима, те бяха бистри и ярки, когато се стесняваше или трябваше да отговори на нечий въпрос, ставаха премрежени.
Синьо-зелените й очи с цвят на море след буря изкупваха всичко. Застинах като пред олтар. В тях сякаш имаше нещо божествено и недостъпно за разума. Наистина бях впечатлена. Погледът й просто ме прикова и хипнотизира.
В очите й трептеше някакво греховно очакване. Един свят грях или нещо подобно. Не можех да се откъсна от тях. Имах чувството, че доброволно потъвам в подвижни, бездънни синьо-зелени пясъци и това ми харесва.
В момента дори не мислех, че е жена. Не виждах какво лошо има да харесвам нечии очи. Аз се имах за естет, в края на краищата, и не можех да не отдам дължимото на нещо красиво. Пък и кого другиго можех да съзерцавам? Просто нямах избор.
Така се успокоявах: казвах си, че и една жена може да бъде интересна. Можех да харесвам и нещо, което не принадлежи на мъж. Може би защото не бях срещала още мъж, който да го притежава. Има толкова хора със сини очи, срещаш ги всеки ден, но нищо не те спира или трогва. Отминаваш ги с пълно безразличие.
Аз нямах своя тийнейджърски бунт срещу закостеня-лост на обществото. Дори не се бях опитвала да пуша, да пия и да правя секс в двора на запуснатия пансион пред училището, в което учех. Влизах подготвена в клас, никога не псувах, отнасях се учтиво към възрастните и им отстъпвах място в трамвая. Освен това, никога не се прибирах рано сутрин след шеметен купон. Винаги съвестно се обаждах на родителите си, за да знаят къде съм и с кого.
- Стараех се, но не е достатъчно. Трябва още да се потрудиш, за да стане наистина добре.
Никога не им беше достатъчно. Все нещо не достигаше, за да бъдат доволни. А аз не се стремях към съвършенство, исках да чуя само няколко добри думи, но така и не ги чух. Може би следващата стъпка беше да ми поникнат крилца и да се превърна в ангел. Но те щяха да ми кажат:
- Това все пак е нещо, но не е достатъчно. Виж какво стана със Слави!
Не разбирах защо постоянно ме плашеха със съседа Слави. Той се пропи и умря от цироза.
- Виж какво става с човек, който няма силен характер.
Обичах Слави. Той беше работил в Сибир и често ми разказваше как е пушил марихуана и се е напивал безпаметно в ледената, прозрачна като водка нощ. Знаех, че му е било хубаво. Но аз не пиех. Те бяха убедени, че ако не са грижовните им съвети и аз ще свърша зле. Откъсваха ме от всичко, което не води към хубав край. Така и не съм видяла някой, чийто край да е хубав.
- Не пропилявай Живота си пред телевизора!
- Не мисля, че го пропилявам.
- Когато остарееш, ще съжаляваш за тези години.
- Със сигурност, когато стана на осемдесет, ще съжалявам, че вече не съм на двадесет.
Имах само една мечта, която подхранвах в продължение на години, но така и не успях да осъществя: исках да избягам от къщи. Всички дребни неподчинения на моите съученици изглеждаха жалки пред смелостта, която е нужна, за да избягаш от къщи. А това е нещо, което наистина можеш един ден да разказваш на внуците си: „Нощта, в която вашата баба избяга от къщи."
Но моите родители бяха грижовни хора, осигуряваха ми 6сичко и знаех, че ако постъпя така, ще ги натъжа. Дори не бях яла бой. Ако това се беше случило поне веднъж, когато започнеха да ме питат: „Кажи сега, защо избяга?", щях да им отговоря:
- Заради онзи шамар преди десет години. Знаете ли колко ме заболя?
Но аз просто не можех да избягам без угризения на съвестта. Понякога исках да имам баща алкохолик и майка, която нехае за мен, за да изпитам удоволствие от своето бягство.
Така изглеждаше, че всичко е наред. А всъщност моят собствен живот още не се беше появил. Бях предено ангажирана да изпълнявам поръчки и доставки всякакви на посочените адреси, но това винаги бяха чужди адреси.
Мария ме плени и с още нещо. Тя правеше каквото си поиска. Не се съобразяваше с никого и разрушаваше сигурната система от правила в института за ужас на всички. Правеше на пух и прах всякакви кротки принципи и идеали. Тя закъсняваше или въобще не се появяваше на упражненията. Прекъсваше ги по средата и си тръгваше, защото имала далеч по-важна работа. За един час съумяваше да преподаде половината учебник, насрочваше упражнения в часове удобни единствено на нея и не се поколебаваше да ни повика в седем часа сутринта или вечерта. Останалите преподаватели постоянно я издирваха. Тя си позволяваше да преобръща всичко наопаки.
Веднъж ни върна някакви тестове, нашарени грозно с червен флумастер, а оценките отдолу бяха несръчно написани на английски.
- Ама какво е това? - осмели се да попита една колежка.
- Моят син постави оценките - гордо съобщи Мария.
Хич не й пукаше. Колегите ми се сконфузиха от това пълно незачитане, а пък на мен ми стана смешно - нейният син ме беше оценил за пет и половина. Много мило от негова страна! Никой не успя да й стане любимец. А имаше хора, за които това беше нещо като професия. Те смятаха себе си за красиви, умни, симпатични и общителни. Притежаваха вроден усет към подмазването и често преследваха преподавателите като някаква фикс-идея. Винаги се намираха близо до тях, задаваха въпроси, интересуваха се от всевъзможни подробности и изобщо ласкаеха ли ласкаеха. Винаги успявах да разпозная „любимците" още в самото начало и знаех, че не мога да се меря с тях. При Мария „фаворитите" просто увиснаха. С откритите си светли очи тя сякаш казваше: „Спазвай дистанция!"
С всеки отминал ден пренебрежението и дори презрението й към нас ставаше все по-очевидно и прозрачно. Винаги споменаваше нещо уж мимоходом, но всъщност го беше намислила по пътя.
- Ох, много трудно стигнах до този гаден институт! Или:
- Преподавателите ви имат нужда от психиатър.
Изискваше да се подготвяме по учебниците за медици, но не защото ни смяташе за не по-глупави, а защото вярваше, че така ще ни затрудни максимално.
Веднъж един колега уплашено я помоли да повтори думите си, след като тя беше изсипала на един дъх порой от латински изрази, само за да приключи по-скоро.
- Как? Нима не успяхте да го запомните? - попита с най-наивен тон. Искаше да ни покаже колко сме тъпи и ние се почувствахме точно такива. Повече никой не поиска от нея да повтори дори една думичка.
За нея бяхме някаква сива, безлична маса, която не заслужава да има за преподавател жена като нея. Един ден тя за пореден път влетя в стаята, раздвижвайки мъртвата атмосфера, в която ние си живеехме като анаероби и се оправда, че е закъсняла, защото провеждала изследвания. целият й вид показваше колко са важни изследванията и колко сме маловажни ние. Носеше няколко епруветки, в които се кандилкаше течност с цвят на блато. Постави ги на прозореца и гордо обяви, че това била суспензия от липозоми на мишки. Във всеки случай, не беше нещо, с което човек би полял спагетите си.
После Мария спусна райбера на вратата и запали цигара, при все че в института това беше абсолютно забранено. Дръпна два пъти и захвърли цигарата. Предполагам осъзна, че прекалява или просто я достраша.
Дотогава дори не се бях опитвала да пуша. Устоях във времената на лабилна тийнейджърска психика. На една бригада мои съученици настояваха да пробвам:
- Поне дръпни от цигарата ми!
Но аз решително отказвах, макар да знаех, че за пушача е важно и човекът срещу него да запуши. Това го отпуска и го кара да изпитва доверие.
Този път никой не ме караше, но още на следващия ден първата ми работа беше да си купя пакет цигари и да пропуша. Мария оказваше някакво необяснимо влияние върху мен. Добре съзнавах, че върша глупости, но не разбирах защо ги върша.
Едва ли ще забравя онази първа цигара. Имах проблеми дори със запалването й. След като упорито духах около петнадесет минути, най-после се усетих и дръпнах яко. Глътнах дима и го задържах в очакване на чудото. Очаквах неповторимото преживяване, заради което хората се превръщат в роби на този навик, презират здравето си и никога не се отказват.
В резултат прежълтях, позеленях и ми прилоша. Стори ми се, че белите ми дробове са заръфани здраво от хищници, но въпреки това продължих да пуша. Мария не можеше да греши. Ако тогава имах сегашния си стаж, щях на часа да схвана, че тя никога не е била пушачка и че само си е придавала вид на делова и оперена жена. Малко театър пред възторжена публика.
До този момент определено бях като затворена система. Никога не се бях влюбвала, не бях имала гадже и нехаех за никакви гаджета. Нямах също предизвикващи размисъл конфликти. Не бях преживяла нищо лошо, но и нищо хубаво не бях преживяла. Тихо съществувах. Единствената интрига в живота ми всъщност беше докъде мога да стигна по този начин. Мария първа разкова железния обръч около чувствата ми и им даде път, макар този път да бодеше към ада. Схващах разликата. Тя беше независима, правеше кариера, имаше деца и не беше посветила живота си на топлото ястие за вечеря. Тя живееше свой собствен живот, но олицетворяваше мечтите ми. Чувствах се добре, когато я виждах. Обнадеждена от присъствието й, разбирах, че светът не се свършва, когато проумееш, че не ставаш за конкурс
„Мис мокра фланелка", „Мис Вселена", „Мис Мъжка мечта" или пък „Мис Разхлопана тенджера". Очевидно имаше и жени, които няма нужда да се събличат по бански, за да докажат, че наистина са жени.
Не ми се случваше за първи път. И в училище понякога се зазяпвах по някои учителки, но никога - по мъжете учители. Жените ми се струваха много по-елегантни, интелигентни, мистични и с повече преживявания, които да пораждат любопитство. Мъжете изглеждат по-обясними и предсказуеми. Те просто казват какво желаят:
- Харесваш ми. Ще прекараме ли тази вечер заедно?
Или сядат усамотени в някой бар и пият, защото са нещастни. Те просто се отърсват от лошите си преживявания и се наслаждават на хубавите. Една жена подтиска всичко в себе си. Тя само се грижи светът да продължи да съществува: децата да се раждат и на мъжете да не им липсва нищо.
В моите очи Мария беше жената на бъдещето. Онова, което много жени просто не могат да си позволят - да си красива, да имаш кариера, деца, да бъдеш елегантна и опърничава. Нещо, което някой мъж трудно би могъл да бъде.
Един ден Мария ни извика в дисекционна зала на Медицинска академия. Посрещна ни в зелена престилка, която толкова и отиваше, сякаш бе последното върховно постижение на Версаче.
Студенти по медицина имаха упражнение. Някои стояха приведени съсредоточено над труповете, други се смееха иронично над нечия последна гримаса или те се опитваха да затворят устата на някой мъртвец. Цинизмът не е поезия, но помага да не полудееш.
Бях омагьосана от пропитата с тежък, сладникав дъх на формалин атмосфера, от студентите и асистентите с пинсети в ръка, дори обезобразените трупове излъчваха някакво собствено достойнство. Спомних си една картичка, която бях виждала преди години - „Урок по анатомия на доктор Труп". Гледах я с часове. Трупът приличаше на къс бял мрамор и всичките онези достолепни мъже, които го биха наобиколили...
В този ден и час разбрах какво точно искам от бъдещето си. Исках да стана част от всичко това. За Бога, исках го! Едва тогава проумях защо Мария В. ни подценяваше. Тя просто обитаваше съвсем различен свят. Обзе ме някакво почти религиозно чувство.
Въпреки че бях на осемнадесет години, често си представях, че съм мъртва. лежах в леглото и си представях, че току-що са ме убили, кръвта ми се стича по пода и аз умирам. Наоколо се тълпят мъдреци, клатят умислено дългите си бели бради и мърморят:
- Толкова млада, а вече мъртва!
Най-важни във фантазията ми обаче бяха хората, които ме обичаха и страдаха. Изведнъж осъзнах, че съвсем не искам да съм мъртва, но на Мария ще й бъде безразлично.
Тя изобщо не ни подготви, преди да влезем в залата. Явно се надяваше да психясаме. Държа ни на това място поне два часа и направи всичко, за да постигне припадък при поне един от нас. Но всички се съпротивлявахме като опълченци. Вероятно не можехме да си позволим да припаднем точно пред нея.

                                                                                                                           Продължение >>>>>