ДЕСЕТА ГЛАВА

Във вторник, нейния ден от новата й работа, Тереза седеше в малка необзаведена стая без таван в задната част на театъра "Блек Кет" и чакаше г-н Донохю, новият режисьор да дойде и погледне хартиения модел, който носеше със себе си. Вчера г-н Донохю зае мястото на режисьор вместо г-н Кортес. Погледна първия й модел и го отхвърли. Изгони и Фил Макелрой, който щеше да играе ролята на втория брат. Вбесен Фил си тръгна от театъра. Извади късмет, че не я изхвърли заедно с модела й, помисли си Тереза, и се зае да следва всички инструкции, който г-н Донохю й беше предложил. Новият модел беше без подвижната част, която беше направила за първия. Тази подвижна част щеше да позволи сцената в хола да се превърне на тераса за сцената от последното действие. Г-н Донохю беше категоричен, че нищо не бива да бъде представено като необикновено или даже елементарно. Ако цялата пиеса беше представена в хола, много от диалога в последното действие трябваше да бъде променен и някои от най-остроумните реплики неминуемо щяха да отпаднат. В новия й модел имаше камина, широки френски прозорци, които гледаха към терасата, две врати, диван с два фотьойла и библиотечка. Направена стаята щеше да бъде идеална, истинска до последния детайл.
Тереза стана, изпъна се и посегна към кадифеното яке, закачено на пирон на вратата. Беше студено като в хамбар. Г-н Донохю вероятно щеше да се появи следобед или може би утре, ако тя не му напомняше. Никой не бързаше за декорите. Те може би бяха най-несъществените в цялата продукция, но въпреки това Тереза беше работила до късно вечерта, влагайки много ентусиазъм.
Отиде до кулисите. Всички актьори бяха на сцената със сценария в ръце. Г-н Донохю ги накарал още веднъж да разгледат пиесата, за да се потопят в нея, но днес това явно ги приспиваше. Всички изглеждаха отпуснати освен Том Харинд. Висок, рус млад мъж, който щеше да играе главната роля. Той беше малко по-жизнен от останалите. Джорджия Халоран имаше главоболие, страдаше от синузит, и на всеки час трябваше да ляга за малко, за да си поставя капки в носа. Джебри Андрюс, човек на средна възраст, в ролята на бащата, мърмореше непрекъснато между репликите си, защото г-н Донохю не му допадаше.
- Не, не и не - каза г-н Донохю за десети път тази сутрин. Всички спираха, навеждаха сценариите и се обръщаха към него покорни, учудени и раздразнени.
- Да почнем отново от страница 28-ма.
Тереза го гледаше как ръкомаха, за да направи знак да започнат или да спрат, следейки сценария сякаш дирижираше оркестър. Том Харинд й намигна и прокара ръка по носа си. След малко Тереза се върна обратно в стаичката, където беше нейното място за работа и където не се чувстваше толкова безполезна. Вече знаеше пиесата наизуст. Сюжетът напомняше комедиите от грешки на Шеридан - двама братя, които се правеха на господар и слуга, за да се представят пред една наследница, в която един от братята беше влюбен. Диалогът беше остроумен и като цяло не лош. Тереза се надяваше обаче да освежат декорите, които г-н Донохю ис-каше за фон на пиесата.
Г-н Донохю дойде след 12 часа. Погледна модела, вдигна го, завъртя го от всички страни без да променя нервното и раздразнено изражение на лицето си.
- Да. Това става. Това ми харесва много. Нали виждаш колко по-добре е от празните стени, които беше направила преди?
Тереза въздъхна с облекчение.
- Да - каза тя.
- Декорите се раждат от нуждите на актьорите. Това не са декори за балет, г-це Беливет.
Тя кимна и също погледна модела, мъчейки се да определи с какво беше по-добър и по-функционален от предишния.
- Дърводелецът ще дойде днес следобед към 4. Ще се съберем и ще го обсъдим - каза г-н Донохю и излезе.
Тереза не сваляше поглед от модела. Поне щеше да влезе в употреба. Тя и дърводелците щяха да го направят истински. Отиде до прозореца и погледна сивото, но и в същото време блестящо зимно небе, показващо се измежду пететажни къщи поукрасени с външни стълби в случай на пожар. На преден план имаше малко празно пространство с дребно безлистно дьрво, усукано като полудял пътен знак. Искаше й се да може да се обади на Керол и да я покани на обяд. Но Керол беше на час и половина път с кола.
- Ти ли си Беливет?
Тереза се обърна и видя момичето до вратата.
- Търсят те по телефона.
- Телефонът е до прожекторите.
- Благодаря. - Тереза забърза с надеждата, че е Керол, но по-вероятно беше да е Ричард. Керол все още не я беше търсила в театъра.
- Здравей. Аби е.
- Аби? - Тереза се усмихна. - Откъде знаеш, че съм тук?
- Ти ми каза, не помниш ли? Искам да се видим. Наблизо съм. Обядвала ли си?
Разбраха се да се срещнат в "Палермо" - ресторант на две преки от "Блек Кет".
Тереза си подсвиркваше някаква мелодия на път за там, толкова щастлива, сякаш имаше среща с Керол. Ресторантът имаше стърготини по пода и две черни котета играеха около бара. Аби седеше на маса в дъното.
- Здравей - поздрави я Аби. - Изглеждаш весела. За малко да не те позная. Искаш ли да пийнеш нещо? Тереза поклати глава.
- Не. Благодаря.
- Искаш да кажеш, че можеш да поддържаш този тонус и без алкохол? - попита Аби и се изкиска подбудена от скрито забавление, което у нея беше някак безобидно.
Тереза взе цигарата, която Аби й беше предложила. Аби знаеше, помисли си. А може би и тя беше влюбена в Керол. Това я накара да бъде нащрек. Мълчаливото съперничество я ободри и тя усети превъзходството си над Аби - Все чувства нови за Тереза, чувства, за които дори не беше сънувала, които логически носеха в себе си революционното начало.
Това, че обядваха заедно беше точно толкова важно както и една среща с Керол.
- Как е Керол? - попита Тереза. Не я беше виждала от З дни.
- Чудесно - каза Аби като не изпускаше поглед от нея. Сервитьорът дойде и Аби го попита дали би им препоръчал филе и миди.
- Превъзходно е мадам! - лицето му сияеше от усмивка, сякаш тя беше особено важен клиент.
Такъв беше маниерът й, излъчването на лицето й сякаш днес или пък всеки друг ден е някакъв празник за нея. Тереза харесваше това. С възхищение гледаше костюма на Аби от виолетени червени и сини нишки, с ръкавели в странна форма като гравирани сребърни копчета. Аби я попита за работата й в " Блек Кет". Тереза я намираше досадна, но Аби остана впечатлена. Аби се впечатли, помисли си Тереза, защото самата тя с нищо не се занимаваше.
- Познавам хора, които се занимават с театър - каза Аби. - Мога да им кажа за теб.
- Благодаря. - Тереза си играеше с капака на гювечето с настъргано сирене. - Познаваш ли човек на име Андронич? Мисля, че е от Филаделфия.
- Не - каза Аби.
Г-н Донохю й беше казал да отиде при Андронич следващата седмица. Бил в Ню Йорк. Работел върху някакво представление, което през пролетта щяло да започне във Филаделфия, а после на Бродуей.
- Опитай мидите - Аби ги хапваше с голям апетит. - На Керол тези много й харесват.
- Отдавна ли познаваш Керол?
- Ъхъ - кимна Аби като я погледна с бляскавите си очи, които нищо не разкриваха.
- Познаваш и съпругът й, нали? Аби кимна без да отговори.
Тереза се усмихна леко. Аби беше готова да я разпитва без обаче самата тя да иска да говори за себе си или за Керол.
- Искаш ли вино? Обичаш ли чианти? - Аби повика сервитьора като щракна с пръсти. - Донесете ни бутилка чианти, ако обичате. Хубаво е. Раздвижва кръвта - каза на Тереза.
После пристигна и основното ядене. Двама от сервитьорите бяха на разположение, отвориха виното, сипаха им нова вода в чашите и донесоха масло. Радиото в ъгъла изпълваше помещението с танго. Беше малко радио, счупено в предната част, но ако Аби пожелаеше, музиката, сигурно щеше да се изпълнява от цял оркестър. Нищо чудно, че Керол я харесва, помисли си Тереза. Аби допълваше сериозната Керол, напомняше й да се смее.
- Винаги ли си живяла сама? - попита Аби.
- Да. Откакто завърших училище. - Тереза отпи от виното. - А ти? Може би живееш със семейството си.
- Със семейството си. Половината от къщата използвам само аз.
- Работиш ли? - продължи настоятелно Тереза.
- Работила съм. На две, даже три места. Керол не ти ли е казвала, че едно време с нея държахме мебелен магазин? Беше близо до "Елизабет" на магистралата. Купувахме старинни неща или просто неща от втора ръка и ги пооправяхме. Ни-кога преди не бях работила толкова много. Усмихна й се весело, сякаш всичко, което казваше беше лъжа. - После дойде новата ми работа. Аз съм ентомолог. Не мога да кажа, че съм добра в професията си, но доколкото става въпрос за изчистване на буболечки от италиански кашони с лимони, ставам. Например лилиите от Бахама са пълни с буболечки.
- Чувала съм - усмихна се Тереза.
- Явно не ми вярваш.
- Напротив, вярвам ти. Все още ли се занимаваш с това?
- Понякога. Когато ме повикат.
Тереза я гледаше как наряза филето на малки парченца преди да пристъпи към ядене.
- Често ли пътуваш с Керол?
- Често ли? Не, защо - попита Аби.
- Мисля, че ти й действаш добре. Керол е толкова сериозна.
Тереза искаше да стигне до същността, но какво точно беше тази същност, не знаеше. Виното бавно се разливаше по вените й, стигайки чак до върха на пръстите й.
- Не винаги - поправи я Аби и Тереза долови онзи смях в думите й както първия път, когато я чу да говори.
Виното нахлу в главата й с усещане за музика, поезия или откровеност, но всъщност Тереза стигна до задънена улица. Не можеше да се сети за нищо подходящо, за което да я попита. Всички въпроси бяха твърде тежки и сериозни.
- Ти как се запозна с Керол? - попита я Аби.
- Керол не ти ли каза?
- Каза само, че сте се запознали във "Франкенбърг", докато ти си работила там.
- Ами да, така се запознахме - каза Тереза с чувство на яд спрямо Аби, което се засилваше без да може да го контролира.
- Да, и какво? - попита Аби с усмивка палейки си цигара.
- Аз я обслужвах - каза Тереза и спря.
А Аби чакаше да получи точно описание на срещата, но Тереза нямаше да разкаже за това нито на нея, нито на който и да било друг. То принадлежеше само на нея. Явно Керол не беше казала на Аби за глупавата история около коледната картичка. Керол вероятно не считаше, че това е толкова важно, че да й каже.
- Би ли ми казала коя започна първа?
Неочаквано Тереза се изсмя. Посегна за цигара, запали я и продължи да се усмихва. Не, Керол със сигурност не й беше казала за коледната картичка. Въпросът на Аби й се стори ужасно смешен.
- Аз - каза Тереза.
- Много я харесваш, нали? - попита Аби. Тереза търсеше следите на неприязън във въпроса й. Не, не беше неприязън, а ревност.
-Да.
- Защо я харесваш?
- Защо аз я харесвам? А ти защо я харесваш? Очите на Аби все още се усмихваха.
- Познавам Керол, откакто беше на 4. Тереза нищо не каза.
- Ти си ужасно млада, нали? На 21 ли си?
- Не. Не съм.
- Знаеш, че Керол си има много тревоги сега, нали?
-Да.
- И се чувства самотна - добави Аби, гледайки я.
- Искаш да кажеш, че за това се среща с мен, така ли? -попита спокойно Тереза. - Да не би да искаш да ми кажеш, че не трябва да я виждам?
Очите на Аби, които рядко мигаха, сега мигнаха два пъти.
- Не. Съвсем не. Не искам обаче да страдаш. Не искам и Керол да страда.
-Никога не бих наранила Керол - каза Тереза. - Ти как смяташ, мога ли да я нараня?
Аби все още я гледаше без да отмести поглед.
- Не, мисля, че не би могла - каза Аби, сякаш току-що беше стигнала до този извод. Сега усмивката й беше по-различна, изразяваща някаква особена радост.
На Тереза обаче не й допадна тази усмивка и като усети, че това е изписано на лицето й, наведе глава. Пред нея върху чинийка беше поставена чаша с някакво топло питие.
- Тереза, искаш ли да дойдеш на коктейлно парти днес следобед в 6 часа. Не знам дали там ще има сценични художници, но едно от момичетата домакини е актриса.
Тереза загаси фаса си.
- Керол ще бъде ли там?
- Не. Но всички, които ще бъдат там са много дружелюбни. Няма да бъде голямо парти.
- Благодаря ти, но мисля, че няма да дойда. Може би днес ще остана да поработя до по-късно.
- Все пак помисли. Аз мислех да ти дам адреса за всеки случай, но щом няма да дойдеш...
- Не - каза Тереза.
Аби, след като излязоха от ресторанта, искаше да повървят малко заедно. Тереза се съгласи, въпреки че вече й омръзна компанията на Аби. Аби със своята самонадеяност, със смелите си и небрежно зададени въпроси, накара Тереза да се чувства победена. Аби не й беше позволила да плати сметката.
Аби каза:
- Керол има високо мнение за теб, знаеш ли? Казва, че си много талантлива.
- Така ли? - каза Тереза като не прие думите й за съвсем откровени. - Никога не ми го е казвала - искаше й се да вървят по-бързо, но Аби намаляваше темпото.
- Явно знаеш, че има високо мнение за теб, щом иска заедно да попътувате.
Тереза я погледна и видя откровената й усмивка.
- И за това нищо не е споменавала - каза Тереза тихичко, но сърцето й се разтуптя.
- Сигурно ще ти каке. Ще заминеш с нея, нали?
Тереза се почуди защо Аби знае преди нея. Усети избликът на ярост, изписан върху лицето й. Какво значеше всичко това? Мразеше ли я Аби? Ако я мразеше, защо бе толкова непостоянна в чувствата си. В следващия момент вълната на ярост утихна и я остави да се чувства слаба, уязвима и беззащитна. Помисли си, че ако Аби в този момент я притисне до стената и каже:
- Остави я. Какво искаш от Керол? До каква степен искаш да ми я отнемеш? - щеше да издърдори всичко. Щеше да й каже: - Искам да бъда с нея. Обичам когато съм с нея и какво общо има това с теб?
- Мисля, че Керол трябва да ми каже за това. Защо ми задаваш всички тия въпроси? - Тереза направи усилие да звучи спокойно. Оказа се обаче, че това беше невъзможно.
Аби спря.
- Извинявай - каза тя, като се обърна към нея. - Мисля, че сега вече разбирам по-добре.
- Какво разбираш?
- Ами това, че ти побеждаваш.
- Побеждавам в какво?
- Какво - отекна гласът на Аби, главата й вдигната високо, загледана в ъгъла на сградата, нагоре към небето и Тереза внезапно стана нетърпелива.
Искаше й се Аби да си тръгне, за да се обади на Керол. Нищо освен гласа на Керол нямаше значение. Нищо освен самата Керол и защо за момент Тереза беше си позволила да забрави това?
- Нищо чудно, че Керол има високо мнение за теб - каза Аби, но ако забележката носеше в себе си любезния тон, Тереза така и не го забеляза. - Довиждане, Тереза. Сигурно отново ще се видим. - Аби протегна ръката си.
Тереза протегна своята.
- Довиждане - каза тя. Видя как Аби върви в посока към площада Вашингтон, крачейки бързо с високо вдигната къдрава глава.
Тереза влезе в дрогерията на следващия ъгъл и оттам се обади на Керол. Вдигна прислужничката, а после и самата Керол.
- Какво има? - попита Керол. - Сякаш не си в добро настроение.
- Нищо. Работата ми е скучна.
- Какво ще правиш довечера? Искаш ли да дойдеш?
Тереза излезе от магазина с усмивка. Керол щеше да я вземе в 5.30. Керол настоя да я вземе с колата, защото пътуването с влака беше отвратително.
От другата страна на улицата, в посока обратна на нейната, видя Дани Макелрой, крачейки без палто с неопакована бутилка мляко в рька.
- Дани - извика го тя.
Дани се обърна и тръгна към нея.
- Ще дойдеш ли за малко? - извика той. Тереза искаше да каже "не", но когато той приближи, го хвана за ръката:
- Само за минутка.Днес много дълго почивах. Дани й се усмихна.
- Колко е часът? Учих до ослепяване.
- Два минава. - Усети студената напрегната ръка на Дани, допираща се в нейната. Беше настръхнал. - Ти си луд да излизаш без палто - каза тя.
- Избистря мозъка ми. - Задържа металната врата, за да влезе. - Фил е навън.
Стаята миришеше на пушек от лула, напомняща миризма на разтопен шоколад. Апартаментът беше нещо като мазе, общо взето тъмен, а лампата разпръскваше басейн от топла светлина по бюрото, което винаги беше отрупано, Тереза погледна разтворените книги на бюрото, страниците обсипани със знаци, които тя не разбираше, но това не й пречеше да ги разгледа. Всичко, което означаваха тези знаци беше доказано и прието за истина. Знаците бяха по-силни и конкретни от думите. Представи си как Дани потъва в тях, прескачайки от един знак на друг, сякаш се държеше за грива, последователно местейки ръцете си, за да я обхване, видя го как си приготвя сандвич прав до кухненската маса. Раменете му изглеждаха много широки и закръглени от изпъкналите мускули под бялата риза, леко размърдващи се при всяко негово действие - поставяше парченца салам и кашкавал вьрху голямото парче ръжен хляб.
- Защо не се отбиваш по-често, Тереза. Единствено в сряда не съм вкъщи. Няма да притесняваме Фил дори и да спи.
- Ще се отбивам - каза Тереза. Седна на стола зад бюрото, който беше леко обърнат. Вече беше идвала веднъж на обяд и веднъж след работа. Харесваше й да гостува на Дани. Човек с него не трябваше да говори за глупости и празни работи.
В единия ъгъл на стаята леглото-диван на Фил беше неоправено с преплетени одеала и чаршафи. Двата предишни пъти когато беше идвала леглото пак беше неоправено или пък Фил беше все още в него. Дългата библиотечка покрай дивана ограждаше тази част от стаята, което принадлежеше на Фил и винаги там цареше пълен безпорядък, породен от безпокойство и тревоги, които нямаха нищо общо с работния безпорядък на бюрото на Дани.
Кутията с бира издаде съскащ звук когато Дани я отвори. Облегна се на стената, държейки бирата в едната ръка, а сандвича в другата, щастлив от присъствието на Тереза.
- Помниш ли какво каза - че физиката не се отнася до хората.
- Ъхъ. Слабо.
- Знаеш ли, мисля, че грешиш - каза той и отхапа от сандвича. - Вземи например приятелството. Знам много случаи, при които двама души нямат нищо общо. Мисля, че за всяко приятелство има определена причина някои атоми да се свър-зват, а други не, защото у едните са налице едни фактори, а при другите - други. Какво мислиш? Според мен приятелството е резултат от определени нужди, които могат да съществуват без двамата да осъзнават това и те да останат скрити завинаги.
- И аз се сещам за такива случаи - например Ричард и тя.
Ричард се разбираше с хората, пробиваше си път през света по начин, който на нея й беше чужд. Винаги е харесвала хора, които имаха самочувствието на Ричард.
- А каква е твоята слабост, Дани?
Моята ли? - попита той усмихвайки се. - Искаш ли да бъдеш моя приятелка?
- Да. Но за мен ти си най-силния човек, когото познавам.
- Така ли? Да изброя ли недостатъците си?
Тя се усмихна с поглед към него. Млад мъж на 25, който знаеше какво иска, откакто е бил на 14. Беше използвал цялата си енергия в една насока - точно обратното на това, което беше направил Ричард.
- Имам си една тайна и убийствена нужда от някой, който да ми готви - каза Дани, - нуждая се от учител по танци и от някой, който да ми напомня за дребни неща, като пране и подстригване.
- И аз забравям за прането.
- Така ли? - каза натъжено той. - Значи това отпада. Имам нужда и от надежда и от поне мъничко чувство на някаква предначертаност. Защото, виж какво, това, което имам предвид за влечението като почнеш от истинското приятелство и стигнеш до случайния поглед на улицата - всичко това крие някаква определена причина за себе си. Може би даже поетите биха се съгласили с мен.
Усмихна се. "Даже поетите". Сети се за Керол, после за Аби, за разговора им на обяд, който беше много повече от един поглед и в същото време нещо много по-малко, замисли се и за чувствата, които я обзеха вследствие от този разговор. Това я потисна.
- Човек обаче трябва да е толерантен към странностите на хората, които изглежда не носят особен смисъл.
- Странности? Това е извъртане. Дума, която биха използвали поетите.
- Мисля, че я използват психолозите - каза Тереза.
- Имам предвид "толерирам" - тази дума не носи никакъв смисъл. Животът сам по себе си е една точна наука с точни термини, нещата опират до това да ги откриеш и да им дадеш определение. Какво не разбираш?
- Нищо. Мислех си за нещо глупаво - явно пак беше ядосана така, както се ядоса на улицата след обяда.
- Какво? - настоя той намръщен.
- Ами например обеда, на който бях - каза тя.
- С кой?
- Няма значение. Ако имаше, щях да ти кажа. Това беше просто загуба, като нещо, което си загубил. Или пък може би то изобщо не е съществувало - искаше й се да харесва Аби, защото Керол я харесваше.
- Освен в съзнанието ти, може би? Това също може да е загуба.
- Да, но има определени хора или определени неща, които тези хора правят, от които нищо не можеш да извлечеш, просто защото нищо не те свързва с тях.
Искаше да каже нещо съвсем друго. Нещо, което не засягаше Аби или Керол. Нещо, което имаше връзка и смисъл. Обичаше Керол. Подпря ръка на челото си.
Дани я погледна за минутка, после се отмести от стената. Отиде до печката, извади кибрит от джоба на ризата си и Тереза усети, че разговорът увисна и той никога не би могъл да бъде завършен, независимо какво ще кажат по-нататък. Знаеше обаче, че ако предаде разговора с Аби дума по дума, Дани щеше да изчисти всички увъртания само с една фраза, сякаш поръсва въздуха с някакъв химикал, който бе изсушил мигновено мъглата. Или може би винаги имаше нещо, до което логиката не можеше да се докосне? Нещо нелогично, нещо зад ревността, мнителността и враждебното чувство в разговора с Аби, което всъщност беше самата Аби.
- Нищо не е толкова просто - добави Тереза.
- Някои неща не отреагират. Но всичко е живо. - Обърна се и на лицето му беше цъфнала широка усмивка, сякаш някаква друга мисъл беше нахлула в главата му. Държеше все още горещата клечка кибрит. - Като тази клечка. Не говоря от гледна точка на физиката, не става въпрос за неразрушимостта на дима. Всъщност днес съм поетично настроен.
- За клечката кибрит ли?
- Имам усещането, че се разраства, като растение, а не изчезва. Един поет трябва да вижда растението във всичко, което го заобикаля. Тази маса например, моята плът - докосна масата с длан. - Същото усещане имах веднъж, когато яздех кон по едно възвишение. Това беше в Пенсилвания. Тогава не можех да яздя добре и си спомнях как конят обърна глава и сам реши да превземе възвишението, задните му крака се сгънаха точно преди да препуснем нагоре и в следващия миг се носехме като светлина без изобщо да ме е страх. Чувствах пълна хармония между мен, коня и земята, сякаш бяхме едно дърво, поклащано от вятъра. Спомням си, че бях убеден тогава, че нищо лошо не може да ми се случи, но не и някой друг път. Това ме направи щастлив. Помислих си за всички онези, които се страхуват и пазят себе си и разни неща, и осъзнах, че когато всички по света изпитват чувството, което аз изпитах, яздейки нагоре, тогава щеше да бъде постигнато правилното съотношение между живеене, използване и изтощение. Разбираш ли какво искам да кажа? - Дани беше стиснал ръце в юмруци, но погледът му беше все още ведър, сякаш се усмихваше на себе си. - Случвало ли ти се е да износиш пуловер, който особено ти е харесал и трябва да го изхвърлиш?
Сети се за зелените вълнени ръкавици от сестра Алиша, които нито беше носила, нито пък изхвърлила.
- Да - каза тя.
- Е, точно това имам предвид. Същото е и с агнетата, които не знаят колко вълна ще загубят когато някой реши да ги остриже, за да си направи пуловер, защото ще им порасне още вълна. Много е просто. - Обърна се към каничката с кафе, което беше затоплил и сега вече беше завряло.
- Да - Тя знаеше. Също като Ричард и хвърчилото, защото той можеше да си направи ново хвърчило. Помисли си за Аби с чувство на празнота, сякаш обеда беше заличен. За секунда усети как съзнанието й прелива над някаква преграда и плува безпрепятствено в пространството. Стана.
Дани се приближи до нея, сложи ръце върху раменете й и въпреки че тя възприе това само като един жест, моментът на очарование беше разбит. Почувства се неудобно, когато я докосна и това неудобство беше съвсем конкретно.
- Трябва да тръгвам - каза тя. - Доста закъснях.
Ръцете му се спуснаха надолу, притиснаха нейните от двете й страни и изведнъж той я целуна, задържа устните си върху нейните за момент и тя усети топлия полъх връху горната си устна преди той да я пусне.
- Да, наистина - каза той като я гледаше.
- Защо го...? - Спря, защото целувката беше една смесица от нежност и грубост, така че тя не знаеше как да я възприеме.
- Защо, Тери? - каза той, като се отдалечи усмихвайки се.
- Имаше ли нещо против?
- Не - каза тя.
- А Ричард би ли имал нещо против?
- Предполагам - закопча палтото си. - Трябва да тръгвам
- Каза тя, отивайки към вратата.
Дани й отвори вратата, отново усмихнат, сякаш нищо не се бе случило.
- Ела пак утре. Ела да обядваме. Тя поклати глава.
- Едва ли. Тази седмица съм заета.
- Добре, ела следващия понеделник, ако искаш.
- Добре - тя също се усмихна, подаде си ръката механично и Дани я стисна любезно.
Тича обратно две преки до "Блек Кет". Почти като кон, помисли си. Но не съвсем, съвсем не, за да бъде перфектно, перфектно в смисъла, който влагаше Дани.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>