ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард започна:
- Какво толкова ти харесва у нея?
Същата вечер беше провалила уговорката си с Ричард, надявайки се, че Керол ще се отбие. Керол обаче не се отби, а вместо това дойде Ричард. Сега, 6.05, в огромната закусвалня с розови стени на "Лексингтон Авеню" тя имаше намерение да започне този разговор, но Ричард я изпревари.
- Харесва ми да съм с нея, да разговаряме. Харесва ми всеки човек, стига да мога да говоря с него. - Изреченията от писмо, което беше писала на Керол, но не беше изпратила, проблеснаха в главата й като отговор на Ричард: "Имам чувството, че съм в пустиня, стоя с протегнати ръце, а ти се сипеш като капки дъжд върху мен".
- Страшно си си паднала по нея - съобщи Ричард с ненавист и тържественост.
Тереза си пое дълбоко въздух. Дали да отговори с простичко "да", или да се опита да обясни? Какво ли щеше да разбере той, дори и да му обясни с милион думи?
- Тя знае ли? Разбира се, че знае - намръщи се Ричард и си дръпна от цигарата. -Не мислиш ли, че е глупаво? Това ми прилича на влюбване на ученички.
- Не разбираш - каза тя. Чувстваше се толкова сигурна в себе си. "Ще те разреша като музика, обвила корените на всички дърветав гората ..."
- Какво има за разбиране? Но тя разбира. Не бива така да те омайва. Не трябва да си играе с теб по тоя начин. Не е честно спрямо теб.
- Кое не е честно?
- Ами това, което прави, забавлява се с теб. И после един ден ще й омръзне и ще те разкара.
Ще ме разкара, помисли си тя. Как? Можеше ли човек да разкара чувство? Беше ядосана, но не искаше да спори. Нищо не каза.
- Ти си замаяна!
- Съвсем будна съм. Никога не съм се чувствала толкова будна - взе ножа от масата и прокара пръст напред-назад по ръба на острието. - Защо не ме оставиш на мира? 
Той се намръщи.
- Да те оставя на мира?
- Да.
- Имаш предвид и пътуването до Европа ли?
- Да - каза тя.
- Виж какво, Тери... - Ричард се изби на стола си, наведе се напред, замисли се, после си взе друга цигара, запали я без желание и хвърли клечката кибрит на пода. - Ти си изпаднала в нещо като транс! Даже по-лошо ...
- Само защото не искам да споря с теб ли?
- Това е по-лошо, отколкото любовна треска, защото е абсолютно глупаво. Не разбираш ли? Не, не разбираше нито думичка.
- Но ще ти мине след седмица. Надявам се. Господи! - отново се изви. - Как можеш да си помислиш дори и за секунда да ми кажеш чао, заради някакво глупашко влюбване!
- Не съм казвала такова нещо. Ти го каза - погледна го, погледна сериозното му лице, което започваше да поруменява по средата на бузите. - Но как мога да имам желание да бъда с теб, след като ти непрекъснато спориш?
Той се облегна назад.
- В сряда следващата седмица ти няма да се чувстваш така. Познаваш я едва от три седмици.
Тя погледна към масите, отрупани с топли ястия, от които излизаше пара и към хората, които минаваха покрай тях, избираха по нещо и се запътваха към щанда, откъдето се разпръскваха в различни посоки.
- Най-добре е да се разделим - каза тя, - защото никога нито един от нас няма да бъде по-различен от това, което сме сега, в тази минута.
- Тереза, ти си като полудяла, мислиш ли, че никога не си била по-нормална.
- Хайде да спрем!
Ръката на Ричард с редицата кокалчета, забити в бялата луничава кожа стискаше без да помръдва масата, но всъщност това беше ръка,която беше заковала някаква неизказана, безрезултатна мисъл.
- Ще ти кажа само това: мисля, че твоята приятелка много добре знае какво прави! Мисля, че тя извършва престъпление спрямо теб. Щях да кажа на когото трябва, но проблемът е, че не си дете. Просто се държиш като дете.
- Защо правиш въпрос от това? - попита тя. - Ти буквално си се побъркал.
- Ти правиш въпрос, след като исКаш да ме оставиш и да ми кажеш "чао"! Какво знаеш за нея?
- А ти какво знаеш за нея?
- Опитвала ли е нещо с теб?
- Господи! - Каза Тереза. Искаше й се да повтори десетина пъти. Щеше да обобщи всичко, това, че се чувстваше окована, сега, тук. "Ти не разбираш". Но той разбираше и това я ядосваше. Но дали разбираше, че тя не би променила чувствата си, дори ако Керол изобщо не я беше докосвала? Дори ако не бяха разговаряли в магазина. Дори ако Керол изобщо нищо не й беше казала, защото всичко се случи в момента, когато погледите им се срещнаха,когато Керол стоеше на няколко метра разстояние. После, като помисли колко неща всъщност се бяха случили след това, тя изведнъж се почувства ужасно щастлива. Толкова беше лесно мъж и жена да се открият, да приемат другия, но това, че тя беше открила Керол...
- Мисля, че аз те разбирам по-добре, отколкото ти мен. Ти също искаш да се разделим, защото ти самия каза, че аз не съм същата. Ако продължим да се виждаме, ти все повече и повече ще се увериш в това.
- Тери, забрави за малко, че съм ти казвал, че искам да ме обичаш, че аз те обичам. Имам предвид - теб - като човек. Харесваш ми. Бих искал ...
- Понякога се чудя, защо си мислиш, че ме харесваш или че си ме харесвал. Та ти дори не ме познаваш.
- Ти самата не се познаваш.
- Напротив, познавам се, познавам и теб. Един ден ще зарежеш рисуването и заедно с него и мен. Както зарязваш всичко, Което започваш. ХимичесКото чистене, паркинга за коли от втора употреба ...
- Не е вярно - каза нацупено Ричард.
- Но защо мислиш, че ми харесваш? Защото и аз рисувам и можем да си говорим за това. Така ли? Аз съм толкова неподходяща за твоя приятелка, колкото и рисуването. - Замълчаза малко, после продължи. - Достатъчно знаеш за изкуството, за да знаеш, че от теб не става добър художник. Ти си като малКо момченце, което играе игричка на преструване. През цялото Време знаеш какво би трябвало да правиш и какво всъщност ще правиш, ще работиш за баща си.
Сините очи на Ричард внезапно истинаха. Линията на устата му беше абсолютно права и сега изглеждаше много къса, като тънката му горна устна леко потрепваше.
- Не затова ставаше въпрос сега, нали?
-Ами, да. Точно така, ти се придържаш към нещо, знаейки, че е безнадеждно и че в крайна сметка ще се откажеш.
- Няма!
- Ричард, няма смисъл ...
- Ти ще промениш мисленето си, знаеш ли това?
Знаеше. Това беше като песен, която непрекъснато й напяваше.
Седмица по-късно Ричард стоеше в стаята й със същото нацупено изражение на ядосаното си лице и говореше със същия тон. Беше се обадил по необичайно време - в 3 следобед и беше настоял да я види за малко. Приготвяше сака, който щеше да вземе със себе си за уикенда с Керол в нейната къща. Ако не опаковаше нещата за престоя с Керол, Ричард може би щеше да бъде в съвсем друго настроение, помисли си тя, защото през отминалата седмица се виждаха три пъти и той беше по-мил от всякога, по-внимателен от всякога.
- Не можеш просто да ми наредиш да се махна от живота ти - Каза той, като разпери ръце, но в гласа му се долови нишката на самотата, сякаш вече беше поел по пътя, който ги разделяше. - Това, което ме вбесява е, че ти се държиш сякаш аз съм едно нищо и не заслужавамвниманието ти. Не е честно спрямо мен, Тери. Не мога да се съревновавам!
Не, помисли си тя, разбира се, че можеше.
- Нямам причина да се карам с теб -каза тя. - Ти искаш да се караме, заради Керол. Тя не ти е отнела нищо, защото ти изобщо не си го притежавал. Но ако ти е възможно да продължим да се виждаме... - Тя спря, знаеше, че няма пречка да не се виждат и сигурно щяха да продължат.
- Каква логика - каза той, като разтърка окото си. Тереза го наблюдаваше, обхваната от идеята, която току-що й беше хрумнала и сега знаеше, че тя всъщност е факт.
Защо не се беше сетила за това преди няколко дена, когато ходиха на театър, например? Можеше да се досети за това от стотиците жестове, думи, погледи през цялата седмица. Много добре си спомняше вечерта, когато ходиха на театър - той я беше сюрпризирал с билети за някаква постановка, която тя нямаше особено желание да види, помнеше начина, по който държеше ръката й онази вечер, гласът му по телефона, когато не й каза просто къде и кога, а нежно я попита дали би могла. Това не й хареса. Това не беше демонстрация на привързаност, а по-точно начин да я предразположи за въпросите, които й зададе уж небрежно, онази вечер: "Какво точно имаш предвид като казваш, че я харесваш?" , "Искаш ли да спиш с нея?". А Тереза беше отговорила: "Мислиш ли, че бих ти казала дори и да искам?" През цялото време чувствата й бързо се меняха: униние, отвращение, омраза към него. Всичко това я караше да мълчи. Чувстваше, че не й е възможно да върви редом с него. И като го погледна, видя как той я гледа с нежната си безмислена усмивка, която сега й се струваше жестока, дори извратена. И може би тя не би доловила извратеността, помисли си, ако Ричард не се опитваше толкова искрено да я убеди, че тя самата е извратена.
Тереза се обърна и метна четката си за зъби и пастата в сака, после се сети, че при Керол има четка.
- Какво точно искаш от нея, Тереза? Оттук нататък накъде?
- Защо се интересуваш толкова?
Той я беше зяпнал и за момент под яростта тя видя определено любопитство, което беше забелязала и преди, сякаш гледаше спектакъл през ключалката.
Знаеше обаче, че той не е толкова откъснат. Точно обратното, усети, че той никога не е бил по-привързан към нея както сега, никога толкова категоричен, че не би се отказал от нея. Това я плашеше. Представи си как тази категоричност прераства в омраза и насилие.
Ричард въздъхна и усука вестника, който държеше в ръце.
- Аз се интересувам от теб. Не можеш просто да ми кажеш: "намери си друга!". Никога не съм се държал с теб така, както с другите, никога не съм имал такова мнение за теб. Тя не отговори.
-По дяволите! - Ричард захвърли вестника върху библиотеката и й обърна гръб.
Вестникът бутна Мадоната и тя се килна назад, сякаш изумена, после се катурна, плъзгайки се надолу. Ричард подскочи и я хвана с двете си ръце. Погледна Тереза и се усмихна неволно. - Благодаря - Тереза я взе от ръцете му. Понечи отново да я върне на мястото й, но после изведнъж изпъна надолу ръце и разби фигурката на пода.
- Тери!
Мадоната лежеше пръсната на три-четири парчета.
- Няма значение - каза тя. Сърцето й биеше, Като че ли беше ядосана, или сякаш се беше била.
- Но...
- Да върви по дяволите! - каза тя, подбутвайки парченцата настрана.
Ричард си тръгна минута по-късно, като затръшна вратата.
Какво я беше предизвикало, размисли се Тереза, Андронич или Ричард? Секретарката на г-н Андронич й се беше обадила преди час, за да й каже, че г-н Андронич решил да назначи помощник от Филаделфия, вместо нея. Значи работата нямаше да я чака, когато се върне от пътуването с Керол. Тереза погледна надолу към счупената Мадона. Отвътре дървото беше красиво. Беше се пръснало на едри гладки парчета.
Керол я разпита подробно за разговора й с Ричард. Притесняваше я това, че Керол беше твърде загриvена дали Ричард е останал наранен или не.
- Не си свикнала да мислиш за чувствата на другите - каза рязко Керол.
Бяха в кухнята и си приготвяха вечеря. Прислужничката беше освободена.
- Каква причина те накара да мислиш, че той не е влюбен в теб? - попита Керол.
- Изглежда не разбирам точно неговите действия. Но това не ми прилича на любов.
После, по време на вечерята, по средата на разговор за пътуването, Керол изневиделица каза:
- Не трябваше изобщо да разговаряш с Ричард. За първи път тогава Тереза каза на Керол за разговора с Ричард в закусвалнята:
- Защо не? Трябваше, може би, да го излъжа.
Керол не се хранеше. Издърпа стола си назад и стана.
- Ти си твърде млада, за да знаеш какво искаш. Или пък какво казваш. Да, в този случай по-добре да го беше излъгала.
Тереза остави вилицата си на масата. Видя как Керол си взе цигара и я запали.
- Трябваше да се разделим и аз го направих. Повече няма да се срещам с него.
Керол отвори някакъв вграден шкаф в долната част на библиотечката и извади бутилка. Наля от течността в празна чаша и блъсна вратичката на шкафа.
- Защо го направи сега? Защо не го направи преди два месеца или след два месеца? Защо му каза за мен?
- Така е, но мисля, че това му действа зашеметяващо.
- Сигурно.
- Мисля обаче, че ако не се виждаме ... - Не можа да довърши. Искаше да продължи с това, че той не би я преследвал. Не й се искаше обаче да казва подобни неща на Керол. Освен това очите на Ричард изплуваха в съзнанието й.
- Той, мисля, ще откаже. Каза, че не може да се съревновава.
Керол удари челото си с ръка.
- Не може да се съревновава - повтори тя. Върна се на масата и сипа малко вода в чашата с уиски. - Колко вярно. Довърши си вечерята! Сигурно преувеличавам нещата, придавам им голяма важност, не знам.
Тереза не помръдна. Беше сгрешила. И каквото и да направи, нямаше да направи Керол така щастлива, както Керол я караше да се чувства, помисли си тя,както беше мислила върху това стотици пъти преди. Керол беше щастлива само понякога и Тереза успяваше да хване тези моменти на щастие и да ги запази. Един такъв момент беше когато разваляха елхата и сваляха играчките, тогава Керол прибра нарязаните ангелчета между страниците на една книга.
- Ще ги запазя - каза тя. - С 21 ангелчета-пазители не мога да не победя.
Сега Тереза погледна Керол и въпреки че и Керол я гледаше, Тереза усети, че булото на мислите, които кръжаха в главата на Керол, ги разделяше така както много често се случваше.
- Реплики - каза Керол. - Не мога да се съревновавам. Хората говорят стандартно. Тези реплики са класически. Стотици различни хора биха използвали същите думи. Има реплики за майката, за дъщерята, за съпруга и любовника. "Само през трупа ми". Една и съща пиеса с различни действащи лица. Какво прави една пиеса "Класика", а Терез?
- "Класика"? - Гласът й звучеше неестествено и приглушено. - "Класика" е нещо, което разкрива основна житейска ситуация.
Когато Тереза се събуди, слънцето огряваше стаята й. Остана в леглото известно време и гледаше примигащите слънчеви петна как трептят по бледозеления таван, ослушвайки се да чуе някакъв шум в къщата. Погледна блузата, която лежеше на ръба на бюрото. Защо беше толкова неподредена всеки път, когато идваше в къщата на Керол. Керол не харесваше това. Кучето, което живееше някъде зад гаражите, лаеше от време на време някак вяло. Снощи се случи нещо приятно - Ринди се обади по телефона. Беше се върнала от някакъв рожден ден в 9.30. Пита дали може и тя да си покани гости за рождения й ден през април. Керол каза - разбира се. Керол беше различна след това. Говореше за Европа, за лятото в Рапало.
Тереза стана и отиде до прозореца, отвори го леко, облегна се на перваза и се изложи на студения въздух. Утрините от този прозорец бяха различни. Овалната лехичка с трева зад алеята за коли беше огрята от слънчевата светлина и приличаше на множество златни иглички. Слънцето хвърляше светлина и върху влажните листа на живия плет, а небето беше залято със свежо наситено синьо. Погледна към мястото,където онази сутрин Аби беше спряла колата, после отмести поглед към малката бяла оградка зад живия плет, която маркираше границите на градинката. Земята изглеждаше пулсираща и млада, въпреки че зимата беше украсила тревата в кафяво. В училището в МонКлер имаше дървета и живи плетове, но те свършваха там, където започваше кафеникавата стена или сградите от сив камък, които бяха част от училището - здравно заведение, бараката за дърва, или пък помещението за инструменти. Зеленината всяка пролет изглеждаше стара, използвана и предавана от едно поколение на друго, така както се предаваха училищни принадлежности - учебници и униформи.
Обу карираните панталони, които си беше донесла от вкъщи и една от ризите, които беше оставила тук преди и сега видя, че е изпрана. Беше 8.20. Керол обикновено ставаше към 8.30. Обичаше някой да я събуди с чаша кафе, но Тереза беше забелязала, че Флоренс не го прави.
Флоренс беше вкухнята, когато тя слезе и току-що беше започнала да прави кафето.
- Добро утро - каза Тереза. - Имаш ли нещо против аз да направя закуската?
Предишните два пъти не беше имала нищо против и тогава когато слезе в кухнята, Тереза вече се беше захванала със закуската.
- Не - каза флоренс. - Аз само ще си изпържа едно яйце за мен. Вие обичате сама да се грижите за г-жа Еърд, нали? - Каза тя, но във въпроса почти липсваше въпросителната нотКа.
Тереза изваждаше две яйца от хладилниКа.
- Да - каза тя, усмихвайКи се.
Пусна едно от яйцата във водата, която току-що беше започнала да се затопля. Отговорът й беше лаконичен, но какъв друг би могъл да бъде? Когато се обърна след като беше подредила таблата за закуска, видя флоренс да пуска и второто яйце във водата. Тереза го извади с ръце.
- Иска само едно яйце - каза Тереза. - А това е за моя омлет.
- Така ли? Досега винаги ядеше по две.
- Вече не - Каза Тереза.
- Не трябва ли все пак да измерите времето, госпожице? - Флоренс й хвърли една от професионалните си усмивКи. -Уредът за измерване е върху печката.
Тереза поклати глава.
- По-добре става когато го направя по интуиция.
Досега не се беше случило да обърка яйцето на Керол. Керол го обичаше малко по-сварено, а не както се получаваше с уреда. Тереза погледна Флоренс, която сега се беше съсредоточила върху две яйца пържещи се в тиганче с дръжКа. Кафето почти беше готово. Без да говори, Тереза приготви чашката, която щеше да занесе на Керол.
По-късно сутринта, Тереза помогна на Керол да пренесе белите метални столове и люлеещия се стол от градината в задната част на къщата. Щяло да стане по-лесно, ако флоренс е там, каза Керол, но тя я беше изпратила на пазар и тогава й хрумна да пренесат мебелите. Това била идея на Хардж, да ги оставят навън през зимата, каза Керол, но на нея й се стрували мрачни там, отвън. Най-накрая остана един стол до фонтана, малък стол от бял метал с издута седалка и с четири тънки крачета. Тереза го погледна и се зачуди кой ли е седял на него.
- Хубаво щеше да е да има повече пиеси, които да се играят на открито - каза Тереза.
- Каква е първата ти мисъл, когато започнеш работа над декор? - попита Керол. -Откъде почваш?
-Атмосферата на пиесата, предполагам. Какво имаш предвид?
- Мислиш ли например, какъв тип пиеса е, или си представяш това, което ти искаш да видиш?
Нещо, което г-н Донохю й беше Казал, сега докосна съзнанието на Тереза, оставяйки мъгляво недоволство. Тази сутрин Керол беше в настроение да спори.
- Ти явно определено ме считаш за аматьор - каза Тереза.
- Мисля, че подхождаш субективно. Това е аматьорство, нали?
- Не винаги - знаеше обаче какво имаше предвид Керол.
- Трябва да имаш широки познания, за да бъдеш субективна, нали? В онези неща, които ми каза си личеше, че си била субективна - твърде субективна без всъщност да знаеш достатъчно.
Тереза сви ръцете си в юмруци в джобовете. Тя толкова се беше надявала, че Керол ще хареса работата й безрезервно. Ужасно я нарани това, че Керол изобщо не беше харесала някои от декорите, които й беше показала. От техническа гледна точка Керол нищо не разбираше и въпреки това беше в състояние да разруши един декор само с една фраза.
- Мисля, че едно пътуване на запад добре ще ти подейства. Кога каза, че трябва да се върнеш? Средата на февруари ли беше?
- Ами сега вече,... Казаха ми вчера ...
- Какво искаш да кажеш? Да не би работата да се е провалила? Онази във Филаделфия?
- Обадиха ми се. Искат човек от Филаделфия.
- О, миличка. Съжалявам.
- Нищо, такива са нещата в този бизнес - каза Тереза.
Ръката на Керол беше на врата й, а палецът й я разтриваше зад ухото така, както би галила куче.
- Нямаше да ми кажеш.
- Не, щях.
-Кога?
- По пътя.
- Разочарована ли си?
- Не - казакатегорично Тереза.
Затоплиха последната чашка кафе, излязоха навън в градината при белия стол и си я разделиха.
- Да отидем ли някъде за обяд? - попита я Керол. - Хайде да отидем в клуба. После трябва да купя нещо от Нюарк. Какво ще кажеш за едно сако? Искаш ли вълнено сако?
Тереза седеше на ръба на фотьойла, с една ръка притиснала ухото си, защото усещаше ужасна болка от студа.
- Не ми е нужно - Каза тя.
- Но аз искам да ти го купя.
Тереза беше горе и се преобличаше, когато чу телефонния звън. Чу флоренс да казва:
- Добро утро, г-н Еърд. Да, веднага ще я повикам - Тереза прекоси стаята, отиде до вратата и я затвори. Притеснена започна да оправя стаята, закачи дрехите в гардероба, изпъна леглото, което вече беше оправила. После Керол почука на вратата и надникна вътре.
- Хардж ще бъде тук след няколко минути. Мисля, че няма да остане дълго.
Тереза не искаше да го вижда.
- Искаш ли да се поразходя някъде навън? 
Керол се усмихна.
- Не. Остани тук и си чети книжка, ако искаш.
Тереза взе книгата, която си беше купила предишния ден - "Оксфордско издание за английската поезия" - и се опита да чете, но думите оставаха само думи, които не можеше да върже в никакъв смисъл. Имаше неприятното чувство, че се крие, затова отиде до вратата и я отвори.
Керол излизаше от стаята си и за секунда Тереза долови същия неуверен поглед на лицето й, който Тереза си спомняше от първия път, когато влезе в тази къща. После каза:
- Ела долу.
Чуха колата на Хардж тъкмо когато влизаха в хола. Керол отиде до вратата и Тереза чу как се поздравяват, Керол учтива, а Хардж доста развеселен. Керол се върна с дълга кутия с цветя.
- Хардж, това е г-ца Беливет. Мисля, че сте се виждали и преди - каза Керол.
Хардж присви очи, после ги отвори широко.
- Да. Здравейте!
- Здравейте!
Флоренс влезе и Керол й подаде кутията с цветя.
- Моля те сложи ги във вазата - каза Керол.
- А, ето я лулата. Така си и мислех. - Хардж протегна ръка зад бръшляна над камината и измъкна лулата си.
- Всичко наред ли е вкъщи? - попита Керол, сядайки на края на дивана.
- Да. Чудесно. - Напрегнатата усмивка на Хардж не беше достатъчно широко, за да разкрие зъбите му, лицето му обаче и бързите движения на главата излъчваха жизненост и самодоволство. Наблюдаваше с удоволствие и чувство на собственост Флоренс, когато тя донесе цветята - червени рози във ваза - и ги постави на ниската масичка пред дивана.
Тереза съжаляваше, че тя не беше донесла цветя на Керол, имаше толкова много поводи. Спомни си за цветята, които Дани й беше донесъл един ден, когато непредвидено се отби в театъра. Погледна Хардж и той отмести погледа си от нея, високата вежда се издигна още по-високо, очите шареха навсякъде, сяКаш търсеше малките промени в стаята. Но може би всичко е преструвка, помисли си Тереза, особено тази поза на човек в добро настроение. И ако все пак си правеше труда да се преструва, може би все още изпитва някакви чувства към Керол.
- Мога ли да взема една за Ринди? - попита Хардж.
- Разбира се - Керол стана и понечи да откъсне едно цвете, но Хардж избърза и преряза стеблото на една от розите с малко ножче.
Хардж вдигна цветето до носа си. Обръщайки се и към двете каза:
- Чудесен ден. Няма ли да се поразходите с колата?
- Да, ще се поразходим - каза Керол. - Между другото, искам да дойда някой следобед следващата седмица. Може би във вторник.
Хардж се замисли:
- Добре, ще й кажа.
- Аз ще й кажа, по телефона. Ти кажи на семейството си. Хардж кимна само веднъж в знак на подчинение, после погледна Тереза.
- Да, спомням си за Вас. Разбира се. Вие бяхте тук преди три седмици. Преди Коледа.
- Да. Една неделя - Тереза се изправи. Искаше да ги остави сами. - Ще се кача горе - каза тя, обръщайки се към Керол. -Довиждане, г-н Еърд.
Хардж леко се поКлони.
- Довиждане.
Качвайки се по стълбите, чу Хардж да казжа:
- Ами, за много години, Керол. Исжа ми се да го кажа. Имаш ли нещо против?
Керол имаше рожден ден, помисли си Тереза. Разбира се, че Керол не бе й казала.
Затвори вратата и огледа стаята, осъзнавайки че търси следи от това, че беше прекарала нощта тук. Нямаше. Спря пред огледалото и се огледа за момент, мръщейки се. Не беше толкова бледа, както преди три седмици, когато видя Хардж. Не се чувстваше като ужасното изплашено същество, с което Хардж се запозна тогава..От най-горния шкаф извади чантата си, а оттам - червилото. После чу Хардж, който чукаше на вратата и тя затвори шкафа.
- Влезте.
- Извинявайте. Трябва да си взема нещо - бързо прекоси стаята, влезе в банята и когато излезе, се усмихваше, държейки в ръка самобръсначката. - Вие бяхте в ресторанта с Керол миналата седмица, нали?
- Да - каза Тереза.
- Керол Каза, че се занимавате със сценичен дизайн.
-Да.
Огледа я от лицето до ръцете, после погледна надолу, към пода, и после обратно нагоре.
- Опитайте се да накарате Керол да излиза по-често -каза той. - Изглеждате млада и жизнена. Накарайте я да се разхожда!
После бързо излезе от стаята, оставяйки зад себе си слаб мирис на сапун за бръснене. Тереза захвърли червилото на леглото и избърса длани в полата си. Зачуди се защо Хардж й намекваше, че знае, че тя често се среща с Керол.
- Терез! - извика я изведнъж Керол. - Слез!
Керол седеше на дивана. Хардж си беше тръгнал. Погледна Тереза, а на устните й играеше лека усмивка. После Флоренс влезе и Керол каза:
- Флоренс, можеш да ги махнеш оттук. Сложи ги в трапезарията.
- Да, мадам.
Керол намигна на Тереза.
Никой не използваше трапезарията, знаеше Тереза. Керол предпочиташе да се храни навсякъде другаде, но не и там.
-Защо не ми Каза, че днес имаш рожден ден? -попита я Тереза.
- О! - изсмя се Керол. - Нямам рожден ден. Днес имаме годишнина от сватбата. Вземи си палтото и да тръгваме. Когато потеглиха, Керол каза:
- Едно нещо не мога да понасям. Лицемерието.
- Какво ти каза?
- Нищо важно - каза Керол все още с усмивка.
- Но ти каза, че е лицемер.
- Абсолютно.
- Имаш предвид това, че се правеше на весел?
- Да, отчасти и това.
- Каза ли нещо за мен?
- Каза, че имаш вид на добро момиче. Това ново ли е за теб? - Керол форсира колата надолу по тесния път към селцето. - каза, че разводът ще продължи около 6 седмици повече отколкото очаквахме, заради някакви бюрократични формалности. Това е нещо ново. Той все още се надява, че аз ще променя решението си междувременно. Това е лицемерие. Мисля, че му харесва идеята да се заблуждава.
Животът и човешките взаимоотношения винаги ли са такива, замисли се Тереза. Без солидна почва под краката. Като чакъл, леко хлътващ, шумен, така че целия свят да чуе и затова никой не можеше да усети грубата и твърда стъпка на досадника.
- Керол, знаеш ли, аз не взех онзи чек - каза Тереза ни в клин, ни в ръКав. - Пъхнах го под покривката на масата до леглото.
- Как се сети за това?
- Не знам. Искаш ли да го скъсам? Бях започнала онази вечер, но после се отказах.
- Както искаш - каза Керол.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>