ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тереза излезе, за да Купи вестници, докато Керол се обличаше. Качи се в асансьора и застана по средата. Почувствува се някак странно, сякаш всичко се беше изместило. Разстоянията бяха променени, а равновесието - нарушено. Прекоси фоайето и отиде до етажерката с вестници в ъгъла - "Куриер" и "Трибуна" - Каза тя на продавача, докато си ги взимаше и самото произнасяне на думите, и самите заглавия на вестниците, й се сториха странни.

- 8 цента - Каза мъжът. Тереза погледна рестото, което й беше върнал и осъзна, че все още имаше разлика между 8 цента и 25.

Поразходи се из фоайето. Загледа се в стъклото на бръснарския салон, в който двама мъже ги бръснеха. Чернокож лъскаше обувки. Висок мъж с пура, с широкопола шапка и каубойски ботуши мина покрай нея. Тя завинаги щеше да запомни това фоайе, хората, старомодната дърворезба и регистратурата. Щеше да запомни и мъжа с тъмното палто, който я наблюдаваше през горния край на вестника си, а след това се отпусна в креслото и продължи да чете до черно кремавия мраморен пилон.

Когато Тереза отвори вратата на стаята, видя как Керол преминава край нея като стрела. Известно време остана така, ръката й все още стоеше на дръжката на вратата.

Керол, която беше в банята я погледна, с гребен в ръка. Изгледа я от главата до петите.

- Никога не прави това на обществено място! - каза й Керол.

Тереза хвърли вестниците на леглото и се приближи към нея. Изведнъж Керол я сграбчи в обятията си. Известно време останаха така, като, че никога нямаше да се разделят. Тереза се разтрепери, а очите й се напълниха със сълзи. Беше й трудно да намери думи, затворена в прегръдката на Керол.

- Защо чака толкова дълго? - попита Тереза.

- Защото си мислех, че няма да се повтори. Защото си мислех, че няма да имам желание. Това обаче не е вярно. Тереза си спомни Аби и сякаш слаба мълния изпълнена с горчивина се проплъзна между тях. Керол я пусна.

- Имаш и друга причина - ти беше наблизо, напомняше ми за това, аз те опознах и усещах, че няма да е трудно. Извинявай. Не беше честно.

Тереза стисна зъби.Видя как Керол се отдалечава от нея, видя как пространството между тях се разшири и си спомни първия път, когато видя Керол. Вървеше по същия начин в магазина, походка, която Тереза никога нямаше да забрави. Керол беше обичала Аби и сега се обвиняваше за това. Тереза се чудеше, дали някой ден нямаше да съжалява, че е обичала и нея. Сега разбираше защо през януари и февруари бяха изпълнени с нерешителност и ярост. Но едва сега осъзнаваше, че каквото и да каже Керол, повече не съществуваха никакви бариери. Нерешителността беше превъзмогната. След тази сутрин Аби вече не съществуваше за Керол. И всичко случило се между тях оставаше минало.

- Така е, нали? - попита я Керол.

- Откакто те познавам, ти ме дари с толкова щастие -каза Тереза.

- Не можеш да прецениш.

- Мога. Особено тази сутрин.

Керол не отговори. Отговорът беше в проскърцването на ключа в ключалката. Керол заключи вратата и сега бяха сами. Тереза се приближи към нея, потъвайки в обятията й.

- Обичам те - каза Тереза.

Този ден, сякаш нарочно, Керол повече не й обърна внимание. Дори в начина, по който държеше цигарата си съществуваше някаква надменност. За малко да се забие в един бордюр. Изрече куп ругатни и то не на майтап.

- Да пукна, ако дам и пукнат цент за паркинг, дори и през мен да се разстила цяла прерия - каза Керол. Когато обаче Тереза усети погледа й върху себе си, видя, че тя се смее. Керол я дразнеше като допираше рамото си до нейното, докато стояха пред автомата за цигари, или пък когато докосваше крака й под масата. Това караше Тереза да се чувства едновременно отпусната и напрегната. Сети се за хора, които беше виждала да си държат ръцете в киното. Защо сега трябваше и те да го правят. Когато обаче Тереза посегна и хвана ръката на Керол, докато избираха бонбони, Керол измърмори:

- Недей!

Тереза изпрати кутия бонбони на госпожа Робичек и друга на семейство Кели. Купи ги от един сладкарски магазин в Минеаполис. На майката на Ричард купи една голяма луксозна двуредова бонбониера, с дървени стени, защото знаеше, че г-жа Семко щеше после да я използва за шивашките си принадлежности.

- Правила ли си това някога с Аби? - попита Тереза рязко, когато вече бяха в колата.

Керол разбра въпроса й, премигна и каза:

- Какви са тези въпроси от теб? Разбира се - каза тя. Разбира се. Знаеше си Тереза ...

- А сега?

- О, Терез, моля те!

Тереза обаче настойчиво продължи да пита.

- С нея същото ли беше, както с мен? Керол се усмихна.

- Не, скъпа.

- Не мислиш ли, че е много по-приятно, отколкото да спиш с мъже?

Керол се развесели.

- Не е задължително. Това зависи от много неща. С кой друг си била, освен с Ричард?

- С никой друг.

- Е, видя ли, а защо не опиташ с други?

Тереза остана безмълвна за миг, опитвайки се да не покаже шока си и барабанейки с пръсти по книгата, която лежеше на скута й.

- Исках да кажа, да опиташ някога. Още си толкова млада.

Тереза не каза нищо. Не можеше да си представи, че някога щеше да изостави Керол. Един неприятен въпрос, който й се въртеше в главата от самото начало сега удряше по мозъка й с още по-болезнена настоятелност за отговора. Дали Керол някога щеше да пожелае да я изостави.

- Искам да кажа, че това с кого спиш зависи най-вече от навика - продължи Керол. А ти си все още твърде млада да правиш такива генерални заключения. Или пък, да си създаваш навици.

- Значи ти си просто един навик - каза Тереза, като се

усмихваше, но в тона й се долови възмущение.

- Терез, никога не си била толкова меланхолична.

- Не съм меланхолична - възрази тя, но отново усети как ледът се пропуква под краката й. Ледът - символ на несигурността. Или може би проблемът беше в това, че тя винаги искаше повече, отколкото притежаваше, независимо колко беше то. И изведнъж съвсем импулсивно попита: - Аби също те обича, нали?

За миг Керол се замисли и остави вилицата на масата.

- Аби винаги ме е обичала толкова, колкото и ти. Тереза прикова поглед в нея.

- Някой ден ще ти разкажа. Но всичко е минало. Беше отдавна, преди много, много месеци - каза нежно тя, толкова нежно и тихо, че Тереза се напрегна, за да я чуе. - Само месеци ли?

-Да.

- Разкажи ми сега.

- Тук не му е нито мястото, нито времето.

- Няма подходящо време - каза Тереза. - Нали ти самата го каза?

- Кога съм казвала подобно нещо и по какъв повод?

За миг и двете замълчаха, свеж полъх на вятър засили дъжда и сякаш милиони звездички забиха по покрива и предното стъкло. В този момент това беше единственото, което се чуваше. Нямаше буря, сякаш някъде там, горе, тя благоразумно се въздържаше да се пребори с този друг бог, бога на дъжда. Изчакаха под един не толкова надежден заслон на хълма, встрани от пътя.

- Бих могла да ти разкажа само средата, защото това беше най-смешното и ироничното. Това се случи миналата година, когато държахме заедно мебелния магазин. Но... всъщност не мога да продължа преди да съм ти разказала първата част когато бяхме деца. Семействата ни живееха в Ню Джърси, бяхме съседи и през ваканциите се виждахме. Аби винаги малко си е падала по мен, поне така мисля, дори когато бяхме само 6-7 годишни. Когато тя беше на 14 и учеше другаде, ми изпрати няколко писма. По това време вече бях чула, че има момичета, които предпочитат да бъдат с момичета. В книгите обаче пишеше, че тази склонност отминава с възрастта.

Между изреченията правеше паузи, сякаш пропускаше някои подробности.

- В едно училище ли учехте? - попита Тереза.

- Не. Баща ми ме изпрати в друго училище. После, когато Аби стана на 16, замина за Европа, а когато се върна, аз не бях вкъщи. Веднъж се видяхме на едно парти, малко преди да се оженя. Аби се беше променила, вече не беше палавото момиче, което познавах. След това Хардж и аз отидохме да живеем в друг град и дълго време не се видяхме с нея. Може би бяха минали години, много след като Ринди се роди. После тя почна от време на време да идва в конната база, където често ходехме с Хардж. На няколко пъти яздихме заедно. След това започнахме да играем тенис в съботните следобеди, когато Хардж обикновено играеше голф. На нас винаги ни беше весело заедно. Това, че Аби може би си падаше все още по мен след толкова години, изобщо не ми минаваше през ума, бяхме и двете вече пораснали, а и толкова неща се бяха случили. Имах идея да отворя магазин, защото ми се искаше да се виждаме по-рядко с Хардж. Усещах, че започваме да си омръзваме и подобно нещо щеше да помогне. Затова я попитах дали има желание да станем партньори и така отворихме магазина. За мебели. За моя изненада, след няколко седмици усетих, че се привързвам към нея - каза тихо Керол, - не го разбирах и малко се страхувах, като се сетих какво беше Аби преди това, осъзнавайки че у нея отново можеха да се пробудят подобни чувства към мен, че всъщност чувствата можеха да са взаимни. И затова се опитах да прикрия привързаността си, така че Аби да не разбере и мисля, че успях. Но накрая - и точно тук идва смешната част - това се случи една вечер в къщата на Аби миналата зима. През тази нощ пътищата бяха заснежени и майката на Аби настоя да остана и да преспя в стаята на Аби, просто защото в стаята, в която обикновено нощувах, не бяха подменени чаршафите, а вече беше късно. Аби предложи да ги смени, но майка й настояваше на своето.
Керол леко се усмихна и погледна Тереза, но Тереза усети, че Керол дори не я вижда.
- И така останах при Аби. Нищо нямаше да се случи, ако не беше точно тази нощ, сигурна съм. Ако не беше настоявала майката на Аби, и точно тук е ироничното, защото и самата тя не беше предполагала. Но стана и се чувствах точно както ти сега, поне така мисля, щастлива като теб.
Керол почти измърмори последното. Тонът й не беше променен и чувствата липсваха.
Тереза я гледаше втренчено, незнаеща какво точно витае из въздуха - ревност, шок или яд.
- А след това? - попита Тереза.
- След това бях сигурна, че съм влюбена в Аби. Защо да не го наречем любов, всички признаци бяха налице. Продължи обаче само два месеца. Прилича на болест, която идва и си отива - каза Керол с вече по-различен тон. - Миличка, това няма нищо общо с теб. То е минало. Знаех, че искам да разбереш, но не виждах причина да ти го разкажа по-рано. Толкова е маловажно.
- Но, ако си се чувствала по същия начин с нея ...
- За два месеца? - каза Керол. - когато имаш съпруг и дете, нещата са по-различни.
Керол искаше да каже по-различно от нея, тя, която нямаше никакви отговорности и задължения.
- Така ли? Значи можеш да започнеш и да спреш?
- Да. Когато нямаш друг избор - каза Керол. Дъждът затихна дотолкова, че вече не приличаше на дъжд, а не на плътен сребрист чаршаф.
- Не ти вярвам.
- Ти не си в състояние да определиш.
- Защо си толкова цинична?
- Цинична ли?
Тереза не знаеше какво да отговори. Какво значи да обичаш някого, какво изобщо беше любовта и защо имаше или нямаше край? Това бяха съществените въпроси и кой можеше да отговори на тях?
- Става късно - каза Керол. - Какво ще кажеш да продължим и да потърсим хубав коняк някъде? Или това е щат със сух режим?
Отидоха до следващия град и откриха един празен бар в най-големия хотел. конякът беше чудесен и си поръчаха и повторно.
- френски коняк - каза Керол. - Някой ден ще отидем във Франция.
Тереза въртеше с пръст малкото столче на чашата. Часовникът в дъното на бара удари. Свирка на влак прозвуча в далечината. Керол се изкашля. Най-обикновени звуци в най-необикновения момент. От онази сутрин във ватерло, всеки момент бе необикновен. Тереза се беше загледала в светлата кафеникава светлина на чашата и изведнъж се изпълни със сигурност, че един ден те наистина щяха да отидат във франция. После В блестящото кафяво слънце на чашата изплува лицето на Хардж -устата, носа и очите.
- Хардж знае за Аби, нали? - попита Тереза.
- Да, той ме попита за нея преди няколко месеца и аз му казах цялата истина, от игла до конец.
- Наистина ли? - спомни си за Ричард, представи си реакцията му.
- Затова ли се развеждате?
- Не. Това няма нищо общо с развода. Иронично е, нали, но му казах цялата истина, когато всичко между нас беше свършило. Един погрешен опит за откровеност, когато ние двамата нямаше вече какво да спасяваме. Вече бяхме говорили за развод. Моля те, не ми припомняй за грешките - троснато каза Керол.
- Искаш да кажеш, че той те е ревнувал, така ли?
- Да. След като реших да му кажа, излезе, че през един период от време съм държала повече на Аби, отколкото на него през целия си съвместен живот. Имаше моменти, когато пренебрегвах даже Ринди, за да бъда с Аби. Идваше ми да зарежа всичко и да тръгна с Аби.
- И да вземеш Ринди с теб?
- Не знам. Не знам дали това, че я имаше Ринди ме спря да напусна Хардж още тогава.
- Съжаляваш ли?
Керол бавно поклати глава.
- Не. Нямаше да продължи дълго. Както и всъщност стана. Сигурно съм имала предчувствие. С провала на брака ми се чувствах толкова слаба и уплашена - тя спря.
- Сега страх ли те е? Керол продължи да мълчи.
- Керол...
- Не, не ме е страх - решително каза тя и вдигна глава. Тереза виждаше профила й в полумрака. А сега какво щеше да стане с Ринди, искаше й се да попита. Усещаше обаче, че Керол беше на ръба на търпението и щеше да й отговори немарливо или пък изобщо нямаше да й отговори. Някой друг път, каза си Тереза, не сега. Този въпрос щеше да развали всичко, дори стабилното тяло на Керол, което сега за нея беше най-сигурното нещо в света. Тереза прокара палеца си по страната на Керол, от подмишницата до кръста.
- Спомням си, че Хардж веднъж побесня, когато му казах, че заминавам с Аби за Кънектикът. Трябваше да купим от там някои неща за магазина. Това ми отне само два дни, а Хардж ми каза: "Зад гърба ми, така ли? Искаше ти се да избягаш?" -с горчивина каза Керол. В гласа й имаше по-скоро самообвинение, отколкото опит да имитира Хардж.
- Все още ли говори за това?
- Не. Има ли какво повече да се каже? Има ли нещо, с което да се гордееш?
- Срамуваш ли се от това?
- Да. И ти знаеш това, нали? - каза Керол с равния си тон, типичен за гласа й. -в очите на хората това е мерзост.
Тереза не можа дори да се усмихне. Начинът, по който Керол каза това я възпря.
- Ти не вярваш в това.
- Да, но хора като семейството на Хардж вярват.
- Те не са целия свят.
- Но са достатъчни. А човек живее на тази земя. Знаеш, че това няма нищо общо с решението ти кого да обичаш - тя погледна Тереза и най-сетне Тереза долови оживление в погледа и духа й. - Искам да кажа, че хората по тая земя имат отговорности, които може би ти нямаш. Поне засега е така. В Ню Йорк аз бях възможно най-неподходящия човек за теб, най-неподходящия човек, когото можеше да срещнеш - защото аз те завладях и сега спирам развитието ти.
- Защо тогава не спреш?...
- Ще опитам. Проблемът е в това, че ми харесва да те завладявам.
- За мен ти си най-подходящия човек, когото мога да познавам - каза Тереза.
- Така ли?
Вече на улицата Тереза каза:
- Предполагам, че на Хардж не би му харесал фактът, че ние с теб сме на пътешествие сега, нали?
- Той няма да разбере.
- Все още ли искаш да отидем във Вашингтон?
- Да, ако ти имаш време. Можеш ли да отсъстваш целия февруари?
Тереза кимна.
- Освен ако не разбера нещо в Солт ЛейК Сити. Казах на Фил да ми пише там. Но вероятността е малка - Фил дори нямаше да пише, помисли си Тереза. Но ако имаше дори и малък шанс да започне работа в Ню Йорк, щеше да се върне. - Би ли отишла във Вашингтон без мене?
Керол я погледна.
- Да ти кажа честно, не бих - каза с лека усмивка.
Когато се прибраха в хотелската стая беше ужасно горещо и те отвориха прозорците широко. Керол се облегна на перваза, проклинайки горещината и за изненада на Тереза каза, че тя била като саламандър щом можела да я понася. След това Керол рязко я попита.
- Какво толкова пишеше Ричард във вчерашното писмо?
Тереза не беше дори и подозирала, че тя знаеше за писмото на Ричард. В писмото, което беше получила в Чикаго, обещаваше пак да й пише или в Минеаполис, или в Сиатьл.
- Нищо особено - каза Тереза. - Беше много кратко - около страница. Все още настоява да му пиша. Но аз не възнамерявам да го направя.
Беше изхвърлила писмото, но добре си спомняше съдържанието му.
"Не си ми писала и започвам да мисля, че ти си един невероятен конгломерат от противоречия. От една страна си чувствителна, а от друга - не си; от една страна си фантазьорка, а от друга - не си. Ако някой ден твоята своенравна приятелка те остави на сухо, обади ми се и ще дойда. Това няма да продължи дълго, Тери. Имам някаква представа за подобни неща. Срещнах Дани. Искаше да знае дали си се обаждала, с какво се занимаваш. Щеше ли да ти се хареса, ако му бях Казал истината? За твое добро не му казах нищо, защото съм сигурен, че един ден ще се срамуваш от самата себе си. Аз все още те обичам, признавам си го. Бих ти помогнал, бих ти показал Америка - само ако ми пишеш, ако ми кажеш, че искаш".
Писмото я обиди и Тереза го разкъса на парчета. Седеше 
на леглото, обгърнала коленете си с ръце и здраво стискаше китките си изпод ръкавите на халата. Керол беше изключила парното и сега в стаята беше студено. Ветровете на Минесота нахлуваха вътре в стаята, грабваха дима от цигарата на Керол и го унищожаваха. Тереза наблюдаваше как Керол си миеше спокойно зъбите в банята.
- Наистина ли няма да му пишеш? Това ли е окончателното ти решение? - попита Керол.
-Да.
Тереза видя как Керол изтръска водата от четката си, отдръпна се от мивката и избърса лицето си. Пред тази гледка всичко свързано с Ричард просто нямаше Значение.
- Хайде да не говорим повече за това - каза Керол.
И тя знаеше, че Керол нямаше да повдигне отново въпроса. Знаеше, че до този момент тя се беше опитвала да я върне отново при него. Сега, когато Керол се обърна, приближи се до нея, сърцето й заби лудо.
Продължиха на запад, през градовете Слипи ай, Трейси и Пайпстоун, а понякога поемаха по заобиколни пътища, просто ей така - от каприз. Западът се простираше пред тях като вълшебен килим, изпъстрен със спретнати фермички, обори и силози, които се виждаха отдалече. Спряха при една фермерска къща, за да питат дали биха им продали малко бензин, с който да се доберат до следващата бензиностанция. Къщата ухаеше на прясно сирене. Стъпките им кънтяха самотно по солидното кафяво дюшеме и Тереза бе обладана от пламенен изблик на патриотизъм. Америка! На стената висеше картина, на която беше изрисуван петел, картина от разноцветни петна на черен фон, достойна за музей, фермерът ги предупреди, че пътят на запад бил заледен й те поеха по другата магистрала на юг.
Тази нощ те попаднаха на цирк, изграден до железопътната линия в едно градче с името Споукс Фолс. Изпълнителите бяха аматьори. Един от акробатите ги покани в палатката на изпълнителите след шоуто и когато Керол се възхити от рекламните им плакати, той настоя да си вземе колкото иска. Някои изпрати на Аби, а останалите на Ринди, заедно с едни зелен хамелеон, сложен в картонена кутия. Това беше незабравима нощ за Тереза и за разлика от повечето подобни нощи, тази се запечата в съзнанието й, още преди да беше свършила. Изпълнена беше с толкова много неща - пакет с пуканки, от който ядоха заедно, циркът, целувката на Керол в палатката на артистите. И онова особено обаяние на Керол, въпреки че Керол приемаше тези хубави мигове прекарани заедно като нещо естествено, правеше така, че целият свят да се върти около тях, всичко вървеше толкова гладко, без разочарования и заяждания, точно така, както биха желали да бъде.
Тереза си тръгна от цирка с наведена глава, потънала в размисли.
- Чудя се дали ще имам желание отново да творя - каза тя.
- Какво те накара да помислиш това?
- Искам да кажа, че едва ли бих искала да правя нещо друго, освен това. Толкова съм щастлива.
Керол взе ръката й и я стисна. Натисна с палеца си толкова силно, че Тереза изпищя. Керол погледна табелата на пътя и каза:
- Номер 5 и Небраска. Мисля да тръгнем насам.
- Какво ще стане като се върнем в Ню Йорк? Не би могло да бъде същото, нали?
- Защо не - каза Керол. - Докато не ти омръзна. Тереза се засмя. Вятърът развя шалчето на Керол.
- Може би няма да живеем заедно, но другото няма да се промени.
Тереза знаеше, че не биха могли да живеят заедно, след като Ринди щеше да е там. Но можеше поне да си помечтае. Беше повече от достатъчно това, че Керол й обеща всичко да си остане същото.
Близо до границата между Небраска и Уайоминт спряха да вечерят в един крайпътен ресторант, приличащ на индианска колиба, построен сред вечнозелена гора. Те бяха почти единствените посетители в голямата зала и избраха маса близо до камината. Разгърнаха картата и решиха направо да тръгнат за Солт Лейк Сити. Там щели да останат няколко дни, каза Керол, защото мястото било интересно и се чувствала уморена от шофирането.
- Лъск - каза Тереза като гледаше картата. - Името на това градче звучи много секси.
Керол отметна глава назад и се изсмя.
- Къде е?
- По пътя.
Керол вдигна чашата с вино и каза:
- За какво да пием?
- За нас.
Приличаше на онази сутрин във Ватерло, помисли си Тереза. Мигове толкова изящни и безпогрешни, че изглеждаха даже нереални, но те бяха истински, а не просто театрален реквизит - чашите им на камината, редицата от трофеи над главите им, запалката на Керол, самият огън. Но на моменти тя се чувстваше като актьор и само от време на време се сещаше коя е всъщност. Оставаше изненадана, сякаш през последните няколко дни беше играла ролята на друг, някой безпределно и неизмерно щастлив. Погледна нагоре към боровите клонки, закрепени на масата до стената, които безмълвно разговаряха, видя и мъжа, който седеше сам на масата и пушеше бавно. Спомни си мъжа с вестника в хотела във Ватерло. И той имаше същия безизразен поглед и дълги бръчки около устните си. Или може би съзнанието й сега беше същото като тогава.

Прекараха нощта в Лъск, 90 мили по-нататък.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>