ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

- Така безработните си прекарват времето – kаза Керол като изпъна крака. - Време е Аби да започне пак работа. 
Тереза нищо не каза. Не беше kазала на Керол за всичко, което си говориха с Аби по време на обяда. Вьв всеки случай повече не искаше да говори за Аби.
- Не искаш ли да седнеш някъде, където ще ти е по-удобно?
- Не - kаза Тереза. 
Седеше на кожена табуретка близо до люлеещия се стол, на който седеше Керол. Преди малко бяха свършили с вечерята и след това се качиха в стая, в която Тереза никога преди това не беше влизала - остъклена веранда до стаята в зелено. 
- Какво още те притесни от това, което ти каза Аби? - попита Керол, все още с поглед някъде пред нея, надолу към обутите в турскосин панталон крака. Керол изглеждаше уморена. 
Тревогите й бяха свързани с други неща, помисли си Тереза, много по-важни от това. 
- Нищо. Теб притеснява ли те, Керол?
- Да притеснява мен?
- Тази вечер си някак различна. 
Керол я погледна.
- Въобразяваш си - каза тя и приятният тембър на гласа й потъна отново в мълчание. 
Това, което написа снощи, помисли си Тереза, няма нищо общо с тази Керол. То не беше адресирано до нея. "Чувствам, че съм влюбена в теб,” беше написала. “Би трябвало да е пролет. Иска ми се слънчевите лъчи да галят косата ми като музикални акорди. Мисля за слънцето, като за Бетховен, за вятъра, като за Дебюси и за чуруликането на птичките, като за Стравински. Ритъмът обаче е само мой."
- Мисля, че Аби не ме харесва - отбеляза Тереза. - Струва ми се, че не иска да се срещаме.
- Това не е вярно. Отново си въобразяваш.
- Тя не го каза - Тереза се опита да говори спокойно като Керол. - Беше много мила. Покани ме на коктейлно парти.
- Чие парти?
- Не знам. Каза, че ти няма да си там, така че и на мен не ми се ходеше. Било някъде в покрайнините.
- Къде в покрайнините?
- Не каза. Каза само, че едно от момичетата, които го организират е актриса.
Керол остави запалката си върху стъклената маса, при което се чу лек звън. Тереза усети, че й стана неприятно. 
-Така ли каза? - измърмори Керол, почти на себе си. - Седни тук, Терез.
Тереза стана и седна съвсем близо до люлеещия се стол.
- Не трябва да си внушаваш, че Аби изпитва такива чувства към теб. Познавам я твърде добре и знам, че тя не е способна на това.
- Добре - каза Тереза.
- Понякога обаче Аби е невероятно непохватна в начина, по който говори.
Тереза искаше да забрави за всичко това. Керол все още беше толкова различна, толкова дистанцирана, дори и когато я гледаше. Струйка светлина от стаята падаше върху горната част на главата на Керол, но сега тя не виждаше лицето й.
Керол я подритна с пръста на крака си.
- Скачай!
Тереза обаче стана бавно и Керол вдигна краката си над главата й и се изправи. После Тереза чу стъпките на прислужницата в другата стая. Пълната прислужница, която приличаше на ирландка, облечена в сиво-бяла униформа влезе с табличка кафе в ръцете си и разтърси пода на верандата със забързаните си, нетърпеливи, ситни стъпки - цялата изпълнена с мисълта да служи добре.
- Сметаната е тук, мадам - каза посочвайки каничка, която не се връзваше със сервиза за кафе. 
Флоренс погледна Тереза с безизразните си, кръгли очи. На лицето й играеше приятелска усмивка. Беше на около петдесет години, с кок, който стоеше на врата й под колосаната бяла плетка на шапчицата. Тереза не я разбираше. Не можеше да определи предаността й. Беше я чула два пъти да споменава името на г-н Еърд и начинът, по който говореше, изразяваше привързаност. Тереза не знаеше дали е истинска или просто професионална.
- Ще имате ли нужда от нещо друго, мадам? - попита Флоренс. - Да загася ли лампите?
- Не. Остави ни. Няма да имаме нужда от нищо друго, благодаря. Обади ли се г-жа Риордан?
- Все още не, мадам.
- Кажи, че не сьм вкъщи, ако се обади.
- Да, мадам - Флоренс се поколеба дали да продължи. - Чудех се дали сте свършили с онази книга, мадам. Онази за Алпите.
- Иди в стаята ми и я вземи ако искаш, Флоренс. Мисля, че няма да я довърша.
- Благодаря, мадам. Лека нощ, мадам. Лека нощ, госпожице.
- Лека нощ - каза Керол.
Докато Керол наливаше кафе в чашките, Тереза я попита:
- Реши ли кога ще тръгнеш?
- Може би след около седмица - Керол й подаде кафето със сметана вътре. - Защо?
- Ще ми липсваш, разбира се.
Керол остана неподвижна за малко, след това си взе цигара, последната, и смачка пакета.
- Всъщност, чудех се дали ще искаш да дойдеш с мен. Ти как мислиш? За три седмици или малко повече?
Ето, помисли си Тереза. Каза го толкова небрежно, сякаш й предлагаше да се поразходят заедно.
- Споменала си пред Аби, нали?
- Да - каза Керол. - Защо?
Защо? Тереза не можеше да изрази с думи болката от това, че Керол е казала на Аби.
- Ами, просто ми се стори странно, че си й казала преди да говориш с мен.
- Не й казах. Просто й намекнах, че може да те поканя - Керол се доближи до нея и постави ръцете си върху раменете на Тереза. - Нямаш причина да мислиш така за Аби. Ако разбира се, тя не ти е казала още много неща по време на обяда, които ти не ми казваш.
- Не - каза Тереза. 
Не, но всъщност тенденцията си оставаше и това беше още по-лошо. Усети как ръцете на Керол изоставят раменете й.
- Аби ми е стара приятелка - каза Керол. - Всичко обсъждам с нея.
- Да - каза Тереза.
- Добре де, какво ще кажеш? Искаш ли да дойдеш с мен?
Керол се отдалечи от нея и изведнъж всичко загуби смисъл заради начина, по който я попита, сякаш й бе все едно дали ще отиде с нея или не. 
- Благодаря, но сега не бих могла да си го позволя.
- Няма да са ти нужни много пари. Ще отидем с кола. Ако обаче ти предлагат работа веднага, това вече е друго.
Като че ли все пак нямаше да отхвърли работата върху декорите за балет, за да замине с Керол, да обикаля с нея места, които не беше виждала, да пътуват през реки и планини, без да ги е грижа къде ще ги завари нощта. Тереза беше убедена, че Керол й се присмива, а тя ненавиждаше това така, както се ненавижда предателство. И тази ненавист прерасна в решение никога вече да не се вижда с Керол. Погледна към Керол, която чакаше отговор, с предизвикателство, което беше само частично замаскирано с изражение на безразличие. Изражение, което Тереза знаеше, че няма да се промени ако отговорът е отрицателен. Тереза стана и отиде до кутията с цигари в едната част на масата. В кутията нямаше нищо друго, освен няколко иглички за фонограф и една снимка.
- Какво е това? - попита Керол, наблюдавайки я. 
Тереза разбра, че Керол беше прочела всичките й мисли. 
- Снимка на Ринди - каза Тереза.
- На Ринди ли? Дай да я видя.
Тереза следеше лицето на Керол, докато тя гледаше снимката на малкото момиченце със светлоруса коса и сериозно лице, с превръзка на коляното. На снимката Хардж стоеше прав в лодка и Ринди скачаше от нея в обятията му.
- Не е много хубава снимка - каза Керол, но лицето й се беше променило, беше някак по-разнежено. - От преди три години е. Искаш ли цигара? Ето тук има. Ринди ще остане с Хардж следващите три месеца.
Тереза беше предположила това от разговора с Аби в кухнята онази сутрин.
- В Ню Джърси ли?
- Да. Семейството на Хардж живее в Ню Джърси. Имат голяма къща - Керол не бързаше. - Разводът ще бъде след около месец и след март Ринди ще остане с мен до края на годината.
- Така ли? Но ти ще я видиш и преди март, нали?
- Няколко пъти. Сигурно не много често. 
Тереза видя как Керол небрежно държи снимката, седнала на люлеещия се стол.
- Няма ли да й липсваш?
- Да, но тя е много привързана и към баща си.
- По-привързана, отколкото към теб?
- Не, едва ли. Но сега той й е купил козичка, с която да играе. Води я на училище на път за работа всяка сутрин и я взима в четри. Пренебрегва бизнеса си заради нея. Какво повече можеш да очакваш от един мъж?
- На Коледа не я видя, нали? - попита Тереза.
- Не. Нещо се случи при адвоката. Този следобед адвокатът на Хардж искаше да говори и с двама ни и Хардж беше довел и Ринди. Ринди каза, че на Коледа иска да бъде при семейството на Хардж. Ринди не знаеше, че тази година аз нямаше да бъда там. Те имат голяма елха, която расте пред къщата и винаги я украсяват, така че Ринди беше твърда в решението си. Във всеки случай адвокатът беше доста впечатлен от това. Нали разбираш, едно дете иска да прекара Коледа с баща си. И разбира се, аз не исках да й кажа, че няма да съм там. Тя щеше да е разочарована. Пред адвоката така или иначе не можех да го кажа. Достатъчни са машинациите на Хардж.
Тереза стоеше мачкайки незапалената цигара в ръката си. Гласът на Керол беше спокоен, сякаш говореше с Аби, помисли си Тереза. Никога преди Керол не й беше казвала толкова много неща.
- Адвокатът разбра ли? 
Керол сви рамене.
- Той е адвокат на Харж, не мой. Така че сега се съгласих да я вземе за три месеца, защото не искам да си я прехвърляме напред-назад. Щом като уговорката е да бъде с мен девет месеца, а с Хардж – три, по-добре да започнем от сега.
- И ти дори няма да я посетиш?
Керол доста се забави преди да отговори и Тереза си помисли, че изобщо няма да отговори.
- Не много често. Семейството не е много мило. Всеки ден говоря с Ринди по телефона. Понякога тя ми се обажда.
- Защо казваш, че семейството не е мило?
- Аз никога не съм им харесвала. Оплакват се, откакто се запознахме с Хардж. Много ги бива по критиката. Понякога се чудя какъв ли трябва да е човек, за да го одобрят.
- За какво те критикуват?
- Ами например за това, че имах мебелен магазин. Магазинът обаче не просъществува и една година. После за това, че не играя бридж и че не ми харесва. Те подбират дребни, смешни неща, най-несъществените.
- Явно са ужасни.
- Не са ужасни. Човек просто трябва да се приспособи. Знам какво искат. Искат празнина, която да запълват. Човек, който вече е запълнен ги притеснява страшно. Да си пуснем ли музика? Не слушаш ли изобщо радио?
- Понякога.
Керол се облегна на перваза на прозореца.
- Сега Ринди може да гледа телевизия всеки ден. Страшно би й харесало едно пътуване на запад. Това беше последната кукла, която купувам за нея, Терез. Взех я само защото тя искаше, но всъщност вече е голяма за тях.
Зад Керол струя светлина от прожектор на летището проблясна в нощта и изчезна. Гласът на Керол се разнасяше спокойно в тъмнината. Богат и щастлив. Тереза се докосна до дълбините, където Керол пазеше обичта си към Ринди. Любов, по-силна, отколкото към когото и да е друг.
- Хардж не улеснява нещата, що се отнася до срещите ти с Ринди, нали?
- Така е - каза Керол.
- Не знам как би могъл да те обича по този начин.
- Това не е любов. Това е принуда. Мисля, че той иска да има контрол над мен. Може би, аз бях по-друга. Но всъщност аз никога не съм имала мнение, мое собствено мнение, а винаги съм се подчинявала на неговото. Разбираш ли ме?
- Да.
- Никога не съм го излагала в обществото, а той наистина държи на тези неща. В клуба има една жена, която щеше да е съвсем подходяща за него. Трябваше да се ожени за нея, а не за мен. Животът й е изцяло изпълнен с организиране на малки партита и посещения на най-добрите барове. Тя превърна рекламния бизнес на съпруга си в невероятен успех, така че той с усмивка приема дребните й недостатъци. Хардж не би се усмихнал, а би изтъкнал някаква конкретна причина, от която се оплаква. Имам чувството, че ме избра като килим за хола и направи ужасна грешка. Съмнявам се, че той изобщо може да обича. Обзет е от чувство за печалбарство, което всъщност е много близо и до амбицията му. Това, че не може да обича, се превръща в болестно състояние - погледна Тереза. - Може би такива са времената. Ако човек иска може да извърши расово самоубийство. Човек, който се опитва да достигне собствените си разрушителни изобретения.
Тереза нищо не каза. Това й напомни за безбройните разговори с Ричард, който говореше за война, бизнеспарламентарен лов на вещици и за определени хора, които бяха поставени под общ знаменател - омраза. Сега и Керол. Това докосна най-съкровената част на Тереза, където не съществуваха думи като смърт, умиране или убийство. Това бяха думи, свързани с бъдещето, а те сега бяха в настоящето. Неизразена тревога, желание да знае, да знае всичко и то със сигурност, сега заседнаха в гърлото й и за секунда тя имаше чувството, че се задушава. Мислиш ли, мислиш ли, че вече е започнало? Мислиш ли, че един ден и двете ще умрем и ще бъдем затрити? Но даже и този въпрос не беше достатъчно конкретен. Може би всъщност това не е въпрос, а твърдение: Не искам да умра преди да съм те опознала. Ти по същия начин ли се чувстваш, Керол? Последният въпрос можеше да го зададе на глас, но не можеше да изрече всичко преди това.
- Ти си от младото поколение - каза Керол. - Как мислиш ти? 
Тя седна на люлеещия се стол.
- Първото нещо предполагам е, че не бива да се страхуваме - Тереза се обърна и видя усмивката й. 
- Усмихваш се, защото мислиш, че аз се стахувам, нали?
- Ти си толкова слаба, колкото и тази клечка кибрит. - Керол я подържа горяща след като си беше запалила цигарата. - Но поставена при подходящи условия, можеш да подпалиш цяла къща, нали?
- Или пък град.
- Но теб дори те е страх да предприемеш малко пътуване с мен. Страх те е, защото мислиш, че нямаш достатъчно пари.
- Не това е причината.
- Ти имаш странна ценностна система, Терез. Поканих те да дойдеш с мен, защото това ще ми достави удоволствие. Мисля, че и за теб ще е добре и за твоята работа. Но ти трябва да развалиш всичко, заради някаква си глупава гордост относно пари. Също като чантата, която ми подари. Извън всякаква логика. Защо не я върнеш, ако имаш нужда от пари? Аз нямам нужда от чанта. Предполагам достави ти удоволствие да ми я подариш. Това е същото, виждаш ли? Само че аз съм практична, а ти не. - Керол мина покрай нея, после се обърна с лице към нея, с единия крак напред и високо вдигната глава, късата руса коса като косата на статуя. - Мислиш, че е смешно, така ли? 
Тереза се усмихваше.
- Не ми пука за парите - каза тихичко тя.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами точно това - каза Тереза. - Имам достатъчно пари за пътуването. Ще дойда.
Керол я беше зяпнала. Тереза видя как мрачното настроение се изпарява от лицето й и започна също да се усмихва. Усмивка на изненада, примесена с леко недоверие.
- Ами, добре тогава - каза Керол. - Очарована съм.
- Аз съм очарована.
- Какво промени решението ти?
Дали наистина не се досеща, помисли си Тереза. 
- Ами, ти явно наистина си загрижена дали ще дойда с теб или не - каза простичко Тереза.
- Разбира се, че съм загрижена. Аз те поканих, нали? - каза Керол все още усмихвайки се. После се завъртя на пета, обърна гръб на Тереза и тръгна към зелената стая.
Тереза я гледаше, с ръце в джобове, стъпваща леко с мокасините си. Тя погледна към празното пространство пред вратата. Походката на Керол щеше да бъде същата, дори ако й беше казала, че няма да замине с нея. Взе чашката с наполовина изпито кафе, после отново я остави. Излезе, прекоси коридора и отиде до вратата на стаята на Керол.
- Какво правиш?
Керол се беше навела над тоалетката и пишеше нещо. 
- Какво правя ли? - изправи се и пусна лист хартия в джоба си. Сега се усмихваше, усмивка, която грееше в очите й както в кухнята с Аби онзи ден.
- Нещо - каза Керол. - Хайде да послушаме малко музика.
- Добре - усмивка засия на лицето на Тереза.
- Защо първо не се оправиш за лягане? Късно е, знаеш ли?
- С теб винаги става късно.
- Това комплимент ли е?
- Не ми се ляга тази вечер.
Керол прекоси коридора и отиде до зелената стая.
- Приготви се. Имаш сенки под очите.
Тереза бързо се съблече в стаята с двете легла. Фонографът в другата стая свиреше. "Да те прегърна". После телефонът звънна. Тереза отвори горното чекмедже на бюрото. Беше празно. Имаше само няколко мъжки носни кърпи, стара четка за дрехи и един ключ. И няколко листа хартия в единия ъгъл. Тереза взе една картичка. Беше стара шофьорска Книжка на Хардж. Харджес Фостър Еърд. Възраст: 37. Ръст: 176. Тегло: 70. Коса: руса. Очи: сини. Всичко това го знаеше. Кола: 1950 Олдсмобил. Цвят: тъмно син. Тереза я върна обратно и затвори чекмеджето. Отиде до вратата и се заслуша.
- Извинявай, Теси, но не можах да дойда - каза Керол със съжалителна нотка, прокрадваща се в иначе щастливия й глас. - Хубаво парти ли е? ... Ами, не съм облечена, пък и съм уморена.
Тереза отиде до масичката до леглото и си взе цигара от кутията, която лежеше там. "Филип Морис". Керол ги беше поставила там, а не прислужницата, досети се Тереза. Керол не беше забравила, че й харесват. Гола сега, Тереза стоеше права и слушаше музиката. Това беше непозната песен. Дали Керол е още на телефона?
- Не ми харесва - чу Керол да казва, почти ядосана, но с шеговит тон. - Изобщо... 
"... лесно се живее ... когато си влюбен ..."
- Как мога да знам какви хора са се събрали там? Така ли?
Аби, беше убедена Тереза. Изпусна дима като се позадави от леко сладникавия вкус и си спомни за първата си цигара "Филип Морис", която изпуши на тавана в общежитието. В Дома бяха четири и си я подаваха подред.
- Да, заминаваме - каза Керол натъртено. - Да, съм. Не усещаш ли по гласа ми?
" ... За теб... може би аз сьм глупак, но е забавно... Хората казват, че ти ме командваш... с едно помахване на ръката, ooo скъпа, великолепно е ... те просто не разбират ..."
Хубава песен. Тереза затвори очи, облегна се на полуоткрехнатата врата и ностри слух. Зад гласа се чуваше бавно пиано, което ромолеше по клавишите. И също бавен тромпет.
Керол каза:
- Това не засяга никого, освен самата мен, нали?... Глупости! 
Тереза се усмихна на пламенността, с която Керол говореше. Тя затвори вратата. На фонографа започваше нова плоча.
- Защо не дойдеш да чуеш Аби? - попита Керол.
Тереза се скри зад вратата на банята, защото беше гола.
- Защо?
- Ела - каза Керол. 
Тереза навлече халата и излезе.
- Здравей - каза Аби. - Чух, че и ти ще заминаваш.
- Това новина ли е за теб?
Аби говореше така, сякащ имаше намерение да остане на телефона цяла нощ. Пожела й приятно пътуване, разказа й за пътищата и за това, колко са ужасни през зимата.
- Ще ми простиш ли грубото държание днес? - попита Аби за втори път. - Нямам нищо против теб, Терез.
- Хайде стига! - извика Керол.
- Иска пак да говори с теб - каза Тереза.
- Кажи на Абигел, че съм във ваната.
Тереза й каза и приключи разговора. Керол беше донесла бутилка с две чаши в стаята.
- Какво й става на Аби? - попита Тереза.
- Какво имаш предвид? - Керол наля кафеникав на цвят алкохол в двете чаши. - Мисля че си е пийнала.
- Знам. Но защо искаше да обядва с мен?
- Ами, има много причини. Опитай това.
- Не разбирам - каза Тереза.
- Какво? 
- Ами целия обяд. 
Керол й подаде чашата.
- Някои неща няма нужда да се разбират, миличка. 
За първи път Керол я наричаше "миличка".
- Кои неща? - попита Тереза. Искаше отговор, конкретен отговор.
Керол въздъхна.
- Много неща. Най-важните неща. Опитай това питие. 
Тереза отпи. Сладникаво и тъмно-кафяво. Като кафе, с парливия вкус на алкохол.
- Хубаво е.
- Ти така мислиш.
- Защо го пиеш след като не ти харесва.
- Защото е различно. Пием за нашето пътуване, така че трябва да е различно. 
Керол направи физиономия и допи остатъка. На светлината на лампата Тереза виждаше луничките от едната страна на лицето на Керол. Изглеждащата бяла вежда беше извита като крило, следващо извивката на челото й. Изведнъж Тереза се почувства безкрайно щастлива.
- Каква беше предишната песен с пианото?
- Изтананикай я!
Изсвири с уста част от нея и Керол се усмихна.
- "Лесен живот" - каза Керол. - Стара е.
- Бих искала отново да я чуя.
- Бих искала да си легнеш. Ще я пусна отново.
Керол отиде в зелената стая, остана там известно време, докато звучеше песента. Тереза стоеше до вратата на стаята си, слушаше и се усмихваше.
" ... Никога няма да съжалявам за годините, които ти дадох... Беше лесно, защото бях влюбен... Щастлив съм, когато правя нещо за теб..."
Това беше нейната песен. Така се чувстваше тя. Това изпитваше към Керол. Преди края на песента влезе в банята и пусна водата да напълни ваната. 
После се потопи в зеленикавата на цвят вода, която се плискаше около краката й.
- Хей! - извика Керол. - Била ли си някога в Уайоминг?
- Не.
- Време е да видиш Америка.
Тереза повдигна мократа кърпа и я допря до коляното си. Водата вече беше високо и гърдите й плуваха като нещо плоско по повърхността. Разглеждаше ги и се опитваше да реши как изглеждат. 
- Не заспивай там - извика Керол и по гласа Тереза позна, че се занимава с нещо. Например, седи в леглото и изучава картата.
- Няма.
- Някои заспиват.
- Разкажи ми за Хардж - каза докато се подсушаваше. - С какво се занимава?
- С много неща.
- Имам предвид бизнеса му.
- Инвестиции в недвижими имоти.
- Какъв човек е? Обича ли да ходи на театър? Обича ли хората?
- Обича малки групички хора, които играят голф - каза Керол тържествено. После на по-висок глас. - И какво друго? Той е абсолютно педантичен към всичко. Но все пак си забрави самобръсначката. Тя е в шкафчето в банята. Ако искаш, а ти сигурно искаш, можеш да я видиш. Трябва да му я изпратя по пощата.
Тереза отвори шкафчето. Видя самобръсначката. Вътре имаше и други мъжки принадлежности: козметика за след бръснене и четки за пяна.
- В кое легло спеше? 
Керол се усмихна:
- Не в твоето.
- Мога ли да пийна още малко от това? - попита Тереза, сочейки бутилката с ликьор.
- Разбира се.
- Мога ли да те целуна за лека нощ? 
Керол сгъваше пътната карта, свила устни, сякаш щеше да започне да свири и чакаше.
- Не - каза тя.
- Защо не? 
Тази вечер всичко беше възможно.
- Вместо целувка ще ти дам това. - Керол извади нещо от джоба си. Беше чек. Тереза прочете сумата 200 долара, написана на нейно име.
- За какво са ми?
- За пътуването. Не искам да си харчиш парите, които ще ти трябват, за да си платиш членството - Керол си взе цигара. - Няма да са нужни толкова пари, но аз искам да ти ги дам.
- Нямам нужда от тях - каза Тереза. - Благодаря. Все ми е едно дали ще изхарча парите за членството.
- Не ми възразявай - прекъсна я Керол. - Това ми доставя удоволствие, забрави ли?
- Няма да ги взема.
Знаеше, че отговори грубо и затова се усмихна леко като остави чека на масата до бутилката ликьор. Остави го обаче с рязък жест. Искаше й се да обясни на Керол. Парите нямаха значение, но след като това й доставяше удоволствие нямаше как да не ги вземе. 
- Това хрумване не ми харесва - каза Тереза. - Измисли нещо друго. Тереза погледна към Керол. Видя, че Керол също я гледа, но по погледа й си личеше, че не иска да спори.
- Което ми доставя удоволствие ли? - попита Керол. Тереза се усмихна широко.
- Да - каза тя и вдигна малката чашка.
- Добре - каза Керол. - Ще помисля. Лека нощ. 
Керол спря до вратата.
Странен начин да пожелаеш лека нощ в толкова важна нощ, помисли си Тереза.
- Лека нощ - каза на свой ред тя.
Обърна се към масата и отново видя чека. Керол обаче трябваше да го унищожи, не тя. Пъхна го под тъмно синята ленена покривка на масата, така че да не се вижда.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>