Глава IV
 
ТЕРАПЕВТИЧНИТЕ ИНТЕРВЕНЦИИ И ТЕХНИТЕ ИНДИКАЦИИ

       Необходимо е да схващаме настоящото заглавие в най-широк смисъл. Откакто хомосексуалността се вписва в сферата на медицинската проблематика, могат да се констатират различни аспекти, илюстриращи комплексния характер на проблема. Всяка намеса в тази област, както и в много други, следва да е в идеално съответствие с желанието на пациента, което ще рече, че целта на терапевта трябва да е постигането на психическо равновесие у хомосексуалния, а не налагането на друга ориентация. В действителност желанието на пациента никога не е съвсем ясно осъзнато и това налага да бъде разтълкувай същинският му смисъл - нещо, което изисква време и търпение. Ето защо е нужно да подхождаме с предпазливост към простотата на някои гледни точки, които продължават да ни влияят дори тогава, когато сме ги отхвърлили. В миналото цареше схващането, че желанието на пациента е отхвърляне на хомосексуалността, докато днес можем да твърдим тъкмо обратното - дълбокият смисъл на всяко подобно желание е в приемането и утвърждаването й. Разбира се и теоретичната нагласа на терапевта не е чужда на първия тип догматизъм: нормално е човек да търси начин да се излекува от една болест и да желае да премахне пречките пред пълната изява на сексуалността си. Във всеки случай необходимо е субективността да бъде вложена в рамките на определен авторитет, което е по-лесно и по-малко рисковано, отколкото възприемането на една конформистична позиция.

I. Промяната на сексуалната ориентация

       На първо време широко доминираше идеята, че същинската цел на терапията е да бъде променена сексуалната ориентация на пациента и че всяка друга цел е изключена или мислима само в случай, че първата завърши с неуспех. Използваха се химически, хирургични и психологически средства за терапия. Днес те са останали в историята поради неуспеха, който претърпяха, както и поради елиминирането на идеята, която стоеше зад тях. Антиандрогените влияят върху сексуалното желание независимо от ориентацията на пациента, а хирургията все още се прилага в някои страни за премахване на сексуални нагласи, осъждани от обществото. И досега транссексуалната хирургия се практикува в широки мащаби дори и при липсата на желаните гаранции за нейния успех, при все че прибягването до нея следва да е далече по-ограничено. Безспорно е обаче, че най-използваното средство от началото на века до сега е психотерапията.
       Психоаналитичното направление, независимо от многообразието си, особено в Северна Америка, представя своята техника като „терапевтика на хомосексуалния избор" (Сокаридесес). С някои изключения, резултатите й (Кърън и Пар, 1957; Елис, 1956; Бийбър и колектив, 1962), които се основават върху малки групи от пациенти, са скромни и представляват тема за дискусии. През 1956 година в един непубликуван доклад на Американската асоциация по психоанализа се изнасят данни върху 32-ма пациенти. Отчитайки промяната в хомосексуалната им ориентация, авторите все пак са на мнение, че шансовете за успех са толкова по-големи, колкото по-голяма е степента на хетеросексуална ориентация, съчетана с желание за избавяне от хомосексуалността.
       Преди разцвета на когнитивната му насока, поведенческото течение се стреми чрез различни техники да усилва негативните реакции на хомосексуалните стимули. Публикуваните резултати дават трудно сравними заключения: 74 % подобрения и 25 % без промяна от 350 пациента (Адамс и Стърджис, 1977); 60 % успех при 43-ма пациента (Фелдман и Маккълъх, 1967). Мастърс и Джонсън (1979) отчитат 27,8 % неуспех при жените и 30,8 % при мъжете, но не са ни известни критериите за селекция и използваните терапевтични техники.

<<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>