ПЕТА ГЛАВА

Ричард я чакаше на ъгъла на магазина, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Тази вечер тя не усещаше студа, въпреки че всички на улицата се бяха сгушили в палтата си. Хвана ръката на Ричард и я стисна здраво в израз на нежност.
- Влиза ли вътре? - попита тя. Беше закъсняла с десетина минути.
- Не. Чаках тук . - Залепи студените си устни и нос на бузата й. - Труден ден ли имаше?
- Не.
Нощта беше много тъмна, въпреки окичените с коледни светлини улични лампи. Видя лицето му осветено за миг от кибритената клечка. Челото над присвитите му очи беше гладко, като на кит, помисли си, толкова здраво, че и да го удариш, не би го заболяло. Лицето му беше, като изваяно от дърво, изгладено и неподправено. Видя как очите му се разтварят, като неочаквани късчета синьо небе сред мрака.
Усмихна й се:
- В добро настроение си, виждам. Искаш ли да се поразходим до следващата пряка? Вътре в галерията не мога да пуша. Ти искаш ли цигара?
- Не, благодаря.
Тръгнаха. Прозорците на втория етаж на голяма сграда, където беше галерията, светеха и на всеки беше окачен коледен венец. Утре ще се види с Керол, помисли си, утре сутринта в 11. Ще се срещнат само на десетина преки от тук след по-малко от дванадесет часа. Посегна отново да хване ръката на Ричард и изведнъж осъзна значението на това действие. В посока изток, надолу по 43-та улица видя Орион, разположен в центъра на небосклона, между сградите. Често докато беше в училище и докато живееше в предишния апартамент, го беше наблюдавала през прозореца.
- Днес направих резервации за „Президент Тейлър". Ще отплаваме на 7-ми март. Говорих с човека, който продава билети и мисля, че ако настоявам, ще склони да ни даде външни каюти.
- 7-ми март ли? - долови вълнението в собствения си глас, въпреки че сега изобщо не й се ходеше в Европа.
- След около десетина седмици - каза Ричард и я хвана за ръката.
- Ако евентуално се окаже, че не мога да замина, можеш ли да откажеш резервациите? Помисли си, че сега е моментът да му каже, че не иска да заминава, но знаеше добре какво ще последва - щеше да започне да я убеждава, както беше направил и преди.
- Ами, да,... разбира се, Тери! - Каза и се засмя.
Ричард размахваше ръката й в такт с крачките. Сякаш бяха гаджета, помисли си Тереза. Може би това, което из­питваше към Керол е по-скоро любов, но разбира се, тя беше жена. Не беше и пълна лудост, но поне някакво блаженство. Глупава дума. Едва ли можеше обаче да е по-щастлива от сега, всъщност от четвъртък насам?
- Иска ми се да сме заедно - Каза Ричард.
- Заедно, къде?
- Ами, в обща каюта. - Ричард избухна в смях и Тереза забеляза как двама минувачи се обърнаха и ги изгледаха озадачени.
- Да пийнем ли по нещо? Можем да отидем в Менсбрийлд, съвсем наблизо е.
- Не ми се стои на едно място. Може би после.
Влязоха в залата с билети на половин цена, като използваха училищните пропуски на Ричард. В галерията имаше няколко стаи с високи тавани и плюшени килими - фон, от който лъхаше на финансово разточителство, използвано за реклама. Стените бяха отрупани с рисунки, литографии, илюстрации и какво ли не още. Пред някои от творбите, Ричард се застояваше дълго, а на Тереза те й действаха потискащо.
- Видя ли това? - попита я Ричард, сочейки объркваща картина, изобразяваща техник, който ремонтира телефонен кабел. Тереза не й беше обърнала внимание, защото я беше виждала и преди.
- Да - каза тя. Мислеше си за нещо друго. Ако спреше да отделя пари за Европа, което така или иначе беше глупаво, защото знаеше, че няма да замине - можеше да си купи ново палто. Веднага след Коледа щеше да има разпродажби. Палтото, с което ходеше сега беше с поло яка и в него се чувстваше някак демоде.
- Нямаш достатъчно уважение към техниката на изпълнение, момичето ми.
Погледна го с подигравателна гримаса и отново го хвана под ръка. Изведнъж се почувства силно прибързана към него, толкова спокойна и щастлива, както първата вечер, когато се запознаха. Беше на някакъв купон на „ Кристърбор Стрийт", на който я беше завела Франсис Котър. Ричард, леко пийнал, нещо, което никога след това не се повтори, говореше за книги, политика и хора толкова разпалено, както отново ни­кога след това. Разговаряха през цялата вечер и той толкова й допадна с енергията си, амбициите и нещата, които харесваше и онези, които не харесваше, допадна й и за това, че за нея това беше първия купон и той се оказа приятен благода­рение на него.
- Защо не гледаш? - попита я Ричард.
- Страшно съм уморена. Аз съм готова, така че ти като свършиш, можем да тръгваме.
Близо до вратата срещнаха някакви познати на Ричард от Лигата, млад мъж, момиче и още един чернокож младеж. Ричард ги запозна. Личеше си, че не са му близки приятели, но той на всеослушание съобщи:
- През март заминаваме за Европа.
Веднага им завидяха.
Навън 5-то авеню изглеждаше безлюдно и някак в очакване, като сценичен декор преди драматично действие. Тереза бързо крачеше редом с Ричард, с ръце в джобовете си. Днес някъде си беше загубила ръкавиците. Мислеше за утре в 11 часа. Дали утре по това време ще бъде с Керол?
- Утре? - попита Ричард.
- Какво утре?
- Ами, нали знаеш. Родителите ми искат да дойдеш утре.
Тереза не отговори веднага. Беше забравила за поканата. Вече беше ходила у семейство Семко, четири или пет пъти в неделя следобяд. Обикновено към 2 часа започваше голям обяд и после г-н Семко, нисък и плешив, я канеше да танцуват полка и други народни танци на фона на музиката от фонографа.
- Нали знаеш, че майка иска да ти ушие рокля? - продължи Ричард. - Вече е купила плата. Иска да ти вземе мерки.
- Рокля ли? Та това е толкова труд - Тереза се сети за бродираните блузки на г-жа Семко, целите в шевици. Г-жа Семко се гордееше с ръкоделията си. Тереза сметна, че не би могла да приеме нещо, което изискваше толкова много работа.
- Да, но тя обича да го прави - каза Ричард. - Добре, какво ще решим за утре? Искаш ли да дойдеш на обяд?
- Мисля, че няма да мога. Надявам се няма да им объркам плановете.
- Не - с разочарование каза Ричард. - Искаш да работиш утре, може би?
- Да. Трябва. - Не искаше да му каже за Керол, нито пък да ги запознава.
- Няма ли поне да се поразходим с колата?
- Не, мисля, че няма да мога, благодаря - Тереза не искаше повече да го държи за ръката. Дланта му беше потна и това я правеше ледена.
- Няма да промениш плановете си, така ли?
Тереза поклати глава. Можеше да не бъде толкова категорична, можеше да измисли някакво извинение, но не й се искаше да го лъже повече. Чу въздишката му. Известно време вървяха мълчаливо.
- Мама иска да ти ушие бяла рокля, обшита с дантела. Побърква се от това, че в рода няма други момичета, освен Естер.
Естер беше омъжена за негов братовчед. Тереза я беше виждала само веднъж или два пъти.
- Как е Естер?
- Все така.
Тереза измъкна пръстите си от ръката на Ричард. Изведнъж почувства глад. През почивката вместо да хапне, написа нещо, като писмо до Керол, писмо, което не беше изпратила, а и нямаше намерение. Взеха автобус от 3-то авеню, после походиха пеша в посока изток към къщата на Тереза. Тереза не искаше да кани Ричард горе, но все пак го направи.
- Не, благодаря, ще тръгвам - каза Ричард. Беше стъпил с единия крак на първото стъпало. - Тази вечер си някак особена, сякаш не си тук.
- Наистина не съм - каза тя нежно и веднага съжали.
- Да, но сега си. Веднага познах промяната. Все пак, не мислиш ли, че...
- Какво? - прекъсна го тя.
- Нещата между нас нещо не вървят - Каза той, вече сериозно. - Ако не искаш дори една неделя да прекараме заедно, как тогава ще бъдем заедно в Европа месеци наред?
- Ами, как да ти кажа,... ако искаш да се откажеш, Ричард.
- Тери, аз те обичам - раздразнено прокара длан по ръката си. - Разбира се, че не искам да се откажа, но ... - изведнъж спря по средата на изречението.
Знаеше какво иска да й каже: че тя не показва особена привързаност, но не го каза, защото добре знаеше, че тя не го обича. Самият факт, че не го обича я караше да се чувства виновна, виновна за това, че беше приела подарък от него за рождения си ден, беше се съгласила да обядва няколко пъти с родителите му, беше отнела времето му. Тереза стисна здраво каменния парапет.
- Да, знам. Не съм влюбена в теб - каза тя.
- Не това исках да кажа, Тери.
- Ако искаш да се откажеш от всичко - имам предвид да се виждаме, тогава направи го. - Не за първи път казваше това.
- Тери, знаеш, че предпочитам да бъда с теб повече отколкото с всекиго друг на света. По дяволите всичко!
- Щом е по дяволите...
- Ти изобщо обичаш ли ме, Тери? Как точно ме обичаш? 
Чакай сега ще преброя начините, помисли си тя.
- Не те обичам, но те харесвам. Тази вечер преди минути - каза тя, като наблягаше на всяка дума, защото всяка от тях беше истина - те почувствах близък, повече от всякога.
Ричард я погледна леко недоверчиво.
- Така ли?
Бавно тръгна нагоре по стълбите, като се усмихваше. Спря пред нея.
- Тогава защо не бъдем заедно тази нощ, Тери? Хайде, просто ще опитаме.
В момента, в който се спря пред нея знаеше, че точно това ще я попита. Сега се почувства нещастна, засрамена и смутена, защото тя не искаше това. Всеки път, когато Ричард й предложеше, пред нея се изправяше тази ужасна бариера на нежелание дори да пробва, бариера, която прерастваше в отвратително смущение и нищо повече. Спомни си първата нощ, когато той остана при нея и отново я полазиха неприятни тръпки. Беше всичко друго, но не и приятно и точно посредата тя попита: „Така ли трябва да бъде?" Как можеше това да бъде така, след като усещането беше толкова неприятно, помисли си. Ричард се засмя тогава, продължителен и силен смях от все сърце - нещо, което я вбеси. Вторият път беше още по-зле, може би защото Ричард беше сметнал, че всички трудности са превъзмогнати. Беше толкова болезнено, че тя дори се разплака. Тогава Ричард започна да се извинява и каза, че тя го е накарала да се чувства грубиян. После тя почна да отрича, твърдейки че е грубиян. Много добре знаеше, че Ричард не е такъв, че той беше ангелче в сравнение с това, което Анжело Роси би могъл да бъде, ако беше легнала с него, когато той я попита същото преди време на същите тези стълби.
-Тери, миличка...
- Не - каза Тереза, след като накрая успя да проговори. -Тази вечер просто не мога. И още нещо - няма да мога да дойда с теб в Европа! - продължи с отчаяна и безпомощна откровеност.
Ричард разтвори устни потресен. Тереза не посмя да го погледне в очите.
- Защо?
- Защото... защото не мога - Каза тя, произнасяйки всяка дума с агония. - Защото не искам да спя с теб.
- Тери! - изсмя се Ричард. - Съжалявам, извинявай, че ти предложих. Забрави го, миличка, моля те. А когато отидем в Европа?
Тереза погледна встрани. Отново забеляза Орион, леко под ъгъл и погледът й после па се върна върху Ричард. Стори й се, че той произнася думи, а те стояха масивни, като дървени отломки между тях, въпреки че тя не ги чу. И преди му беше казвала това, горе в стаята. И друг път - с хвърчилото, в „Проспект Парк", докато размотаваха връвта. Но тогава той не й обърна внимание. Какво друго й оставаше сега, освен да повтори.
- Искаш ли все пак да се качиш? - попита го, измъчвана от срам, който не можеше да обясни.
- Не - каза Ричард, с лек смях, който я накара още повече да се засрами от това, че той проявяваше търпимост и разбиране. - Не, ще се прибирам. Лека нощ, скъпа. Обичам те, Тери! Погледна я още веднъж и тръгна.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>