сякаш бликаше светлина, очите й приличаха на езеро, в което играят безброй слънчеви зайчета от светлина. И изглеждаше така щастлива, че ще се запознае с нови хора и че отново ще обиколи старите кръчми, в които не бе стъпвала от отдавна, защото Монтсе не искаше да излиза.
Кармен ги посрещна на входната врата така, сякаш се намираше в къщи. От нея лъхаше една изтънчена естественост, която не може да бъде научена: човек или я има, или я няма. Тя се усмихна сдържано и избра най-подходящия момент, в който да им поднесе напитките и да им посочи къде да седнат, като не пропусна да каже на всяка една поотделно точно това, което очакваше: на Монтсе, колко интелигентна изглежда, на Лаура колко добре й стои жилетката, а на Андреа каква щастливка била, че има такива приятелки. Монтсе първа наруши настъпилото след това мълчание и попита Андреа дали е успяла да прочете статията на Мария Анхела Молина "Проявленията на мултикултурата". Кармен обаче не й позволи да отговори, подхвърляйки, че била останала очарована от някакъв репортаж по телевизията за хомосексуализма във Великобритания. После отидоха да вечерят в ресторант "Е1 КеЬоз!: с!е Мапа", където хапнаха хляб, домати, прясна риба и кашкава-лени питки. Кармен плати всичко. Никой не можа да я убеди, че обикновено те поделят сметката по равно.
Останалата част от вечерта зависеше единствено от решението на Монсте, която обаче не знаеше къде да отидат, защото дълго време не беше излизала. "Не знам как е в "ОашеГз". Може би приятелите още ходят в "Е1 СаГе <1е 1а Са11е", каза тя, обръщайки се към Лаура, която обаче сви рамене и продължи да гледа към Кармен. "Най-добре е в "Гта§ше", или пък "Спеек Ти Спеек." Нали скоро го отвориха и сигурно е пълно с красиви момичета", пое инициативата Андреа, което накара Мостсе да ги попита направо и без заобикалки какво всъщност искат. "Да изпия едно питие на някое приятно местенце, където никой няма да ми обърне внимание, ако изведнъж ми се прииска да целуна Андреа", отговори Кармен непринудено. Очите на всички се вторачиха в нея и тя замълча за няколко секунди. Не след дълго обаче на устните й отново се показа една закачлива усмивка: "Или пък Лаура." "И през ум да не ти минава", подскочи като ужилена Монтсе, а Лаура се разсмя звънко, приемайки думите на Кармен като комплимент, макар и всички да знаеха, че това не е точно така. Ревността е като подивяло куче, което като захапе своята жертва, никога не я изпуска. Андреа забеляза погледа на Кармен и почувства в гърдите си една пареща болка, която не знаеше как да успокои.
Монтсе реши първо да отидат в един локал на ули-
ца "Арибау". Беше рано и все още нямаше много хора: няколко двойки хомосексуалисти, които си говореха на ухо и едно-две самотни момичета. Момчетата играеха билярд- лошо, а момичетата флипери- добре. И никой не им обърна внимание, никой не извърна главата си към тях дори за да погледне Кармен, макар че Андреа не правеше нищо друго, освен това. Лаура също се беше втренчила в Кармен, ала Монтсе я усети и се тросна, макар че не можа да стори нищо друго, освен да премигне глупаво няколко пъти и да си замълчи, опитвайки се да преглътне горчивата обида. Кармен нямаше нищо против Лаура да я наблюдава, защото вече знаеше, че тя е завоювана. А когато малко по-късно решиха да направят партия билярд в бар "\\^отап"- тя и Лаура срещу Монсте и Андреа, Кармен не престана да дърдори, засипвайки ги с куп глупави въпроси: дали някога са участвали в истинска оргия, какво е мнението им за мъжете, дали са виждали на живо мъжки полов орган и откъде може да си купи малко кокаин. И въпреки че Монтсе се опита да бъде любезна с нея, след като Кармен вкара една лилава топка в своя джоб, подскочи от радост, изпусна щека-та си на земята, прегърна Лаура и без никакъв свян я целуна по устата, тя повече не се стърпя и хвърли кредата на масата. Андреа не помни какво точно каза Монтсе в този момент, но все пак думите й накараха Лаура да се стресне и да не позволи повече на Кармен да я прегръща. Поне през останалата част от вечерта. Спомня си само, че Монтсе изкрещя истерично: "Ти какво искаш, ма?", но Кармен се направи, че не чува нищо и започна да обяснява, че оргиите били нещо толкова тъпо, че мъжете винаги се виждали принудени да чукат своите собствени жени и се разсмя сама. После се опита да се пошегува, че всички мъже са като тоалетните на гарата: или са пълни лайна, или са заети от някого. И този път никой не се засмя на шегата. Ла-ура се скри в погледа на Монтсе, а Андреа не знаеше какво да прави с Кармен, която вече беше порядъчно пияна.
Монтсе и Лаура напуснаха "\Уотап" безмълвни. И те като Андреа бяха засрамени от скандала, който се бе разиграл преди малко, но все пак склониха да се отбият през "1та§ше", защото Кармен настоя, а Лаура я подкрепи, умолявайки Монтсе с невинния си поглед. Още щом влязоха, те си поръчаха напитки на бара, взеха си чашите и се настаниха на една затулена маса в дъното, от чийто полумрак Андреа наблюдаваше синкавия профил на Кармен, която танцуваше сама и сенките с цвят на индиго на Лаура и Монтсе, които си шепнеха нещо, смеейки се. Всичко наоколо беше синьо като свободата и като нежните целувки, които тя напразно се надяваше да открадне от Кармен в онова толкова уединено и романтично място. Като самотата.
На Монтсе много бързо й премина яда към Лаура, твърде веща е в любовните дела, си мисли сега Андреа, докато си поема глътка студен въздух. Тя лесно склони да отскочат и до "СЬеек Ти СЬеек", за който хората говореха, откакто го бяха открили през декември. Това си беше един най-обикновен пъб, обзаведен стилно, без нищо кой знае колко впечатляващо: може би заради това всички го предпочитаха. Късо подстригани момчета с бакембарди и момичета, като че докарани от някое ревю на Модилияни, седяха на бара и на ниските маси наоколо, слушайки музика от 60-те, 70-те и 80-те години, или пък заговорничеха тайно, облегнати на кремавите завеси по стените. Заради многото ангели, пръснати навсякъде като допълнителен елемент в декорацията, мястото напомняше на Андреа за

112

стария бар "Восассю". Цялото заведение миришеше на тютюн, на тоалетна вода "Еаи с!е 8аиуа§е", на шотландско уиски, на кожени черни поли, впити панталони и силни страсти. Те пристигнаха около един през нощта и няколко минути по-късно на импровизираната сцена на долния етаж започна да свири група "О1Ь1 В1ЬоЬ": две цветнокожи момичета, които пееха акапелно, имитирайки гласа на Уитни Хюстън. Едната се казваше Африка, на другата Андреа вече не помни името. Това, което добре си спомня обаче е, че като пристигнаха, двете певици целуваха наред всички момичета в залата по устните, че по време на концерта първо посветиха една песен на някаква девойка на име Сузана, която имаше рожден ден, а после поздравиха и своята истерична почитателка Тереза, която изкрещя от публиката, че ги обича. Всички влюбени двойки по дансинга престанаха да си разменят нежни милувки по лицата, замечтано да се галят по дланите и взаимно да ровят с пръсти в косите си: те само слушаха и ръкопляскаха, извиквайки на няколко пъти групата на бис. Ласките, с които всички влюбени наоколо се даряваха нежно не направиха никакво впечатление на Кармен. Още щом влезе, тя се почувства свободна да прави каквото си иска и лупна една звучна целувка на Андреа без никакво чувство, само и само, за да докаже своето присъствие в този нов свят, който я привличаше така неудържимо, просто защото й бе непознат.
Към два и половина сутринта те вече танцуваха в "Ьа Коза": Кармен и Андреа лице в лице, Монтсе и Ла-ура, хванали ръцете си, без да се пускат. И почти не разговаряха помежду си: Монтсе продължаваше да бъде ядосана на Кармен, а Лаура все още се плашеше от спомена за нейния подкупващ поглед. Само Кармен от време на време напускаше групата, за да си поръч-
ва от бара по "една водна чаша уиски" и за да разменя мили усмивчици с някаква сервитьорка с копринена коса и памучна тениска без сутиен отдолу, чиито огромни и стегнати гърди бяха приковали погледите на цялото заведение, която много скоро също предостави устните си на нейните услуги. Тази вечер Кармен разговаря толкова дълго с Лола, така се казваше въпросната сервитьорка, но Андреа и до днес не знае какво точно си бяха казали в тъмнината. Тя само знае, че останалата част от вечерта се превърна в едно непрекъснато бягство на погледи, и че Кармен дори не се опита да прикрие своето огромно удоволствие, че Лола също се оказа готова да нахлуе в нейния живот, без дори да я познава и без да се интересува от това какво би казала Андреа.
"Ьа Коза" беше претъпкана с хора. През гъстата завеса цигарен дим се промъкваха танцуващи млади жени и влюбени двойки, които щяха да прекарат цялата вечер на това място. И въпреки че всичко наоколо беше пренаселено, Монтсе все пак успя да седне и заедно с Андреа да наблюдава как Кармен снове напред-на-зад през тесните пространства светлина до бара, за да си приказва с Лола, която й продаваше големи водни чаши уиски, многозначителни усмивки и бързи скрити целувчици. От синия клуб "1та§те" до бронзовата "Ьа Коза" тази нощ Андреа постепенно опозна всички цветове на Кармен, ала все пак не можа да разбере кой най-много й харесва. Едни неспокойни тонове, които не можеха да бъдат уловени като риба, която криволичи в дълбоката вода, подигравайки се с всички, бягайки дори от самата себе си. Всичко тази нощ изглеждаше така спокойно, всяко едно движение бе изпълнено с хармония, с изключение на Кармен, на нейните мисли и постоянни бягства срещу течението напред, пламъкът на нейния копнеещ поглед и онзи див стремеж към непознатото, което тя непрекъснато откриваше, страхувайки се да не пропусне нищо. Кармен искаше да види и да докосне всичко, да прегърне и алчно да изпие целия свят наведнъж. Тя гледаше, усмихваше се, докосваше и целуваше всяко едно момиче, с което я запознаваше Лола така, сякаш печелеше поредната фигура от партията шах, която играеше с непознатото. На фона на онова нежно спокойствие край нея, Кармен приличаше на ураган, помитащ тихия бриз на нощта, удавена в жълтите пламъци на клади и шепот. Никой не обръщаше внимание на този ураган, освен Андреа, която здраво се бе вкопчила в своя стол, за да не я отнесе вятъра и за да не изхвръкнат очите й от болка и напрежение.
И изведнъж се случи нещо, което наруши цялото безметежно спокойствие наоколо. От огромните тон-колони на подиума прозвучаха първите акорди на една песен, която подейства на всички като призив за война, като революционния порив на парижката революция от 1789 година, или като вдигнатия юмрук на Ленин, запял началните строфи на "Интернационала". Хората се спогледаха с усмивка и мигом наскачаха да танцуват на песента на Карлос Берланга, която се бе превърнала за тях в един истински химн:
"На кого му пука какво правя?
На кого му пука какво приказвам?
Аз съм това, което съм,
и никога не ще се променя... "
Обединени от една песен, от няколко оскъдни стиха, от едно ясно признание, изречено почти като религиозна догма, сплотени около един единствен глас, всяка вечер стотици жени изминаваха по трийсет, петдесет или сто километра, за да прекарат една щастлива нощ в това заведение, защото в техния град не можеха да бъдат такива, каквито са. Защото тук изцеждаха своите сърца на самотници, които в обществото навън бяха просто едни най-обикновени студентки или застаряващи чиновнички без годеник. Всички тези жени поемаха към големия град всяка вечер, за да могат да изкрещят на спокойствие, че са такива и че никога не ще се променят. И така, скупчени на едно място, за да не се чувстват сами, всички присъстващи запяха на глас припева на тази песен: сякаш барабаните ги викаха на бой, за да им посочат пътя, давайки им знак, че оттук нататък животът им започва да се променя. Сега Андреа настръхва, като си спомня гордостта на тези жени, че са по-различни от останалите. Харесва й, че бе споделила толкова много неща с толкова много хора. И се чувства щастлива, че бе изживяла онзи миг именно с Кармен, въпреки че тя не знаеше защо всички припяват с такава жар думите на онази песен.
Когато химнът свърши и хората продължиха да танцуват в ритъма на други песни, Лаура предложи да отидат в "Нейау", една денонощна дискотека, в която се събираха само гейове и лесбийки, но Монтсе измъчено погледна Андреа. Двете си размениха жестове на изтощение, посочиха тайно своите часовници и всичко свърши. Вечерта приключи истински обаче едва след като Кармен повърна всичкото уиски, което бе изпила пред вратата на тоалетните в "Ьа Коза" и Монтсе не реши, че вече е станало време да се прибират. Двете двойки хванаха различни таксита.
Андреа не знаеше какво да прави. Да прибере Кармен в това състояние у тях беше невъзможно, но да я скрие при себе си беше прекалено рисковано, защото Хуан можеше да се осъмни в нещо и да тръгне да я търси. А тя в никакъв случай не искаше да присъства на семеен скандал, какъвто несъмнено щеше да се разрази в случай, че Хуан откриеше жена си при нея. За щастие обаче нахлуващият през отворения прозорец на колата въздух полека лека започна да разплита мрежата на пиянството, в която се бе оплела Кармен, отнасяйки със себе си голяма част от обзелото я опиянение. Кармен не преставаше да говори. Алкохолът бе развързал езика й и тя без никакъв свян дърдореше, че " Орнела Мути, макар и на четиридесет и четири години: леличка, бабичка, или не знам си какво там, продължава да бъде готино парче", че " каквото и да ми разправяш, Маргарет Тачър е една истинска пичка, а не като оная пачавра Хилари Клинтън, чието лице прилича на сладоледена торта..." От толкова много приказки и от свежия въздух, който брулеше главата й като чаршаф на простора, Кармен все пак успя да се опомни и в крайна сметка помоли Андреа да я върне у дома. И така, по изгрев слънце, малко преди шест, Кармен застана пред портала на своята къща, поклащайки се. Тя с мъка успя да отключи входната решетка, която шумно затръшна след себе си с ругатни: желязо срещу желязо, жена срещу жена. Андреа си тръгна, повличайки след себе си тежките окови на тъгата, убедена, че я губи завинаги. А може би Кармен никога не й бе принадлежала истински, може би за нея тя бе само едно убежище сред хаоса на нейния собствен живот.
Несигурността е като дебело корабно въже, което връзва чувствата и ги удържа, за да не ги отнесе стихията на морето. Същата тази нощ, вкопчена здраво в своите спомени, Андреа с мъка се понесе на посоки из все още спящата Барселона, нещо, което прави и сега, защото не искаше да се прибира у дома, защото искаше да бъде сама, далеч дори от мебелите и от предметите в къщи, които я затискаха със своето натрапчиво присъствие. Тя беше длъжна отново да я прелъсти, пак да я има само за себе си, пак да бъде нейната петъчна вечер. Андреа знаеше, че макар и привидно студена, Кармен всъщност бе една гореща жена. Знаеше също, че в момента, в който се почувстваше истински свободна, прекъсвайки всичките си връзки с Хуан, тя щеше да открие за себе си един нов свят, над който да господства, както правеше с всичко, което я заобикаляше. Кармен вече беше нейна господарка, а през онази нощ се бе домогнала до Лаура, мислейки си, че може да притежава всяка жена, която пожелае.
Над Барселона слънцето изгряваше мързеливо като ноемврийски дъжд, а Кармен спеше спокойно, защото знаеше, че вече бе докоснала звездите. Съмваше се. Бледи човешки сенки се лутаха сънено навън и, неспособни да налучкат вярната посока, се оставяха на навика да ги заведе до някоя сива и сумрачна стая, където ги очакваха цели осем часа работен ден. Но докато Кармен спеше спокойна, че светът лежи в нейните крака, а Хуан се раздираше от съмнения дали още сега да не я напусне, или да изчака ваканцията на децата, за да приключи веднъж завинаги с този брак, Андреа бавно кръстосваше улиците на града, опитвайки се да повярва, че Кармен ще се върне пак при нея, натъжена от самотата, която сигурно вече я изгаряше. Постепенно улиците започнаха да се пълнят с хора и Андреа реши да се прибере у дома, за да вземе душ, да се преоблече и да отиде на работа с мисълта за Кармен: заплетена в косите й, татуирана по цялото й тяло, откраднала дори дъха й. Съмненията бяха превърнали любовта й в едно натрапчиво стремление, а несигурността бавно изяждаше стомаха й отвътре, причинявайки й непоносима болка. И за първи път от толкова време насам тя се замисли, че така повече не можеше да продължава.
В офиса със сигурност щяха да разберат, че снощи Андреа не беше спала и тя реши преди това да изпие едно успокоително и да отиде да поприказва със своя ангел-хранител в църквата, за да се успокои. Ала този разговор се превърна в един безкраен монолог: Андреа само питаше, но не получи нито един отговор на въпросите, които зададе. Въпреки това обаче тя напусна църквата с утеха, усещайки в гърдите си едно спокойствие, което я накара да се почувства поне малко по-добре. Но когато в осем и половина тя най-сетне се появи в студиото, всички забелязаха, че блясъкът на нейното лице го няма. Очите никога не лъжат, кожата още по-малко. Двете секретарки не пропуснаха да я предупредят, че от толкова много разгулни нощи лицето й ще се похаби, а Елена дори й написа на един хвърчащ лист хартия името на някакъв хидратиращ крем, който трябвало да си слага вечер преди лягане. Мерсе се съгласи със своята колежка, че този крем, макар и малко скъпичък, бил ефикасен и че лицето й наистина крещяло за малко повече грижи. Без да разбере защо, дв.ете жени избухнаха в звучен смях и Андреа бързо мушна листчето в джоба, защото противното щеше да се изтълкува като пренебрежение.
Точно в десет часа в офиса се появи един огромен букет цветя с анонимна бележка от Кармен, на която бяха написани само две думи: "Извинявай" и "Благодаря". Андреа имаше чувството, че ще полудее. И чак докато Кармен не се обади по обяд, тя не можа да прави нищо друго, освен да съзерцава през прозореца най-красивия ден, който някога се бе раждал в Барселона. Кармен настоя да си направят среща на една тераса на "Пласа Реал", което най-после накара Андреа да се успокои и да завърши проекта, който в ранния следобед трябваше да покаже на едни клиенти за одобрение.
Дамя й предложи да обядват заедно, но тъй като разполагаха едва с половин час, предпочетоха да си поръчат сандвичи с шунка от барчето, от където обикновено им доставяха кафето сутрин. И макар че Хуан-хо намираше нейния проект за повърхностен, недостатъчно професионален и прекалено плосък, Дамя най-изненадващо се съгласи с нея, че бе успяла да хармонизира простотата и функционалността с леки модернистични цитати от авангардния дизайн, които му придаваха характер. И така, улисани в спор те изядоха всички сандвичи, очаквайки окончателното мнение на клиента, което наистина беше много важно за тях. А през останалата част от времето, докато Хуанхо и Дамя си допиваха кафето, а Андреа отчаяно се опитваше да остане насаме в кабинета си, за да не ги прати по дяволите, те отново разиграха една обичайна сцена: онова неизбежно заяждане с нея, което винаги започваше с редовния въпрос дали си има гадже и завършваше с една истинска агресия спрямо нейната природа, която те упорито отказваха да приемат.
Дамя и Хуанхо никога не се разпитваха за своите интимни връзки, просто защото си разказваха всяко едно сексуално завоевание и любовна авантюра, която изживяваха. Нея обаче тормозеха с какви ли не въпроси, при това твърде злобно, сякаш наистина притежаваха властта и правото да изваждат душата й на показ. Правата на Андреа не бяха равни с техните: Дамя и Хуанхо винаги можеха да отсъстват от работа под предлог, че трябва да вземат колата от ремонт, или че отиват да се подстрижат например, без това да изненадва никого и да предизвиква търкания по между им. Но ако тя стореше нещо подобно, то нещата ставаха съвсем различни: обвиняваха я, че ограбва фирмата, че пилее работното си време, че проявява женски капризи, докато всичко, което те правели било плод на една дълбока биологична потребност. Същото ставаше и когато Андреа говореше по телефона: позволяваха си да я прекъсват, просто защото приказвала с майка си, с козметичката, или с някоя приятелка- недопустима загуба на време и средства. Те разбира се, използваха телефона единствено по работа, при това, за да обсъждат с някого нещо изключително важно за службата. Държанието на Дамя и Хуанхо направо я влудяваше. Преди всичко онзи техен маниакален навик да я докосват, докато тя разговаряше с тях: потупваха я по дупето, ръката, или рамото...Именно така започна и онзи техен разговор, след като приключиха със сандвичите с шунка. Андреа се опита да им намекне, че може би се

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>