ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

- Здравей - каза усмихнато жената.
- Здравей.
- Какво има?
- Нищо.
Поне я беше познала, помисли си Тереза.
- Имаш ли предпочитание към някой ресторант? - попита жената, докато бяха още на тротоара.
- Не. Хубаво е да отидем някъде на спокойствие, но в този квартал ще ни е трудно да намерим такова място.
- Нямаш време да отидем до Хест Сайд, нали? Не, няма да успеем, имаш само 1 час. Мисля, че се сещам за едно заведение на няколко преки от тук в посока запад. Ще имаш ли време?
- Да, разбира се.
Вече беше 12:15. Тереза знаеше, че ужасно ще закъснее, но това сега не беше важно.
На път за заведението не разговаряха. От време на време тълпите от хора ги разделяха и веднъж, когато жената погледна Тереза, между тях стоеше количка отрупана с дрехи, на устните й грейна усмивка. Влязоха в ресторант с дървени орнаменти и бели покривки, невероятно тихо местенце с малко посетители. Седнаха в голямо дървено сапаре. Жената си поръча коктейл от уиски, битер, вода, резенчета цитрусови плодове и шери без захар. Предложи на Тереза да си поръча същото или само шери и когато Тереза се забави с отговора, тя отпрати сервитьора с поръчката.
Свали шапката си и прокара пръсти през русата си коса по веднъж от двете страни. После погледна Тереза.
- И как ти дойде на ум да ме изненадаш така приятно с коледна картичка?
- Сетих се за теб - отвърна Тереза.
Спря погледа си на малките ивици с перли, които бяха също толкова светли, колкото косата и очите й. Тереза си помисли: Какво красиво лице! - въпреки, че сега не го виждаше добре, защото не посмя да го погледне. Жената извади нещо от чантата си, червило и пудриера, и Тереза хвърли поглед към кутийката на червилото - златиста, като украшение с формата на мида. Искаше й се да види устата на жената, но сивите й очи бяха толкова близо, че тя не се осмели. Погледът й я обвиваше, като пламъци.
- Отскоро работиш там, нали?
- Да. Само от две седмици.
- И сигурно няма да останеш дълго - каза и й предложи цигара.
Тереза си взе.
- Не. Ще започна друга работа.
Наклони се напред към запалката, която жената държеше, за да й запали. Ръката й беше слаба, с овални червени ноктти и цялата изпъстрена с лунички.
- И често ли ти се случва да изпращаш картички?
- Картички ли?
- Да. Коледни картички - усмихна се на себе си.
- Разбира се, че не - отговори Тереза.
- Хайде да вдигнем наздравица за Коледа - докосна чашата на Тереза със своята и после отпи. - Къде живееш? В Манхатън ли?
Тереза й разказа. Каза, че родителите й бяха починали. От две години Живее в Ню Йорк, а преди това в пансион в Ню Джърси. Тереза не й каза, че училището е било отчасти религиозно - епископско. Не спомена нищо и за сестра Алиша, която обожаваше и която често навестяваше мислите й - светлосините й очи, грозния нос и привлекателната строгост. Не й каза за сестра Алиша, защото от вчера сутринта, сестра Алиша беше прогонена от съзнанието й, което сега се обитаваше от жената, седяща срещу нея.
- Какво правиш през свободното си време? - Лампата на масата правеше очите й сребристи, бликащи от светлина. Дори перлата на ухото й изглеждаше жива, като капка вода, което едно докосване би погубило.
- Аз...
Дали да й каже, че обинновено в свободното си време работи върху модели за декори? Понякога скицираше или пък рисуваше, правеше модели на котешки глави, например, или дребни фигурки за балетни декори, но най-много обичаше да се разхожда, да се разхожда дълго, независимо къде. Най-много от всичко обаче обичаше да мечтае. Тереза реши да не й казВа всичко. Почувства, че очите на жената не биха прогледнали нещо, което не разбираха напълно. Тереза отпи още малко от питието, хареса й, въпреки че й беше трудно да преглъща. Коктейлът беше, като жената срещу нея - ужасяващ и силен.
Жената направи знак на сервитьора и след малко на масата се появиха още две питиета.
- Харесва ми.
- Кое? - попита Тереза.
- Харесва ми, че получих картичка от човек, когото не познавам. Така трябва да бъде по Коледа. Тази година Коледа още повече ми харесва.
- Радвам се - каза Тереза и се замисли дали е искрена.
- Ти си едно много хубаво момиче - каза тя. - И много чувствително, нали?
Сякаш говореше за кукла, помисли си Тереза, толкова непринудено й каза, че е хубава.
- Мисля, че ти си великолепна - каза Тереза, окуражена от втората чашка. Каза го без да се замисля как би се приело, струваше й се, че жената така или иначе знае.
Засмя се, тръсвайки глава назад. Смехът й беше по-красив и от музика. Смеейки се, в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици и устните й стиснаха цигарата докато си дърпаше от нея. За момент отмести погледа си от Тереза, лактите й бяха на масата, а с едната ръка, тази с която държеше цигарата, беше подкрепила брадичката си. Стегнат в талията, добре прилепващ черен костюм, широк в раменете, руса глава с красива, буйна коса вдигната високо. Сигурно е на оКоло 30-32, реши Тереза, а дъщеря й, за която беше куфарчето и куклата, вероятно на 6 или на 8. Тереза можеше лесно да си представи детето, русичко, с лъчезарно, щастливо лице, слабичко и с правилни пропорции и винаги заето в игра. Но не можеше лесно да си представи лицето й. За разлика от малките бузи и компактността, типична за скандинавците -така би се описало лицето на жената - лицето на детето беше смътно и неопределено. А съпругът? Него Тереза изобщо не си го представяше.
Тереза каза:
- Сигурна съм, че си помисли, че картичката е от мъж.
- Да, така е - отвърна жената с усмивка. - Предположих, че е продавачът от щанда за ски.
- Съжалявам.
- Не, напротив. Няма за какво да съжаляваш. Очарована съм - облегна се назад, - съмнявам се, че бих излязла с него. Не, наистина съм очарована.
Тереза отново долови уханието на трудно определимия, леко сладникав парфюм, ухание, което напомняше тъмнозелена коприна, ухание, което така й прилягаше, като мириса на особен вид цвете. Тереза се наведе напред, за да бъде по-близо до него, гледайки в чашата си. Искаше й се да избута масата и да скочи в обятията й, да зарови носа си в златистозеленикавото шалче, стегнато около врата й. Когато случайно ръцете им се докоснаха, Тереза усети как кожата й гори, пулсира със свой собствен живот. Не можа да си обясни това усещане, но за нея то бе реално. Тереза се вгледа в лицето й, леко обърнато встрани и отново й се стори, че е виждала тази жена и преди. Знаеше обаче, че е невъзможно. Никога преди не беше я срещала. Ако я познаваше, как би било възможно да я забрави? В тишината Тереза усети, че и двете очакват другата да заговори, но мълчанието не беше мъчително. Чиниите пристигнаха. Бяха си поръчали спанак със сметана и яйце отгоре. Разнесе се мирис на разтопено масло.
- Как така живееш сама? - попита я жената и преди да разбере Тереза вече беше разказала историята на своя живот.
Без да се впуска в досадни подробности. Само с шест изречения, без да влага чувства, сякаш разказваше нещо, което е чела. Какво значение имаха фактите, дали например майка й е французойка, англичанка или унгарка, или пък дали баща й е бил ирландски художник или чешки адвокат, дали е постигнал успехи или не, дали майка й я беше оставила в ордена СВ. Маргарита, защото е била буйно, непокорно дете или пък проблематично и мудно осемгодишно момиченце? Какво значение имаше дали е била щастлива там? Беше щастлива сега и днес е само началото. Нямаше нужда от родители и потекло.
- Има ли нещо по-безинтересно от миналото? - попита Тереза, усмихвайки се.
- Може би, бъдеще без минало.
Тереза не се задълбочи над последното - то беше вярно. Все още се усмихваше, сякаш току-що се беше научила да го прави и не знаеше как да спре. Жената се усмихваше заедно с нея, забавляваше се и Тереза си помисли, че може би й се присмива.
- Що за име е това Беливет?
- Чешко. Но разбира се - изменено - обясни не много уверено Тереза. - Оригиналното...
- Да, много е оригинално.
- А ти как се казваш? Как е малкото ти име?
- Моето ли? Керол. Моля те, никога не ме наричай Карол.
- А ти, моля те, не ме наричай Териз.
- А на теб как ти харесва? Терез?
- Да. Точно както ти го произнасяш.
Керол произнасяше името й по френски маниер. Беше свикнала да чува името си в най-различни варианти и сама тя дори понякога го произнасяше различно. Харесваше й начинът, по който Керол го казваше. Харесваше движението на устните й. Смътен копнеж, нещо, което рядко изпитваше, сега се прев­ръщаше в реално желание. Една абсурдна, нелепа страст, за която Тереза се постара да не мисли.
- Какво обикновено правиш в неделя? - попита я Керол.
- Ами, нищо определено. А ти?
- Напоследък нищо. Ако искаш някой път да ми дойдеш на гости, чувствай се поканена. Живея след природа. Искаш ли да дойдеш тази неделя?
Сивите очи я гледаха съвсем директно и за първи път и Тереза се осмели да ги погледне. В тях имаше доза хумор. И какво още? Любопитство, предизвикателство.
- Да - каза Тереза.
- Ти си странно момиче.
- Защо?
- Хвърчиш в облаците - каза Керол.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>