ПЪРВА ГЛАВА

   Обедната почивка в работническата столова на магазина „ФранКенбърг" беше в разгара си.
   На дългите маси не беше останало нито едно свободно местенце, а хора прииждаха непрекъснато и се нареждаха на опашка до дървените парапети край масите. Тези, които вече бяха сложили храната на таблите си, се лутаха между масите с надеждата да се сместят някъде, или пък да заемат някое освобождаващо се място, но безрезултатно. Шумът от чинии, столове, гласове, влачещи се крака, скърцащият турникет - всичко това отекваше в помещението с голи стени и създаваше впечатление за грохота на една единствена огромна машина.
   Тереза се хранеше нервно. Книжлето „Добре дошли във „Франкенбърг" стоеше пред нея, подкрепяно от захарницата. Беше прочела дебелата книжка още миналата седмица по време на първия ден в курса за обучение, но нямаше друго под ръка за четене, а в столовата изпитваше силната необходимост да съсредоточи вниманието си върху нещо. Предпочиташе информацията за отпуските: триседмична отпуска за работилите 15 години във „Франкенбърг". Докато четеше, хапваше специалитета за деня - сивкаво парче печено говеждо с картофено пюре, залято с кафеникав сос, грах и хрян в малка картонена чашка. Опита се да си представи как би се чувствала след 15 години работа в универсалния магазина „Франкенбьрг", но не можа. „Тези с 25 години стаж имат право на четириседмична отпуска" - пишеше в книжлето. „Франкенбърг" предлага база за летния и зимен отдих. Само църква им трябва, помисли си, а може би и родилен дом. Начинът, по който беше организиран магазинът толкова приличаше на затвор, че мисълта, че и тя е част от всичко това я изплаши. Бързо прелисти страниците и попадна на „Вие принадлежите ли на „Франкенбърг"?, изписано с големи черни букви върху две от страниците.
   Погледна към прозорците от отсрещната страна на помещението и се опита да мисли за нещо друго, Като например, красивия норвежки пуловер в червено и черно, който беше видяла в „Сакс". Сигурно щеше да го подари на Ричард за Коледа, ако разбира се не попаднеше на по-хубав портфейл от онези за 20 долара. Помисли си, че може да отиде със семейство Кели през следващите почивни дни до Уест Лойнт за хокейния мач. Големият прозорец на квадрати отсреща приличаше на картина от - как се казваше - Мондриан. Малкото квадратче в ъгъла гледаше към бяло небе. Птичка не можеше да прелети. Какъв ли би бил подходящият деКор за пиеса, в която действието се развиваше в универсален магазин? Мислите й отново се върнаха към магазина.
   Но при теб всичко е по-различно,Тери - беше й казал Ричард, ти знаеш, че след няколко седмици ще се махнеш оттам, нещо, което не важи за другите. Ричард й беше казал, че следващото лято тя може да бъде във Франция. Би могла. Ричард искаше тя да отиде с него и на практика нямаше какво да я спре. Фил Макелрой, приятел на Ричард, му беше писал, че вероятно ще може да й намери работа с театрална трупа следващия месец. Тереза не познаваше Фил, но не хранеше големи надежди, че точно той може да й намери работа. От септември насам беше прекосила неколкократно Ню Йорк надлъж и нашир, но работа не намери. Кой предлага работа в средата на зимата на начинаещ театрален художник. Някак нереално й се струваше и това, че може да бъде в Европа с Ричард следващото лято, да седи с него по тротоарните кафенета, да се разхожда из Арл, да посещава местата, които Ван Гог е рисувал, да избира с Ричард градчета, където ще могат да спрат и порисуват. Всичко това изглеждаше още по-нереално, откакто беше започнала работа в магазина.
   Знаеше добре какво я притеснява в магазина, но не беше се опитала да сподели дори и с Ричард. Проблемът беше, че магазинът засилваше всичко това, което винаги я бе притеснявало - откакто се помни. Безмислени действия, глупави задължения, които сякаш й пречеха да прави това, което ис­каше и това, което би могла да прави. Усложнени процедури с парите, ползване на гардероба, перфораторите за отчитане времето на пристигане на работа - все неща, които пре­чеха на хората да служат на магазина така, както биха искали. Усещането за изолация на всекиго от всекиго, сякаш хората обитаваха различни вселени, където смисълът, идеята, любовта и всичко друго, което всеки живот носи в себе си, не намираха своя израз. Това й напомни за разговори около маси, по дивани с хора, чиито думи сякаш витаеха около мър­тви, безжизнени неща, думи, които никога не се докосваха до същността. И всеки път, когато някой се опиташе да се докосне до тази същност, попадаше на замаскирани повече от всякога погледи и казваше нещо толкова идеално в баналността си, че човек не можеше да повярва, че то е само предтекст. А самотата се засилваше и от това, че човек се сблъсква с едни и съши лица в магазина ден след ден, лица на хора, с които можеш да поговориш, но никога не го правиш, или пък никога не би могъл да го направиш. Тези лица не са като онези, които виждаш в отминаващ автобус, които сякаш говорят, лица, с които се сблъскваш само веднъж и после завинаги изчезват.
   Всяка сутрин, когато чакаше в подземния етаж на опашка, за да си чукне картата, разделяше на групи хората, които срещаше там на постоянно и временно работещи и се чудеше как е могла да попадне на това място. Питаше се какво ли следва, мислейки си, че едва ли ще бъде работа за театрален художник. Жиwотът й бе една върволица от зиг-заци. Когато беше на 19 в душата й витаеше безпокойство.
   „Трябва да се научиш да вярваш на хората, Тереза, запомни това!" Сестра Алиша често й го повтаряше. И често, много често Тереза се опитваше да го приведе в действие. „Сестра Алиша" - прошепна Тереза, усещайки утешението на съскащата сричка.
   Тереза се поизправи и взе отново вилицата, защото момчето, почистващо масите, се бе запътило към нея.
   Тя си представи лицето на сестра Алиша, скулесто и зачервено, като розов камък, огрян от слънчева светлина, и ко­лосаната предница на дрехата й, покриваща гръдта й. Сестра Алиша - висока и слаба, се задаваше по коридора, движейки се между белите емайлирани маси в трапезарията. Сестра Алиша беше навсякъде. Малките й сини очи винаги откриваха Тереза сред другите момичета, гледаха я някак различно, но тъмните розови устни никога не се усмихваха. Отново изживя момента, когато сестра Алиша й подаде плетените зелени ръкавици, опаковани в хартия, отново без усмивка, прос­то й ги даде без много приказки и пожелания за осми я й рожден ден. Без да променя изражението си сестра Алиша й каза, че трябва да издържи изпита по аритметика. Кой друг го бе грижа дали тя ще издържи изпита? Тереза пазеше зелените ръкавици в най-долния рафт на металното шкафче в училище, години след като сестра Алиша замина за Калифорния. Бялата хартия, с която бяха опаковани, беше поизвехтяла, но останала здрава, като стара покривка. Ръкавиците обаче така и не беше носила. Накрая й омаляха.
   Някой премести захарницата и подпряното на нея книжле падна разтворено на масата.Погледът на Тереза попадна на две ръце от другата страна на масата. Пълни, застарели женски ръце, които след като разбъркаха кафето, разчупиха кифла с трепетна възбуда и потопиха настървено половината в кафеникавия сос в чинията. Ръцете бяха напукани, с полепнала по гънките мръсотия. На дясната ръка имаше сребърен гравиран пръстен, украсен с изчистен зелен камък, а на лявата - златна брачна халка. По ъглите на ноктите се забелязваха остатъци от червен лак. Тереза проследи с поглед ръката, която поднасяше вили­ца с грах към устата и още преди да погледне към лицето, знаеше как изглежда. Знаеше, че то ще бъде, като всички лица "на 50-годишните жени, които работеха Във „франкенбърг". Лице, с отпечатано върху него непрекъсващо изтощение и ужас, очила придаващи уголемен или умален вид на очите, на­пудрени бузи, чиято сивост обаче пудрата не можеше да прикрие. Тереза не можа да се сдържи да не погледне това лице.
   - Ти си нова, нали? - гласът беше писклив и ясен, въпреки шума, почти приятен.
   - Да - каза Тереза и вдигна поглед. Спомни си, че беше виждала това лице, изтощението върху него, характерно за всич­ки тук. Това беше жената, която Тереза бе видяла една вечер към 6.30, когато магазинът беше празен. Жената слизаше бав­но по мраморните стълби на мецанина, като плъзгаше ръце по широкия парапет, за да облекчи от товара подутите си крака. Тогава Тереза си помисли, че тази жена не е нито болна, нито пък просеща милостиня, тя просто работи тук.
   - Справяш ли се?
Тази същата жена сега й се усмихваше. Същите ужасни бръчки около очите и устата. Погледът й беше оживен и дори дружелюбен.
   - Справяш ли се? - отново попита жената, заради шума от гласове и чинии наоколо. 
Тереза овлажни устните си.
   - Да, благодаря.
   - Харесва ли ти тук? 
Тереза кимна.
   - Свършихте ли? - млад мъж с бяла престилка вече беше хванал чинията на жената. Жената несигурно направи жест, че е свършила. Придърпа към себе си малката чинийка с нарязани праскови от консерва. Прасковите наподобяваха малки оранжеви рибки, кои­то се изплъзваха от лъжицата и падаха обратно в чинийката. На лъжицата оставаше само една, която жената изяждаше.
   - Аз съм на 3-я етаж, на щанда за пуловери. Ако искаш нещо да питаш - каза жената нервно и неуверено, бързайки да свър­ши преди да се разделят, - ела някой път и ще си поговорим. Казвам се г-жа Робичек, номер 544.
   - Благодаря - отвърна Тереза. Изведнъж грозотата у тази жена изчезна. Кафяво-червеникавите очи, скрити зад очилата станаха любезни и проявиха интерес към Тереза. Тереза усети как бие сърцето й, сякаш внезапно пробудило се за живот. Наблюдаваше как жената стана от масата и проследи с поглед ниската, набита фигура, докато се загуби в тълпата чакащи зад парапета.
   Тереза не потърси г-жа Робичек, но всяка сутрин се оглеждаше да я види някъде сред хората, които се стичаха към магазина в 9 без 15. Оглеждаше се за нея и в асансьорите, и в столовата. Въпреки че никога не попадаше на нея, все пак й беше приятно да знае, че има познат в магазина. Това значеше много за нея.
   Почти всяка сутрин, когато Тереза се качваше за работа на 7-мия етаж, се спираше пред една играчка-влакче. Влакчето беше поставено на маса близо до асансьорите. Не беше голям и хубав влак, като този на етажа за играчки, но това влакче имаше забележително малки бутала, Каквито по-големите влакове нямаха. Гневното и в същото време безсилно движение на влакчето по овалната релсова писта смайваше Тереза.
   „Ръъъ-ъъъ!" - когато влакчето се впускаше бясно в тунела и „ъръъъ!" - когато излизаше.
   Влакчето беше винаги в движение, Когато тя излизаше от асансьора сутрин и когато свършваше работа вечер. Имаше усещането, че влакчето прокълнава ръката, която го включваше всеки ден. Извивките и шеметните спускания по релсите бяха като безумно и безуспешно преследване на тираничния господар. Към локомотива бяха прикачени три вагона с дребни човешки фигурки, чиито очертания се виждаха в препускащите прозорци. Зад тези вагони имаше отборен товарен вагон, направен от истински дървен материал. Следваше друг товарен вагон с изкуствени въглища и накрая фургон, който се пречупваше някак особено при завоите, но в същото време здраво се държеше към летящия влак, като дете долепено до полата на майка си. Това беше нещо обезумяло в безсилието си, нещо отдавна безжизнено, но никога неостаряващо, като изящните грациозни лисици в централния зоопарк, които не правеха нищо, освен безконечно обикаляне в клетките си.
   Тази сутрин Тереза не остана дълго при влакчето. Запъти се към щанда за кукли, където работеше.
   В 9 без 15 щандовете за играчки се събудиха за новия ден. Зелените покривки бяха издърпани от дългите маси. Механични играчки започнаха да подхвърлят топки във въздуха и да ги хващат отново, стрелбищата заработиха и мишените се завъртяха. От масата, където бяха изложени домашните животни се чуваше крякане, кудкудякане и магарешки рев. Зад Тереза идваше умореното „рат-тат-тат-тат" от ударите на барабана на голям оловен войник, който чинно наблюдаваше асансьорите и биеше по барабана през целият ден. От масата с предмети на изкуствата и занаятите се носеше миризма на прясна глина, която й напомняше за кабинета по рисуване в училище. Кабинетът имаше истински надгробен камък, през чиито железни решетки тя пъхаше носа си.
   Г-жа Хендриксон, управител на отдела за кукли, влачеше кукли от склада и ги поставяше седнали върху стъклените витрини.
   Тереза поздрави г-ца Мартучи, която стоеше зад щанда и броеше банкноти и монети. Така се беше съсредоточила, че успя да отвърне на поздрава на Тереза само с едно по-дълбоко навеждане на главата, която тя ритмично навеждаше при отброяването на парите. Тереза отброи 28 долара и 50 цента от своята торбичка, записа сумата на бяла хартия, коя­то остави при плика за касовите бележки и разпредели парите в касата.
   Първите клиенти вече се появиха, като за миг се чудеха накъде да тръгнат, смутени и някак изплашени, като всички, които се отзоваваха пред щандовете за играчки. След това поемаха в определена посока.
   - Имате ли от куклите, които се напишкват? - попита я една жена.
   - Бих искала една такава кукла, но с жълта рокля - каза друга, като й посочи куклата. Тереза взе желаната кукла от рафта зад нея.
Устата и бузите на жената бяха, като тези на майка й, забеляза Тереза. Бузи, покрити с леки петна, прикрити с тъмнорозов руж, отделени с тънки начервени устни, набраздени с вертикални бръчки.
   - Толкова ли са големи всички кукли, които пият и пишкат?
Нямаше нужда продавачът да използва, каквито и да било търговски трикове. Хората искаха да купят каквато и да е кукла, за да направят Коледен подарък. Всичко се свеждаше просто до навеждане и издърпване на кашоните, където тър­сиш кукла с кафяви очи, вместо със сини; до повикване на г-жа Хендриксон, за да отключи витрината, нещо, което тя не правеше с особено желание, сякаш убедена, че желаната кук­ла просто я няма; до отиване до щанда, където върху купчина от други се оставяше закупената кукла, за да бъде опакована. Купчина, която непрекъснато растеше и се срутваше, въпреки че момчетата от склада бяха много бързи при пренася­нето на пакетите. Дядо Коледа беше отговорен за това да достави куклите. Дядо Коледа, представен от безумни пог­леди и грабещи ръце. И все пак, у всеки купувач има добринка, си помисли Тереза, дори зад студените напудрени лица на же­ните в палта от норка и самур, тези, които обикновено бяха по-нахалните, които набързо купуваха най-големите и най-скъпи кукли с истински коси и различни тоалети. Сигурно имаше любов и у бедните, които изчакваха реда си и тихичко питаха за цената на определена кукла, поклащаха глава с изразено съжаление и отминаваха. 
13 долара и 50 цента за кук­ла, голяма само 26 сантиметра.
   - Вземете я - й се прииска да им каже. - Наистина е много скъпа, но аз просто Ви я давам. Магазинът няма да пострада от това.
Но жените с евтините платнени палта и плахите мъже сгушени в износените си шалове, вече бяха отминали, поглеждайки натъжено към другите щандове на път за асансьорите. Ако хората идваха с желанието да купят кукла и не успяваха, те обикновено не купуваха друго, с което да я заместят. Куклата е особено хубав Коледен подарък, нещо почти дарено с живот, нещо толкова приличащо на бебе.
   Деца почти не идваха, от време на време някое момиченце и съвсем рядко момченце. Детето държеше здраво ръката на родителя, който го водеше. Тереза показваше куклите, които смяташе, че ще се харесат на детето. Тя беше особено търпелива с такива купувачи и обикновено винаги се намираше кукла, която да преобрази детското личице в изражение, което показваше, че куклата е изиграла ролята си, и както често ставаше, детето избираше тъкмо тази кукла.
Една вечер след работа, Тереза видя г-Жа Робичек в кафенето срещу магазина, където освен кафе, винаги предлагаха и понички. Тереза често се отбиваше там за чашка кафе преди да се прибере в къщи. Г-Жа Робичек беше седнала в дъното, накрая на дълъг извит бар и топеше поничка в чашата с кафе. Тереза си проправи път към нея, като едва се разминаваше с тълпи от момичета, чаши с кафе и понички. Задъхана каза: „Здравейте" на г-жа Робичек, когато накрая се добра до нея и поиска чаша кафе от бара, сякаш това бе единствената й цел.
   - Здравей - отвърна г-жа Робичек с безразличие, което ськруши Тереза.
Тереза не посмя отново да погледне г-жа Робичек, въпреки, че рамената им се докосваха. Беше изпила до половината кафето си, когато г-жа Робичек тихичко каза:
   - Ще взема метрото от спирка „Индипендънт". Дали обаче изобщо ще можем да се измъкнем оттук.
Звучеше натъжено, не както онзи ден в столовата. Сега тя беше прегърбената възрастна жена, която Тереза беше видяла да слиза бавно по стълбите.
   - Ще се измъкнем - уверено каза Тереза и проби път до вратата. Тя също щеше да се качи от спирка „Индипендънт". Заедно с г-жа Робичек се сляха в почти неподвижната маса от хора на входа на метрото и постепенно бяха погълнати и неизбежно изтикани надолу по стълбите, като боклук, оттичащ се по канализацията. И двете слизаха на „Лежиндтън авеню". Тереза влезе с г-жа Робичек в бакалията, откъдето по-възрастната кена, възнамеряваше да си купи нещо за вечеря. Може би при други обстоятелства и Тереза би си купила нещо за вечеря, но не й се искаше да прави това в присъстви­ето на г-жа Робичек.
   - Имаш ли си храна вкъщи?
   - Не, но ще си купя нещо после.
   - Защо не дойдеш да хапнем заедно? Аз живея сама. Хайде, ела!
Последните думи на г-жа Робичек бяха изречени със свиване на рамене, сякаш това бе по-лесно да направи, отколкото да се усмихне.
Мислеше да откаже, но вместо това бързо се съгласи.
   - Благодаря. С удоволствие ще дойда.
Тогава видя опакования в целофан кейк, плодов кейк, приличащ на голяма кафява тухла с червени череши. Купи го за г-жа Робичек.
   Къщата, където живееше г-жа Робичек беше същата, като тази на Тереза с единствената разлика, че тази беше от много по-тъмен кафяв камък. В коридорите беше пълен мрак и когато г-жа Робичек запали лампата на 3-я етаж, Тереза забеляза, че къщата беше доста мръсна. Стаята на г-жа Робичек, също беше мръсна и леглото стоеше неоправено. Дали сутрин става толкова уморена, колкото ляга вечер, се зачуди Тереза. Остана права в средата на стаята, докато г-жа Робичек затътри крака към кухничката, за да остави покупките, които Тереза й бе подала. Разбра, че сега, когато си е у дома, където никой не можеше да я види, г-жа Робичек си позволи да изглежда толкова уморена, колкото всъщност беше.
   Тереза не усети как се започна. Разговорът непосредствено преди това не остави никакви спомени у нея, пък и той беше без значение. Какво стана - г-жа Робичек се отдалечи от нея изглеждайки някак странно, сякаш беше в транс и започна да си мрънка нещо, после пък се изпъна по гръб на неоправеното легло. Непрестанното мърморене, леката извинителна усмивка, ужасната, шокираща грозота на късото и пълно тяло с подут корем, наклонената глава, която я гледаше, сякаш търсеше разбиране - всичко това толкова я впечатли, че просто не можеше да се вслуша в думите на г-жа Робичек.
   - Едно време имах собствен магазин за дрехи в Куйнс. Хубав магазин беше.
Тереза долови нотка на хвалба и се приготви да слуша, въпреки, че това никак не й се нравеше.
   - Нали ги знаеш ония рокли с триъгълната платка на тали­ята и копчетата, които започват от кръста и стигат до горе. Нали се сещаш, преди З, може би, 5 години...
Г-жа Робичек разтвори скованите си пръсти, за да й покаже нагледно. Късите й пръсти се плъзнаха по талията, но не можаха да обхванат дори половината. Изглеждаше много стара на това мижаво осветление, което усилваше сенките под очите й и ги правеше още по-тъмни.
   - Викаха им роклите на Катерина. Спомняш ли си? Аз ги измислих. За първи път се появиха в моя магазин в Куйнс. И станаха известни. - г-жа Робичек отиде до малък сандък край стената. Отвори го и като не спираше да говори, започна да вади отвътре рокли от тъмна, тежко падаща материя. Роклите падаха на пода. Г-жа Робичек разгъна една от роклите -тъмночервена, кадифена, с бяла якичка и малки бели копчета отпред.
   - Виж колко много имам. Аз ги измислих. Другите магазини просто ги изкопираха. - Над бялата якичка, която тя придържаше с брадичка, грозната глава на г-жа Робичек стоеше странно наклонена.
   - Харесва ти, нали? Ще ти дам една. Хайде, пробвай тази!
Тереза се отврати от предложението. Искаше й се г-жа Робичек да си полегне отново, но се подчини на поканата, сякаш цялата й воля се беше изпарила.
   Г-жа Робичек разпъна черна кадифена рокля и с разтреперани настойчиви ръце я опря до тялото на Тереза. Тереза си представи как обслужва клиентите в магазина, как без всякакъв порядък натрапва пуловери, защото това беше нейния начин на предлагане. Четири години, спомни си Тереза, четири години г-жа Робичек беше работила във „Франкенбърг".
   - Зелената ли ти харесва повече? Пробвай я. И докато Тереза се поколеба за секунда, тя вече беше зах­върлила зелената и взела друга - тъмночервената.
   - Пет продадох на момичетата от магазина, но на теб ще я подаря. Все още са на мода. Тази повече ли ти харесва?
Тереза хареса червената. Харесваше червения цвят, особено тъмночервено, а комбинацията от червено с кадифе наистина й допадна много. Г-жа Робичек я изтика към ъгъла, където можеше да се съблече и да остави дрехите си на фотьойла. Но Тереза не искаше да приеме роклята, не искаше г-жа Робичек да й я подарява. Това й напомни за дрехите, които й даваха в дома, подаяния. Там я имаха за сираче, като повече­то момичета, които не получаваха колети отвън. Тереза свали пуловера и се почувства съвсем гола. С ръце обхвана лактите си и усети плътта - студена и безчувствена.
   - Аз шиех - възнасяше се г-жа Робичек. - Как шиех само, от сутрин до вечер. Шиех за четирима. Но зрението ми изневери. С едното око не виждам, с това. Облечи роклята! - Разказа на Тереза за операцията на окото си, с което виждаше, но слабо. И много болеше. Глаукома. Болката не изчезваше. Тази в окото и тази в кръста. И в краката. Подуване на ставите.
   Тереза разбираше, че г-жа Робичек споделяше всичките си мъки и лошия си късмет, за да може тя да си обясни как бе стигнала дотам, че да работи в универсиален магазин.
   - Става, нали? - попита уверено г-жа Робичек.
Тереза се огледа в огледалото, закачено на вратата на гардероба. Висока, слаба фигура с малка глава, възпламенена сякаш, един ярко-жълт пламък спускащ се до ярко червените рамене. Воланите на роклята стигаха почни до глезените й. Рокля за принцеси от приказките, наситено червено, по-червено дори от кръвта. Направи крачка назад, пристегна роклята с ръка така, че да очертае ребрата и талията й, и погледна отражението на тъмно кафявите си очи в огледалото.
   Видя себе си, но не такава, каквато се познаваше, не момичето в обикновена карирана пола и бежов пуловер, момичето, което работеше на щанда за кукли във „франкенбърг".
   - Харесва ли ти? - попита г-жа Робичек.
Тереза изучаваше изненадващо спокойната уста, чиито очертания се виждаха ясно, въпреки че на устните й беше останало съвсем малко червило. Прииска й се да целуне момичето в огледалото, да го дари с живот, но остана абсолютно неподвижна, като нарисуван портрет.
   - Ако ти харесва, вземи я - нетърпеливо предложи г-жа Робичек, която наблюдаваше от разстояние и надничаше, като продавачка, чиито клиентки пробваха палта и дрехи, зас­танали пред огледала в универсални магазини.
   Тереза знаеше, че илюзията няма да продължи дълго. Ще се отмести и всичко ще свърши. Дори и да задържи роклята, тя ще изчезне. Това беше нещо минутно. Не искаше да взема роклята. Опита се да си я представи в нейния гардероб ввъщи, сред другите й дрехи, но не можа. Започна да разкопчава копчетата и развързва яката.
   - Харесва ти, нали? - този път г-жа Робичек, звучеше съвсем уверена.
   - Да - отговори твърдо Тереза.
Не можа да разкопчае теленото копче отзад на яката. Ставаше нетърпелива в желанието си да се освободи от роклята. Г-жа Робичек, трябваше да й помогне. Имаше чувството, че се задушава. Какво правеше тук? Как стана така, че облече тази рокля? Г-жа Робичек и това ужасно място бяха един ужасен кошмар, който тя сега осъзна, че сънува. Г-жа Робичек беше първата господарка на замъчна кула. Тереза бе­ше доведена тук, за да бъде измъчвана с лъжливи надежди.
   - Какво стана? Да не би някоя игла да те убоде?
Устните на Тереза направиха опит да проговорят, но съзнанието й не позволи. То беше някъде далеч, попаднало във водовъртеж, разкриващ сцена в слабо осветена ужасяваща стая, където те двете се бяха вкопчили в отчаяна битка. И там, във водовъртежа тя разбра, че това, което я вцепеняваше беше всъщност отчаяние и нищо повече. Отчаяние от болното тяло на г-жа Робичек и работата й в магазина, от купчината дрехи в сандъка, от грозотата й; отчаяние, което съпътстваше последните дни от живота й. Отчаяние и????
   Потърси местенце до радиатора, за да поседне за малко.
   Съзнанието й сега беше будно. Почувства се невероятно трезва, въпреки че продължи да гледа в пространството напред, осъзнавайки, че не би могла да се помръдне дори и да искаше.
   - Ти просто си уморена, миличка, - Каза г-жа Робичек, докато намяташе вълнено одеало на раменете й. Нужна ти е почивка. Цял ден си на крак.
   Сети се за една реплика на Елиът, която Ричард често цитираше: „Не това имах предвид. Съвсем не това". Искаше да го каже на глас, но не можа. Усети нещо сладко и парещо в устата си. Г-жа Робичек стоеше пред нея, загребваше с лъжица в някаква бутилка и след това вдигаше лъжицата до устните й. Тереза преглътна, беше й все едно какво яде. Сега можеше да проговори, да стане, но все още седеше неподвижна. Най-накрая се отпусна назад в стола и не протестира, Когато г-жа Робичек я зави с одеало, дори се престори на заспала. През цялото време обаче наблюдаваше как гърбава­та фигура се движи из стаята, прибра масата и се приготви да си ляга. Видя как г-жа Робичек свали от тялото си дантелен корсет, след това нещо с презрамки, което обвиваше раменете й и част от гърба. В този момент Тереза ужасена затвори очи, стисна ги здраво и остана така докато не чу скърцането на пружината. Последва продължителна въздишка, която й подсказа, че г-жа Робичек си беше легнала. Но не се свърши с това. Жената протегна ръка, взе будилника, нави го и без да повдигне глава от възглавницата го постави на стола до леглото. В тъмното Тереза видя бледите очертания на ръката й, Която се издигна и падна четири пъти докато намери стола.
   „Ще изчакам 15 минути докато заспи и тогава ще си тръгна" - си помисли Тереза.
Знаеше, че е уморена и затова се напрегна да задържи усещането, което беше внезапна атака, караща я да потъне, усещане, което я спохождаше всяка вечер много преди същинския сън, но така или иначе предвестник на съня. Този път не се поддаде. И след като прецени, че 15 минути са минали вече, облече се и тихичко излезе. Значи все пак беше лесно - отваряш вратата и бягаш. Беше лесно, помисли си, защото тя всъщност не можеше да избяга истински.

                                                                                                                           Продължение >>>>>