ДЕВЕТА ГЛАВА

Тереза започна да се облича, после се отказа. Беше още по халат и четеше сценария на "Малък дъжд", който Фил й беше донесъл преди известно време и сега беше разхвърлян по дивана. Керол каза, че се намира на 48-ма и "Медисон". Сигурно щеше да дойде след десетина минути. Тереза огледа стаята, после лицето си в огледалото и реши да пооправи.
Занесе няколко пепелника до мивката и ги изми, след това подреди сценария на масата. Чудеше се дали Керол ще е с новата чанта. Керол й се беше обадила предишната вечер от някакво място в Ню Джърси, където била с Аби и й каза, че намира чантата за много хубава, но твърде скъпа като подарък. Тереза се усмихна като се сети, че Керол й беше предложила да я върне. Поне й харесваше.
Входният звънец иззвъня три пъти.
Тереза погледна надолу по стълбите и видя, че Керол носеше нещо. Затича се надолу.
- Празен е. Подарък за теб - каза Керол, усмихвайки се.
Опакован куфар. Керол плъзна пръсти по дръжката и го даде на Тереза да го носи. Тереза го постави на дивана в стаята си и внимателно го разопакова. Куфарът беше от гладка, дебела, светло кафява кожа.
- Ужасно хубав е! - каза Тереза.
- Харесва ли ти? Не знам дали дори имаш нужда от куфар.
- Разбира се, че ми харесва.
Точно това беше куфар за нея, този и никой друг. Инициалите й бяха изписани със златни букви - Т.М.Б. Спомни си, че на Бъдни Вечер Керол я беше попитала за презимето й.
- Завърти комбинацията на шифъра и виж как изглежда отвътре.
Тереза го отвори.
- Харесва ми как мирише - каза тя.
- Заета ли си? Ако имаш работа, аз ще си тръгна.
- Не. Седни. Нищо особено не правя, просто чета една пиеса.
- Каква пиеса?
- Пиеса, за която ще правя декорите. - Изведнъж се досети, че не беше споменавала пред Керол за сценичния дизайн.
- Декори ли?
- Да. Аз се занимавам със сценичен дизайн. Взе палтото на Керол. Керол се усмихна озадачена.
- Защо по дяволите не ми каза? - попита тя тихо. - Още колко зайчета ще изскочат от шапката?
- Това ще ми бъде първата истинска работа. Не е пиеса от Бродуей. (ще я играят във Вилидж комедия). Все още нямам профсъюзно членство. Затова ще трябва да почакам докато започна работа на Бродуей.
Керол я разпита за членството, което за млади членове беше 1500 долара, а за по-възрастни 2000. Керол я попита дали е спестила цялата сума.
- Не. Имам само няколко стотачки. Ако почна работа обаче, мога да плащам с вноски.
Керол седеше на стола, на който Ричард обичаше да сяда и Тереза разбра по изражението на лицето й, че се беше издигнала в очите й и не можа да си отговори на въпроса, защо преди не й беше казала с какво всъщност се занимава и къде щеше да започне работа.
- Добре де - каза Керол, ако стигнеш до Бродуей, би ли взела назаем остатъка от парите от мен? Приеми го като бизнес-заем.
- Благодаря. Аз...
- Искам да го направя. На твоята възраст не трябва да се притесняваш с изплащане на такава сума.
- Благодаря. Така или иначе няма да стане до две години. Керол вдигна глава и изпусна дима от цигарата в тънка ивица.
- Никой не следи кой колко време работи като помощник сценичен художник, нали? Тереза се усмихна.
- Не. Разбира се, че не. Искаш ли нещо за пиене. Имам уиски.
- Чудесно. Искам една чашка, Тереза. - Керол се изправи и започна да оглежда кухненските рафтове, докато Тереза подготвяше двете чаши с уиски. - Добре ли готвиш?
- Да. Още по-добре, когато има за кого да готвя. Правя чудесни омлети. Обичаш ли омлети?
- Не - каза Керол с равен тон и Тереза се усмихна. - Защо не ми покажеш някои от твоите работи.
Тереза извади една папка от гардероба. Керол седна на дивана, разглеждайки всички внимателно, но по репликите и въпросите й, Тереза разбра, че ги намира твърде странни, за да могат да имат някакво приложение, а може би и не й допаднаха много. Керол каза, че най-много харесва нещата за "Петрушка" закачени по стената.
- Тези са същите - каза Тереза. - Същите като рисунките, но вече направени като модели.
- Може би проблемът е в рисунките тогава. Те са много положителни, но всъщност точно това ми харесва. - Керол вдигна чашката си от пода и се облегна назад на дивана. -Била съм права, нали?
- За какво?
- За теб.
Тереза не разбра какво точно имаше предвид. Керол й се усмихваше през димната завеса от цигарата и това я смущаваше.
- Значи си допускала, че може би грешиш.
- Не - каза Керол. - Колко плащаш за този апартамент?
- 50 месечно.
Керол цъкна с език. - Не ти остава много от заплатата, нали?
Тереза се наведе над папката и започна да я завързва.
- Не. Но скоро ще изкарвам повече. Нямам и намерение завинаги да остана тук.
- Разбира се, че нямаш. Ти ще пътуваш, точно така, както правиш в мислите си. Ще попаднеш в къща в Италия, в която ще се влюбиш. Или може би във Франция ще ти хареса. Или Калифорния, или Аризона.
Момичето се усмихна. Едва ли ще има парите, когато това се случи.
- Хората винаги ли се влюбват в неща, които не могат да притежават?
- Винаги - каза Керол, също усмихвайки се. Прокара пръсти през косата си. - Мисля, че все пак ще замина някъде.
- За колко време?
- Само за около месец или малко повече.
Тереза върна папката обратно в гардероба.
- Кога заминаваш?
- Веднага. Веднага щом уредя всичко. А всъщност няма и какво толкова да уреждам.
Тереза се обърна. Керол гасеше фаса в пепелника. За нея това нищо не значеше, помисли си Тереза, че няма да се виждат цял месец.
- Защо не заминеш с Аби?
Керол вдигна поглед към нея, после към тавана. - Ами, първо, мисля че тя е заета.
Тереза я гледаше втренчено. Беше се докоснала до нещо, като спомена Аби. Лицето на Керол обаче не издаваше нищо.
- Много си мила като ме допускаш до себе си толкова често - каза Керол. - Напоследък не обичам да се срещам с хората, които преди виждах често. Човек обикновено не е способен на това. Всичко трябва да се прави по двойки.
Колко крехка е всъщност, почувствува изведнъж Тереза, колко различна от деня, в който обядваха за първи път заедно. След това Керол се изправи, сякаш прочете мислите на Тереза. И Тереза долови полъха на увереност във високо вдигнатата й глава, в усмивката, която засия на лицето й когато бяха толкова близо една до друга, че ръцете им се докоснаха.
- Защо не правим нещо заедно тази вечер? - попита Тереза. - Ако искаш можеш да останеш. Аз ще довърша пиесата. Можем да прекараме заедно вечерта.
Керол не отговори. Гледаше саксиите върху един от рафтовете за книги.
- Какви са тези растения?
- Не знам.
- Не знаеш ли?
Всички бяха различни, имаше кактус с дебели листа, който не беше израсъл изобщо откакто го купи преди година, друго растение като миниатюрно палмово дърво и още едно, провиснало надолу зелено-червеникаво, подпряно на пръчица.
- Ами просто растения. Керол се обърна, усмихвайки се:
- Просто растения - повтори тя.
- Какво реши за тази вечер?
-Съгласна съм. Но сега ще тръгвам. Още е 3 часа. Ще ти се обадя към 6. - Керол пусна запалката в чантата си. Не беше чантата , която Тереза й беше подарила. - Днес следобед имам желание да разглеждам мебели.
- Мебели ли? По магазините?
- По магазините или пък в Парк-Бернет. Мебелите ми действат добре. - Керол посегна към палтото си на фотьойла и Тереза отново забеляза дългата линия, започваща от рамото й, минаваща през широкия кожен колан и продължаваща до крака й. Красива като музика и даже като цял балет. Тя беше красива и защо трябваше сега дните й да са толкова празни, помисли си Тереза, но тя беше създадена да живее сред хора, да броди из красиви градове, да обикаля по бреговете на сини води с широки хоризонти на фона на синьо небе.

- Чао, чао - каза Керол, и с едно движение облече палтото си и хвана Тереза през кръста. Всичко продължи само миг. Объркана от факта, че ръката на Керол обхващаше талията й, не можа дори да разбере дали това е облекчение, край, или пък начало. Точно в този момент входният звънец изпищя в ушите им като разбиване на медна стена. Керол се усмихна: -Кой е? - попита тя.
Тереза усети драскотината, която Керол беше оставила с нокътя на палеца си върху китката й, когато я пусна. - Вероятно Ричард. - Това можеше да бъде само Ричард, познаваше го по дългото позвъняване.
- Чудесно. Искам да се запозная с него. Тереза натисна гДртона, после чу подскачащите стъпки на Ричард по стълбите. Отвори вратата.
- Здравей - каза Ричард. - Реших...
- Ричард, това е г-жа Еърд - каза Тереза. - Ричард Семко.
- Приятно ми е - каза Керол. Ричард кимна, почти се поклони.
- На мен също - каза той с широко отворени сини очи.
Гледаха се втренчено, Ричард държейки квадратна кутия, сякаш се готвеше да й я поднесе, Керол права, без да направи жест да седне или да си тръгне. Ричард остави кутията на ръба на масата.
-Бях наблизо и реших да се отбия - каза той и зад обяснителния тон, Тереза долови подсъзнателното намекване, че има право на това и в същото време забеляза спонтанно неодобрение в погледа му. - Трябваше да занеса подарък на приятелка на мама. Това е "лебкушен". - Посочи към кутията и се усмихна приятелски. - Искате ли да го пробвате?
И двете отказаха. Керол наблюдаваше как Ричард отваря кутията с джобно ножче. Хареса й усмивката му, помисли си Тереза. Харесва го, него енергичния младеж с буйна руса коса, широки слаби рамене и големи смешни ходила в мокасини.
- Моля те, седни - Тереза се обърна към Керол.
- Не, ще тръгвам - каза тя.
- Ще ти оставя половината, Тери, и аз ще тръгвам - каза той.
Тереза погледна Керол. Керол с усмивка отговори на безпокойството й и седна на края на дивана.
- Не си тръгвайте заради мен - каза Ричард, поставяйки половината от кейка върху един от кухненските шкафове.
- Не сте Вие причината. Вие сте художник нали, Ричард?
- Да - натъпка устата си с крем от кейка и погледна Керол спокойно, защото той не можеше да бъде неспокоен, сети се Тереза. Погледът му беше открит и прям, той просто нямаше какво да крие. - Да не би и Вие да сте художничка?
- Не - усмихна се Керол. - Аз не съм нищо.
- Най-трудното е това.
- Така ли? Добър художник ли сте?
- Ще бъда. Мога да бъда - каза невъзмутимо Ричард. - Тери, имаш ли бира? Ужасно съм жаден.
Тереза отиде до хладилника и извади двете бутилки, които бяха вътре. Ричард попита Керол дали иска бира, но Керол отказа. След това Ричард тръгна към дивана, видя куфара и опаковката и Тереза си помисли, че сигурно ще ги изкоментира, но той нищо не каза.
- Мислех си, че довечера можем да отидем на кино, Тереза, иска ми се да гледам онзи филм във "Виктория". Какво ще кажеш?
- Не мога довечера. Имам уговорка с г-жа Еърд.
- А, така ли? - Ричард погледна Керол. Керол изгаси цигарата си и стана.
- Трябва да тръгвам. - Усмихната погледна Тереза. - Ще ти се обадя към 6. Ако предприемеш нещо друго, не се притеснявай. Довиждане, Ричард.
- Довиждане - каза Ричард.
Керол й намигна, слизайки по стълбите.
- Бъди добро момиче - каза Керол.
- Откъде дойде тоя куфар? - попита я Ричард, когато тя се върна в стаята.
- Подарък.
- Какво става, Тери?
- Нищо.
- Да не би да прекъснах нещо важно? Коя е тя? Тереза взе празната чаша, от която беше пила Керол. По ръба беше останало червило.
- Запознах се с нея в магазина.
- Тя ли ти подари тоя куфар?
-Да.
- Голям подарък. Сигурно е богата.
Тереза го погледна. Отвращението на Ричард към богатите беше нещо, което не я изненада. Реакцията му беше автоматична.
- Богата ли каза? Предполагам имаш предвид палтото от норки. Не знам. Аз й направих услуга. Намерих нещо,което беше загубила в магазина.
- Така ли? - попита той. - Какво? Не си ми казвала. Изми и подсуши чашата на Керол, после я постави на рафта.
- Беше си забравила портфейла на щанда и аз й го занесох, това е всичко.
- Страшно хубаво възнаграждение - намръщи се. - Тери, какво има? Да не би все още да ми се сърдиш за онова глупаво хвърчило.
- Не, разбира се, че не - каза тя нетърпеливо. Искаше й се той да си тръгне. С ръце в джобовете на халата, започна да обикаля стаята. Отиде до мястото, където Керол беше стояла и гледала растенията. - Фил ми донесе пиесата сутринта. Започнах да я чета.
- За това ли си притеснена?
- Защо мислиш, че съм притеснена - тя се извърна.
- Пак си в онова настроение, сякаш далеч, далеч от тук.
- Не съм притеснена и не съм далеч от тук - пое си дълбоко въздух. - Странно наистина, ти умееш да разпознаваш дадени настроения, а за други си сляп.
Ричард я погледна.
- Добре Тери - каза свивайки рамене, сякаш в примирение. Седна на стола и си сипа останалата бира в чашата. - Каква уговорка имате с тази жена за довечера?
Устните на Тереза се разтвориха в усмивка, докато прокарваше червилото по тях. За момент погледът й се спря върху пинсетите за вежди на вътрешния рафт на гардероба. После остави червилото на рафта.
- Нещо като коктейлно парти с благотворителна цел за коледа. Каза, че е в някакъв ресторант.
- Аха. На теб ходи ли ти се?
- Казах, че ще отида.
Ричард допи бирата, мръщейки се.
- А след това? Аз мога да поостана и да прочета пиесата, докато те няма, а после можем да хапнем някъде и да отидем на кино.
- След това си мислех да довърша пиесата. Трябва да започна в събота, а това значи, че трябва да имам и някакви идеи до тогава.
Ричард стана.
- Да - каза небрежно, въздишайки.
Тереза го видя как се размотава покрай дивана, гледайки ръкописа. След това се наведе разглеждайки страниците със заглавието и следващите с ролите. Погледна часовника си, после и нея.
- Защо да не я прочета сега? - попита той.
-Почвай - каза тя рязко, но Ричард или не обърна внимание на тона й, или пък не го усети, защото в следващия момент се излегна на дивана и зачете ръкописа. Тя взе кутия кибрит от рафта. Не, той разпознаваше само "далечните" настроения, помисли си, когато се чувстваше лишен от нейното присъствие. Сети се за всички случаи, когато беше лягала с него и за дистанцията, която съществуваше между тях наместо близостта, за което всички говореха. Тази дистанция тогава не значеше нищо за Ричард, може би защото физически те бяха заедно. Гледайки Ричард, който четеше, напълно погълнат от пиесата, дебелите му сковани пръсти, хванали кичур коса провесен над носа, нещо, което не правеше за първи път, мина й през ума, че Ричард беше уверен, че мястото което той заемаше в живота й беше неопровержимо, че връзката им беше вечна и не подлежеше на съмнение, защото той беше първия мъж, с когото беше спала. Тереза захвърли кутийката от кибрит върху рафта и някаква бутилка падна.
Ричард се поизправи и на лицето му се появи лека усмивка на изненада?
- Какво има, Тери?
- Ричард, иска ми се да остана сама този следобед. Имаш ли нещо против?
Стана. Изненадата не изчезна от лицето му.
- Не. Разбира се, че не.
Остави ръкописа обратно на дивана.
- Добре, Тери. Може би така е по-добре. Може би ще трябва сега да прочетеш това на спокойствие - каза мотивирайки се, сякаш сам да се убеди в думите си. Отново погледна часовника си. - Може би ще отида да видя Сем и Джоан.
Тя стоеше права, без да мисли за нищо друго, освен за тези няколко минутки преди той да си тръгне. Ричард прокара властната си длан по косата й и се наведе да я целуне. После изведнъж се сети за книгата на Регас, която беше купила преди няколко дни, книгата с репродукции, които Ричард търсеше, но не успяваше да намери. Извади я от долния шкаф на бюрото. - Намерих това. Книгата на Регас.
- Чудесно. Благодаря - пое я с две ръце. Все още беше опакована.
- Къде я намери?
- Във "Франкенбърг". На най-невероятното място.
- "Франкенбърг" - Ричард се усмихна. - Струва 6 долара, нали?
- Няма значение.
Ричард протестираше, но тя не взе парите. След минута вече си беше тръгнал обещавайки да й се обади на следващия ден в 5. Можеха да измислят нещо за вечерта, каза той.
Керол се обади. Попита я дали й се ходи в китайския квартал. Тереза каза - разбира се!
- Имам компания и пием коктейли в Св. Режис - каза Керол. - Какво ще кажеш да те чакам тук? В малкото помещение сме, не в голямата зала. А и виж какво, след това ще ходим на онова място, за което ми каза. Нали разбираш?
- Благотворителния коктейл за Коледа ли?
- Побързай - каза Керол, смеейки се.
Тереза изхвърча.
Керол беше с приятел на име Стенли Меквей, висок мъж с привлекателна външност, около 40-те, с мустаци и боксер на каишка. Керол беше готова да тръгнат когато Тереза пристигна. Стенли излезе с тях, качи ги в такси и подаде на шофьора пари през прозореца.
- Кой е той? - попита Тереза.
- Стар приятел. Откакто се разделихме с Хардж, се срещаме често.
Тереза я погледна. Тази вечер очите на Керол щастливо се смееха.
- Харесваш ли го?
- Горе-долу - каза Керол. - Карайте към китайския квартал.
Докато вечеряха започна да вали дъжд. Керол каза, че всеки път когато ходи в китайския квартал, вали. Дъждът обаче не им пречеше, защото те прескачаха от магазин в магазин, разглеждаха разни стоки и купуваха това, което им харесваше. Тереза видя някакви сандали с подметки "танк" и реши, че са красиви, приличаха повече на персийски, отколкото на китайски. Искаше да ги купи за Керол, но Керол каза, че Ринди няма да ги одобри. Ринди беше консервативна и държеше Керол да носи чорапи дори и през лятото, а самата Керол се съобразяваше с това. В същия магазин имаше и китайски костюми от черна бляскава материя, с панталони и сако с висока яка и Керол купи един за Ринди. Тереза все пак купи сандалите, докато Керол се разправяше с формулярите за доставка на адрес. Знаеше кой номер да вземе само като ги погледна. След това прекараха един странен час в китайския театър, където публиката дремеше по местата си независимо от шума, звънтенето и тряскането. Най-накрая отидоха в друга част на града, където вечеряха. В ресторанта се носеше музика от арфа. Това беше една разкошна, наистина великолепна вечер.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>