ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Януари.
Той беше толкова много неща. Беше например като здрава врата. Януарският студ беше запечатал града като в сива капсула. Януари беше мигове, но януари беше и година. Януари беше изпълнен с моментни неща, които замрази завинаги в паметта й: Жената, която видя да се вглежда тревожно в имената, изписани в тъмния вход, с помощта на светлинката от клечка кибрит. Мъжът, който надраска нещо на лист хартия и го подаде на приятеля се, преди да се разделят на тротоара. Мъжът, който тичаше след автобуса цяла пряка и го хвана. Всяко човешко действие носеше в себе си магия. Януари беше месец с две лица: звънък като камбанки на шут, пропукваш се като снежна покривка, чист като всяко начало, зловещ като старец, тайнствено познат и все пак чужд. Като дума, като дума която може да бъде дефинирана, но не съвсем.
Млад мъж на име Ред Малоун и плешив дърводелец работеха заедно с нея по декорите за "Малък дъжд". Г-н Донохю беше много доволен. Беше поканил някой си г-н Балтин да отиде и види работата й. Г-н Балтин беше завършил руска академия и беше правил декорите за няколко театри в Ню ЙорК. Тереза никога не беше чувала за него. Опита се да накара г-н Донохю да я свърже с Мирон Бланчард или Игор Харкеви, но г-н Донохю беше доста уклончив. Явно не може, предполагаше Тереза. Г-н Балтин дойде един следобед. Висок приведен мъж, с черна шапка и пооръфано палто. Внимателно огледа нещата, които Тереза показа. Беше взела със себе си само 3-4 модела, най-добрите. Г-н Балтин й каза за някаква пиеса, която щяла да започне да се репетира след около шест седмици. Каза, че би се радвал да я препоръча като асистент и Тереза беше доволна, защото това се връзваше с плановете й да отсъства от града за известно време. Всичко вървеше добре през последните няколко дни. Г-н Андронич й беше обещал работа във Филаделфия за две седмици в средата на февруари, което точно съвпадаше с края на пътуването на Керол. Тереза записа името и адреса на човека, с когото трябваше да се свърже от името на г-н Балтин.
- Той търси такъв човек, така че обади му се - каза г-н Балтин. - Това е работа за помощник, но неговия бивш помощник, който беше и мой ученик сега работи с Харкеви.
- А дали ще ви е вьзможно, или може би на него, да ме свърже с Харкеви?
- Това е най-лесното. Трябва просто да се обадиш в студията на Харкеви и да говориш с Чарлс, Чарлс Уинант. Кажи му, че си говорила с мен. Обади му се в петък. В петък, към три следобяд.
- Добре. Благодаря ви - до петък имаше цяла седмица. Беше чула, че човек лесно може да се свърже с Харкеви, но той имаше репутация на човек, който никога не прави уговорки, а ако направи не ги спазва, защото той беше един много зает човек.
- И не забравяй да се обадиш на Кетеринг - каза г-н Балтин на тръгване. Тереза погледна името, Което й беше дал: Адолф Кетеринг, театрални инвестиции. Следваше домашен адрес.
- Ще му се обадя в понеделник сутринта. Много ви благодаря.
Денят беше събота и тя трябваше да се срещне с Ричард в "Палермо" след работа. Оставаха 11 дни до датата, на която Керол и тя щяха да отпътуват. 
Видя Фил и Ричард прави на бара.
- Как е театърът? - попита я Фил като й предложи стол да седне. - И в събота ли работите?
- Актьорите почиват. Само моят отдел - каза тя.
- Кога е първото представление?
- На 21-ви.
- Погледни - каза Ричард. Посочи й петно от тъмнозелена боя на полата.
- Знам. От няколко дни е.
- Какво ще пиеш? - попита я Фил.
- Не знам. Може би бира, благодаря - Ричард се беше обърнал с гръб към Фил, който беше от другата му страна и тя долови, че нещо между тях не е наред. 
-Днес рисува ли? - попита тя Ричард.
Ричард беше намусен.
- Трябваше да заместя един от шофьорите, защото се е разболял. По средата на Лонг Айланд ми свърши бензинът.
- Това е ужасно. Може би утре ще предпочетеш да рисуваш. 
Бяха говорили да се поразходят. Керол обаче щеше да бъде в града и беше обещала да й се обади.
- Бих рисувал, ако ти ми позираш - каза Ричард. 
Тереза се притесни и не реагира веднага.
- Напоследък не ми се позира.
- Добре. Това е без значение - усмихна се той. - Но как изобщо ще мога някога да те нарисувам, ако ти не искаш да ми позираш?
- Защо не рисуваш навън? 
Фил хвана дъното на чашата й:
- Не пий това. Вземи си нещо друго. Аз ще го допия.
- Добре. Уиски с вода.
Фил сега стоеше от другата й страна. Изглеждаше весел, но под очите му се забелязваха тъмни сенки. Миналата седмица бе изпаднал в мрачно настроение и беше творил пиеса. Прочете няколко сцени на глас по време на партито на Нова Година. Фил каза, че е продължение на "Метаморфоза" на Кафка. Сутринта на 1-ви януари беше нахвърляла на чернова скица за декор и я беше показала на Фил. Изведнъж се досети, че явно това беше проблемът между него и Ричард.
- Тери, иска ми се да снимаме модела за декор, който ми показа, за да го прикрепя към пиесата - Фил избута уискито с вода към нея и се облегна на бара съвсем близо до нея.
- Защо не. Наистина ли ще се опиташ да я поставиш на сцена?
- Защо пък не? - тъмните очи на Фил бяха предизвикателни и усмивката му не прикриваше това. Щракна с пръсти, за да привлече вниманието на сервитьора.
- Сметката.
- Аз ще платя - каза Ричард.
- Не няма. Аз плащам - Фил държеше в ръка стария си пран портфейл.
Пиесата му никога нямаше да бъде поставена на сцена, помисли си Тереза. Може би дори няма да я завърши, защото настроенията на Фил бяха променливи.
- Аз ще тръгвам - каза Фил. - Намини скоро, Тери. Чао, Рич.
Видя го да изкачва стълбите отпред, в по-окаян вид отпреди. С отворени обувки и овехтяло палто с поло яка, но под небрежността му прозираше привлекателно безразличие. Като човек, който разхожда вкъщи любимия си стар халат, помисли си Тереза. Помаха му през прозореца.
- Чух, че си занесла сандвичи и бира на Фил на 1-ви януари - каза Ричард.
- Да. Обади ми се и каза, че е махмурлия.
- Защо не ми каза?
- Забравих предполагам. Не беше нищо важно.
- Нищо важно. Ако ти... - скованата ръка на Ричард направи бавен и отчаян жест. - Ако ти прекараш половин ден в апартамента на момче като му занесеш сандвичи и бира? Не ти ли дойде на ум, че и аз може би искам сандвичи?
- Ако искаше, можеше да се обърнеш към толкова много хора, които с удоволствие биха ти дали. Изядохме и изпихме всичко в апартамента на Фил, забрави ли? Ричард кимна с дългата си глава, все още усмихвайки се недоволно.
- Сами ли бяхте? Само ти и той?
- Ричард... - сега си спомни. Беше толкова несъществено. Дани не се беше върнал от Кънектикът на 1-Ви. Беше прекарал новогодишната нощ в къщата на един от професорите си. Надяваше се Дани да се прибере вкъщи на 1-Ви следобед, но Ричард едва ли би могъл да предположи, че Дани й харесваше много повече от фил.
- Ако друго момиче направеше подобно нещо, щях да си помисля лоши работи и сигурно щях да съм прав - продължи Ричард.
- Мисля, че ставаш глупав.
- Мисля, че ти ставаш наивна. 
Ричард я гледаше сериозно, с явно недоволство и Тереза си помисли, че едва ли това е единственото нещо, което будеше у него недоволство. Недоволстваше от факта, че тя не беше и никога не можеше да бъде това, което той искаше: момиче, което страстно го обича и би пребродило Европа с него. Момиче с нейната външност и амбиции, но момиче, което го обожава.
- Ти не си от типа момичета, по които си пада Фил, знаеш ли? - каза той.
- Ами кой ти каза, че съм? фил ли?
- Тоя подлец, тоя недопечен дилетант - измърмори Ричард. - И имаше наглостта тая вечер да ми се фука и да ми разправя, че ти и пет пари не даваш за мен.
- Нямал е право да казва това. Не те обсъждам пред него.
- Чудесен отговор. Значи ако ме обсъждаше, той щеше да знае, че не ти пука за мен, така ли? - Ричард каза това тихо, но гласът му трепереше от гняв.
- Защо изведнъж Фил е настроен така към теб? - попита тя.
- Не това е важното.
- А кое е важното? - попита тя ядосано.
- Тери, хайде да спрем.
- Ти не знаеш кое всъщност е важното - каза тя, но видя как Ричард й обръща гръб, подмествайки лакътя си на бара, сякаш физически се сгърчи от думите й и почувства внезапно съжаление към него. 
Не сегашният момент, не отминалата седмица го тревожеха, а цялата безполезност на чувствата й към него от миналото и за бъдещето. Ричард захвърли цигарата си в пепелника на бара.
- Какво искаш да правим тази вечер? - попита я той. 
Кажи му за пътуването с Керол, помисли си тя. Вече два пъти искаше да му каже и все отлагаше.
- Искаш ли да правим нещо? - наблегна на последната дума.
- Разбира се - каза отчаяно той. - Какво ще кажеш първо да вечеряме и после да се обадим на Сем и Джоан? Може да отидем до тях.
- Добре. 
Идеята изобщо не й хареса. Двама от най-досадните хора, които познаваше, продавач на обувки и секретарка. Имаха щастлив брак и живееха на 20-та улица на запад. Знаеше, че Ричард иска да й покаже техния идеален съвместен живот и да й напомни, че и те можеха да живеят по същия начин някой ден. Мразеше това и всеки друг път би протестирала, но съчувствието, което изпитваше към Ричард все още не я беше напуснало като влечеше след себе си неопределено чувство на вина и необходимост да я изкупи. Внезапно се сети за един пикник миналото лято, малко встрани от шосето до Таритоун. Спомни си как Ричард се беше излегнал на тревата и бавно, с джобното си ножче, отваряше бутилката с вино, докато разговаряха. Помнеше обаче моментът на удовлетворение, съзнанието че ги свързваше нещо истинско и чудесно този ден и сега се замисли къде беше изчезнало това, на какво беше базирано. Сега дори дългото му плоско тяло сякаш я притискаше с тежестта си. Тя се опита да подтисне негодуванието си, но то продължаваше да се разраства в нея като някакво вещество. Погледна двамата набити мъже, италиански работници, които стояха на бара, после двете момичета в края, които беше забелязала и преди. Сега те си тръгнаха и тя видя, че бяха с панталони. Едната беше късо подстригана като момче. Тереза отмести погледа си, нежелаейки те да забележат, че ги гледа. 
- Искаш ли да хапнем тук? Гладна ли си? - попита Ричард.
- Не. Хайде да отидем другаде. 
Излязоха и тръгнаха в посока север, общо взето в посоката, в която живееха Сем и ДЖоан. Тереза повтаряше на ум първите думи, докато загубиха смисъла си.
- Помниш ли г-жа Еърд, жената, с която се запозна в моя апартамент?
- Разбира се.
- Тя ме покани да замина с нея на едно пътуване, пътуване на запад с кола за няколко седмици. Много ми се иска да отида.
- На запад ли? Калифорния? - попита Ричард изненадан. - Защо?
- Защо, защо?
- Ами, ти познаваш ли я добре?
- Виждали сме се няколко пъти.
- Не си ми казвала - Ричард крачеше размахвайки ръце и я удряше. - Само двете ли?
- Да.
- Кога ще тръгвате?
- Около 18-ти.
- Този месец? Значи няма да видиш постановката, над която работиш. Тя поклати глава.
- Няма да изпусна много.
- Значи всичко е решено?
- Да.
За момент нищо не каза:
- Какъв човек е тя? Нали не пие или нещо подобно? 
- Не - Тереза се усмихна. - Има ли вид на човек, който пие?
- Не. Даже мисля, че тя всъщност изглежда много добре. Само че Всичко е ужасно изненадващо за мен.
- Защо?
- Ти толкова рядко решаваш да предприемеш нещо. Сигурно ще промениш намерението си.
- Едва ли.
- Може би някой път трябва пак да се срещнем, тримата. Защо не го организираш?
- Каза, че утре ще бъде в града. Не знам с колко време разполага и дали изобщо ще се обади.
Ричард мълчеше и Тереза нищо не каза. Тази вечер не споменаха повече Керол. Ричард прекара неделната сутрин в рисуване и отиде при Тереза към два. Той беше там, когато малко по-късно Керол се обади. Тереза й каза, че Ричард е при нея. 
- Доведи го и него! 
Керол каза, че е близо до Плаца и можеха да се срещнат там, в "Памрум".
Половин час по-късно Тереза видя, че Керол ги гледа от една маса в центъра на помещението и това й подейства като първия път, като ехо от страхотен сблъсък. Тереза беше разтърсена от емоции, когато я видя. Керол носеше същия черен костюм със златисто-зеленикавото шалче, както в деня, когато за първи път обядваха заедно. Сега обаче Керол обръщаше повече внимание на Ричард, отколкото на нея.
Разговаряха за несъществени неща и Тереза, която беше забелязала спокойния поглед на Керол и съвсем обичайното изражение на лицето на Ричард, се почувства разочарована. Ричард се беше престарал при първите разменени поздравления, но Тереза реши, че го е направил не толкова от някаква любезност, а защото нямаше какво друго да прави. Видя как Ричард беше съсредоточил погледа си върху ръцете на Керол. Видя как забеляза пръстена й със зеления сапфир и брачната халка на другата ръка. Ричард едва ли би твърдял, че това са ръце, които не познават работа, въпреки дългия маникюр. Ръцете на Керол бяха силни и не правеха излишни движения. Гласът й се издигна над монотонното бърборене около тях. Разговаряха за дреболии с Ричард и веднъж тя се изсмя. Керол я погледна:
- Каза ли на Ричард, че може би ще заминем? - попита тя.
- Да. Снощи.
- На запад ли? - попита Ричард.
- Искам да отида на северозапад. Зависи от пътищата.
Тереза бе обладана от безпокойство. Защо изобщо седяха тук и обсъждаха това? Сега разговаряха за температури и за щата Вашингтон.
- Аз съм от щата Вашингтон - каза Керол. - На практика.
След малко Керол попита дали искат да се поразходят в парка. Ричард плати за бирата и кафето като измъкна една банкнота от бъркотията в джоба си. Колко безразличен беше всъщност към Керол, помисли си Тереза. Имаше чувството, че той не я вижда, както не виждаше хора, който тя му показваше по разни сбирки. Сега гледаше надолу към масата, тънките му устни се разшириха в лека усмивка, когато се изправи и бързо прокара ръка през косата си. Вървяха от входа на парка на 59-та улица към зоопарка. Минаха през него, вървейки бавно. Преминаха под първото мостче по пътечката, която правеше завой, откъдето започваше същинския парк. Въздухът беше студен, без полъх на вятър. Времето беше леко заоблачено. Тереза долови неподвижността на всичко, безжизнена неподвижност, която присъстваше дори и в техните бавно движещи се тела.
- Да потърся ли фъстъци? - попита Ричард. 
Керол се беше навела на пътечката и подаваше нещо на една катеричка.
- Имам нещо за теб - каза тя с нежен глас. 
В първия момент катеричката се стресна, но после се приближи и нервно хвана пръстите й, захапа нещо със зъби и избяга. Керол се изправи, усмихвайки се:
- Беше ми останало в джоба от сутринта.
- Там където живееш, храниш ли катерички? - попита Ричард.
- Катерички, да - отговори Керол. 
Говореха за тъпи неща, помисли си Тереза.
После седнаха на една пейка и запалиха по цигара. Тереза наблюдаваше мъничкото слънце, което едва разпръскваше оранжева светлина върху оголените вейки на дървото до тях, и й се прииска вече да е вечер и да е сама с Керол. Отново тръгнаха. Ако Керол сега кажеше, че трябва да се прибира, Тереза сигурно щеше да направи нещо непредвидено и опасно. Например да скочи от моста на 59-та улица. Или пък да се нагълта с хапчетата, които Ричард й беше дал миналата седмица.
- Искате ли да пием чай? - попита Керол, когато отново стигнаха до зоопарка. 
- Какво ще кажете да отидем в онова руско заведение при "Карнеги Хол".
- "Румпелмейър" е съвсем близо - каза Ричард. - Искате ли да отидем в "Румпелмейър"?
Тереза въздъхна. Керол сякаш се колебаеше. Но все пак отидоха там. Тереза сега се сети, че беше ходила веднъж с Анджело. Не й харесваше мястото. Ярките светлини вътре я караха да се чувства гола и й беше неприятно да не знае дали вижда човека или просто неговото отражение в огледалото.
- Не, благодаря - каза Керол, поклащайки глава пред предложението да си вземе от тестените изделия, които сервитьорката държеше на табла.
Ричард обаче си взе две пастички. Тереза отказа.
- Важно ли е? - попита го тя, а Ричард й намигна. 
Забеляза, че ноктите му пак бяха мръсни.
Ричард попита Керол каква кола има и започнаха да обсъждат качествата на различни марки коли. Тереза видя как Керол огледа масите наоколо. И на нея не й харесва тук, помисли си Тереза. Тереза беше зяпнала някакъв мъж в огледалото. Огледалото беше точно зад Керол. Мъжът беше с гръб към Тереза и тя го видя как се накланя напред и оживено разговаря с някаква жена на средна възраст, като правеше резки жестове с лявата ръка, за да подсили ефекта на думите си. Тя отмести погледа си към жената, с която той разговаряше. После отново погледна него, като се чудеше дали наистина го познава или това просто е илюзия на огледалото. Постепенно обаче крехкият спомен изплува на повърхността като сапунен мехур и се спука. Това беше Хардж! Тереза погледна Керол. Тереза го беше видяла, но Керол нямаше как да знае, че той е в отражението на огледалото зад нея. Малко по-късно погледна над рамото й и видя Хардж в профил, точно така както си го спомняше от къщата - къс, висок нос, пълно провиснало лице, оредяваща руса коса. Керол сигурно го е видяла, та той беше само през три маси от лявата й страна.
Керол погледна Ричард, после Тереза.
- Да - каза тя с лека усмивка и после отново се обърна към Ричард, за да продължат разговора си. 
Маниерът й с нищо не се промени, беше същия като преди. Тереза погледна жената, която беше с Хардж. Не беше млада, нито пък привлекателна. Сигурно му е роднина.
Тогава Тереза видя как Керол загасва дългата си цигара. Ричард беше спрял да говори. Готвеха се да тръгват. Тереза гледаше Хардж в момента, в който той видя Керол. Когато я видя, присви очи сякаш не вярваше, че това е тя, после каза нещо на жената, с която беше, стана и се запъти към Керол.
- Керол - каза Хардж.
- Здравей, Хардж - Керол се обърна към Тереза и Ричард. - Извинете ме за малко.
От вратата, където чакаха с Ричард, Тереза гледаше да не изпусне нещо. Искаше да проникне отвъд гордостта и агресивността, в неспокойната, наведена напред фигура на Хардж, който всъщност едва достигаше до шапката на Керол. Искаше да проникне отвъд мълчаливите кимвания на Керол, да предположи не какво си говорят сега, а това, което си бяха казвали преди пет години, преди три години, онзи ден, отразен на снимката с лодката. Керол го беше обичала и това оставаше факт.
- Сега вече ще можем ли да останем сами, Тери? - попита я Ричард.
Тереза видя как Керол кимва за довиждане към жената, която беше с Хардж на масата и после тръгва. Хардж спря погледа си върху нея и Ричард като явно не я позна, после се върна на масата.
- Съжалявам - каза Керол, когато доближи.
На тротоара Тереза издърпа Ричард на страна и каза:
- Лека нощ, Ричард. Керол иска заедно да посетим някаква нейна приятелка.
- Така ли? - намръщи се Ричард. - Имам билети за концерт за тази вечер.
Тереза се сети:
- Концерта на Алекс? Бях забравила. Съжалявам. 
Ричард каза натъжен:
- Не е нещо важно.
Не беше важно. Приятелят на Ричард, Алекс, акомпанираше на концерт за цигулка и беше дал билети на Ричард преди няколко седмици.
- Предпочиташ да си с нея, вместо с мен, нали? - попита той. 
Тереза видя, че Керол се оглежда за такси. След малко Керол щеше да ги остави и двамата. 
- Можеше да ми кажеш за концерта тази сутрин, да ми напомниш поне.
- Това съпругът й ли беше? - Ричард присви очи намръщен. - Така ли е, Тери?
- Така ли е какво? - попита тя. - Не познавам съпруга й.
Ричард изчака малко, после лицето му се отпусна и намръщената физиономия изчезна. Усмихна се, сякаш признаваше, че не беше прав.
- Извинявай, просто бях сигурен, че тази вечер ще бъдем заедно. Тръгна към Керол.
- Лека нощ - каза той. Керол го попита:
- Към центъра ли си? Ще те хвърлим с такси.
- Не, благодаря, ще походя.
- Мислех, че имате уговорка за тази вечер – каза Керол на Тереза.
Тереза видя, че Ричард все още не си е тръгнал и се доближи до Керол, така че той да не чуе:
- Не беше важно. Предпочитам да съм с теб. 
Едно такси спря точно до Керол и тя хвана дръжката на вратата.
- И нашата уговорка не е важна, така че защо не останеш с Ричард тази вечер? 
Тереза погледна Ричард и разбра, че той беше чул.
- Чао, Терез - каза Керол.
- Лека нощ - извика Ричард.
- Лека нощ - каза Тереза и видя как Керол, вече седнала в таксито, затвори вратата.
- Е, и какво? - каза Ричард.
Тереза се обърна към него. Тя нямаше да отиде на концерта и нямаше да направи нищо опасно. Нищо по-опасно от това бързо да се прибере вкъщи и да поработи върху декорите, които искаше да свърши преди вторник, за да може да ги покаже на Харкеви. Можеше да си представи цялата вечер, почти мрачна и почти фатална. Това й отне само секунда, докато Ричард се приближи към нея.
- Не съм променила решението си за концерта. Не ми се ходи - каза тя.
За нейна изненада Ричард отстъпи крачка назад и ядосано каза:
- Недей тогаВа! - и тръгна.
Вървеше на запад по 59-та улица с отпусната и накривена походка, която избутваше дясното му рамо по-напред от лявото. Ръцете му се размахваха неприлично от двете му страни и тя само по походката можеше да разбере, че е ядосан. Изчезна от погледа й за нула време. Отхвърлянето на предложението за кетеринг миналия понеделник проблясна в съзнанието й. Взираше се в тъмнината, която беше погълнала Ричард. Не се чувстваше виновна за тази вечер. Беше нещо друго. Тя му завиждаше. Завиждаше му за вярата, за това че за него винаги би се намерило някое друго местенце, друг дом, работа, някоя друга жена. Завиждаше му за отношението. Почти мразеше факта, че го има.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>