ШЕСТА ГЛАВА

Тереза излезе на улицата и се огледа. Улиците бяха пусти - нещо типично за неделните дни. Вятърът фучеше и се блъскаше в циментовия ъгъл на високата сграда на „Франкенбърг", разярен, сякаш от липсата на хора, на които да противопос­тави силата си. Нямаше никой, освен нея, помисли си Тереза и неочаквано се усмихна на себе си. Усещаше ледената студените на вятъра между зъбите си. Керол закъсняваше вече петнадесет минути. Дори и да не дойдеше, Тереза щеше да продължи да чака цял ден и цяла нощ. От метрото се появи жена -крехка, слаба, бързаща фигура с дълго черно палто, изпод което се виждаха краката, движещи се толкова бързо, че сякаш се въртяха на колело.
Тогава Тереза се обърна и видя Керол в кола, спряла до бордюра от другата страна на улицата. Тереза се запъти към нея.
- Здравей! - извика Керол и се протегна, за да й отвори вратата.
- Здравей! Помислих, че няма да дойдеш.
- Ужасно съжалявам, че закъснях. Измръзна ли?
- Не - Тереза влезе и затвори вратата. В дългата тъмнозелена кола с тъмнозелена кожена тапицерия беше топло. Керол караше бавно, в посока запад.
- Искаш ли да отидем вкъщи? Всъщност, къде искаш да отидем?
- Няма значение - каза Тереза. Видя луничките по носа на Керол. Късата руса коса, която будеше представата за парфюм, изложен на пламък, беше прибрана назад със златисто-зеленикаво шалче, омотано около главата.
- Хайде да отидем до къщата. Много е хубаво там.
Движеха се към покрайнините, сякаш носени от хълмиста планина, която помиташе всичко по пътя си, но все пак оставаше подчинена на Керол.
- Обичаш ли да караш? - попита я Керол, без да я погледне. В устата си държеше цигара. Караше с ръце, отпуснати на кормилото, сякаш това не беше някакво усилие, Все едно че седеше и си почиваше във фотьойл, пушейки.
- Много си мълчалива.
С грохот навлязоха в тунела Линкън. Необуздано, непонятно вълнение обзеТереза, докато гледаше през прозореца. Прииска й се тунелът внезапно да се затвори пред тях и да ги убие и двете, така телата им щяха да бъдат изровени заедно. Усещаше как от време на време Керол я поглеждаше.
- Закусвала ли си?
- Не - отговори Тереза. Явно беше бледа. Беше започнала да закусва, но изпусна бутилката с мляко в мивката и след това се отказа.
- Хайде да пийнем кафе тогава. В термоса е. Бяха излезли от тунела. Керол отби колата встрани от пътя и спря.
- Термосът е там - каза Керол, като посочи към него. Беше между тях на седалката. После Керол сама взе термоса и наля от топлото светлокафеникаво кафе в чашката.
Тереза с благодарност погледна към кафето.
- Откъде е? Керол се усмихна.
- Винаги ли се интересуваш откъде е това или онова?
Кафето беше много силно и леко подсладено. Вля й сила. Когато чашката беше преполовена, Керол запали колата. Тереза мълчеше. За какво можеха да си говорят? За златната четирилистна детелинка с името и адреса на Керол, прикачена към ключа, висящ на таблото? Може би за сергията с елхи, покрай която минаваха?
Или за птичката, прелитаща през блатистото поле? Не. Можеха да говорят единствено за нещата, които беше написала в неизпратеното писмо до Керол, а това беше невъзможно.
- Харесва ли ти природата? - попита я Керол, като навля­зоха в тесен път.
Току-що бяха преминали през малко градче. Сега по пътя, който се извиваше в почти пълен кръг наближаваха двуетажна къща със странични крила, приличащи на лапите на спящ лъв.
Металната изтривалка на входа, голяма лъскава месингова пощенска кутия, глух лай на куче, идващ някъде отзад, където отвъд дърветата се виждаше бял гараж. Къщата ми­ришеше на някаква подправка, помисли си Тереза, примесена с мириса на нещо сладникаво, но не парфюма на Керол. Зад нея вратата се затвори леко като щракна два пъти. Тереза се обърна и видя как Керол я наблюдава учудено, устните й леко разтворени сякаш изразяващи изненада и Тереза усети, че в следващия момент Керол ще попита:
- Какво правиш тук? - като че ли забравила за присъствието й или за това, че изобщо е имала намерение да я доведе тук.
- Няма никой, освен прислужницата, а и самата тя е някъде далече сега - каза Керол, все едно, че отговаря на някакъв въпрос на Тереза.
- Хубава къща - каза Тереза и видя как Керол се усмихва леко, усмивка изразяваща нетърпение.
- Съблечи си палтото! - Керол свали шалчето от главата си и прокара пръсти по косата. - Искаш ли нещо малко за закуска? Вече е почти обяд.
- Не, благодаря-
Керол огледа хола и на лицето и се изписа учудено неодобрение.
- Хайде да се качим горе. Там е много по-удобно.
Тереза последва Керол нагоре по широките дървени стълби, покрай масления портрет на малко момиче с русолява коса и квадратна брадичка, като на Керол, покрай прозорец, гледащ към градина с криволичеща пътека и фонтан със синьо­зелена статуя, която се пояВи за секунда и после изчезна. На горния етаж имаше къс коридор с четири, пет стаи от двете страни. Керол влезе в стая със зелен килим и зелени стени и взе цигара от кутията на масата. Погледна към Тереза, докато я палеше. Тереза не знаеше нито какво да направи, нито пък какво да каже, а предполагаше, че Керол очаква от нея някаква реакция, каквато и да е. Тереза разглеждаше семплата стая с тъмнозеления килим и дългия, отрупан с възглавници диван покрай стената. В средата на стаята стоеше обикновена маса от светло дърво. Стаята за забавления, помисли си Тереза, въпреки че повече приличаше на кабинет с книги, грамофонни плочи и без картини.
- Това е любимата ми стая - каза Керол на излизане. - Моята стая обаче е ето там.
Тереза надникна в стаята от другата страна на коридора. Памучна тапицерия на цветя и същата обикновена светла дървена маса, както в другата стая. Над тоалетката висеше дълго простичко огледало, сякаш огряно от слънчева светлина, въпреки че в стаята слънцето не проникваше. Двойно легло. На тъмното бюро от другата страна на стаята лежаха подредени четки. Тереза напразно се оглежаше да види негова снимка. На тоалетката имаше снимка на Керол с малко русо момиченце на ръце. И още една снимка в сребърна рамка на жена с тъмни къдрави коси и с широка усмивка.
- Имаш малка дъщеричка, нали? - попита Тереза.
Керол отвори някакъв вграден шкаф в коридора.
- Да - каза тя. - Искаш ли кола?
Бръмченето на хладилника сега се чуваше по-ясно. В къщата беше изключително тихо, единствения шум идваше от тях самите. Тереза отказа студената напитка, но взе бутилката и я занесе долу, следвайки Керол. Прекосиха кухнята и се отзоваха в градината, в задния двор - тази, която се виждаше от прозореца горе. Зад фонтана имаше множество растения, някои доста високи, обвити в груби чували, приличащи на нещо, събрано на група, но точно на какво Тереза не можеше да определи. Керол завърза една от връвчиците, която вятърът беше развързал. Така приведено, с дебела въл­нена пола и син пуловер, тялото й изглеждаше стегнато и здраво, като лицето й, но не и като слабите й глезени. Керол сякаш я бе забравила, обикаляше бавно, стъпваше твърдо с мокасините си, сякаш в студената сива градина най-сетне намери спокойствие. Без връхна дреха навън беше непоносимо студено, но тъй като Керол явно не усещаше това, Тереза се опита да й подражава.
- Какво искаш да правим? - попита Керол. - Да се поразходим, може би? Или пък да послушаме музика?
- Нямам претенции. Така ми е добре - отвърна Тереза.
Мисълта й беше заета с нещо и Тереза си помисли, че може би съжалява, че изобщо я беше поканила. Тръгнаха обратно към вратата в края на градинската пътечка.
- Харесва ли ти работата? - попита я Керол, когато вече бяха в кухнята, но все още някак разсеяно. Отворила беше големия хладилник и надничаше вътре. Извади две чинии, покрити с фолио. - Не бих отказала един лек обяд, а ти?
Тереза искаше да й каже за работата в театър „Блек Кет", това сигурно щеше да има добър ефект, помисли си, беше единственото нещо, което можеше да каже за себе си. Но моментът не беше подходящ. Вместо това отговори бавно, като се опитваше да звучи така спокойно, както го правеше Керол, въпреки че усети как притеснението й взе връх. Има какво да се научи. Например как можеш да станеш крадец, лъжец и поет едновременно. - Тереза се облегна на стола така, че главата й да остане огряна от слънцето. Искаше да добави, че можеш също да се научиш да обичаш. Никога не беше обичала, никога преди да срещне Керол, дори и сестра Алиша.
Керол я погледна.
- Как се научаваш да бъдеш поет?
- Като усещаш нещата, като ги чувстваш, предполагам.
- Тереза отговори задълбочено.
- А крадец? - Керол облиза нещо от палеца си и се намръщи.
- Искаш ли карамел?
- Не, благодаря. Все още не съм откраднала нищо, но съм убедена, че не би било трудно. Навсякъде можеш да видиш портфейли и при желание просто ги прибираш. Крадат дори месото, което си си купил за вечеря. - Тереза се засмя. С Керол можеше да се смееш дори за това. Всъщност с Керол можеше да се смееш за всичко.
За обяд имаше накълцано пилешко със сос от червени боровинки, зелени маслини и бяла целина. Керол обаче остави обяда си и отиде в хола. Върна се с чаша уиски и към него добави малКо вода от кранчето на мивката. Тереза я наблюдаваше. После дълго се гледаха, Керол права до вратата, а Тереза на масата.
Керол попита тихо:
- С много хора ли се запознаваш зад щанда? Трябва да внимаваш кого заговаряш.
- Да - усмихна се Тереза.
- И с кого излизаш на обяд - очите на Керол засияха. - Можеш да попаднеш на няжой, който да те отвлече - завъртя с пръсти чашата, сякаш вътре имаше лед, след това изпи съдържанието, а сребърните й гривни се удряха в чашата. - Ами с много хора ли се запознаваш по този начин?
- Не - отговори Тереза.
- Не много, така ли? Може би само 3-ма или 4-ма?...56-57
Тереза лежеше, обладана от тревога и сънливост, докато Керол се върна с бяла чаша с мляко и малка чинийка под нея. С ръце придържаше чинийката и дръжката на чашата, а с крак затвори вратата.
- Оставих го да заври и отгоре се появи каймак - каза Керол с явно раздразнение. - Извинявай.
На Тереза обаче й хареса. Знаеше, че Керол винаги ще мисли за нещо друго и ще остави млякото да кипне.
- Така ли го обичаш? Само мляко? Тереза Кимна.
- Добре тогава - каза Керол и седна на страничната облегалка на стола, гледайки Тереза.
Тереза се беше подпряла на лакът. Млякото беше горещо, в първия момент не можа дори да докосне чашата с устни. Малките глътки се разливаха в устата й и отделяха смесица от органични миризми. Млякото сякаш имаше вкус на кости и кръв, на топла плът, на коса, безсолно, като тебешир и в същото време надарено с живот, като растящ зародиш. Остана горещо до последната глътка и Тереза го изпи, както героите от приказките изпиват отровата, донасяща промяната, или пък както нищо неподозиращите бойци, които изпиват чашата носеща смърт. Керол се приближи и взе чашата. Тереза усети, че Керол й зададе още три въпроса, единия за щастието, другия за магазина и третия за бъдещето. Тереза се чу да отговаря. Чу как гласът й се издигна, като вълна от бръщолевене, като пружинка, която не можеше по­вече да контролира. Просълзи се. Разказваше на Керол за всичко, от което се страхуваше, за самотата, за Ричард, за огромните разочарования. За родителите си. Майка й беше жива. Но за последен път Тереза я вида, когато беше на 14.
Керол я питаше и тя отговаряше, въпреки че не искаше да говори за майка си. Майка й не беше важна, тя дори не влизаше в групата на разочарованията. Баща й обаче беше. Баща й беше съвсем различен. Беше починал, когато тя била на 6. Адвокат от чешки произход, който цял живот искал да бъде художник. Никога не е бил в добро здраве, починал от пневмония, но в съзнанието на Тереза, майка й го беше погубила. Керол не спираше да я разпитва и Тереза й разказа как майка й я заведе в училището в Монклер, когато беше на 8, как я посещаваше рядко след това, защото пътуваше из страната. Тя беше пианистка - не първокласна, разбира се, но вина­ги си намираше работа, защото беше пробивна. И когато Тереза стана на 10, майка й се омъжи отново. Тереза беше ходила в дома им в Лонг Атланд за едни коледни празници и те й предлагаха да остане при тях, но си личеше, че не я искат. Тереза не харесваше съпруга й, Ник, защото той беше точно копие на майката - едър, тъмнокос, с висок глас и буйни жестове. Тереза беше убедена, че бракът им ще бъде сполучлив. Още тогава майка й беше бременна и сега имаше 2 деца. След като прекара една седмица с тях, се върна в „Дома". След това майка й я посети още 3-4 пъти, винаги с някакъв подарък, блузка, книга, а веднъж й донесе комплект за гримиране, който Тереза ненавиждаше, защото й напомняше редките, нацапотени мигли на майка й. Всички тези подаръци й ги поднасяше неловко, като лицемерни жестове за примирие. Веднъж дойде с момченцето, брат й, и Тереза тогава разбра, Колко е излишна. Майка й не обичаше баща й, беше предпочела да я остави в пансиона 8-годишна и защо сега изобщо си правеше труда да я посещава и да демонстрира правото си над нея? Тереза щеше да е по-щастлива без родители, както бяха половината момичета в училището. Най-накрая Тереза каза на майка си, че не желае повече да я посещава и оттогава тя не беше ходила. Засраменото, обидено изражение, нервното потъркване на кафявите очи, треперещите устни изкривени в лека усмивка и мълчанието - това бяха последните спомени за майка й. После стана на 15. Сестрите в училище знаеха, че майка й не поддържа връзка с нея. Бяха й казали да й пише и тя наистина изпрати едно писмо, но Тереза не отговори. След това, когато наближи завършването, училището поиска от майка й 200 долара. Тереза не искаше да вземе пари от нея, не й се вярваше, че тя изобщо ще ги изпрати, но тя изпрати сумата и Тереза я прие.
- Съжалявам,че взех парите. На никой друг не съм казвала. Един ден ще й ги върна.
- Глупости - каза нежно Керол. Седеше на страничната облегалка на фотьойла, подпряла брадичка с ръка, с поглед към Тереза, усмихната.
- Все още си дете. Когато забравиш че й дължиш пари, тогава ще пораснеш. Тереза не отговори.
- Мислиш ли, че повече никога няма да пожелаеш да я видиш? Може би след няколко години?
Тереза поклати глаВа. Усмихна се, но сълзите й бликнаха.
- Не искам повече да говоря за това.
- Ричард знае ли за всичко това?
- Не. Знае само, че тя е жива. Има ли значение? Не това е важното.
Мислеше, че ако се изплаче ще се освободи от всичко: умората, самотата, разочарованията, сякаш самите те бяха сълзи. Беше доколна, че Керол я остави да си поплаче. Седеше до тоалетката с гръб към нея. Тереза лежеше без да помръдва в леглото, подпряна на лакът, измъчвана от почти сдържаните ридания.
- Никога вече няма да плача - каза тя.
- Ще плачеш и още как! - драсна клечка кибрит. Тереза взе още една салфетка от масичката до леглото и си издуха носа.
- Кой друг присъства в живота ти, освен Ричард ? - попи­та Керол.
Беше избягала от всички. От Лили, от г-н и г-жа Андерсън, съседи в къщата, където живееше като пристигна в Ню Йорк. Франсис Котър и Тим от Пирикан Прес. Луиз Ваврика, момиче от Дома в Монлиер. А сега? Семейство Кели, които живееха на втория етаж в къщата на г-жа Озбърн. И Ричард.
- Когато ме уволниха от работа миналия месец - каза Тере­за, срамувах се и се преместих.... Спря.
- Къде се премести?
- На никой не бях казала къде, само на Ричард. Просто изчезнах. Надявах се, че така ще мога да започна нов живот, но истината беше, че се срамувах. Не исках да знаят къде съм.
Керол се усмихна.
- Изчезна! Харесва ми! Ти не знаеш каква късметлийка си, щом си могла да го направиш. Ти си свободна. Разбираш ли? Тереза нищо не каза.
- Не - отговори си сама Керол.
До Керол, на тоалетката, квадратния сив часовник тиктакаше тихичко и Тереза направи нещо, което хиляди пъти беше правила в магазина - като видя колко е часът, веднага го свърза с нещо. Минаваше 4.15 и изведнъж тя се притесни, че може би е лежала твърде дълго, а Керол може би очаква някого.
Тогава телефонът в коридора иззвъня, внезапно и продължително, като крясък на истеричка. И двете подскочиха стреснати.
Керол стана, удряйки нещо два пъти в дланта си, така както беше ударила ръкакиците си в магазина. Телефонът отново изпищя и Тереза беше сигурна, че Керол ще захвърли срещу стената това, което държеше в ръката си. Керол оба­че само се обърна и го остави леко. После излезе от стаята.
Тереза чуваше гласа й в коридора. Не искаше да чува какво казва. Стана, облече си полата и си обу обувките. Сега видя това, което Керол държеше в ръката си - обувалка от светло дърво. Всеки друг би я захвърлил, помисли си Тереза. След това се сети за едничката дума, която обобщаваше чувствата й към Керол - гордост. Чу как Керол повтаря едни и същи тонове и сега когато отвори вратата, за да излезе, я чу спокойно за трети път да казва:
- Имам гост - използваше това, като извинение - Мисля, че това е чудесна причина. Каква по-добра?... Защо не утре? Ако ти...
После стана тихо. Чу Керол на стълбите и разбра, че човекът, с който беше разговаряла й затвори телефона. Кой би се осмелил?
- Не трябва ли да тръгвам? - попита Тереза. Керол я погледна така, както в момента, когато пристигнаха в къщата.
- Не трябва, освен ако ти не искаш. Не, недей, остани. Ще се поразходим с колата по-късно, ако искаш.
Знаеше, че Керол не желае разходка с колата. Тереза започна да оправя леглото.
- Остави го - Керол я гледаше от коридора. - Просто затвори вратата.
- Кой ще дойде?
Керол се обърна и влезе в зелената стая.
- Съпругът ми - каза тя. - Харджес. Входният звънец долу иззвъня два пъти и едновременно с това щракна и ключалката.
- Точно днес - измърмори Керол. - Ела долу, Терез. Тереза се чувстваше ужасно, не заради мъжа, а заради раздразнението на Керол от това, че идва.
Той се качваше по стълбите. Когато видя Тереза, забави крачка, погледна я с лека изненада и после обърна погледа към Керол.
- Хардж, това е г-ца Беливет - каза Керол. г-н Еърд.
- Приятно ми е - каза Тереза.
Хардж погледна Тереза само веднъж, но неспокойните сини очи я огледаха от главата до петите. Беше набит с розовичко лице. Едната му вежда бе по-висока от другата, издигната в центъра, сякаш деформирана от някакъв белег. - И на мен. - После той се обърна към Керол: - Извинявай за безпокойството. Искам да си взема някои неща.
Мина покрай нея и отвори вратата на стая, която Тереза не беше забелязала преди.
- Някои неща за Ринди - добави той.
- Картини от стената? - попита Керол. Мъжът не отговори.
Керол и Тереза слязоха долу. В хола Керол седна, а Тереза остана права.
- Посвири още малко, ако искаш - каза Керол. Тереза поклати глава.
- Посвири - каза настойчиво Керол.
Тереза се уплаши от внезапната ярост в очите й.
- Не мога - каза Тереза твърдо и неотстъпчиво.
Керол се предаде. Дори се усмихна.
Чуха бързите стъпки на Хардж по коридора и след пауза от няколко минути го чуха да слиза по стълбите. Тереза видя приближаването на облечената в тъмно фигура с розовеещо русата коса.
- Не мога да намеря комплекта водни бои. Мислех, че е в моята стая - каза с оплаквателен тон.
- Знам къде е - Керол стана и тръгна нагоре по стълбите.
- Предполагам, ще ми дадеш нещо, което да й предам за Коледа - Каза Хардж.
- Не, благодаря, сама ще й го дам - Керол се качи горе.
Разведени са отскоро, помисли си Тереза, или може би са пред развод.
Хардж погледна Тереза. Изражението на лицето му беше напрегнато, съчетало в себе си тревога и досада. Кожата ожоло устата му беше стегната и очертанията на устните се губеха, като това му придаваше вид на същество без устни.
- От Ню Йорк ли сте? - попита я той. Тереза долови надмеността и невежливостта във въпроса му, който я жегна, като плесница през лицето.
- Да, от Ню Йорк.
Готвеше се да я пита още нещо, но Керол слезе. Тереза се беше подготвила да бъде насаме с него известно време. Сега потръпна от облекчение и разбра, че реакцията й не остана скрита за него.
- Благодаря ти - каза Хардж, като пое кутията от Керол. Тръгна да си взима от двойното канапе палтото, което лежеше разпънато, сякаш се бореше да притежава къщата.
- Довиждане. - Хардж се обърна към Тереза. Облече се вървейки към вратата.
- Приятелка на Аби ли е? - тихо измърмори, говорейки на Керол.
- Моя приятелка - беше отговорът на Керол.
- Ти ли ще донесеш подаръците на Ринди? Кога?
- Ами какво ще стане, ако нищо не й подаря, а Хардж?
- Керол - мъжът спря на верандата и Тереза едва го чу да споменава нещо за неприятности. После продължи: - Сега отивам до Синтиа. Да се отбия ли на връщане? Това ще бъде преди 8.
- Хардж, защо? - попита уморено Керол. - Особено сега, когато си в такова неприветливо настроение.
- Защото засега Ринди... - после гласът му заглъхна и стана неразбираем.
След секунда, Керол се върна сама и затвори вратата. Остана до вратата с ръце отзад. Чуха колата да тръгва. Керол сигурно се е съгласила да се видят довечера, помисли си Тереза.
- Ще тръгвам - каза Тереза. Керол не отговори. В тишината имаше нещо мъртвешко и Тереза се почувства страшно неудобно. - По-добре да тръгвам, нали?
- Да, наистина. Съжалявам. Извинявай за Хардж. Не винаги е така груб. Беше грешка от моя страна да му казвам, че имам гост.
- Няма значение.
Бръчки се появиха по челото на Керол и тя притеснена каза:
- Ще имаш ли нещо против, ако те изпратя до влака, вместо да те закарам вкъщи с колата?
- Не!
Нямаше да бъде спокойна, ако знае, че Керол ще пътува сама в колата, сама в тъмнината на нощта.
В колата също мълчаха. Тереза отвори вратата веднага щом спряха на гарата.
- Има влак след около 4 минути - каза Керол. Тереза не се въздържа:
- Ще те видя ли пак?
Керол само й се усмихна, с лек укор, докато затваряше прозореца, който ги разделяше.
- Довиждане - каза тя.
Разбира се, разбира се, че ще я види отново, помисли си Тереза. Глупав въпрос.
Колата направи завой и потъна в мрака.
Тереза замечта за магазина, за понеделник, защото Керол може би отново щеше да дойде в понеделник. Това обаче беше малко вероятно. Във вторнив беше Бъдни вечер. Разбира се, можеше да й се обади преди вторник, за да й пожелае весела Коледа.
Керол непрекъснато я съпътстваше в мислите й и всичко, което виждаше, виждаше през погледа на Керол. Тази вечер с тъмните прави улици на Ню Йорк, утре в магазина, изпуснатата и счупена бутилка мляко в мивката - всичко това оставаше без значение. Отпусна се в леглото и тегли линия с молив върху лист хартия. И още една линия, внимателно, и после още една. Нов свят се беше родил около нея, като свежа гора с безброй потрепващи листенца..

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>