ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тереза погледна надолу кьм голямата картонена кутия.
- Не искам да го взема -ръцете й бяха кални. - Ще кажа на г-жа Озбърн да вземе храната, а останалото после да остане тук.
- Донеси го - каза Керол на излизане от вратата. Носеше надолу последната купчина от неща, които Тереза реши да вземе със себе си в последната минута.
Тереза се качи отново горе за кутията. Беше пристигнала преди час - донесе я пощальон - много сандвичи, бутилка вино от боровинки, кейк и пакет, в който беше бялата рокля, която г-жа Семко й беше обещала. Знаеше, че Ричард няма пръст в тези неща, иначе сигурно щеше да има някаква книга или поне бележка.
Една рокля все още лежеше на дивана и килимът беше леко подбит от едната страна, но Тереза изгаряше от нетърпение да тръгне. Затвори вратата и забърза надолу по стълбите с кутията, мина през вратата на апартамента на семейство Кели, и двамата бяха на работа, после през апартамента на г-жа Озбърн. Беше си взела довиждане с г-жа Озбърн преди час, когато й плати наема за следващия месец.
Тъкмо затваряше вратата на колата, когато г-жа Озбърн я повика от външните стълби.
- Търсят те по телефона - изкрещя г-жа Озбърн и Тереза неохотно слезе, мислейки че е Ричард.
Беше Фил Макелрой, който й се обаждаше, за да я пита за срещата с Харкеви предишния ден. Снощи беше казала на Дани, когато вечеряха заедно. Харкеви не й беше обещал работа, но й каза да се обажда и на Тереза й се стори искрен. Беше й казал да отиде в театъра, където наблюдаваше работата по декорите за "Зимен град". Беше избрал три от картонените й модели. Внимателно ги разгледа и каза, че първият не става, защото билмалко скучен, изтъкна някои непрактични моменти във втория и най-много хареса декора за коридор, който Тереза беше започнала вечерта, когато се върна от къщата на Керол. Той беше първият човек, който погледна сериозно на неконвенционалните й декори. Веднага след това се беше обадила на Керол, за да й каже за срещата. Разказа на Фил за посещението си при Харкеви, но не спомена за пропадналата работа с Андронич. Не му каза, защото не искаше и Ричард да разбере. Тереза помоли Фил да й каже над коя пиеса ще работи Харкеви след това, защото й беше Казал, че се двоуми между две и не беше сигурен с коя ще продължи. Имаше шанс да я вземе като помощниК, ако се спреше на английската пиеса, за която стана въпрос предишния ден.
- Не мога да ти дам адрес все още - каза Тереза. - Знам само, че ще отидем до Чикаго.
Фил каза, че може да й изпрати писмо до поискване.
- Това Ричард ли беше? - попита я Керол, когато се върна.
- Не, Фил Макелрой.
- Значи Ричард не ти се е обаждал?
- Не, през последните няколко дни. Изпрати ми обаче телеграма тази сутрин -Тереза се замисли за момент, после я извади от джоба си и я прочете. - "Не съм се променил. Нито пък ти. Пиши ми. Обичам те. Ричард."
- Мисля, че трябва да му се обадиш - каза Керол. - Обади му се от къщата.
Щяха да прекарат нощта в къщата на Керол и имаха намерение да тръгнат рано следващата сутрин.
- Ще облечеш ли тази рокля довечера? - попита Керол.
- Ще я пробвам. Има вид на булченсКа роКля.
Тереза облече роклята точно преди вечеря. Стигаше до прасеца й, в талията беше пристегната с дълги бели волани, Които отпред бяха избродирани. Слезе долу, за да я покаже на Керол. Керол беше в хола и пишеше писмо.
- Виж - Каза Тереза, усмихвайки се.
Керол дълго я гледа, после се приближи и разгледа бродерията на талията.
- Това е музеен експонат. Изглеждаш очарователно. Бъди с нея тази вечер, моля те. 
- Много е натруфена - не искаше да я носи, защото я караше да мисли за Ричард.
- Какъв по дяволите какъв стил е това, русКи ли? Тереза се изсмя. Харесваше й начинът, по който Керол ругаеше, винаги небрежно и когато нямаше присъстващи.
- Права ли съм? - повтори Керол. Тереза се качваше нагоре по стълбите.
- За какво да си права?
- Откъде си се научила така да отговаряш? - настоя Керол, гласът й изведнъж потрепна от ярост.
В очите на Керол се беше появила бялата светлина, точно както когато Тереза отказа да свири на пианото. Това, което я ядоса сега, беше също толкова малко важно.
- Извинявай, Керол. Явно не те чух.
- Върви - каза Керол Като се обърна. - Качи се и я съблечи.
Явно Хардж пак беше причината, помисли си Тереза. Тереза остана на стълбите за малко после се качи нагоре. Разбърза талията и разкопча копчетата, погледна се в огледалото, после се закопча. Щом като Керол я искаше с нея, тя щеше да се подчини.
Сами си приготвиха вечеря, защото Флоренс беше излязла в триседмичен отпусК. Отвориха някакви буркани със специалитети, които Керол каза, че била скрила и си направиха коктейли точно преди вечеря. Тереза си помисли, че Керол е възвърнала доброто си настроение, но когато започна да си налива повторно, Керол й каза:
- Мисля, че не бива повече да пиеш.
Тереза се поколеба усмихната. Значи настроението й беше все още същото.Независимо от това какво ще каже Тереза или ще направи, то не би променило лошото настроение и Тереза си помисли, че виновна е роклята и това, че не знаеше как точно да реагира. След вечеря си взеха ядките и кафето и излязоха на верандата, но там в полумрака почти не разговаряха и на Тереза не само й се доспа. Почувства се и доста депресирана.
На следващата сутрин Тереза намери книжен плик пред задната врата. Вътре имаше маймунка-играчКа със сивобяла козина. Тереза я показа на Керол.
- О, господи! - каза Керол и се усмихна. - Джакопо! - Взе маймунката и я погали по леко замърсената бяла бузка. - Аби и аз го оставихме на задната седалка в колата - каза Керол.
- Аби ли го донесе? Снощи?
- Предполагам - Керол отиде до колата с маймунката в ръце и един куфар.
Тереза се сети за снощи. Когато беше задрямала на люлеещия се стол и когато се събуди наоколо беше невероятно тихо, а Керол седеше там, в тъмнината, с поглед някъде напред. Керол сигурно беше чула колата на Аби снощи. Тереза й помогна да намести куфарите и одеалцето за крака отзад в колата.
- Защо не е влязла? - попита Тереза.
- Такава си е Аби - каза Керол с усмивка на бързо преминаваща срамежливост, която винаги изненадваше Тереза. - Защо не се обадиш на Ричард?
Тереза въздъхна.
- Не мога сега. По това време той вече не е вкъщи. Беше 8.40, а той почваше училище в 9.00.
- Обади се на семейството му тогава! Няма ли да им благодариш за това, което ти изпратиха?
- Ще им напиша писмо.
- Обади им се сега и няма да има необходимост да им пишеш. Изобщо, по-добре е да се обадиш.
Г-жа Семко вдигна телефона. Тереза похвали роклята и бродерията и й благодари за храната и виното.
- Ричард току-що излезе - каза г-жа Семко. - Ще се чувства ужасно самотен. Вече даже е унил! - Тя обаче се изсмя, силен, висок смях, който изпълваше кухнята, където беше Тереза, смях, който щеше да огласи цялата къща и да достигне до празната стая на Ричард на горния етаж. - Добре ли са нещата между теб и Ричард? - попита г-Жа Семко и във въпроса й се долови лекото съмнение, но Тереза знаеше, че продължава да се усмихва.
Тереза каза:
- Да - обеща да пише. После се почувства по-добре, защото се беше обадила.
Керол я попита дали е затворила прозореца горе и Тереза отново се качи да провери, защото не си спомняше. Не го беше затворила и не беше си оправила леглото, но сега нямаше време за това. Флоренс щеше да се погрижи за леглотов понеделник, когато щеше да дойде, за да заключи къщата.
Керол беше на телефона, когато Тереза слезе. Погледна я и се усмихна, след това й подаде телефонната слушалка. Тереза веднага позна - това беше Ринди.
- Във фермата на г-н Байрон... Ходила ли си някога, мамо?
- Къде е тази ферма, миличка? - попита Керол.
- При г-н Байрон. Има коне. Но не такива, каквито ти харесваш.
- Така ли? Защо?

- Ами, тези са тежки.
Тереза се опитваше да чуе пискливия небрежен глас, който приличаше на гласа на Керол, но не можеше.
- Ало - каза Ринди. - Мамо?
- Да, тук съм.
- ТрябВа да свършвам. Татко е готов да тръгваме. - Изкашля се.
- Настинала ли си? - попита Керол.
-Не.
- Тогава не кашляй в телефона.
- Иска ми се и аз да дойда.
- Не може, защото си на училище. Това лято обаче ще пътуваш.
- Ще можеш ли пак да ми се обадиш?
- По време на пътуването ли? Разбира се. Ще ти се обаждам всеки ден - Керол взе телефона, седна и продължи да гледа Тереза, докато свърши разговора.
- Звучи много сериозно - каза Тереза.
- Разказа ми за вълнуващия вчерашен ден. Хардж й позволил да не ходи на училище.
Керол беше видяла Ринди онзи ден, спомни си Тереза. Явно е било приятно посещение. Разбра го от това, което й каза Керол по телефона, макар че нищо подробно не беше казала, а и Тереза нищо не я попита.
Тъкмо щяха да тръгват и Керол реши да се обади на Аби. Тереза се завъртя из кухнята, защото в колата беше твърде студено.
- Не знам никакви малки градове в Илинойс - казваше Керол.
- Защо пък Илинойс?... Добре, Рокфорд... Ще запомня... Разбира се, че ще се грижа добре за него. Щеше да е добре и ти да дойдеш малка глупачке ... Грешиш, грешиш.
Тереза отпи от кафето, което беше останало в чашата на Керол, отпи от там, Където беше червилото.
- Нито дума - каза Керол бавно. - Никой доколкото ми е известно, даже Флоренс. Добре, направи го. Довиждане ...
Пет минути по-късно излязоха от градчето, в което живееше Керол и поеха по магистралата, отбелязана на картата с червено. Това беше магистралата, по която щяха да се движат, докато стигнат до Чикаго. Тереза оглеждаше природата наоколо. Беше й позната, група борови горички от ляво, откъдето минаваше пътя за Ню Йорк, високо издигнатото знаме в далечината, маркиращо клуба, към който принадлежеше Керол.
Тереза отвори прозореца си, за да влиза чист въздух. Беше доста студено. Радиаторът топлеше глезените й. Часовникът на таблото показваше 9.45 и тя се сети за хората, които работеха в магазина "Франкенбърг". По това време те вече бяха вътре. И тази сутрин и утре сутринта и следващата, а стрелките на часовника конролираха всяко тяхно движение. Стрелките на часовника на таблото сега не значеха нищо нито за Керол, нито за нея. Те щяха да правят това, което искаха, щяха да спят ако им се спеше, щяха да пътуват, ако им се искаше. Помисли си за г-жа Робичек, която, сега, в тази минута, продаваше пуловери на 3-я етаж, отбелязвайки своята петгодишнина в този магазин.
- Защо си толкова мълчалива? - попита Керол. - Какво има?
- Нищо.
Не й се говореше. Но имаше усещането, че хиляди думи напираха в гърлото й и я давеха. Вероятно само разстоянието, стотиците мили, биха ги отприщили. А може би това, което я давеше, беше всъщност свободата.
Някъде в Пенсилвания слънцето ги огря, но следобед започна да вали дъжд. Керол ругаеше, но звукът от дъжда беше приятен, барабаненето по предното стъкло и по покрива й харесваше.
- Знаеш ли какво забравих? - Каза Керол. - Шлифер. Трябва да си купя отнякъде.
Изведнъж Тереза се сети, че си беше забравила книгата, която четеше. Вътре беше оставила и едно писмо до Керол, което стърчеше извън книгата. По дяволите! Не беше при другитекКниги и затова я беше забравила на масата до леглото. Надяваше се, че на Флоренс нямаше да й хрумне да я разглежда. Опита се да си спомни дали беше написала името на Керол в писмото, но не можа. И чекът. Беше забравила да го скъса.
- Керол, взе ли онзи чек?
- Чекът, който ти дадох? Ти каза, че ще го скъсаш.
- Да, ама не го скъсах. Все още е под покривката.
- Добре де, няма значение - каза Керол.

Когато спряха за бензин, Тереза искаше да купи тъмна бира, която Керол понякога обичаше, но в бакалията, която беше непосредствено до бензиностанцията имаха само обикновена. Купи една кутийка за себе си. После тръгнаха по тесен път встрани от магистралата и спряха. Отвориха кутията със сандвичите, имаше и туршия с копър, сирене и две твърдо сварени яйца. Тереза беше забравила да потърси отварачка и сега не можеше да отвори бирата, но пък в термоса имаше кафе. Остави бирата отзад, на пода.
- Хайвер. Колко мило от тяхна страна - каза Керол, надничайки в сандвича. -Обичаш ли хайвер?
- Не. Бих искала, обаче.
- Защо?
Тереза видя как Керол отхапа малко от сандвича, от който беше махнала горната филийка, отхапа оттам, където имаше най-много хайвер.
- Защото тези, които го обичат, наистина го обичат-каза Тереза.
Керол се усмихна и продължи бавно да яде.
- Това е придобит вкус. Придобитите вкусове са винаги по-приятни и от тях по-трудно можеш да се откажеш.
Тереза наля още кафе в чашката, от която пиеха и двете. Тя придобиваше вкус към черното кафе.
- Колко нервна бях първия път, когато държах тази чаша. Донесе ми кафе тогава -първия ден. Помниш ли?
- Помня.
- Как се сети да сложиш сметана?
- Мислех, че ще ти хареса. Защо беше нервна? Тереза я погледна.
- Бях развълнувана заради теб - Каза тя, вдигайки чашата. После отново погледна Керол и забеляза внезапна неподвижност, нещо като шок върху лицето на Керол. Тереза беше виждала това изражение два или три пъти преди, когато Тереза й беше намекнала за чувствата си към нея, или пък когато й правеше естравагантен комплимент. Тереза не можа да разбере дали Керол е доволна или не. Гледаше я как си маха хартията от другата половина на сандвича.
Имаше и кейк, но Керол не искаше. Тъмнокафяв кейк, какъвто Тереза често ядеше, когато ходеше при Ричард. Прибраха всичко в куфарчето, където бяха стековете цигари и бутилката уиски с такова старание, че Тереза би севбесила, ако го правеше някой друг вместо Керол.
- Ти нали каза, че си от щата Вашингтон? - попита я Тереза.
- Родена съм само, а баща ми живее там. Писах му, че може да го навестя, ако стигнем.
- Той прилича ли на теб?
- Дали аз приличам на него? Да - повече отколкото на майка ми.
- Някак не мога да си те представя със семейство - каза Тереза.
- Защо?
- Защото мисля за теб само като за теб. Керол се усмихна, вдигнала главата си докато караше. И какво?
- Братя или сестри? - попита Тереза.
- Една сестра. Предполагам искаш да разбереш всичко за нея. Казва се Елейн, има три деца и живее ВъВ Вирджиния. По-голяма е от мен и не знам дали ще ти допадне. Сигурно ще ти се стори скучна.
Да! Тереза можеше да си я представи. Сянка на Керол с всички нейни черти, но по-неизразителни и по-раздвоени.
Късно следобед спряха в крайпътен ресторант с нарисувано малко холандско селище на предния прозорец. Тереза се облегна на парапета и се загледа в рисунката. Имаше рекичка, която започваше от единия край, после се превръщаше в овално поточе и накрая стигаше до вятърна мелница. Дребни фигурки в холандски носии бяха пръснати из селцето, застанали върху зелена трева. Сети се за електрическото влакче във "Франкенбърг" при щандовете за играчки, Което бясно хвърчеше по овалната релсова писта, точно толкова голяма, колкото и поточето.
- Не съм ти казвала за влакчето във "Франкенбърг" - каза Тереза на Керол. -Забеляза ли го, когато ...
- Електрическо влакче ли? - прекъсна я Керол.
Тереза се усмихваше, но нещо я притесни. Беше много сложно за обяснение и разговорът им спря.
Керол поръча супа и за двете. Бяха сковани и премръзнали от колата.
- Чудя се дали наистина това пътуване ще ти достави удоволствие - каза Керол. -Ти предпочиташ нещата отразени в огледалото, нали? Имаш си свое собствено разбиране за всичКо. Като тази вятърна мелница. С теб човек може да се почувства в Холандия. Чудя се дали изобщо ще ти харесат истинските планини и истинските хора.
Тереза беше разбита, сякаш Керол я беше обвинила в лъжа. Явно Керол искаше да каже, че и по отношение на нея, Тереза си има собствено разбиране, което Керол не харесваше. Истински хора? 
--------------------------
Изведнъж се сети за г-жа Робичек. А тя беше избягала от нея, защото беше отвратителна.
- Как изобщо си представяш, че ще можеш да твориш, ако получаваш впечатлението си от втора ръка? - попита я Керол, гласът й бе нежен, но и безпощаден.
Керол я накара да се почувства, сякаш нищо не беше създала. Сякаш тя самата не беше нищо, нищо повече от струйката дим. Керол пък беше живяла пълноценно, била е семейна, има и дете.
Възрастният човек зад тезгяха се беше запътил към тях. Накуцаваше. Застана до съседната маса и кръстоса ръце
. -Ходили ли сте някога в Холандия? - попита той с приятен глас.
Керол отговори:
- Аз - не. Предполагам, че вие сте били там. Вие ли направихте селцето на прозореца? Кимна с глава:
- Отне ми пет години.
Тереза забеляза кокалестите му пръсти и слабите му ръце с лилави вени, изпъкващи изпод тънката кожа. По-добре от Керол можеше да оцени труда на този човек, но не можа нищо да каже.
Мъжът се обърна към Керол:
- В съседния магазин имат чудесни наденици и шунка, ако искате да опитате нещо наистина пенсилванско. Ние си отглеждаме прасетата, колим ги и ги лекуваме тук, на място.
Влязоха в бялата месарница, голяма колкото кибритена кутийКа в сравнение с ресторанта ... Носеше се апетитната миризма на пушена шунка, примесена с миризма на изгоряло дърво и подправки.
- Хайде да си изберем нещо готово за консумация - каза Керол като гледаше нещата в хладилната витрина.
- Хайде да си вземем от това - посочи го на младия мъж с бяла шапка, клекнала върху ушите.
Тереза се сети за бакалията, в която бяха с г-жа Робичек, откъдето тя си купи тънко нарязаните парченца салам. Една табелка на стената съобщаваше, че изпращат стоки навсякъде, където клиентът пожелае и тя си помисли, че може да изпрати една от големите наденици на г-жа Робичек. Представи си удоволствието, с което щеше да отвори пакета с треперещите си ръце и щеше да види колбаса. Дали обаче трябваше, замисли се Тереза, да направи такъв жест, който явно беше мотивиран от съжаление, или пък вина, или някакво друго извратено чувство? Тереза се намръщи, нагазвайки във води без посока и опора, Където знаеше, че единственото, което можеше да направи е да отхвърли собствените си импулси.
- Терез...
Тереза се обърна и красотата на Керол я порази със страшна сила. Керол я попита дали да купи цяло парче шунка.
Младият мъж й подаде всички пакети и взе двадесетдоларовата банкнота, която Керол подаде. И Тереза си спомни как г-жа Робичек развълнувана подаваше своята банкнота от един долар и монетата от 15 цента в онази вечер.
- Виждаш ли нещо друго? - попита Керол.
- Помислих си, че мога да изпратя нещичко на един човек. Една жена, която работи в магазина. Бедна е и веднъж ме покани на вечеря.
Керол си прибра рестото.
- Коя е тази жена?
- Всъщност нямам желание да й изпращам каквото и да е. - Тереза искаше да излезе веднага.
Керол направи намръщена физиономия през дима от цигарата си.
- Направи го!
- Не искам. Хайде да тръгваме, Керол. - Това беше като в кошмар, от който не можеш да избягаш.
- Изпрати го! - каза Керол. - Затвори вратата и й изпрати нещо.
Тереза затвори вратата и избра една от шестдоларовите наденици, след което написа върху картичка: "Това е от Пенсилвания. Надявам се, че ще ти стигне за няколко неделни закуски. С обич - Тереза Беливет".
По-късно в колата Керол я попита за г-жа Робичек и Тереза отговори така, както винаги отговаряше - сбито, с неволна откровеност, което след това винаги я потискаше. Г-жа Робичек и нейния свят бяха толкова различни от Керол и животът, който тя водеше, че сякаш описваше форма на животинско съществуване. Животът на някакво отвратително грозно чудовище, обитаващо друга планета. Керол не каза нищо, само питаше и питаше. Не каза нищо и когато вече нямаше какво да попита, но напрегнатото и замислено изражение, с което слушаше остана на лицето й дори когато заговориха за други неща. Тереза стисна палци в дланите си. Защо позволяваше на г-жа Робичек да я преследва? А сега беше предала усещането и на Керол и никога нямаше да може да го изличи.
- Моля те, вече никога не споменавай за нея, Керол. Обещай ми.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>