можа да си спомни образа на нито един мъж, на нито една жена, дори на сервитьора, който я обслужи; И потрепери, осъзнавайки, че нейният свят се бе смалил и че в него имаше място единствено за Кармен. Ако някой ден тя избягаше от нея, Андреа просто щеше да престане да съществува. Докато мислеше за всичко това, образът на Кармен отново изплува в нейното съзнание и бавно започна да се уголемява като облаците, които превземат небето на заздрачаване, преди да се разрази лятната буря, като сянката на някоя сграда, която се простира върху тротоара, издължавайки се с първите часове на следобеда.
Андреа искаше да потъне в мечтите завинаги. Защото само в тях се чувстваше обичана. 
След като се върна от Мадрид, по време на месечното събрание на фирмата, Дамя направи няколко не особено остроумни подмятания, че съдружниците имали право да знаят нейното емоционално състояние, така че "да изплюе камъчето" и да им кажела дали си има гадже, или не. А Андреа така се притесни от този глупав въпрос, че се изчерви и отвърна, че в живота й няма никой. Тогава Хуанхо и Дамя се разсмяха с такава неприкрита злоба, че макар и след малко да я помолиха за прошка, те не можеха да си представят как ги мразеше в този момент. Андреа стана, прибра набързо проектите си в чантата и напусна залата, без дори да успее да ги прати по дяволите. От този момент насетне Дамя и Хуанхо напълно изгубиха нейното уважение. Собствената й фирма се бе превърнала в едно голямо бойно поле и тя отново губеше войната. За кой ли път.
Извън къщи животът й постепенно започна да се превръща в ад. Андреа се чувстваше сигурна единствено в присъствието на Кармен, защото само с нея не трябваше да се преструва. Заради своя тих и спокоен характер, без силни емоционални излияния, на пръв поглед човек можеше да си помисли, че тази жена не обича никой друг, освен самата себе си. И въпреки че това можеше да е и самата истина, на Андреа просто й харесваше да бъде с Кармен, защото животът край нея течеше с такова безметежно спокойствие, сякаш тя живееше сред топлината на белите летни облаци. Кармен беше на трийсет и осем години, с хладни мисли и тяло, готово във всеки един момент да се отдаде на изпепеляващия огън на страстта. И само повтаряше, че жените не й харесват. А когато Андреа я попита веднъж каква е тогава, Кармен само й отвърна с неприкрит цинизъм, че тя не е жена, а неин любовник. И веднага смени темата, като че ли не беше казала нищо.
Кармен не си падаше по жени, но харесваше Андреа. Може би заради удоволствието, което й доставяше. Андреа има къса, руса и разрoшена коса, но не смята, че това я прави по-малко жена по време на оргазъм. Имаше по-големи гърди от нея, почти не беше окосмена отдолу и със сигурност Кармен забелязваше това, когато я целуваше в онези диви моменти на сладостен унес. Андреа й харесваше, поне така твърдеше тя. Когато я галеше, Кармен знаеше, че гали жена, когато я целуваше, знаеше, че целува жена, а когато заравяше пръсти или езика си там, където страстта се излива в дъжд, знаеше много добре какво иска да получи. Вероятно тя непрекъснато повтаряше, че не си пада по жени, за да бъде в мир със самата себе си, ала все пак Андреа й харесваше.

Защото тя беше влюбена в Кармен диво, примитивно и бездънно. Влюбена до световъртеж. Като удавник. И беше нужен само жест, един незначителен знак, за да й подари дори сянката на луната, ако имаше поне някаква малка възможност да я достигне. И въпреки че пред нея никога не използваше думата "робиня", Андреа често си повтаряше това на глас, защото й харесваше.
Тяхната любов бе напълно споделена. По онова време дори техните ангели-хранители бяха станали любовници. Кармен дълго съзерцаваше нейните крака, преди да ги целуне, а Андреа правеше сокове от грейпфрут и грозде, за да може на сутринта отново да си спомня за дъха й от вчера. Андреа и Кармен се обичаха толкова силно, че дори не се замисляха какво всъщност се случва, като че бяха нещо много повече от две влюбени жени. И се идеализираха взаимно като спомени.

Андреа и Кармен започнаха да обикалят магазините заедно, за да правят необходимите покупки за настъпващото лято. С всеки изминал ден слънцето прежуляше все по-силно и оставяше червени отпечатъци по техните ръце и деколтета. Април бавно умираше и двете излизаха всеки следобед, когато Кармен не беше заета с децата, а мъжът й Хуан щеше да се прибере късно. Пробваха блузи, дънки, ботуши и жилетки, но преди всичко впити панталони и широки ризи, които можеха да се носят и отвън. И докато за Андреа този начин за обличане бе като униформа, то за Кармен всичко това бе новост, към която тя привикваше с удоволствие, стига панталоните да бяха Маркови, а ризите скъпи и по последна мода. Когато ходеха заедно на пазар, цялата улица "Грасия", от улица "Каталуня" чак до булевард "Хуан Карлос" ставаше тяхна. Влизаха във всеки магазин, чиято витрина задържаше погледа им за повече от две секунди, за да похарчат малко пари, защото те наистина не пазаруваха кой знае колко много. И така ден след ден, докато веднъж не се случи нещо твърде неприятно в бутика на Антонио Миро.
Хуан случайно мина с колата си оттам и ги видя. Той спря и влезе вътре, за да провери да не би случайно да не се е припознал. Андреа и Кармен обаче не го видяха и за това по-късно не можаха да си спомнят дали не бяха влезли в пробната заедно като толкова много пъти, дали не се бяха държали за ръце, или пък дали не се бяха целували. Но макар и сигурни, че по никакъв начин не бяха нарушили правилата за поведение, които бяха си наложили сами, същата тази вечер, когато Кармен се прибра, завари Хуан да я чака с изцъклен поглед и наострени нокти, готов да я изобличи в лъжа. На другия ден тя разказа на Андреа по телефона всичко: не била отрекла, че били заедно в онзи скапан магазин и дори попитала мъжа си дали е престъпление да бъде приятелка с нея, а Хуан така побеснял, че едва се сдържал да не я удари. Тогава той попитал Кармен от колко време се вижда с Андреа, ала тя излъгала, че се били засекли съвсем случайно и продължила да се прави, че не разбира, какъв му е проблема. "Че си пада по жени, по дяволите, че тази мъжкарана си пада по лелички", изкрещял той извън себе си, а Кармен най-спокойно му отвърнала с усмивка: "Ами, добре. Дано поне си пада и по мен."
И въпреки че докато разказваше цялата тази история Кармен не престана да се смее, Андреа не се развесели, защото от чутото усети как гърлото й се пристяга като с въже, как в небето горе назрява буреносен облак, а гърбът й започва да се превива напред, като че натоварен с цяла торба влажна почва, изровена от дъното на някой гроб: ужасяващо знамение. И още на другата сутрин Андреа разбра защо душата й се бе удавила в мрак: Хуан й се обади по телефона и я заплаши повече да не се среща с жена му, предупреждавайки я, че ако продължи да го прави, ще си понесе последствията сама. Той не пропусна да намекне също, че ако Андреа не престане да го наранява, веднъж завинаги ще свърши с нея, при това без никакви угризения на съвестта.
Андреа не посмя да разкаже на Кармен за случилото се. От една страна не знаеше дали Хуан вече не беше казал на жена си за заплахите, които й бе отправил по телефона, а от друга, не можеше да бъде сигурна, че тя продължава да бъде в неведение относно тяхната любовна връзка с Хуан, която бе продължила цял един месец и тринайсет дни. И така, Кармен никога повече не отвори дума за своя съпруг, а Андреа не се осмели да й разкаже за заплахите, които бе получила от него. Те престанаха да ходят заедно на пазар и домът й отново се превърна в тяхното единствено убежище, което дълго не посмяха да напуснат.
Андреа не изпитваше нужда да знае дали Кармен я обича. Последната сряда на месец април тя се появи у тях превъзбудена, много по-бясна от всеки друг път, когато бе имала сериозни неприятности в службата, ала Андреа, макар да си помисли, че сигурно пак се е скарала с мъжа си, не посмя да я попита нищо. Едва поемайки си дъх от гняв, докато ръкомахаше оживено, Кармен си наля чаша уиски, запокити обувките си далеч встрани, накара я да седне до нея на дивана и, след като отпи една голяма глътка, обяви, че била взела окончателно решение: да напусне Хуан и да се премести да живее при нея. Разбира се, тя не пропусна да я попита дали идеята й се струва добра и я помоли, ако има нещо против, да й го каже веднага. После Кармен се втренчи настойчиво в Андреа, за да не остане никакво съмнение, че говори напълно сериозно, замълча тържествено, отпи нова голяма глътка от чашата си и зачака отговор.
Макар и трудно, Андреа все пак успя да запази спокойствие, въпреки че една гореща вълна обля гърдите й отвътре. Кармен я наблюдаваше настойчиво. Очите й се смееха така, както могат да се смеят само очите на дете. Андреа щеше да отвърне с "да", ала осъзна, че вече е прекалено изтощена и не отговори нищо, за да се наслади по-дълго на момента, който изживяваше. Защото Кармен й харесваше такава, каквато е. Защото тя я изненадваше всеки път, когато преобръщаше чувствата си наопаки: когато говореше, когато я гледаше, когато я галеше. Андреа искаше да каже нещо, ала нямаше сили. Кармен трябваше сама да разбере, че това, което беше казала е плод на някакво моментно състояние. Андреа искаше да й благодари за взетото решение, за способността й да превръща в реалност всяка една нейна мечта и да я кара да се усеща толкова близко до нея, но не можеше. Без нея тя би се чувствала като без посоката север, като лодка, заблудена сред морската шир. Андреа знаеше, че непрекъснато иска да върви към Кармен, дори нещо повече, че не иска никога да се разделят, за да не й се налага да я търси във всяка една буря на този свят. Защото от любов дори да се умре е хубаво.
"Не", отвърна тя. "Ти не можеш да направиш такова нещо..." А Кармен я погледна така изненадано, че Андреа веднага си даде сметка, че не бе разбрала нищо, И че никога не би могла да я разбере.
Андреа отговори "не", защото всъщност искаше да каже "дано". Къде се беше дянал нейният егоизъм, откъде се беше взела тази абсурдна рационалност в мислите? Тя я обичаше така всепоглъщащо, така всеотдайно, би дала половината си живот, само и само да може през останалата част от дните си да бъде край нея, за да я боготвори. Ала въпреки това й каза "не". Сега, месеци по-късно, през тази самотна есенна нощ тя осъзнава, че тогава просто се страхуваше да не я разочарова и да не я изгуби, ако позволеше нещата между тях да се променят, излизайки от тайната, сянката и влудяващия мрак на изневярата.
Страхът беше превърнал Андреа в една страхлива жена, защото рискът да остане без Кармен не можа да измести лудостта да мечтае на сън, че тя е там: всяка нощ. Тя се страхуваше просто защото искаше да спаси най-важно нещо в своя живот: Кармен.
Тя искаше да живее с нея... Но, защо? Защото я обичаше, или защото повече не искаше да живее с човека, когото не обича? Дали Кармен желаеше да бъде по-близо до нея, или пък само искаше да бъде колкото се може по-далече от Хуан? И Андреа отново не посмя да попита дали я обича. Дори не потърси отговор на един още по-важен въпрос: Обичаш ли някого изобщо? Кого? Обичала ли си някога? Кого си обичала? А също и:
Способна ли си да обичаш някой друг, освен самата себе си? Нямаше смелост. Андреа просто не можеше да зададе този въпрос, защото неговият отговор би бил само едно сухо "да", или пък дори още по-лошо: "не", което би я хвърлило в паника.
Андреа не я попита дали я обича, но за сметка на това не престана да размишлява какво изпитва Кармен към всички останали. Била ли е някога влюбена в Хуан? И дали все още го обича? Обича ли тя децата си? И по какъв начин? Андреа добре знаеше, че Кармен има някакви чувства, ала тя никога не ги свързваше със себе си. Защото ако я обичаше истински, просто трябваше да го забележи. Кармен обаче твърде рядко говореше за чувства, предпочиташе да разказва само за най-обикновени неща. И слава Богу, защото на Андреа й прилошаваше от много думи.
Тя не задаваше никакви въпроси на Кармен, защото я усещаше толкова близка, толкова вътре в себе си, че просто не можеше да я пита за нищо. И не си въобразяваше, че ще я обича вечно, защото за това беше предопределена самата тя.
Андреа се страхуваше, че ако попита за чувствата на Кармен, думите й могат да увиснат във въздуха, за да се превърнат в спомен. А ако трябваше да оставя след себе си спомени, то това можеха да бъдат някакви хубави случки например.
На Андреа й стигаше само да се чувства окована, кротка, смълчана и сигурна, уловена в нейните ръце. И се молеше това да продължава да бъде така. Как би могла да я пита дали я обича? Та нали самата тя й беше казала, че иска да живее с нея, готова да зареже дом, семейство и приятели. Поне така говореха очите й.
И така, тя отговори с "не", просто защото искаше да "каже "дано" и от този момент нататък постепенно започна да я губи. Нейният ангел-хранител бе отлетял в неизвестна посока и всичко наоколо бавно потъна в мрак.
А после толкова много време трябваше да мине, за да разбере, дали бе сторила каквото трябва, или просто се бе държала като глупачка. Но нали любовта означава или всичко, или нищо, или страст, или лъжа, или неутолим копнеж, или смърт. Андреа трябваше да мисли за себе си, а не за нея, да се притеснява за своята свобода, а не за нейната, длъжна бе да се съобразява със своите собствени желания, а не с безкрайните капризи на Кармен. Тя беше отговорила с "не", просто защото искаше да каже "дано" и двусмислието на този неочакван отговор я объркваше.
Понякога тя така се ненавиждаше, че иска прекалено много и че не позволява на времето да посипе всичко с ръждата на забравата. Мразеше се така, както всъщност Кармен трябваше да я намрази, когато й отговори "не".
От този момент нататък Кармен започна де се държи странно, защото, макар и да не си го признаваше открито, се чувстваше дълбоко наранена. Тя не се пре мести да живее при Андреа, все по-рядко започна да .ходи у тях, повече никога не отвори дума за Хуан, държеше се така, сякаш най-важното нещо за нея беше децата да знаят, че имат майка. Няколко дни по-късно Хуан отново се обади по телефона и я обвини, при това твърде невъздържано, че била успяла да превърне жена му в една шибана лесбийка (точно така се изрази) и да я открадне от него и децата. А Андреа просто го остави да говори, защото си даде сметка, че той има нужда да изповръща целия гняв, който Кармен го караше да преглъща седмици наред. Тя остави слушалката отворена и най-спокойно продължи да скицира върху белия лист хартия пред себе си някакъв проект за офис "Връзки с обществеността", който трябваше
да предаде рано на следващата сутрин. В крайна сметка обаче връзката прекъсна и Андреа отново започна да се пита дали Кармен продължаваше да бъде с нея, защото я обича, или просто защото ненавиждаше своя съпруг.
Да се съмняваш, означава малко по малко да умираш.
И макар часовете, които прекарваха заедно да не бяха напълно лишени от чувства, Андреа и Кармен разговаряха само за това, което правят или щяха да правят, но не и за това, което усещат дълбоко в душите си. Сякаш нещо се бе прекършило между тях и те се страхуваха да разберат какво. Сякаш думите бяха опасни, а погледите неуместни. И постепенно сексът започна да губи смисъл за Андреа. Всъщност, той никога не бе имал кой знае колко голямо значение за нея, защото тя възприемаше като сексуална игра всичко, което двете правеха с Кармен. Тогава обаче нежността, ласките и откраднатите погледи все по-често започнаха да изместват водопадите от необуздана страст, които изживяваха някога, създавайки едно усещане за топлина, в която Кармен не изглеждаше толкова щастлива, колкото нея. Андреа посрещаше падащия залез с угасени лампи в стаята, сплела ръцете си в нейните, зареяла поглед навън, потънала в блаженото спокойствие на тишината. Или изпращаше слънцето, улисана в един безкраен разговор, в който Кармен говореше, а тя слушаше, отронвайки от време на време само по някоя откъслечна фраза: като малки снежинки преди голямата вихрушка на самотата. Застинала с втренчен поглед в нея, Андреа се мъчеше да открие в зениците на очите й истината, загнездена в начина, по който Кармен се държеше: нежно, но и отчуждено, все по-отчуждено. Кармен не се опитваше да се скрие ка-
то зад стъкло пред копнеещия поглед на Андреа, но и не я потикваше да я обсипе цялата с целувки, нещо, което тя наистина желаеше. Всъщност, още от мига, в който Андреа отвърна с "не" на това, което искаше да каже "дано", тя още повече се сви в своята несигурност и самота. И това й попречи да бъде естествена, заключвайки своите копнежи в бездънната пропаст на желанията.
Кармен й предложи отново да започнат да излизат заедно, защото вече не я интересувало дали Хуан ще разбере и защото вече наистина не било нужно да се преструва. Нещо повече, тя дори предложи на Андреа да я запознае със своите приятелки, за да счупят затворения свят, в който живееха: "Да излезем от шкафа навън", каза тя и се разсмя, без да бъде сигурна, че е намерила най-подходящия израз за случая. И тези нейни думи се оказаха началото на една истинска градушка, първата светкавица преди големия порой на съдбата. Да излязат навън от "сянката на шкафа" беше прекалено рисковано. Андреа знаеше това по-добре и от хлебарките, които живееха вътре в него. Ала въпреки това, те широко отвориха вратите пред себе си, защото Кармен пожела и защото Андреа не можеше да й откаже.
Тя наистина правеше всичко, което Кармен искаше от нея. Веднъж тя я попита какво усеща, когато мастурбира, и Андреа отговори, че не знае. Тогава Кармен я накара да легне на дивана и да започне да се гали с ръка, като й разказва всичко, което чувства. И тя се подчини.
Каза й, че чува нещо като монолог, прекъсван от нейното собствено дишане, че усеща как сърцето й ще се пръсне на границата между страстта и между екстаза, но че в крайна сметка всичко си оставало само едно неутолено желание. Нещо като въртележка, нещс
като влакчето на смъртта, започна да разказва тя...В началото можеш да контролираш всичко: отдаваш се на удоволствието и от теб започва да блика пяна. И точно в този момент започваш да се изгубваш някъде, вече не можеш да владееш нито мислите си, нито думите, които изричаш, а ти наистина говориш неща, които иначе никога не би се осмелила да кажеш на глас, докато правиш любов. Понякога първото докосване е съвсем случайно: един невинен допир, една лека ласка и...Ала в повечето случаи правиш всичко съвсем съзнателно: спомняш си за жената, която обичаш, поглеждаш нейната снимка и си представяш, че тя лежи до теб. Харесва ти. Сякаш това, което вършиш е предназначено единствено за снимката, която е пред теб. Опитваш се да правиш всичко бавно, ала в крайна сметка губиш контрол над себе си и точно тогава настъпва краят..."И какво още?", попита Кармен, а тя я погледна обезсърчена, защото повече нямаше какво й даде.
Кармен се заглеждаше след всяка срещната жена по улицата. Андреа също правеше това, но само за да разбере какво Кармен открива у другите и не казваше нищо. И макар все по-рядко, тя продължаваше да се интересува от мъже: "Красив е, но пък съм сигурна, че е просто още един празноглавец", казваше с презрение Кармен. Тя се обръщаше след всяко едно момиче, докато в крайна сметка Андреа не разбра, че всъщност Кармен търси нещо повече от това, което тя можеше да й предложи. Ето защо Андреа се обади на Монтсе с идеята да ги запознае и четирите заедно да отидат на някое дискретно място, където биха могли да срещнат някоя жена, която тя да подари на Кармен.
Монтсе, която бе изключително привързана към
своята приятелка и държеше Андреа да се отнася по същия начин към Кармен, като чу предложението, само изскърца гневно със зъби. Лаура обаче така се въодушеви от идеята, че не й стана нищо друго, освен да се съгласи и да насрочи срещата. И така, на другия ден точно в девет вечерта, Монтсе и Лаура се появиха на вратата на Андреа, готови за вечеря и за няколко чашки в някое тихо заведение.
Монтсе не се бе облякла кой знае колко специално за случая: беше с черна риза и дънки, а косата й бе подстригана късо, като момче. За разлика от нея обаче Лаура така се беше погрижила за своята прическа, че дългата й кестенява коса с бакърен оттенък я правеше да прилича на някоя светеща реклама на шампоан за коса с оме-котители. Тя също носеше дънки и една прилепнала по тялото жилетка на малки черно-бели картинки, с дълбоко деколте и без подплънки на раменете. Тази вечер Лаура беше изключително красива. От нея

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>