ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Алберт Кенеди - Бърт за хората, които му допадаха - живееше в една стая в задната част на къщата, и беше един от първите наематели на г-жа Купър. Беше на 45, роден в Сан Франциско, но приличаше на човек от Ню Йорк много повече, от който и да е в града и само този факт караше Тереза да го отбягва. Той често я канеше на кино, но тя прие само веднъж. Беше неспокойна и предпочиташе да се разхожда сама, като през повечето време просто гледаше и мислеше, защото дните бяха прекалено студени и ветровити за рисуване на открито. Всичко, което й беше харесвало преди сега й изглеждаше прекалено банално, от предългото чакане и гледане. Тереза ходеше в библиотеката почти всяка вечер, седеше на една от дългите маси, преглеждаше поне б книги, а след това се отправяше към вкъщи..
Прибираше се отново и излизаше, бореше се с непостоянния вятър или пък се оставяше да я носи по улиците, по които тя иначе не би бродила. В осветените прозорци на къщите виждаше момиче, свирещо на пиано, в друга пък някакъв мъж се смееше, а в трета - една жена шиеше. След това си спомняше, че не може дори да се обади на Керол, не знаеше какво прави тя в този момент и се чувстваше по-празна и от вятъра. Керол не й казваше всичко в писмото, усети тя, не й казваше най-лошото.
В библиотеката разгледа разни книги със снимки от Европа - мраморните планини в Сицилия, развалините в Гърция окъпани в слънчева светлина и се чудеше дали те с Керол наистина някога ще отидат там. Имаше още толкова неща, които не бяха успели да направят - например пътуването през Атлантическия океан. Оставаха им сутрините, когато вдигаше глава от възглавницата и виждаше лицето на Керол и знаеше, че денят е техен и че нищо не бе в състояние да ги раздели.
В тъмната витрина на един антикварен магазин, в който никога не беше влизала, видя нещо много красиво, нещо, което зарадва душата и очите й едновременно. Тереза втренчи поглед чувствайКи, че този предмет утолява една забравена и безименна жажда в нея. По порцелановата му повърхност бяха изрисувани малки светли ромбчета от боядисан емайл, в наситеносиньо, червено и зелено, а отстрани имаше златист кант, който блестеше като копринена нишка дори и под тънкия пласт прах. На ръба имаше малка дръжчица. Това беше мъничък свещник. Чудеше се, кой ли го е направил и за кого
На следващия ден се върна и го купи за Керол.
Същата сутрин пристигна писмо от Ричард, препратено от Колорадо Спрингс. Тереза седна на една каменна пейка пред библиотеКата и го отвори. Беше написано на бланка - "Компания Семко за бутилиране на газ. Готви - Топли - Прави лед". В единия ъгъл беше изписано името на Ричард - генерален директор на клона В Порт Джеферсън.
"Скъпа Тереза,
Трябва да благодаря на Дани за това, че ми каза къде мога да те намеря. Може би ще сметнеш това писмо за излишно. Може би все още не си излязла от мъглата, в която беше попаднала, когато разговаряхме онази вечер в закусвалнята. Но аз смятам, че трябва да изясним един въпрос. Аз вече не изпитвам същите чувства, както дори преди две седмици, а последното писмо, което ти написах не беше нищо друго, освен един последен измъчен опит. Тогава знаех, че няма да ми отговориш, а и аз не исках това от теб. Знам, че тогава престанах да те обичам и сега единственото чувство, което изпитвам към теб е чувството, което изпитвах от самото начало - отвращение. Връзката ти с тая жена, която те отблъсна от всички останали, връзката, която съм сигурен, че е станала долна и патологична - това ме отвращава. Знам, че тя няма да продължи дълго, Както и първоначално ти казах. Жалко е само, че и ти самата в последствие ще бъдеше отвратена, осъзнавайки колко много губиш от живота си в момента. Връзката е безпочвена и инфантилна, Все едно да живееш в цветовете на лотоса или в някакъв отвратителен бонбон, вместо в хляба и месото на живота. Често мисля върху въпросите, които ми зададе в деня, в който пуснахме хвърчилото. Съжалявам, че не реагирах по-бързо, преди да беше станало късно, защото тогава те обичах достатъчно, за да ти помогна и да те спася. Сега вече не изпитвам същото желание.
Хората все още ме питат за теб. Какво очакваш да им отговоря? Възнамерявам да им кажа истината. Само по този начин мога да се освободя от това - не мога повече да го нося в себе си. Изпратих някои неща, които бяха останали у нас обратно в апартамента ти. Най-малкият спомен или допир с теб ме потиска, кара ме да не желая да докосвам теб и всичко свързано с теб. Мисля, че говоря разумно, но по всяка вероятност ти не разбираш нито дума от всичко това. Но може би ще проумееш поне това: Не искам да имам нищо общо с теб!
Ричард"
Представи си тънките нежни устни на Ричард, стиснати, както може би са изглеждали докато е писал писмото, линия, която не скриваше мъничката, изпъната свивка на горната му устна. За миг си представи ясно лицето му, което после бързо изчезна, притъпено и далечно, като ефекта от писмото му. Тя стана, прибра писмото обратно в плика и продължи нататък ... Надяваше се да е успял да я забрави. Представи си само как обяснява на хората за нея. Представи си как обяснява на Фил в бара "Палермо", представи си и разговора със семейство Кели. Хич не й пукаше какво ще разправя.
Мислеше си какво ли прави Керол сега, в 10 часа, а в Ню ДЖърси -11. Сигурно слушаше обвинения от някой непознат. А може би мислеше за нея, но дали изобщо й оставаше време за това?
Денят беше хубав, студен, почти безветрен, а слънцето грееше ярко. Можеше да вземе колата и да се разходи някъде. Не беше я използвала от 3 дни. Изведнъж осъзна, че изобщо не искаше да я вижда. Денят, в който се беше качила в нея и бе отпрашила по правата отсечка към Дел Рапирц, тържествуваща от писмото на Керол, й се струвйше много далечен.
Г-н Боуен, друг наемател, беше на верандата, когато се върна в къщата на г-жа Купър. Седеше с крака увити в одеало, а шапката му беше нахлупена на очите, сякаш спеше, но тя го чу да вика:
- Здрасти! Как е, момичето ми?
Тя се спря и малко си побъбриха, попита го как е артрита му, опитвайки се да бъде любезна като Керол, която винаги се държеше така с г-жа Френч. Посмяха се заедно и тя продължаваше да се усмихва, когато влезе в стаята си. Но когато видя мушкатото, усмивката й застина на лицето.

Поля го и го сложи в края на перваза, където слънцето щеше да го огрява през целия ден. Най-горните му листа бяха леко завехнали. Керол й го беше купила, когато бяха в Дес Монес, малко преди да отлети. Саксията с бръшляна беше съвсем повехнала. Мъжът в магазина ги беше предупредил, че растението е деликатно, но Керол го купи независимо от това и Тереза много се съмняваше, че поне мушкатото ще оцелее. Разнообразната колекция на г-жа Купър цъфтеше.
"Разхождам се, разхождам се из града - писа тя на Керол -но много бих искала да се разхождам само в една посока - на изток - и най-наКрая да стигна до теб. Кога ще можеш да дойдеш, Керол? Или може би аз да дойда при теб. Направо не издържам да съм толкова далеч от теб..."
На следващия ден получи отговор. Един чек падна от писмото върху пода на коридора в къщата на г-жа Купър. Чекът беше за сума от 250 долара. Керол пишеше, че й е невъзмоЖно да пристигне през следващите 2 седмици, а дори и повече. Чекът беше, за да си купи самолетен билет до Ню Йорк и да организира изпращането на колата на изток.
"Ще се чувствам по-добре, ако хванеш самолета. Пристигай веднага. Не чакай!" -пишеше в последния параграф.
Писмото беше надраскано набързо, може би беше откраднала момент от заетото си време, за да го напише, но от него лъхаше студенина, която шокира Тереза. Излезе и все още зашеметена вървя до ъгъла, където все паК пусна писмото, което беше написала предишната вечер. Писмото доста тежеше и му беше залепила три марки. Може би щеше да види Керол само след 12 часа. Но тази мисъл не й вдъхваше никаква увереност. Дали да не тръгне още тази сутрин? Или този следобед? Какво й бяха сторили на Керол? Мислеше си дали Керол щеше да се вбеси, ако й се обадеше по телефона, дали това щеше да превърне кризата в тотален провал?
Седеше на една маса в някакво заведение, а пред нея имаше чаша кафе и портокалов сок. Чак тогава обърна внимание на писмото, което държеше в другата си ръка. В горния ляв ъгъл едва разчете лошия почерк. Беше от г-жа Р. Робичек. 
"Скъпа Тереза,
Благодаря ти за вносната наденица, която получих миналия месец. Ти си едно добро и мило момиче и аз съм щастлива, че имам възможността да ти благодаря хиляди, хиляди пъти.
Много мило, че се сети за мен през това толкова дълго пътешествие. Харесаха ми хубавите картички, особено онази голямата от Споукс фолс. Как е в Южна Дакота? А каубоите и планините? Никога не съм имала възможност да пътувам освен до Пенсилвания. Ти си късметлийка, толкова млада и симпатична, и мила. Аз все още работя. Магазинът си е все същият. Всичко си е по старому, но е по-студено. Моля те да ме посетиш като се върнеш. Ще ти приготвя хубава вечеря, но не от кулинарния. Отново ти благодаря за наденицата. Стигна ми за много време и беше наистина нещо специално и хубаво. Най-добри пожелания. Винаги твоя
Руди Робичек"
Тереза стана, остави пари на бар-плота и изтича навън. Тича чак до хотел "Уоркър", поръча разговора и зачака със слушалката в ръка, докато чу свободния сигнал в къщата на Керол. Никой не вдигна. Телефонът звънна двадесет пъти, но все същото. Помисли си да позвъни на адвоката на Керол -Фред Хеймес, но реши да не го прави. Не се обади и на Аби.
Този ден валя дъжд и Тереза лежеше в леглото в стаята си, гледаше втренчено тавана и изчакваше да стане 3 часа, за да позвъни отново. Около обяд г-жа Купър й донесе храна. Г-жа Купър беше сметнала, че е болна. Тереза обаче не можа да хапне дори хапка от храната и не знаеше какво да я прави..
В пет часа отново се опита да се свърже с Керол. След това телефонът изведнъж спря да звъни и по линията стана някакво преплитане. Две телефонистки се питаха за разговора и първите думи, които Тереза чу от Керол бяха:
- Да, по дяволите. - Тереза се усмихна и болката напусна ръцете й.
- Ало? - грубо каза Керол.
- Ало? - връзката беше лоша. - Получих писмото, това с чека. Какво се е случило, Керол? ... Какво?
Гласът на Керол звучеше сподавено от постоянното пращене.
- Мисля, че линията се подслушва, Терез ... Добре ли си? Прибираш ли се вкъщи? Не мога да говоря дълго. Тереза се намръщи, но нищо не каза.
- Да, мисля, че сигурно ще си тръгна днес - после измърмори: - Какво се е случило, Керол? Не издържам повече така, без да знам нищо.

- Терез! - извика Керол преди да изчака да свърши Тереза. -Ще се върнеш ли, за да разговаряме?
На Тереза й се стори, че чува нетърпеливата въздишка на Керол.
- Но аз трябва да знам сега. Ще можем ли изобщо да се видим, когато се прибера?
- Дръж се, Терез.
Това ли беше начинът, по който разговаряха. Такива думи ли използваха?
- Ще можеш ли?
- Не знам - каза Керол.
Студените тръпки отново минаха през ръката й, нагоре към пръстите, с които държеше слушалката. Почувства омразата на Керол. Тя беше виновна заради глупавата си грешка с писмото, което Флоренс беше намерила. Нещо се беше случило и може би Керол не искаше и не можеше повече да се вижда с нея.
- Започна ли делото?
- Свърши. Писах ти за това. Не мога да говоря повече. Довиждане, Терез - Керол чакаше отговорът й. - Трябва да ти кажа довиждане.
Тереза бавно затвори телефона.
Стоеше във фоайето на хотела и гледаше размазаните фигури около регистрацията. Извади писмото на Керол от джоба си и отново го прочете, но сега гласът на Керол беше по-близо и нетърпеливо й казваше: "Ще се върнеш ли, за да разговаряме?" Извади и чека и отново го разгледа от всички страни, после бавно го разкъса на парченца. Пусна ги в месинговия пепелник.
Сълзите й напираха, но тя не заплака докато не се прибра в къщата. Влезе в стаята си и я огледа - двойния креват, хлътнал по средата, купчината писма от Керол на бюрото. Не би могла да остане тук дори още една нощ.
Реши да отиде в хотела и да пренощува там и дори писмото, за което беше споменала Керол да не пристигнеше и утре, тя щеше да отпътува.
Тереза измъкна куфара от гардероба и го разтвори на кревата. Сгъната носна кърпичка стърчеше от един джоб. Тереза я извади, допря я до носа си и си спомни онази сутрин в Дес Монес, когато Керол я парфюмира и я сложи там като направи една иронична забележка и се изсмя. Тереза стоеше така, опряла ръка на облегалката на стола, а другата свила я в юмрук, който издигаше и сваляше безцелно, почувства се замъглена като бюрото и писмата, които бяха пред нея. Изведнъж ръката й се стрелна към едно писмо подпряно на книгите в дъното на бюрото. Тя виждаше това писмо за първи път, въпреки че то стоеше на видно място. Тереза разкъса плика. Това беше писмото, за което Керол беше споменала. Беше дълго и мастилото върху част от страниците беше тъмно, а на други - бледо, а тук-там имаше зачертани думи. Прочете първата страница, после се върна към началото и я прочете отново.
"Понеделник
Скъпа моя,
Аз дори няма да присъствам на делото. Тази сутрин ме уведомиха какво Хардж има намерение да използва срещу мен. Да, имат няколко записани разговора - по-специално във Ватерло - и за мен е безмислено с тези факти да се явявам в съда. Трябва да ме е срам, но колкото и да е странно не заради мен самата, а заради детето ми, а пък да не говорим и за това, че не желая и теб да изправят пред съда. Тази сутрин всичко беше толкова просто - аз просто се предадох. Най-важният въпрос за мен сега е какво ще правя в бъдеще, така казват адвокатите. От това зависи дали някога ще видя детето си, защото Хардж сега с лекота спечели пълно попечителство над нея. Проблемът е в това дали ще съумея да не се срещам с теб /и други като теб, казаха те! /. Не беше обяснено с толкова много думи. Една дузина хора викнаха срещу мен и говореха като съдии в Страшния съд - като ми припомняха моите задължения, положението ми и моето бъдеще. / Какво бъдеще са ми отредили? Ще го преразгледат ли след 6 месеца?/ - Казах им, че ще престана да се срещам с теб. Не знам дали ще ме разбереш, Терез, ти си толкова млада и никога не си имала майка, която безгранично да се е грижила за теб. Ако изпълня обещанието си, те ще ме възнаградят щедро - с привилегията да виждам детето си няколко седмици в годината.
Няколко часа по-късно ...
Аби е тук. Говорим за теб - изпраща ти поздрави, аз също. Аби ми припомня нещо, което аз вече знам - че си млада и че ме обожаваш. Аби смята, че не трябва да изпращам писмото, а да ти разкажа всичко това, когато се видим. Току-що се поскарахме заради това. Казвам й, че тя не те познава толкова добре, колкото аз и сега осъзнавам, че тя не разбира и мен така както ти, особено по някои въпроси, отнасящи се до чувства. Скъпа моя, днес не се чувствам особено щастлива. Пия уиски, а ти каза, че то ме потиска. Но не бях готова за тези дни след като прекарах с теб онези седмици. Те бяха щастливи седмици - ти знаеш дори по-добре и от мен. Въпреки че това бе само началото. Исках в това писмо да ти разкажа, че ти дори не подозираш останалото и по всяка вероятност никога няма да го разбереш, пък и не трябва - това е предопределено. Никога не сме се карали, не се върнахме със съзнанието, че не бихме искали нищо друго в ада или рая, освен да бъдем заедно. Дали аз наистина значех толкова много за теб, не зная. А и беше толкова кратко. И затова то няма да е пуснало дълбоки корени у теб. Казваш, че ме обичаш такава каквато съм, дори и когато ругая. Аз пък те обичам такава каквато си, такава каквато ще бъдеш. Бих го казала и в съда, ако това би означавало нещо за онези хора или ако това можеше да промени нещо, защото не това са думите, от които се страхувам. Искам да Кажа, миличка моя, че аз ще изпратя това писмо и се надявам, че ти ще разбереш защо го правя, защо казах на адвокатите, че няма да се срещаме повече и защо трябваше да им го кажа, и бих те подценила, ако си мисля, че няма да го проумееш, или че ще предпочетеш отлагане ..."
Тереза спря да чете, стана и бавно се приближи до бюрото. Да, тя разбираше защо Керол й беше изпратила писмото. Защото Керол обичаше детето си повече от нея. И точно затова адвокатите са съумели да я сломят, да я накарат да прави това, което те искат. Тереза не можеше да си представи Керол притисната до стената. Но ето тук беше писмото, написано с нейната ръка.
Това беше капитулация, знаеше Тереза, а не ситуация, при която тя беше залогът, изтръгнат от Керол. За момент Тереза осъзна, че й бе дала само част от себе си и изведнъж всичко случило се през последния месец й заприлича на една огромна лъжа, която се разпукваше и почти се срути. В следващия миг обаче, Тереза не вярваше на всичко това. И все
пак, фактът си оставаше - тя беше избрала детето си. Погледна писмото на Ричард на масата и почувства наплива на всичко това, което искаше да му каже, но не му беше казала. Думите се надигаха като буря в нея. Какво право имаше той да й казва кого може да обича и как? Какво изобщо някога е знаел?
" ... едновременно преувеличено и омаловажено /продължи да чете друга страница от писмото на Керол/. Неудоволствието от целувката и това, което мъжът и жената правят в леглото, за мен са само една градация. Например, целувката не бива да бъде омаловажавана, нито пък стойността оценявана от някой друг. Мисля си, дали мъжете измерват удоволствието в зависимост от това дали техните действия произвеждат дете или не, и дали изпитват по-голямо удоволствие, ако произведат такова. В крайна сметка е въпрос на удоволствие и какъв е смисълът да се спори за удоволствието от сладоледа сравнено с удоволствието от футболен мач, или пък квартет на Бетховен с "Мона Лиза". Ще оставя това да решават философите. Но тяхното отношение беше, че аз явно съм побъркана или сляпа /плюс някакво съжаление, мисля си аз, че една доста привлекателна жена не е на разположение на мъжете/. Някой вмъкна "естетиката" в спора, разбира се - срещу мен. Попитах ги дали наистина искат да обсъждаме това - репликата предизвика единствения смях в цялото шоу. Но най-важното нещо, което не споменах и никой друг не се беше сетил е, че хармонията между двама мъже или две жени може да бъде абсолютна и идеална, както не може да бъде между мъж и жена, и че някои хора предпочитат точно това, а други пък предпочитат по-променливите и несигурни отношения между мъжа и жената. Вчера беше казано или поне се намекна, че пътят, по който съм тръгнала, ще ме доведе до низините на човешкия порок и деградация. Да, аз наистина съм тръгнала надолу, откакто те откъснаха от мен. Истина е, че ако продължават постоянно да ме шпионират и нападат, без да ме оставят да бъда с един човек достатъчно дълго, за да го опозная - да, това вече е деградация. Или пък, ако трябва да живея по начин, който не ми допада - това също е деградация по дефиниция.
Скъпа, казвам ти всичко това /последните редове бяха задраскани/. Ти със сигурност ще подредиш бъдещето си по-добре от мен. Нека аз да бъда един лош пример за теб. Ето сега се чувствам наранена повече отколкото мислиш, че ти можеш да понесеш, и ако това те кара - сега или занапред - да ме мразиш, както казах и на Аби, няма да сьжалявам. Може би съдбата ти беше отредила да ме срещнеш, точно мен, но ти можеш да оставиш всичко в миналото. А ако не го направиш, заради този провал и отчаянието сега, аз знам, че онова, което каза онзи следобед е вярно - не трябваше да става тава! Искам да говоря с теб, когато се върнеш, ако разбира се ти искаш и ако мислиш, че ще бъдеш в състояние да го направиш.
Твоите растения на задната веранда продължават да растат, поливам ги всеки ден ..."
Тереза не беше в състояние да чете по-нататък. Откъм вратата някой бавно слизаше по стълбите, а след това стъпките по коридора станаха по-уверени. Когато затихнаха, тя отвори вратата и за миг стоя на прага, като се бореше с инстинкта си да напусне къщата и да остави всичко зад себе си. После отиде до вратата на г-жа Купър надолу, по коридора в дъното.
Г-жа Купър й отвори щом чу почукването и Тереза й каза, че си тръгва тая нощ. Гледаше изражението върху лицето на г-жа Купър, която явно не слушаше, а само реагира на изражението на Тереза и изведнъж Тереза видя себе си в това лице, от което не можеше да избяга.
- Ами, съжалявам, г-це Беливет. Съжалявам, че плановете ви са се провалили -каза тя, а на лицето й се четеше само шок и любопитство.
След това Тереза се прибра в стаята си и започна да опакова багажа, като на дъното на куфара подреди картонените модели, за да не се огънат, след това Книгите. След миг чу г-жа Купър бавно да приближава до стаята й. Сякаш носи нещо, помисли си Тереза, ако й носеше още храна, щеше да се разкрещи. Г-жа Купър почука.
- На кой адрес да препращам пощата ви, ако има писма за вас? - попита г-жа Купър.
- Не знам още. Ще трябва да ви пиша допълнително - когато Тереза се изправи се почувства леко замаяна и омаломощена.
- Нали нямате намерение да тръгнете за Ню ЙорК толкова късно през нощта? - За г-жа Купър след 6 часа беше късно през нощта.
- Не - Каза Тереза. - Мисля, все пак да стигна донякъде -изгаряше от нетърпение да остане сама. Погледна ръката на г-жа Купър, скрита под сивата престилка на квадратчета точно под талията, после износените и напукани домашни пантофи, изтъркани от употреба, носени години преди Тереза да отиде там и вероятно щяха да бъдат носени години след като тя си тръгне.
- Моля ви, обадете ми се, за да ми кажете как сте пристигнали - каза г-жа Купър.
- Добре.
Отиде в друг хотел, не онзи, от който винаги се обаждаше на Керол. Настани се, после излезе да се поразходи безгрижно, като отбягваше всички улици, по които бяха минавали с Керол. Можеше да отиде и в друг град, помисли си и спря, почти решена да се върне в колата. След това продължи и реши, че хич не я е грижа къде се намира. Вървя, докато не се вцепени от студ. Библиотеката беше най-близкото място, където можеше да се постопли. Мина покрай заведението на Дъч и надникна вътре. Дъч я видя, поздрави я с познатия наклон на главата, усмихна й се и й махна с ръка. Автоматично ръката й също махна за довиждане и изведнъж се сети за стаята си в Ню Йорк. Роклята й беше на дивана, а ъгълът на килима леко подбит. Само да можеше сега да протегне ръка и да оправи килима. Стоеше така и гледаше тясната, добре подредена улица с кръглите улични лампи. Една единствена фигура вървеше към нея по тротоара. Тереза се качи по стълбите на библиотеката.
Г-ца Греъм, библиотекарката, я поздрави както винаги, но Тереза не влезе в главната читалня. Тази вечер имаше само 2-3-ма души, мъж с черни рамки на очилата си, който често седеше на средната маса. Коло често тя беше седяла там с писмо от Керол в джоба си! Изкачи се по стълбите, мина през стаите за изкуства и история на втория етаЖ, после се качи на третия, където никога преди това не беше ходила. Там имаше една единствена голяма стая, потънала в прах. Покрай стените бяха подредени стъклени рафтове, а няколко маслени картини и мраморни статуетки бяха сложени върху поставки

Тереза седна на една от масите и тялото й с болка се отпусна. Хвана с ръце главата си и се подпря на масата. В първия момент се почувства ужасно уморена и полузаспала, но след това изведнъж дръпна стола назад и стана. Корените на косата настръхнаха от ужас. До този момент не си даваше сметка, че Керол е заминала, мислеше си, че като се върне в Ню Йорк ще се видят и всичко ще бъде по старому, трябваше да бъде! Нервно огледа стаята, сякаш търсеше някакво противоречие, някаква компенсация. За момент усети как тялото й ще се пръсне или може би щеше да се хвърли през прозорците от другата страна на стаята. Втренчи поглед в бледия бюст на Омир, във въпросително вдигнатите вежди покрити с тънък слой прах. Обърна се към вратата и едва сега забеляза картината над трегера.
Беше й позната - помисли си - но не бе съвсем същата, не съвсем, но колкото повече я гледаше, толкова повече се уверяваше, че я е виждала и преди. Знаеше, че изобразеното е съвсем същото, само че тази картина беше доста по-голяма. Беше я виждала хиляди пъти в коридора, който водеше към кабинета по музика, там беше преди да я свалят, когато тя беше още малка - усмихващата се жена в кралски одежди, ръката отпусната малко под врата, арогантната глава обърната, сякаш художникът я беше хванал точно, когато тя е правила някакво движение, та даже и перлените й обици сякаш се движеха. Познаваше тези малки, стегнати бузи, сочните коралови червени устни, усмивката в единия ъгъл, подигравателно присвитите очи, здравото, не много високо чело, леко издадено напред над одухотворените очи, които сякаш всичко разбираха, съчувстваха и се смееха едновременно. Това беше Керол. Докато я съзерцаваше устата се усмихна, очите й отправиха един подигравателен поглед, последното було беше вдигнато и на преден план изпъкна подигравката, злорадството, върховното удоволствие от постигнато предателство.
Потресена, Тереза тичайки мина под картината и се спусна надолу по стълбите. В залата долу г-ца Греъм й каза нещо разтревожена и Тереза чу собствения си отговор наподобяващ бръщолевенето на дебил, защото тя все още не можеше да си поеме въздух. Мина покрай г-ца Греъм и хукна навън.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>