Глава V
 
ОБЩИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ

       През 1869 година един унгарски лекар, Кертбени (анаграма на Бенкерт) създава термина „хомосексуалист", който през 1949 година Арънт Ван Зантхорст предлага да бъде заменен с „хомофил", за да се премахне чисто сексуалното му звучене. През 1969 година американските хомосексуалисти, водени от желанието да изразят презрението, но така също и бунта си към заклеймяващите ги социални и медицински рамки, възприемат думата „гей" - стар термин, свързан с куртоазната любов, присъстващ в жаргона на английските хомосексуалисти, - която няколко години по-късно е възприета и от лесбийките. Заедно с това под въздействие на горната еволюция, нашите представи, понякога подчиняващи се на социални влияния, понякога на необосновани или прибързани обобщения, непрестанно се придвижваха в посока към разбирането на този феномен. Ние все още не притежаваме обяснение за факторите, обуславящи сексуалността във всичките й форми — в това число и хомосексуалността, — така че всяка равносметка е временна и относителна, но нали това е в крайна сметка пътят към обективното познание. Преди няколко години научната мисъл най-сетне стигна до известно съгласие по отношение на хомосексуалността. Онова, което представляваше скандално в рамките на една морална перспектива, благодарение на фройдизма се превърна в изграждащ елемент на човешката сексуалност, включително и в биологичен план. Отчитайки неизбежното банализиране на тази теория, което в очите на някои беше стимулирано от резултатите, изложени в доклада на Кинси, широко беше възприето становището, че по един или друг начин всеки един в известна степен е хомосексуален. Така всеки хетеросексуален индивид би могъл да бъде разглеждан като отказващ да приеме част от себе си под натиска на социални норми, сами по себе си лишени от ценностен характер. Макар тази хипотеза да насочва схващанията на Фройд по въпроса в посока, противоположна на влагания от него смисъл и да придава у на процентите на Кинси значение, каквото те не притежават, остава в сила фактът, че тя представя основания, чието обяснение е от особен интерес.
       До същото заключение бихме стигнали, ако ревниво запазим догмата за бисексуалността или отхвърлим всякаква биологична принадлежност на генетичния и психологичен пол, което би ни накарало да видим в хетеросексуалността проява на също толкова патологични или нормални механизми, колкото и тези, отвеждащи към хомосексуалността. Този аспект чудесно бива схванат от Алтшулър (1976), който извежда от психоаналитичната теория шокиращи заключения, с които доказва до каква степен е съмнително или най-малкото нееднозначно причините за хомосексуалността да се свеждат до конфликтите, залегнали в Аза: „Хетеросексуалността... се основава върху динамични механизми на защита, които са напълно съпоставими с тези, налични при сексуалните отклонения... Очевидно и тук съществува фобия от половите органи на същия пол, реакции на отвращение и погнуса, идентификация с агресивния субект и пр. Въз основа на психоаналитичната теория (като оставим настрана значението на инстинкта и универсалната наследственост на Едиповия комплекс) бихме могли да стигнем до убеждението, че хетеросексуалността е също толкова патологично явление, колкото и хомосексуалността." Оттук нататък хомосексуалният избор не би могъл да бъде разбран иначе, освен като резултат от социалния натиск, насочен отвън навътре към едно развитие, което само по себе си не би било достатъчно, за да наложи окончателно подобна ориентация. За да се предпазим от такива заключения би следвало да приемем наличието на вътрешно биологичен импулс в психичното развитие, който произвежда значителни последици върху различните компоненти на пола. Така стигаме до една представа за бисексуалността като онази форма на сексуалност, която е най-свободна от външен натиск и в най-голяма степен предпазва личността от вътрешна конфликтност: „Можем да заключим, че липсата на инстинктивен и конфликтен натиск води до способността за сексуални връзки навсякъде, където е налице отклик, без значение от пола" (Алтшулър).
       И все пак тази логика не е достатъчна. Идеологията през XX век се оказва в положение на съществено противоречие: от една страна културният релативизъм проповядва различието между културите и разнообразието на ценностите (дори на чувствата и на мисловните механизми), а от друга страна се проявява противоположното течение, което, изправено пред малцинствата в западния свят, се стреми да премахне различията и да ги сведе до общото еднообразие. Това еднообразие се възприема по своята структура и вид като синтеза в хегелианския смисъл, която би могла да се изрази единствено чрез решителни действия. Доколкото се налага именно такова поведение, многообразието на културите и етносите се проявява като епифеномен, свързан с ритъма на развитие или с различия на икономическа основа. Въпреки всичко пътят продължава към премахването на различията чрез една прогресивна ерозия — факт, който също води към бисексуалността, доколкото същият тип идеологии налага своя модел и на сексуалността. Така бисексуалността бива възприета (Карол, 1974; Клемесруд, 1974) като завършек на освобождението от социалните условности. В голяма анкета, направена сред жени, определящи се за бисексуални, Блумщайн и Шварц (1974, 1976) показват влиянието на идеологиите върху осъзнаването и стремежите. След като установяват, че двусмислието на термина бисексуален е оспорвано от всички жени, тъй като „еднакъв сексуален интерес към партньори от двата пола е изключителна рядкост", те обръщат внимание върху нуждата от съгласуваност с определена идеология, независимо от това дали става въпрос за отхвърляне на обвинението в „сексизъм", за освобождаването на жената или за така наречения либертанизъм. В последния случай се приема за израз на несъответствие с добрия тон отхвърлянето на нестандартната сексуалност с мотива, че половото определение е противоречащо на здравия разум ограничение, че всички форми на сексуалност са приемливи и че единственият критерий е взаимната удовлетвореност на партньорите. Блумщайн и Шварц доказват, че тази толерантност постепенно се прехвърля върху самия субект: „Либертанизмът не се състои единствено в декларации от рода на тази: „Макар и да не се отнася за мен, все пак аз защитавам правата на другите да водят такъв сексуален живот, какъвто им харесва", защото човек защитава убежденията си чрез собственото си поведение." Така емоционалната страна на сексуалния опит придобива ниска стойност, когато се изправи пред желанието да се достигне до край в реализирането на идеите. Мастерс и Джонсън (1979) на свой ред забелязват, че бисексуалността, която някои си приписват, е лишена от смисъл, след като всеки от тях й приписва различна реалност. Те предлагат термина амбисексуален за всеки индивид, който не проявява никаква разлика в реакциите си към двата пола, но същевременно е неспособен да установи трайна връзка. Те признават, че такива индивиди са рядкост и акцентират върху атипичния им характер, върху факта, че фантазиите им са твърде бедни и върху липсата на емоционална обвързаност в сексуалността им. Амбисексуалния индивид е същинска машина за оргазми, която сякаш прекарва безжизнени предмети през една шизоидна месомелачка. Наистина човек не може да се освободи от това чувство, когато наблюдава такива индивиди. Стигайки дотук ясно си даваме сметка, че съществува риск самата бисексуалност да се окаже прекалено ограничена и потискаща форма за действително свободното развитие на индивида. Безразличието на психичните фактори към компонентите на сексуалността, които с еднакъв успех биха възприели една или друга ориентация, подобно на мъгла, която, духната от вятъра, приема най-различни форми, всъщност е само шлаката от един процес, който изкуствено е бил изпразнен от основните си елементи. Така сексуалната възбуда ще се прояви като първична даденост, за да достигне до една потенциалност, способна да възприеме всякаква бъдеща форма. Когато се твърди, че „ние сме родени с възможността да се възбуждаме сексуално, също както с тази да пеем или да говорим, но това дали тази възможност ще се осъществи и каква конкретна форма ще приеме не е вродена, а придобита реалност" (Гууд и Троидън, 1974), не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо. Всъщност необходимо е да бъде обяснено как става така, че в човешките общества външните условия редовно са фаворизирали един определен тип сексуалност пред дру гите и то не кой да е, а тъкмо този, който съответства на биологичните императиви. Каквото и да се е случвало, независимо от отклоненията и колебанията, средната стойност винаги се е възпроизвеждала в едни и същи граници. Необходимо е било някои определящи фактори да са се съчетавали, за да са предизвиквали отклонения от средната стойност, но заедно с това и самата средна стойност. Може да се твърди, че външните обстоятелства са определящи, но остава да се обясни защо в много повече от случаите, включително и в днешно време, те водят до един определен тип поведение.
       Нашите представи за хомосексуалността не биха могли да се разграничат от познанията ни изобщо върху сексуалността, особено за факторите, които я детерминират. Многократно тук бяха споменавани три основни понятия: сексуална идентичност, сексуална роля и сексуална ориентация. Все повече се очертава, че всеки анализ следва да преминава през отношенията между тези три понятия. Хомосексуалните поставят проблем, защото се опитват да избягнат един определен тип съгласуваност: мъжете твърдят, че харесват мъже, жените — че харесват жени. Установихме обаче, че сексуалната идентичност може да бъде отнесена към сексуална роля, която не й съответства напълно. До голяма степен хомосексуалните мъже и жени често стоят между двете роли и в този смисъл се вписват и в двата пола. Заслужава си да бъде изяснена и сексуалната роля. В началото американските автори (Мони) предложиха да бъде наречена gender role съвкупността от отличителни характеристики на двата пола, както тези, свързани с чистата сексуалност, така и другите. Прието е, че междуполовите различия се вместват в широк диапазон, имат комплексен характер и се отнасят до неподозирани от общото съзнание отношения и поведения от рода на схващането на пространството, фокусирането на различните зони на тялото (Фишер), визуалната ориентация и пр. Някои от тези различия са социално обусловени, но въпреки това не са достъпни за вътрешно осмисляне. Част от тях е възможно да бъдат установели още в първите дни от живота на човек и несъмнено те биват позитивно или негативно повлияни от околната среда през първите години от съзряването и формирането на детето преди юношеството. Ако обаче детето е в състояние още от края на втората и през третата си година да се определя като момче или момиче (сексуална идентичност), очевидно сексуалната му роля продължава да търпи развитие, доколкото към нея се присъединяват разнообразни фактори и процеси (Бентлер, 1976, изброява тридесет и два). Все още не сме в състояние да кажем с нужната точност какво е въздействието на сексуалната роля върху ориентацията, но имаме всички основания да смятаме, че не е за пренебрегване, основавайки се върху съответствията, открити между тях при хомосексуалните и хетеросексуалните индивиди.
       Известно време беше смятано, че сексуалната ориентация е биологически неопределена и убягва от принудата на ролята. Трудно е да си представим пълна независимост на ориентацията от ролята при положение, че втората предхожда с много първата и участва в структурирането на индивида от първите седмици на живота му. Всъщност сексуалната роля е зависима от биологичните фактори. Автори като Мони, който първоначално приемаше наличието единствено на социалния опит, днес са принудени да признаят тяхното наличие. Дори и наблюденията на ембрионалните хормони в някои животински видове да не са приложими за човека, остават инверсиите в сексуалните роли или наличието на черти, присъщи на другия пол при индивиди, подложени на подобни въздействия в пренаталния им период. От друга страна се забелязва не само известна културна универсалност в някои характерни черти на сексуалните роли, но и схождащи се феномени при някои видове примати.
       Установено е (Симон и Ганьон наблягат върху този факт), че хомосексуалистът е преди всичко мъж, а лесбийката — жена. Това ще рече, че в характеристиките на тяхната сексуалност (начало на хомосексуални контакти, брой на партньори, общо ниво на сексуални задръжки, степен на хетеросексуалност, количествено равнище на женска хомосексуалност, подценяване в сравнение с мъжа и пр.), лесбийките стоят по-близо до хетеросексуалните жени, отколкото до хомосексуалистите. В тази констатация не само не виждаме доказателство за нестабилност на връзките между ролята и ориентацията, а напротив, приемаме я за белег на известна солидарност между тях, тъй като - приближавайки се в известен смисъл до ролята на биологическия си пол, и то в специфичните форми на сексуалната ориентация, хомосексуалните от двата пола чувствително се отклоняват от нея и това различие би могло да е достатъчно, за да предопредели разликата в избора им.
       Столър противопоставя отклоненията в сексуалната идентичност, които не са натоварени с конфликтност и биха били приложими при транссексуалните на същия тип отклонения, но носещи конфликтен характер, които той приписва на хомосексуалността. Тук следва да напомним, че сексуалните отклонения (перверзни) са характерни по-скоро за мъжете, а не за жените. Бихме могли да последваме Столър, който подчертава, че поради отделянето от майката, за момчето е по-трудно да достигне до своите сексуални характеристики, отколкото за момичето. Всъщност точно това няма как да се отнесе към хомосексуалността, където делът на жените е съществен. В този факт можем да съзрем още едно потвърждение на становището, поддържано още от Фройд, че хомосексуалността не се причислява към перверзните, а се отнася към друг тип сексуална организация на личността. Наистина хомосексуалистите понякога проявяват признаци на перверзия, но не в по-голяма степен, отколкото хетеросексуалните мъже.
       Днес изглежда, че всичките опити да бъде открито в естествени или експериментални условия наличието на сексуални перверзни у животинските видове са дали незадоволителни резултати. Като че ли единствен човекът (поне що се отнася до досегашните ни познания) е способен редовно да отговаря с оргазъм на стимули или ситуации, които не носят хетеросексуален характер. Съществуват няколко причини за това. Единствен човекът разполага със способността да мисли със символи, поради което сравнително лесно е в състояние да изолира отделни елементи от една поведенческа цялост и да ги издигне в ранга на цели. Все пак въпросът с хомосексуалността остава открит. Видяхме вече как изглежда тя при животинските видове. Едва при приматите отношението между индивиди от същия пол приема открито сексуална форма, неподлежаща на погрешно тълкуване. Именно при тях са налични ясни признаци на хомосексуален оргазъм. Въпреки всичко на тяхното ниво не се наблюдават случаи на изключителна хомосексуалност в смисъла, който влагаме в това понятие при човека. Така, съпоставяйки тези данни с резултатите от анализите на транскултурните феномени, бихме могли да погледнем на наложената или изключителна хомосексуалност като на коренно различна от случайната или факултативна хомосексуалност. Според Девънпорт (1976, 1977), последван от Бийч и Гадпай, някои култури, осъществили стриктно разделение между половете, издигайки между тях многобройни прегради, фаворизират развитието на един случаен тип хомосексуалност у иначе хетеросексуални индивиди. „В изключителната хомосексуалност изглежда съществува инверсия на индивидуалните мотивации и на опознавателната организация, което ни навежда на мисълта, че причините следва да се търсят в биологичното наследство или в социалните фактори, а още по-вероятно в съчетанието на двете. От друга страна, по отношение на бисексуалността сексуалната мотивация е насочена към лица от другия пол, но социалните прегради пред предпочитаните обекти стимулират търсенето на заместители." (Девънпорт). Оставаме с впечатление, че случаят подсилва хомосексуалната компонента у бисексуалния индивид, но не ни става ясно дали всички човешки същества следва да бъдат квалифицирани като бисексуални, или само някои от тях. Контекстът ни дава основания да смятаме, че Девънпорт е клонял към първото заключение. Ако и тази концепция сама по себе си да не е толкова оригинална, колкото изглежда си представя Девънпорт (Сокаридес противопоставя изключителната или истинската хомосексуалност от предедипов тип на утилитарната, случайна или вариантна хомосексуалност, обусловена от социалната среда), тя поне би позволила справедливо да бъдат разпределени отговорностите, които са обект на традиционна полемика: биологичният фактор ще се свърже с изключителната хомосексуалност, а социалният - като достатъчно условие за случайната. Остава обаче да се докаже, че в случая става въпрос за дихотомия, а не за един и същи импулс, способен да проявява различен интензитет и ето че отново ще се наложи да бъде прецизирана феноменалната природа на случайната хомосексуалност.
       Щом като проявяваме изключителна предпазливост при интерпретацията на отношенията между еднополови индивиди от животинския свят, няма никакви основания да не го правим и по отношение на хората. Необходимо е да припомним, че хомосексуалната възбуда съдържа реакции на определени стимули, принадлежащи на определен пол и характеризиращи го напълно и недвусмислено. Всъщност именно това е, което липсва на хомосексуалните връзки от случаен тип. Както показва един доклад за изследване върху затворници, публикуван от Мони и Бомер (1980), хетеросексуалната възбуда се запазва, партньорът е обвит в елементи на собствени представи, използват се двусмислени телесни стимули, а аналният коитус притежава напълно осъзната символика на вагинално проникване. Така в случая очевидно става въпрос за наслагване на единия пол върху другия, улеснени от психологическия климат в заведенията за лишаване от свобода. В други случаи сексуалният акт приема формата на изнасилване, в което липсва каквото и да е удоволствие. Някои ситуации ни изправят пред наличието на регресивен процес, в който партньорът напълно изгубва характерната си определеност, превръща се в неопределена личност от неопределен пол и бива възприеман като предмет, способен да доведе до оргазъм. Множество факти, наблюдавани при „бисексуалните", ни навеждат на мисълта, че отношението им към обекта ги връща към фаза от индивидуалното им развитие, предшестваща фазата на сексуалния избор. Накрая ще отбележим, че когато в случаите на културно детерминирана хомосексуалност се търсят факторите на обкръжаващата среда, някои обстоятелства често биват подценявани.
       В нашата култура нерядко се случва под въздействието на определени идеи някои индивиди да се приемат за длъжни да осъществят хомосексуален контакт. По-горе видяхме как стоят нещата по отношение на бисексуалността. От своя страна Зира Дефрис обърна внимание върху наличието на „псевдо-хомосексуалност при някои феминистично настроени студентки" (1976), която се проявява в момент, когато идеите им вземат под прицел властта на мъжете или стереотипите, наложени на жените и води до конфликт със сексуалната им идентичност. Тези студентки виждат в хомосексуалността разрешение на своя проблем. Необходимо е да напомним, че културно обусловената хомосексуалност може да се възприема като средство за извоюване на определен вид социален достъп (например приемане в дадена група), което впрочем съвсем не протича безконфликтно, както показа Девро във връзка с шаманизма. Накрая може да става въпрос и за определено малцинство, при което да не се изключват и генетични причини.
       Отчитайки анализите на онези култури, при които сексуалната свобода е налична по отношение на децата и сексуалните игри не са ограничавани (Текстър, 1967; Брууд и Грийн, 1976; Велх и Картуб, 1978, Шефър, Рапапорт Прайуис, Бетелхайм върху детското възпитание в кибуците и последствията от него), както и тези от клиничните наблюдения върху представители на нашата култура, засегнати от сексуални смущения, се стигна до становище, че ограниченията върху свободното развитие на сексуалността до голяма степен са причина за сексуални отклонения, в това число и за хомосексуалността. Гадпай намира, че за нашите общества е характерно да се допуска свободната изява на биологичните компоненти на сексуалността, каквато се наблюдава при приматите. Би могло обаче да се предположи, че социалният натиск, който на определен момент от развитието на човек несъмнено е необходим за организацията и структурирането на сексуалността му, при някои индивиди надхвърля първоначалната си функция и става причина за хомосексуалността, която се оказва цената за хетеросексуалната ориентация на мнозинството от хората.

<<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>