ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта лежаха дълго прегърнати. Слънцето, вече огряло стаята, ги затопли прониквайки през прозореца на хотела в мъничък град, името на който не бяха забелязали. Навън беше навалял сняг.
- В "Естес Парк" сигурно ще е натрупало - каза й Керол.
- Какъв е този парк?
- Ще ти хареса. Не е като Йелоустоун. Отборен е през цялата година.
- Керол, не се притесняваш, нали? Керол я придърпа по-близо.
- Изглеждам ли ти притеснена?
Тереза не се притесняваше. Първото чувство на паника беше преминало. Беше нащрек, но не като вчера следобед след случката в Солт Лейк Сити. Керол искаше тя да остане с нея, но каквото и да се случеше щяха да го приемат спокойно. Как беше възможно да те е страх и да си влюбен, помисли си Тереза. Двете неща просто не вървяха заедно! Как беше възможно да чувства страх след, като заедно те ставаха по-силни с всеки изминат ден или нощ? Всяка вечер беше различно. Всяка сутрин също. Заедно те притежаваха цяло чудо.
Пътят към "Естес Парк" се наклоняваше надолу. Снежните преспи бяха натрупани от двете страни на пътя, появяваха се светлини, а боровите дървета бяха наредени сякаш под формата на свод над пътя. В селцето имаше дървени къщурки, магазинчета и хотели. Чуваше се музика и хора се разхождаха по осветената улица с високо вдигнати глави, сякаш бяха омагьосани.
- Харесва ми - каза Тереза.
- Това обаче не значи, че не трябва да внимаваш за нашия човек.
- Наеха един портативен фонограф за стаята и пуснаха плочите, Които току-що бяха купили и онези, които си носеха от Ню Джърси. Тереза на няколко пъти пусна "Лесен Живот", а Керол я гледаше от другата страна на стаята, седнала на страничната облегалка на стола с кръстосани ръце.
- Какви проблеми ти създавам само.
- Керол!... - опита се да се усмихне Тереза. Това беше само моментно настроение, но то накара Тереза да се чувства безпомощна.
Керол погледна през прозореца.
- Защо не заминахме направо за Европа? Швейцария. Или поне да бяхме дошли тук още в началото - каза Керол.
- Това нямаше никак да ми хареса - Тереза погледна Жълтата блуза, която беше купила Керол и сега беше на облегалката на стола. Керол беше изпратила същата и на Ринди, но в зелено. Беше купила ц няколко чифта сребърни обици, две-три книги и бутилка "Трипъл Сек". Само преди час те бяха толкова щастливи като се разхождаха по улиците.
- Да не би да ти е подействали уискито, което пи долу -каза Тереза. - Уискито те депресира.
- Наистина ли?
- Повече и от коняка.
- Ще те заведа ха най-хубавото място, Което познавам от тази страна на Сън Валей - каза тя.
- Какво му е лошото на Сън Валей? - знаеше, че Керол обича да кара ски.
- Сън Валей просто не е мястото - тайнствено каза Керол. - Мястото, което знам е близо до Колорадо Спрингс.
В Денвър, Керол спря колата, влезе в бижутерски магазин и продаде диамантения си годежен пръстен. Тереза се притесни от това, но Керол й каза, че за нея той е без всякаква стойност, а пък така или иначе ненавиждала диаманти. И това бил по-бърз начин да се сдобиеш с пари, отколкото да ходиш и теглиш от банката. Керол искаше да отседнат в един хотел на няколко мили от от Колорадо Спрингс, където беше отсядала и друг път, но промени решението си в момента, в който бяха стигнали до него. Каза, че много приличал на курорт и затова отидоха в друг хотел, който загърбваше града и гледаше към планината.
Стаята им беше дълга и широка. Квадратните френски прозорци гледаха към градината, а зад нея бяха червено-белите планини. Тук-таме имаше бяло и в градината, странни малки каменни пирамиди, пейка, боядисана в бяло и всичко това придаваше на градината глупав вид в сравнение с величествения релеф, който я обграждаше. Планини върху планини, изпълващи хоризонта сякаш това беше половината свят. Стаята беше в бледожълти тонове, почти като косите на Керол, имаше и добре подредена библиотечка с някои хубави книги измежду лошите, но Тереза знаеше, че докато е тук няма да прочете нито една от тях. Над библиотечката висеше портрет на жена с голяма черна шапка и червен шал, а на стената до вратата беше закачена кафява кожа, но не истинска. Над нея имаше метален фенер със свещ. Керол нае и съседната стая. Двете помещения бяха свързани с врата, но те не използваха другата стая дори и за куфарите. Решиха да останат тук седмица или две, ако им хареса.
Сутринта на втория ден Тереза отиде да разгледа хотела. Когато се върна видя Керол да стои до нощното шкафче. Керол само я погледна, после отиде до тоалетката, погледна отдолу, а след това огледа дългия вграден гардероб.
- Така, свърших. Сега няма да забравим за това - каза Керол.
Тереза добре знаеше какво търси Керол. 
- Не бях се сетила за това, но мисля, че е загубил следата - каза тя.
- Сигурно обаче вече е стигнал до Денвър - спокойно каза Керол. Усмихна се, но усмивката й беше разкривена. - Нищо чудно и до тук да отскочи.
Нищо чудно, разбира се. Съществуваше една малка вероятност, детективът да ги е видял, когато минават през Солт Лейк Сити и да ги е проследил. Ако не ги открие В Солт Лейк Сити сигурно щеше да разпита из хотелите. Сега разбра защо Керол беше оставила адрес в Денвър, защото всъщност изобщо не възнамеряваше да отседнат там. Тереза се просна на фотьойла и погледна Керол. Керол си беше направила труда да потърси скрит диктофон някъде, но цялостното й отношение беше надменно. Още с идването им тук тя благоприятстваше проблемите им да се задълбочат. И обяснението, решението на тези противоположни факти се криеше в самата Керол. Несигурно, бавно и отпуснато тя крачеше из стаята, до вратата и обратно. Равнодушно вдигнатата й глава и нервно опънатите й вежди в един момент изразяваха възмущение, а в друг - спокойствие. Тереза огледа стаята - с високия таван, с големия квадратен плосък креват. Стаята, която освен цялата си съвременност, криеше в себе си и странна старомодност. Усещането за предостатъчно въздух в нея, което тя свързваше с американския запад, нещо като свръхголемите каубойски седла, които беше видяла долу в конюшнята. Чистотата също. Керол продължи да търси скрит диктофон. Тереза я наблюдаваше как приближава към нея, все още облечена с пижама и халат. Искаше й се да се втурне към Керол, да я притисне в обятията си, да я дръпне в леглото и само фактът, че не го прави, я накара да се чувства напрегната, изпълнена със сподавена, безразсъдна възбуда.
Керол изпусна дима във въздуха.
- Хич не ми пука. Надявам се вестникарите да разберат за това и да натрият носа на Хардж в собствената му каша. Дано изхарчи 50 хиляди долара, покрай тая работа. Искаш ли този следобед да отидем на едно място, което ще те шаш-не. Пита ли г-жа Френч дали иска да дойде с нас?
Бяха се запознали с г-жа Френч снощи в една от игралните зали на хотела. Нямаше кола и Керол й предложи да се поразходи с тях.
- Питах я - каза Тереза. - Каза, че ще е готова веднага след обяд.
- Облечи си коженото яке - Керол обхвана лицето й с ръце, стисна бузите й и я целуна. - Облечи го още сега.
Имаха около б-7 часа път до златната мина "Крипъл Крийк", през прохода Нот и надолу по планината. Г-жа Френч отиде с тях и през цялото време не млъкна. Беше оКоло 70-годишна, с типичен мерилендски акцент, носеше слухово апаратче, и бе готова винаги да слезе от колата и да се изкачи където и да било, въпреки че някой трябваше да й помага във всяка крачка. Тереза много се възхити от нея, въпреки че се погнусяваше от мисълта дори да я докосне. Имаше чувството, че ако г-жа Френч падне, щеше да се раздроби на хиляди парчета. Керол и г-жа Френч разговаряха за щата Вашингтон, който тя добре познаваше, защото там живееше от няколко години с един от синовете си. Керол я попита нещо, а г-жа Френч започна да разказва за пътешествията си след смъртта на съпруга й, за двамата й синове, единият живеел във Вашингтон, а другият в Хавай и работел в компания за ананаси. По всичко личеше, че г-жа Френч беше във възторг от Керол и че щяха да продължат да се виждат до края на престоя им там. Наближаваше 11 часа, когато се върнаха в хотела. Керол покани г-жа Френч на вечеря в бара, но г-жа Френч отказа, защото била прекалено уморена и щяла да се задоволи с овесени ядки и топло мляко, които щяла да си поръча в стаята.
- Радвам се, че отказа - каза Тереза, когато тя си беше тръгнала. - Предпочитам да сме сами.
- Наистина ли, госпожице Беливет? Какво искаш да кажеш? - попита я Керол, отваряйки вратата на бара. - По-добре седни и ми кажи.
Но те не останаха сами в бара повече от 5 минути. Двама мъже, единият - Дейвид, а другият с име, което Тереза за пръв път чубаше, дойдоха на масата и попитаха дали могат да останат при тях. Бяха същите двама, които предишната вечер в игралната зала поканиха Керол да играе карти с тях. Снощи Керол отказа, сега обаче:
- Разбира се, заповядайте ...
Керол и Дейвид разговаряха за интересни неща, но Тереза беше седнала така, че не можеше да се включи в разговора им. Мъжът до нея искаше да говорят за нещо друго - пътешествие с кон, което току-що беше^приключил около Сиймбоут Спринк. След вечеря Тереза очакваше Керол да й даде знак да тръгват, но тя все още не беше свършила разговора. Тереза беше чела някъде, че човек е щастлив, когато неговия обект на влюбване е също привлекателен и за другите. Явно обаче с нея не беше същото. Керол от време на време й хвърляше по един поглед и й намигаше. Тереза остана така през целия този час и половина, успявайки да се държи мило, защото знаеше, че Керол би искала това от нея.
Хората, които присядаха на тяхната маса в бара или в трапезарията не я дразнеха, колкото г-жа Френч, която излизаше с тях почти всеки ден. Едно гневно възмущение, от което Тереза се срамуваше, възмущение, което се надигаше у нея всеки път, когато някой им пречеше да бъдат сами.
Но имаше и дни, в които излизаха сами в планината, като поемаха накъдето им видят очите. Един ден се озоваха в малко градче, което им допадна и останаха да пренощуват там, без пижами, без четки за зъби, без минало и без бъдеще, и нощта се превърна в един от онези острови във времето, запечатан някъде в сърцето или спомените, непокътнат и абсолютен. Или може би беше просто щастие, помисли си Тереза, пълно щастие, което беше такава рядкост, че много малко хора успяваха да го усетят. Но пък, ако беше просто щастие, тогава то беше преминало отвъд нормалните граници и се беше превърнало в нещо друго, Ввнеобикновено бреме, така че дори чашата кафе й натежаваше в ръката, скоростта на котката, прекосяваща градината отдолу и тихия сблъсък между два облака й изглеждаха повече, отколкото можеше да понесе. И тъй както преди месец не можеше да разбере внезапния прилив на щастие, тя не можеше да осъзнае състоянието си сега, което се явяваше като последица. Често то беше по-скоро болезнено, отколкото приятно, и от време на време се страхуваше, че е направила сериозна и уникална грешка. Понякога толкова се страхуваше, като че си беше счупила гръбнака. Често някакъв вътрешен глас я караше да каже на Керол за това, но думите се изпаряваха още преди да е започнала от страх и от недоверие в собствените й реакции. Опасението, че реакциите й не са адекватни я объркваше.
Сутрин, те обикновено отиваха някъде в планината, оставяха колата и се изкачваха нагоре по някой хълм. Караха безцелно по зигзагообразни пътища, които приличаха на бели тебеширени линии, свързващи една планина с друга. Отдалече човек можеше да види стърчащите върхове, окъпани в облаци, които летяха в пространството и бяха по-близо до небето, отколкото до земята. Любимото място на Тереза беше магистралата над "Крипъл Крийт", където пътят изведнъж се долепваше до ръба на огромна падина. Стотина метра надолу се простираше малко изоставено миньорско селище. Тук окото и мозъкът си правеха взаимно номера, защото беше невъзможно да прецениш точно пропорциите там долу, беше невъзможно да ги сравниш, с която и да е човешка мярка. Ако протегнеш ръката си, тя самата щеше да изглежда джудже или пък необичайно огромна. Самото селище заемаше една малка част от падината, като една обикновена случка заложена в неизмерния обхват на мисълта. Окото плуваше в пространството, връщаше се да почине на мястото, което приличаше на кибритена кутия и се дивеше на сътворената от човека бъркотия в малкото селище.
През цялото време Тереза беше нащрек за мъжа с гънки около устните, докато Керол това не я вълнуваше. Тя дори и не спомена повече за него от онзи втори ден в Колорадо Спрингс, а от тогава вече бяха минали 10 дни. Ресторантът на хотела беше известен, все повече нови хора го посещаваха и Тереза непрекъснато се оглеждаше. Не очакваше да го види, но това беше вид предпазна мярка, която за нея се бе превърнала в навик. А Керол не обръщаше внимание на никой друг, освен на Уолтър, сервитьора, който ги обслужваше и всяка вечер идваше да ги попита какъв коктейл биха желали. Много хора заглеждаха Керол, защото тя беше най-привлевателната жена там. Тереза се чувстваше толкова горда и щастлива, че очите й бяха непрекъснато в Керол. Докато четеше менюто, Керол я подбутваше с крак под масата, за да я накара да се усмихне.
- Какво ще Кажеш да отидем в Исландия през лятото? -питаше Керол, ако седяха на масата и в началото нямаше какво да си кажат. Бяха решили да разговарят главно за пътувания.
- Защо трябва да избираш толкова студени места? А кога ще работя?
- Не бъди толкова загрижена. Да поканим ли г-жа френч? Мислиш ли, че ще има нещо против, ако си дьржим ръцете? Една сутрин пристигнаха три писма - от Ринди, Аби и Дани. Това беше второто писмо от Аби, но в него нямаше нищо ново и на Тереза й направи впечатление, че Керол отвори първо писмото на Ринди. Дани й пишеше, че все още очаква резултатите от две интервюта за работа. Пищеше още, че Фил бил казал, че Харкеви щял да работи върху англцйска-та пиеса "Нерешителност" през март.
- Чуй това - каза Керол: "Видя ли в Колорадо броненосци? Можеш ли да ми изпратиш един, защото хамелеонът избяга. Татко и аз обърнахме цялата къща, но не го намерихме. Но ако ми изпратиш броненосец, той ще бъде достатъчно голям, за да не се изгуби". Нов ред. "Получих отличен по правопис, но 4 по аритметика. Ненавиждам аритметиката. Мразя и учителката. Е, трябва да привършвам. Целувки на теб и Аби. Ринди. Р.5. Благодаря ти за ризата. Татко ми купи ново колело с две колела, за което каза на Коледа, че съм още малка. Но аз не съм малка. Хубаво колело е". Точка. Какьв е смисълът? Хардж винаги може да бъде по-добър от мен - Керол остави писмото от Ринди и взе това от Аби.
- Защо Ринди пише: "Целувки на теб и Аби"? - попита Тереза. - Да не би да мисли, че си с Аби?
- Не - Керол спря да отваря писмото. - Явно си мисли, че кореспондирам с Аби -каза и продължи да отваря писмото.
- Хардж не би й казал, нали?
- Не, миличка - Керол вече бе заето с писмото от Аби.
Тереза стана, прекоси стаята, застана до прозореца и се загледа в планините. Помисли си, че трябва да пише на Харкеви този следобед и да го попита дали има някаква възможност да получи асистентското място за пиесата през март. Започна да съчинява писмото в главата си. Планините отсреща приличаха на величествени червени лъвове, забили носове един в друг. На два пъти чу Керол да се смее, но този път не прочете нищо от писмото на глас.
- Някакви новини? - попита Тереза, когато Керол свърши.
- Не, никакви.
Керол я учеше да кара кола по пътищата в полите на планината, където рядко минаваха коли. Тереза възприемаше бързо, по-бързо от всякога и след няколко дни Керол й даде да шофира в Колорадо Спрингс. в Денвър се яви на изпит и взе книжка. Керол каза, че ако желае може да кара през половината път обратно към Ню Йорк.
Той седеше сам, от ляво на Керол, зад гърба й по време на вечеря. Тереза се задави без видима причина и остави вилицата си. Сърцето й започна да бие толкова бързо, че едва не хвръкна. Как не го беше забелязала по-рано? Вдигна очи Към Керол и видя, че и тя я гледа, четейки мисълта й с големите си сиви очи, които вече не бяха така спокойни, както преди минута. Керол спря по средата на нещо, което беше започнала да казва.
- Вземи си цигара - предложи й тя и запали. - Не знае, че си го разпознала, нали?
- Не.
- Не го оставяй да разбере - усмихна й се Керол, запали собствената си цигара и погледна в обратната посока, на тази, в която беше детективът. - Запази спокойствие - продължи Керол, със същия спокоен тон.
Лесно беше да се каже. Преди си мислеше, че ако го срещнат щеше да може да го погледне спокойно, но какъв беше смисълът, след като се чувстваше като ударена с гюле.
- Тази вечер няма "Печена Аляска" - каза Керол като гледаше менюто. - Това направо ми къса сърцето. Знаеш ли какво ще си поръчаме - Извика сервитьора: -Уолтър!
Уолтър дойде усмихнат, радостен да ги обслужи, както всяка вечер.
- Да, госпожо!
- Два пъти "Реми Мартен", ако обичаш, Уолтър - каза му Керол.
Конякът помогна малко. Детективът не ги погледна нито веднъж. Четеше си книга, която беше подпрял на металната кутия за салфетки и даже Тереза усети съмнение. Съмнение, както и в кафенето извън Солт Лейк Сити, несигурност, която беше по-ужасяваща от истината, да знае, че това беше със сигурност той.
- Трябва ли да минем през неговата маса, Керол? - попита Тереза. Зад нея имаше врата, която водеше до бара.
- Да. Точно така ще излезем - Керол повдигна вежди и се усмихна, както правеше всяка вечер. - Не може нищо да ни направи. Мислиш, че ще извади пистолет ли?
Тереза я следваше. Минаха на няколко сантиметра от мъжа, който продължаваше все така задълбочено да чете. Пред нея тя видя как Керол поздравява грациозно г-жа Френч, която седеше на масата сама.
- Защо не дойде при нас? - попита я Керол и Тереза се сети, че жените, с които г-жа Френч вечеряше бяха заминали днес.
Керол остана за няколко минути да говори с г-жа Френч, а Тереза й се възхищаваше, но тъй като самата тя не можеше да остане там, тръгна и изчака Керол пред асансьорите.
Горе в стаята Керол откри диктофона, закрепен в ъгъла под леглото. Взе нощниците и с две ръце преряза жицата, Която минаваше под мокета.
- Мислиш ли, че хората от хотела са го пуснали тук? -попита ужасена Тереза.
- Сигурно е използвал шперц - Керол дръпна малката черна кутийка с жица накрая и я пусна на пода.
- Погледни, прилича на плъх - каза тя. - Това е портрет на Хардж.
Изведнъж лицето й почервеня.
- Къде ли води жицата?
- В някоя стая, където заспива. Сигурно от другата страна на коридора. Благословени да са тия мокети, под които можеш да поставиш всичко.
Керол ритна диктофона към средата на стаята.
Тереза гледаше малката квадратна кутийка и си представи как снощи тя беше попивала Всяка тяхна дума.
- Откога ли стои там?
- Откога мислиш, че той е тук без да си го забелязала?
- Най-рано от кчера - но веднага след като го каза, разбра, че може и да греши. Не можеше да види всеки човек в хотела. Керол клатеше глава.
- Едва ли му е отнело близо две седмици, за да ни проследи от Солт Лейк Сити до туКк Не, просто е решил да вечеря с нас тази вечер - Керол се обърна с гръб към библиотечката. В ръката си държеше чаша коняк. Червенината беше напуснала лицето й. Сега дори се усмихваше на Тереза.
- Недодялан мъж - каза Тереза. Седна на леглото, подложи възглавница зад гърба си и се облегна назад. - Е, май тук се задържахме предостатъчно, не мислиш ли?
- Кога искаш да отпътуваме?
- Може би утре. Ще приготвим багажа си сутринта и ще тръгнем следобед. Какво ще кажеш?
По-късно се качиха в колата и тръгнаха на запад в тъмната нощ. Тереза си помисли, че едва ли щяха да продължат пътуването си след тази случка. Не можеше да потуши паниката, която я обземаше, паника, причинена от нещо, което беше вече станало, нещо случило се отдавна, не сега, не това. Чувстваше се неловко, но не и Керол. Керол не само, че се правеше на смела, но явно наистина на я беше страх. Каза само, че мрази да бъде шпионирана.
- И още нещо - каза тя. - Опитай се да разбереш каква кола кара.
Тази същата вечер те обсъдиха маршрута за следващия ден. Говореха сякаш бяха непознати, помисли си Тереза, тази нощ нямаше със сигурност да бъде, като предишната. Когато се целуваха за лека нощ, Тереза почувства взаимното им отпускане, този странен отклик, сякаш телата им бяха изградени от някакъв материал, който взет заедно неминуемо създава страст.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>