ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Керол пристъпваше боса към банята мърмореща заради студа. Пръстите на краката й бяха лакирани с червен лак, а синята пижама й беше твърде голяма.
- Ти отвори прозореца твърде широко - каза Тереза.
Керол придърпа завеската и Тереза чу грохота на душа. -божествено гореща! -каза Керол. - По-добре от снощи.
Това беше луксозно туристическо бунгало, с дебел килим, с дървена облицовка на стените и всичко останало като започнеше от пътечка за обувките, облепена с целофан и стигнеше до телевизора.
Тереза седеше на леглото, облечена в халата си и разглеждаше пътната карта като измерваше разстоянията с ръка. Една дължина и половина отговаряше теоретично на един ден път, въпреки че те едва ли биха успели.
- Днес можем да прекосим Охайо - каза Тереза. - Охайо! Бележит с реки, гуми и железници. От ляво известния подвижен мост Чиликот, където 28 индианци от околностите на Хурон избили стотина кретени.
Тереза се засмя.
- И където Луиз и Кларк къмпингували - добави Керол. -Днес мисля да обуя панталоните. Би ли проверила дали са в онзи куфар. Ако не са, трябва да отида до колата. Не онези тънките, а тъмносините от габардин.
Тереза отиде до големия куфар на Керол в долната част на леглото. Беше пълен с пуловери, бельо и обувки, но панталони нямаше. Видя някаква никелирана тръба да стърчи измежду един от сгънатите пуловери. Повдигна пуловера. Беше тежичък. Разви го и за малко не го изпусна стресната. Видя пистолет с бяла дръжка.
- Няма ли ги? - попита Керол.
- Не! - Тереза зави отново пистолета и го върна там, където си беше.
- Скъпа забравих си кърпата. Мисля, че е на стола.
Тереза я взе и я занесе, но в притеснението си, докато подаваше кърпата в протегнатата ръка на Керол, погледът й се спусна от лицето към голите гърди и продължи надолу.
Усети изненадата на Керол и се обърна. Тереза стисна очи и тръгна към леглото, като през затворените й очи изплува голото тяло на Керол.
Тереза взе един душ и когато излезе от банята, Керол стоеше пред огледалото почти облечена.
- Какво има? - попита Керол.
- Нищо.
Керол се обърна към нея, като сресваше леко потъмнялата още влажна коса. На устните й имаше ярко червило, а между тях цигара.
- Даваш ли си сметка по колко пъти на ден ме караш да ти задавам този въпрос? -каза тя. - Не мислиш ли, че е малко неучтиво?
По време на закуската, Тереза каза:
- Защо си взела онзи пистолет, Керол?
- А, значи това те е притеснило. На Хардж е, едно от нещата, които забрави -гласът й беше непринуден. - Мислех си, че ще е по-добре да го взема, отколкото да го оставя.
- Зареден ли е?
- Да, зареден е. Хардж има разрешително, защото веднъж се опитаха да ни ограбят.
- Можеш ли да го използваш? Керол й се усмихна.
- Не съм Ани Окли. Знам как да го използвам. Явно те притеснява, нали? Нямам намерение да го използвам.
Тереза повече нищо не каза за това. Но всеки път, когато се сетеше притеснението отново я обхващаше. Сети се за него следващата вечер, когато един пиколо остави с трясък куфара на тротоара. почуди се дали това можеше да е причина да бъде използван пистолета.
Бяха направили няколко снимки в Охайо, но щяха да им ги проявят рано на следващата сутрин и затова прекараха една дълга вечер и нощ в градче с името Дефиано. Цяла вечер обикаляха, гледаха витрините, после бродиха по тихите улици в жилищната част на града, където къщите бяха осветени и приличаха на удобни и безгласни птичи гнезда. Тереза се опасяваше, че на Керол би й било досадно да се разхожда безцелно, но тя беше тази, която предложи да повървят още малко. Така стигнаха до възвишение, откъдето се виждаше какво има от другата страна. Керол говореше за себе си и за

Хард. Тереза се опита с една дума да обобщи това, което ги беше разделило, но отхвърляше думите веднага щом ги формулираше -скука, неприязън, безразличие. Керол й каза, че веднъж Хардж отмъкнал Ринди на риболов и дни наред не й се обадил. Керол пък му го върнала като отказала да прекара отпуската на Хардж със семейството му във вилата в Масачузетс. Така били квит. Но това не било началото.
Керол прибра две от снимките в портфейла си - едната на Ринди, обута в брич за езда, а другата на Тереза с цигара в уста и коса отметната назад от вятъра. Имаше една снимка, която не беше сполучлива - Керол сгушена в палтото си -за която каза, че ще я изпрати на Аби, защото не й харесваше.
Стигнаха в Чикаго късно следобед, пълзейки в сивия простиращ се безпорядък на града, зад голям камион на фирма-разпространител на месни продукти. Тереза седеше близо до предното стъкло. Нищо не си спомняше от времето, когато беше идвала тук с баща си. Керол явно познаваше Чикаго така добре, както познаваше Манхатън. Керол й показа известния Лупинг и спряха за малко, за да погледат влаковете в пиковото време - 5.30 следобед, когато хората се прибираха в къщи. Не можеше да се прави сравнение с лудницата в Ню Йорк по това време.
В централната поща Тереза получи картичка от Дани, нищо от Фил и писмо от Ричард. Тереза погледна писмото и видя, че то започва и завършва любезно. Точно това беше очаквала, че Ричард щеше да вземе адреса от Фил и да й напише любезно писъмце. Прибра писмото В джоба си преди да се върне при Керол.
- Има ли нещо? - попита Керол.
- Само картичка. От Дани. Приключил е изпитите.
Керол караше към хотела "Дрейк". Подът беше на черно-бели карета и имаше фонтан във фоайето. На Тереза й се стори великолепен. Когато влязоха в стаята, Керол си свали палтото и се метна върху едно от двете легла.
- Познавам няколко човека тук - каза сънливо тя. - Да потърсим ли някой от тях?
Керол обаче заспа, преди да решат.
Тереза погледна през прозореца към езерото и към неравните и непознати очертания на високите сгради върху фона
на все още сивкавото небе. Гледката беше мъглява и скучна като картина на Пикасо. Това сравнение не би се харесало на Керол, помисли си Тереза. Облегна се на перваза, гледаше града и видя как светлините на отдалечена кола се нацепваха на малки точици и тиренца когато колата минаваше покрай дърветата. Беше щастлива.
- Защо не поръчаш някакви коктейли? - чу гласа на Керол зад себе си.
- Какви да бъдат?
- Какъв искаш ти?
- Мартини. Керол подсвирна.
- Двойни "Гибсън" - прекъсна я Керол, докато тя се обаждаше. - И чиния с пържени филийки. А защо не - четири чаши "Мартини"
Тереза прочете писмото от Ричард, докато Керол беше под душа. (цялото писмо беше много мило. Ти си толкова различна от другите момичета, които познавам, беше написал. Беше чакал и бе продължил да чака, защото беше абсолютно убеден, че ще бъдат щастливи заедно. Искаше тя да му пише всеки ден или поне да му изпрати картичка. Пишеше и за това, как една вечер седнал и препрочел и трите й писма, които тя му беше изпратила когато той беше в киното, Ню Йорк, миналото лято. В писмото имаше сантименталност, която не беше изобщо типична за Ричард и първата й мисъл беше, че се преструва. Може би, за да може да я нападне по-късно. Втора й реакция беше отвращение. Реши да се придържа към взетото решение, да не му пише, да не контактува изобщо с него - това беше най-краткия път към края.
Коктейлите пристигнаха и Тереза плати за тях в брой. Можеше да плаща сметките само когато Керол не присъстваше.
- Ще си облечеш ли черния костюм? - попита тя Керол, когато влезе.
Керол я погледна.
- На дъното на куфара е - каза тя и се запъти към него. - Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да го измъкна, да го поизтупам и да изгладя гънките - това ще ми отнеме поне половин час.
- Половин час ще пием тези ...
- Твоята сила да убеждаваш е неотразима - Керол занесе костюма в банята и пусна водата във ваната.
Това беше Костюма, Който носеше Когато за първи път обядваха заедно.
- Можеш ли да си представиш, че това е първата ми чашка алкохол, откакто тръгнахме от Ню Йорк? - каза Керол. - Разбира се, че не можеш. А знаеш ли защо е така? Аз съм щастлива.
- Ти си красива - каза Тереза.
А Керол й се усмихна пренебрежително, усмивка, която Тереза обожаваше, после отиде до тоалетката. Наметна жълто копринено шалче на раменете си и го завърза без да го стяга, после започна да си сресва косата. Светлината на лампата очертаваше тялото й като картина и Тереза имаше усещането, че това се е случвало и преди. Спомни си - жената на прозореца, която разресваше дългата си коса, спомни си самите тухли на стената и уханието на облачната дъждовна сутрин.
- Какво ще кажеш за малко парфюм? - попита Керол, приближавайки се към нея с шишето. Докосна челото на Тереза с пръсти, там, където започваше косата й и където я беше целунала оня ден.
- Напомняш ми за една жена, която веднъж видях - каза Тереза, - на някаква пряка на "Лексингтън'1. Не ти, а светлината. Решеше си косата ... - Тереза спря, Керол очакваше да чуе още. Керол винаги чакаше, а тя никога не казвате точно това, което искаше да каже. - Рано една сутрин когато отивах на работа ... И си спомням, че беше започнало да вали -продължи тя. - Видях я на прозореца. - Не можеше обаче да й каже, че беше стояла там може би 3 или 4 минути, желаейки силно да познава жената, за да може да бъде посрещната, ако отиде у дома й и почука на вратата. Искаше й се да може да направи точно това, вместо да ходи на работа в "Пеликан Прес".
- Малкото ми сираче - каза Керол.
Тереза се усмихна. В тона на Керол нямаше нищо потискащо и парливо.
- Как изглежда майка ти?
- Имаше черна коса - отговори бързо Тереза. - изобщо не си приличаме - Тереза усети, че винаги говори за майка си в
минало време, въпреки че в тази минута тя беше жива, някъде в Кънектикът.
- Наистина ли смяташ, че тя не би искала да те види отново някой ден? - Керол стоеше при огледалото.
- Едва ли.
- Ами семейството на баща ти? Не спомена ли, че има брат?
- Никога не съм го виждала. Беше геолог и работеше за нефтена компания. Не знам къде е - беше й по-лесно да говори за чичото, когото никога не беше срещала.
- Как се казва майка ти сега?
- Естер - г-жа Николас Стърли - името за нея имаше точно толкова значение, колкото всяко едно име от телефонен указател. Погледна Керол и изведнъж съжали, че й беше казала името. Един ден Керол можеше... Шок от загуба, безпомощност я обзе. Всъщност тя знаеше толкова малко за Керол.
Керол я погледна.
- Никога няма да го спомена - каза тя. - никога повече. Ако мислиш, че втората чашка ще те натъжи, по-добре не я пий. Не искам да си тъжна тази вечер.
Ресторантът, в който вечеряха гледаше към езерото. Вечеряха пищно и завършиха с шампанско и бренди. За първи път в живота си Тереза беше леко пийнала, всъщност много повече, отколкото можеше да си позволи пред Керол. Впечатлението й за пътя "Лейктор" винаги щеше да остане като за широко авеню, обсипано с големи къщи, наподобяващи Белия дом във Вашингтон. В спомените й щеше да остане гласът на Керол, който й разказваше за тази или онази къща, в която била преди, и обезпокояващото съзнание, че в продължение на известно време това е бил светът на Керол, както Раполо, Париж и други места, за които Тереза и не знаеше, места, които са приютявали Керол и всичко което е правила...
Онази вечер Керол седеше на ръба на леглото си и пушеше цигара преди да запалят лампата. Тереза лежеше на другото легло и полузаспала я гледаше, опитвайки се да разгадае какво крие неспокойното и озадачено изражение на погледа й, който беше съсредоточен върху нещо от стаята, а после се отмести. Дали мислеше за нея, или за Хардж, или пък за Ринди? Керол беше поръчала да я събудят В 7 часа на следващата
сутрин, за да се обади на Ринди преди тя да тръгне на училище. Тереза си спомни за телефонния разговор в Дефианс. Ринди се беше била с някакво момиченце, а Керол в продължение на петнадесет минути се опитваше да я убеди, че тя трябва да направи първата стъпка, за да се извини. Тереза все още беше под влияние на това, което беше пила, тръпката от шампанското, което сега я караше да търси болезнена близост с Керол. Ако просто я попиташе, помисли си, Керол щеше да й позволи да спят в едно легло тази вечер. Тя обаче искаше повече от това, да я целуне, да усети тяло й до своето. Тереза се сети за двете момичета, които беше видяла в бара "Палермо". Те го правеха, а сигурно и нещо повече. Дали Керол би я отблъснала отвратена, ако тя просто искаше да я прегърне? Дали привързаността на Керол щеше да се изпари моментално? Като си представи евентуалното студено отблъскване, куражът й съвсем рухна. Възвърна се обаче под формата на въпрос, дали пък не можеше просто да я попита - има ли нещо против да спят в едно легло.
- Керол, ще имаш ли нещо против...
- Утре ще отидем до кланиците - успоредно с нея каза Керол и Тереза избухна в смях. - какво толкова смешно има? -попита Керол, гасейки цигарата си, но тя също се усмихваше.
- Просто смешно. Ужасно смешно - каза Тереза, като не преставаше да се смее, превръщайки в смях страстта и намерението за нощта.
- Смешно ти е заради шампанското - каза Керол като загаси лампата.
Късно следващия следобед излязоха от Чикаго и се запътиха в посока Рокфорд. Керол каза, че там може да я очаква писмо от Аби, но беше малко вероятно, защото Аби не беше много по писмата. Тереза влезе в обущарско ателие, за да зашият обувката й и когато се върна завари Керол да чете писмо в колата.
- По кой път ще тръгнем? - Керол изглеждаше по-щастлива.
- Номер 20, в посока запад.
Керол пусна радиото и потърси станция, докато се спря на някаква музика. - Кой град става за нощувка по пътя за Минеаполис?
- Дюбюк - каза Тереза, взирайки се в картата. - или пьк Ватерло. Изглежда приличен по размери, но е встрани - на около 200 мили.
- Сигурно ще успеем.
Поеха по магистрала номер 20 към Фрипорт и Галена, който беше отбелязан на картата като роден град на Юлисиз Симпсън Грант.

- Какво казва Аби?

- Нищо интересно. Като цяло е хубаво писмо.

Керол почти не говореше, нито в колата, нито пък в кафенето, където спряха, за да пият кафе. Керол отиде и застана пред грамофона-автомат като бавно пускаше монети от 5 цента.

- Съжаляваш, че Аби не дойде, нали? - каза Тереза.

- Не - каза Керол.

- Промени се, откакто получи писмото. Керол я погледна през масата.

- Мила, та това е просто едно глупаво писмо. Прочети го, ако искаш. - Керол посегна към чантата си, но не извади писмото.

По някое време през нощта, Тереза заспа в колата и се събуди от светлините на някакъв град, огрели лицето й. Керол беше отпуснала уморено ръцете си в горната част на волана. Бяха спрели на светофар.

- Тази нощ ще останем тук - каза Керол.

Тереза все още не беше прогонила съня, когато прекоси фоайето на хотела. Докато пътуваха в асансьора, усети болезненото присъствие на Керол, която стоеше до нея, сякаш сънуваше и в съня Керол беше единствената фигура. В стаята тя вдигна куфара от пода и го постави върху един стол, отвори го, после застана до масата, наблюдавайки Керол. Чувствата й, който бяха в затишие през последните няколко часа, дори дни, сега нахлуха обратно в нея, докато гледаше как Керол си отваря куфара и изважда както винаги първо кожената чантичка и тоалетните си принадлежности, след което я захвърля на леглото. Погледна ръцете й, кичура коса който се подаваше изпод шалчето, завързано на главата й, драскотината на крака отпреди няколко дена.

- Защо висиш там? - попита Керол. - лягай си сънливке.

- Керол, аз те обичам. -

Керол се изправи, изпъвайки тялото си. Тереза не сваляше напрегнатия си, заспал поглед от нея. Керол извади пижамата си от куфара и го затвори. Доближи се до Тереза и сложи ръце върху раменете й. Стисна ги здраво, сякаш очакваше обещание или може би търсеше да разбере дали беше истина това, което беше казала. После целуна Тереза по устните, сякаш се бяха целували стотици пъти преди.

- Не знаеш ли, че и аз те обичам? - каза Керол. Керол взе пижамата си и влезе в банята, остана там минутка, гледайки мивката.

- Излизам - каза Керол. - ще се върна веднага.

Тереза чакаше до масата, докато Керол беше навън, времето течеше неопределено или може би изобщо не течеше, когато Керол отвори вратата и отново влезе. Остави на масата книжен плик и Тереза разбра, че беше излязла, за да купи мляко, както често и двете правеха през нощта.

- Мога ли да спя с теб? - попита Тереза.

- Не видя ли леглото?

Беше двойно. Седяха по пижами и пиеха мляко и портокалов сок, който Тереза не можеше да изпие сама, защото много й се спеше. После Тереза остави контейнера с мляко на пода и погледна Керол, която вече беше заспала, по корем с едната ръка вдигната нагоре, както обикновено заспиваше. Тереза загаси лампата. Тогава Керол провря ръката си под врата й и телата им се докоснаха, сякаш всичко беше предварително уговорено. Щастието се разливаше в нея като зелена лоза, с прострели се цъфнали филизи, промъкващи се през плътта й. Представи си бледо бяло цвете, блещукащо сякаш видяно в тъмнината или във водата. Защо хората изобщо говореха за рая, зачуди се.

- Заспивай - каза Керол.

Тереза се надяваше да остане будна. Но когато усети ръката на Керол да се движи към рамото й, разбра, че е заспала. Зазоряваше се. Пръстите на Керол бяха вплетени в косата й. Керол я целуна по устните и удоволствието у Тереза отново се събуди, сякаш това беше продължение на момента, когато Керол беше пъхнала ръката си под врата й снощи. Обичам те, искаше отново да каже, но думите бяха изтрити от възпламеняващото и ужасяващо удоволствие, което изпълваше цялото й тяло. Беше притиснала Керол в прегръдка и за нея сега

съществуваше само тя и нищо друго. Усещаше ръката й да се плъзга по ребрата й, косата й да гали голите й гърди и тогава тялото сякаш потъваше в разширяващи се кръгове, които растяха и растяха, а умът губеше контрол над тях. Хилядите спомени и моменти, думи, първото "миличка", втория път, когато Керол я чакаше в магазина, хилядите спомени за лицето й, гласът й, моменти на ярост и смях, проблясваха като опашката на комета в съзнанието й. Сега пък бледо-синьо пространство, разширяващо се пространство, в което тя се изстрелваше като дълга стрела. Стрелата прекосяваше невероятно широка пропаст без затруднение, извиваше се като дъга нагоре и нагоре в пространството без да се спре. После осъзна, че все още беше притисната в Керол, трепереше ужасно и знаеше, че стрелата, това беше самата тя. Видя светлата коса на Керол върху очите си, а главата й беше толкова близо до нейната. Нямаше нужда да пита дали е правилно, не очакваше отговор от никой, защото това не можеше да бъде по-правилно или по-идеално. Придържаше Керол към себе си и усети устните й върху своите усмихващи се устни. Тереза лежеше неподвижно и гледаше Керол, лицето й, което беше съвсем близо, сивите й очи, които бяха толкова спокойни, колкото никога преди, сякаш запазили пространството, от което тя сега се появяваше. Беше й странно, че това все още беше лицето на Керол, с луничките, с извитите руси мигли, вежди, с устата сега спокойна като очите й, така както Тереза много пъти я беше виждала.

- Ангелът ми - каза Керол, - отнесен в пространството.

Тереза огледа стаята, която сега беше много по-светла, бюрото с чекмеджета, приличащи на щитове, огледалото без рамка, пердетата в зелено, които висяха плътно до прозорците и сивите покриви на две сгради, които се виждаха над перваза. Щеше да запомни всеки детайл от тази стая, завинаги.

- Кой град е този? - попита. Керол се изсмя:
- Този ли? Това е Ватерло - посегна да си вземе цигара. - Не е ли ужасно?
Усмихвайки се Тереза се поизправи на лакът. Керол захапацигарата.
- Във всеки щат има по няколко града с това имеТереза.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>