ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА
           Жак Кораз
© Превод от френски език: Марио Йончев
© Художник: Тодор Пипиков
Коректор: Илиана Ценова
I5ВN 954-9904-20-2

УВОД

За да вникнем обективно в проблемите на хомосексуалността е необходимо да си изградим определен подход.
Несъмнено първият елемент от него се състои в това да се освободим от всякакви морални оценки на фактите. Особено вредно въздействат онези автори, които не са в състояние да сторят това и се поддават на собственото си отношение към тях. Не са редки случаите, в които хомосексуалността става обект на научно изследване само за да подкрепи една морална присъда, произнесена далеч преди да бъде изложена самата проблематиката. Очевидно е, че откакто сексологията зае своето място сред науките, подобен подход би могъл да представлява някакъв интерес единствено като неволно свидетелство за мисловната нагласа на автора, който го е възприел.
Противоположната позиция е също толкова вредна. Социологическият и политически контекст на повечето западни страни даде възможност на хомосексуалисти от двата пола, някои от които често преживяват драматични изпитания, да поведат борба за своите права и открито да се противопоставят на очевидните несправедливости, които ги превръщат в жертви. Особено в Съединените щати множеството демонстрации и широкото разискване на проблема в публичното пространство започнаха да оказват натиск върху научната мисъл и да я отклоняват. Появи се цяло едно идеологическо течение в социологията, което съумя да намери ефикасни начини, за да бъде чуто. Вследствие от това за достоверността на една теория започна да се съди не по способността й да съгласува и организира фактите, а според това доколко съответства на идеологията. Тази критика се опитва да докаже, че всичките отхвърлени от нея тези, като например основаващите се на един медицински или биологически модел, са само израз на идеологията на мнозинството, опитващо се да наложи своите ценности, а не са плод на обективния стремеж да бъдат разбрани и осмислени фактите, с което отрича самата възможност за това в името на някакъв научен релативизъм. Според тях всичко следва да бъде подчинено на една ясна и неподлежаща на съмнение идея: хомосексуалността просто е друг начин на живот. Най-интересният пример за тази морална диктатура е преразглеждането от страна на някои психоаналитици на собствените им теории с цел да ги осъвместят с новите норми (например К. Люис, 1988). И наистина, жалко е да сме свидетели на публичните признания на някои психоаналитици, че заблудите им са по-скоро израз на един буржоазен морал, отколкото на липсата на сериозни научни аргументи. Въпреки всичко не би могло да се отрече, че дълбоката еволюция в някои среди със силно медийно влияние доведе до проникването на прибързани и несигурни твърдения в по-задълбочените и сериозни хипотези. В това отношение, както и в много други, Съединените щати преживяха и все още преживяват една странна история, в която често пъти идеологията притиска науката и се слива с нея, но и нерядко двете се разграничават. Именно поради тези разграничения мнозина се опитват да се противопоставят на науката, да я дискредитират и дори да я унищожат, особено когато тя изкаже и най-малкото подозрение, основаващо се на биологически аргументи.
Протестите на хомосексуалистите от двата пола надхвърлиха идейните рамки, като стигнаха до физически разправи и бунтът на 27 юни 1968 година при полицейска акция в един бар на хомосексуалисти в Гринуич Вилидж (The Stonewall) се превърна в основополагащо митично събитие, придобило значението на истинско освобождение. Реабилитирането и декриминализирането на хомосексуалността беше възприета като повод за предявяване на нови искания. Последва натиск върху специалистите т изключването на хомосексуалността от списъка на умствените заболявания. Интересите на хомосексуалистите по онова време съвпаднаха с новите научни идеи върху проблемите на менталността и след бурна полемика (с прекъсване на заседания и взаимни обиди) бюрото на Американската психиатрична асоциация одобри изваждането на хомосексуалността от списъка на медицинските заболявания. През 1981 година така нареченият DSМ III (т.е. третото издание на Диагностичен и статистически справочник на умствените заболявания) все още включваше една „диастонична" хомосексуалност, от която впоследствие не остана и следа. Въпреки това борбата продължи, излизайки извън рамките на разделението между хомосексуалност и хетеросексуалност. Тя си намери мощен съюзник в лицето на социологията на познанието, особено в онази й форма, превърнала се в едно от последните превъплъщения на марксизма, която се конкретизира около противопоставянето между есенциализъм и конструктивизъм. В изворите на социалния конструктивизъм се открива приложението на теорията за „маркирането" спрямо хомосексуалността, осъществено през 1968 година от Мери Макинтош, според която хомосексуалността е социална категория, обществена роля, приписвана на някои индивиди от западните общества през XVIII век с цел да бъдат държани под контрол. Тук можем да установим и мисловните конструкции на Фуко, според когото хомосексуалността е възникнала през XIX век. За социалния конструктивизъм не съществува надисторическа хомосексуалност, налична като всеобщо и непроменливо понятие, което би могло да се приложи спрямо различни култури и исторически моменти (К. Плъмър, 1981; Д. Ричард сън, 1983, 1987; Дж. Уийкс, 1988, С. Ванс, 1988). Според него хомосексуалността е социално обусловена категория, създадена в определен исторически момент от определено общество и прилагането й по отношение на други общества, както се прави от есенциализма, е напълно безпочвено.
Социалният конструктивизъм е обект на многобройни критики (Й. Вайнрих, 1987; Дайнс, 1990, Дж. Босу-ел, 1990; Де Чеко, 1993). Както се очертава обаче, след победата му над станалия незащитим биологически есенциализъм, сега на свой ред и той заема същата позиция, само че в защита на обществото. От друга страна трудно можем да си представим как една претендираща за достоверност теория (а конструктивизмът е тъкмо такава) би могла да се лиши от понятиен и категориален апарат. Естествено и конструктивизмът не прави изключение от това правило, освен когато третира проблема за хомосексуалността. Няма съмнение, че всяка култура, всеки исторически момент притежава собствена специфика, която изисква промяна на оценките, които се прилагат по отношение на хомосексуалността.

                                                                                                                           Продължение >>>>>