Андреа можеше да обясни на Кармен своята невъзможна любов? И как би могла да й признае, че откакто денят се бе превърнал в убежище за техните горещи чувства, вече не харесваше нощта.
Андреа най-много се страхуваше от безразличието, защото не можеше да си играе на лъжи и истини с Кармен. И я помоли ако някой ден й стане безразлична, да й го каже, а ако не й повярва, да изпише с огън тази тъжна дума върху нейната плът, за да разбере. Андреа не искаше да бъде за Кармен като всяка друга жена. Не би могла...
Понякога тя се натъжаваше само при мисълта, че някой ден ще я погледне, ала Кармен няма да я види. И дори си мислеше, че това наистина вече е така. Ала още щом я зърнеше отново, Андреа мигом забравяше за тези свои тъжни мисли и не можеше да прави нищо друго, освен да й се наслаждава и да се разтапя в нея. От очите й потичаха сълзи, които прикриваше умело, защото не искаше Кармен да я вижда, че плаче. И точно тогава тя казваше онези думи, за които Андреа мечтаеше отдавна: да бъде по-смела и по-първична с нея. Тя не искаше Кармен да я вижда, че плаче, защото това не беше любов, а желание да я притежава, да я изсмуква, да я преглъща и да потъва дълбоко в ненаситната й плът.

Великденските празници наближаваха и като всяка година Кармен щеше де замине с Хуан и децата някъде, а Андреа щеше да остане сама в Барселона, за да задрасква нетърпеливо дните, докато не я видеше отново. И макар че връзката им беше изтъкана от безбройни срещи и раздели, досега те никога не бяха правили толкова дълга пауза в своите взаимоотношения. Андреа наистина харесваше града, в който живее, но през онези дълги дни на очакване разбра, че се нуждае от него само като се чувства сама. Когато беше с Кармен, Барселона просто не я интересуваше, останеше ли без нея обаче, мисълта за този град беше единствения начин тя да оцелее. Както прави и сега, през тази самотна нощ на отчаяние.
Колкото повече приближаваше денят на заминаването, толкова повече Кармен се преструваше, че това няма никакво значение за нея: смяташе, че Андреа преиграва, защото нищо нямало да стане, ако прекарат няколко дни разделени, още повече, че щяла да й се обажда по телефона винаги, когато можела. Кой знае, може би Андреа наистина преувеличаваше нещата, но така или иначе, тя така и не можа да се научи да владее своите чувства, когато ставаше въпрос за Кармен. И през онези дълги вечери на празнота, тя за първи път започна да усеща липсата, която я връхлетя истински, едва когато Кармен отпътува. Андреа още помни как в деня преди да замине тя й каза, че е красива, че харесва очите и ръцете й, че устните й имат аромат на дюля, че обожава коленете и краката й и че би желала да има нейната коса. А Андреа повтаряше само, че не й вярва, макар и на себе си да казваше "дано това наистина да е така." Всъщност, Андреа винаги казваше "не", когато искаше да каже "дано". И се срамуваше дори при мисълта, че Кармен наистина може да я харесва. Онзи тих следобед на нежност обаче, докато слънцето бавно угасваше на запад, тя й наговори толкова много неща, че Андреа прекара следващите няколко дни единствено с мисълта за Кармен: може би тя наистина я обичаше, макар и като бледа сянка, в сравнение с нейната необятна любов.
Първата вечер, когато остана сама, Андреа заспа, сякаш върху голото тяло на Кармен в някакъв спален вагон. Защото само преди ден тя за първи път се беше запознала с едно любезно, прелестно, сладко, мило, забавно, интересно, внимателно, грижливо и привлекателно момиче. И отново се бе влюбила в нея, ала този път така, както никога не си бе представяла, че може да се влюби. Кармен не можеше да знае сама за себе си колко е красива. Винаги когато я погледнеше, очите на Андреа се замъгляваха и тя просто не можеше да се огледа в тях, за да се наслади на своята собствена красота. До този момент Андреа наивно си мислеше, че я познава, но това далеч не беше така. И откри, че всъщност е влюбена в две различни жени: в самата нея и в онази, в която Кармен се превръщаше, когато пожелае.
И не за първи път изпада в една истинска еуфория от чувства. Тя отново слушаше музика, танцуваше, четеше, рецитираше стихове, или пък гладеше със същото онова момичешко настроение, което я обземаше на петнайсет или шестнайсет години, изправена пред огледалото в своята стая. Тогава Андреа обличаше любимото синьо трико, с което ходеше на гимнастика в училище и дълго целуваше образа си в огледалото и това й харесваше. По-точно, харесваше й да си представя какво точно би почувствала, когато разбере, че някой я харесва истински. Днес тя не помни дали под трикото носеше чорапи, или не, дали си слагаше обувки, или беше боса. Всъщност, има ли значение? По онова време Андреа все още не се бе целувала, не бе опитвала вкуса на нито един език, не си бе играла с ничие небце, а студеното и гладко огледало все още не я възбуждаше. Образът, който виждаше пред себе си обаче, макар и не чак толкова красив, я караше да си мечтае, че някой някога ще я пожелае и ще й достави удоволствие.
За кой ли път тя пак се взираше в огледалото пред себе си, опитвайки се да разбере какво толкова Кармен харесва у нея. Беше гола, спокойна, далеч от онова напрегнато очакване, в което се заражда силната възбуда. Андреа се погали нежно, сякаш Кармен я до-косва и веднага осъзна, че бавно пада в капана на ласките, усещайки дълбоко в себе си прилива на влажното море, което само след миг се разля по вътрешната страна на бедрата й. Като малка тя често пъхаше въз-главницата между краката си и това й доставяше удоволствие. По време на онези великденски празници тя отново стори същото на няколко пъти, макар че предпочиташе да слага възглавницата върху своето лице, сякаш Кармен лежи отгоре. В действителност Андреа мразеше тази възглавница, защото искаше да усеща до себе си нейната истинска кожа, тяло и плът, топлината на нейното дишане и аромата на нейните устни. Като малка тя все още нямаше спомени и за това Кармен просто не й липсваше. Сега обаче Андреа не можеше да прави нищо друго, освен да мисли само за нея. Тя танцуваше, рисуваше върху леглото, или просто затваряше страниците на поредната книга. Кармен я беше променила.
Преди Андреа правеше всичко като по задължение. Благодарение на нея обаче разбра, че нещата могат да стават и без да бъдат насилвани. И си мислеше колко хубаво би било ако се бе запознала с нея още в детството: Кармен щеше бъде нейната по-голяма сестра, нейната единствена приятелка. Тя щеше да води несръчните й пръсти в онези далечни дни на съзряване, когато Андреа неумело се галеше, без да достига до края. Тогава обаче тя беше напълно сама. Момчетата не й харесваха, а момичетата..., за тях дори не смееше да мисли. А двете наистина можеха да бъдат заедно... Така й се прииска... Възможно ли е някой да ти липсва в миналото?, си мисли сега Андреа, докато върви забързано към къщи.
Андреа остана в Барселона. Лягаше си с мисълта за Кармен, опитвайки се да усети същото онова спокойствие, което чувстваше, когато тя беше до нея. Андреа нервно се мяташе в леглото чак до десет вечерта, когато най-после заспиваше, стиснала здраво в ръка една кърпичка от червена коприна, която Кармен й беше подарила. Но дори и да разполагаше с хиляди спомени от нея: думи, кърпички, гривни и парфюми, пак щеше да бъде същото- Кармен просто я нямаше. Андреа добре знаеше, че Кармен се намира далеч, ала въпреки това си представяше как тя изведнъж се появява. И непрекъснато оглеждаше ъглите на цялата къща, мислейки дали на нея й харесва как е подредена. По стените с цвят на праскова висяха няколко работи на Микел Барсело* от началото на деветдесетте на тема мухи, серия от четири фотографии на голи женски тела, изрязани от някакво списание и покрити със стъкло. Върху шкафа беше поставена скулптура от анонимен автор, която й бяха връчили като премия за добър дизайн, вече не помни кога, а навсякъде по лавиците се настъпваха книги, карнавални маски и видеокасети. Върху белия диван бяха разхвърляни какви ли не пъстроцветни възглавници, табуретката бе облицована с черна кожа, а до нея имаше нощна масичка от метакрил. Масата за хранене бе покрита със зелена покривка и заобиколена от четири ратанови стола. Щорите на прозореца никога не стояха спуснати, а върху купчината справочници на пода стоеше немият телефон, от който тя толкова много зависеше. За Андреа думата щастие означаваше да се обади Кармен, да чуе гласа й, да разговаря с нея, дори да си представя как тя се наслаждава на своята ваканция с мъжа си и децата.

В събота вечер Андреа направи огромно усилие, за Да отиде до "Л'Oспиталет" и да се види със своите родители, ала още същата вечер се прибра у дома съкрушена. Въпреки горещите молби на майка й, тя не пожела да остане да спи у тях. Беше им занесла една кутия шоколадови сладки, която никой не понечи да отвори. Баща й така и не си направи труда да прикрие своята огромна болка от обида и през цялото време я гледа така, сякаш беше болна от проказа или СПИН. Той беше пътник, който от девет години умираше бавно, опитвайки се безуспешно да я убеди, че вината за всичко това е изцяло нейна. "В живота не всичко става така, както искаме", му каза майка й, уверявайки го, че дъщеря им никога няма да се промени. Ала след като Андреа я попита, защо непрекъснато трябва да й натяква каква е и кому е нужно навсякъде да разгласява, че е лесбийка, тя придоби една толкова глупава физиономия на беззащитност и неразбиране, сякаш не знаеше за какво точно става дума. И повече не разговаряха. Като си тръгна, баща й с безразличие се остави да го целуне, като дори не понечи да се надигне от стола, а после, докато се прощаваше с майка си във вестибюла, три пъти го чу да произнася думата "кучка". "Не му обръщай внимание", каза майка й и след като я целуна по страните, повтори, че ако иска, би могла да прекара нощта у тях.
На връщане Андреа отчаяно се бори да не потекат от очите й сълзи, макар че тя загуби и тази битка още преди.автобусът да влезе в градската част на Барселона. Като се прибра в къщи, тя веднага забеляза мигащата лампичка на телефонния секретар и изтича да чуе съобщението в случай, че беше от Кармен. Оказа се обаче майка й: "Дъще, забрави си сладките. Знаеш, че ние с баща ти не можем да ядем такива неща. Ако искаш, върни се да ги вземеш, така ще може да останеш да спиш у нас." Тази нощ Андреа изпи всичкия алкохол, който намери в къщи, изкъпа се с остатъка от тоалетни води и парфюми в банята и слуша дискове на Стинг, Розана, Мерседес Ферер, "Камарон", "Лос Родригес" и много други, най-вече изпълнители на фламенко, докато не забрави, че е жива.
Кармен се върна на работа в TV-13 и в топлината на нейните ласки във вторник. Беше приказно красива, почерняла и блестяща като слънце посред нощта, от очите й бликаше чистота и свежест. И те отново се преоткриха една за друга без думи, просто защото не се нуждаеха от тях. И си размениха милувки, нежност, мълчание и една сълза, която бавно се спусна надолу между долепените им страни. Цели два часа те не успяха да си продумат и дума, за да си разкажат какво са правили и най-вече какво са чувствали една без друга. Както винаги Кармен си тръгна забързано и на раздяла каза, че на следващия ден, след като обядва ще дойде пак, за да прекарат целия следобед заедно. Когато си отиде, Андреа излезе да вземе малко въздух навън, изгуби се сред плесенясалите сиви камъни на старите готически сгради наоколо и без сълзи оплака щастието от новата им среща. По време на тази дълга разходка тя като че ли отново опозна красотата на това забравено място. Колко спокойна бе свободата пак да се чувства единствено нейна и дори си помисли, че заедно с нея биха могли да изкрещят на глас, че се обичат. Кой ли обаче се интересуваше от любовта на две жени сред този умиращ свят? Когато беше с Кармен, Андреа усещаше, че потъва някъде, че се разтапя бавно, че губи контрол над своето тяло, че е само едни напрегнати слабини, които единствено тя може да освобождава. Беше я чула да казва: "Сърцето е ненаситна вагина, която свързва нашите чувства." Андреа знаеше, че принадлежи на Кармен, че единствена тя пази ключа към нейното щастие, че само тя знае къде се намира онова влажно, меко и сочно място на върховна наслада, което я караше да изригва. Защото винаги когато я докосваше, Андреа усещаше едно дълбоко облекчение в своите недра. Тогава тя искаше да докосне небцето й, да оближе венците й, да захапе пръстите й и да прокара език по корема й, а Кармен й се отдаваше:
"Изгреби ме с ръце, аз съм от пясък..." До този момент Андреа никога не бе изпитвала подобно нещо, сякаш най-после бе открила пътя към рая. И беше готова да стори всичко, което Кармен пожелаеше от нея: да си отреже ноктите, косата или вените. Тя беше изцяло нейна, въпреки че Кармен никога не я бе молила за това. Сега, като се замисли, Андреа дори започва да вярва, че Кармен наистина я обичаше, макар и по свой начин: сдържано и студено, ала все пак я обичаше. Защото погледът й не можеше да лъже. Нито пръстите и думите, нито нежната ръка върху лицето й, когато я наричаше "малката". Андреа вече е напълно сигурна:
Кармен я обичаше, защото самата тя й го беше казала. Когато веднъж разговаряха, какво биха си помислили хората, ако узнаят за тяхната връзка, Кармен се показа толкова смела, че само една голяма любов можеше да й даде сили да рискува това, на което най-много държеше: своето стабилно положение на уважавана дребнобуржоазна каталунка. Защото, въпреки че тяхната любов можеше да разруши брака й с Хуан, да я лиши от хубавата работа и да й отнеме дори децата, Кармен предпочете да остане с нея. А когато Андреа й каза, че не представлява нищо в сравнение с нейните най-близки неща, Кармен просто й затвори устата с целувки.

Април беше месец на усилена работа, на служебни пътувания и на един общ проект да заминат някъде заедно, който обаче се провали. Кармен отиде до Сараево, за да отрази подготовката на изборите през септември, а когато четири дни по-късно се върна, беше така превъзбудена, че цяла седмица и половина след това не престана да говори за преживяното. Андреа пък отлетя за Мадрид, където трябваше да работи по декорацията на един магазин на "Gucci" в квартал Саламанка. Кармен я нямаше четири дни, а Андреа само два: прекалено дълга раздяла.
И за това решиха да избягат за два дни в Париж, само за два дни, които щяха да бъдат единствено техни. Кармен щеше да се оправдае в къщи с поредната командировка, а Андреа просто нямаше да има никакви проблеми в офиса: Париж винаги е бил едно добро извинение. Решиха да летят някой понеделник и вторник и следващите няколко седмици прекараха в една трескава подготовка за пътуването. Те предвидиха всичко, нищо не оставиха на случайността: това бягство нямаше да остави следи в никого, освен в тях самите. Планът предвиждаше да хванат първия полет за Париж на 14 април, понеделник и да се върнат с последния самолет във вторник, 15-ти. Щяха да пътуват с отделни билети, закупени в различни агенции: Кармен трябваше да извади първо своя, а едва след това Андреа щеше да запази възможно най-близкото място до нея. Кармен щеше да плати в кеш, с пари на заем от Андреа, а тя от своя страна щеше да осребри билета си с кредитна карта. Колкото до нощуването, решиха да отседнат в "L'Hotel" на 13-та улица. Андреа не харесваше обзавеждането на този хотел, нещо като късен романтизъм от началото на века, тапициран в розово и златно, макар че за Кармен щеше да бъде много вълнуващо да преспи на същото място, където бе прекарал последните си дни Оскар Уайлд, а при малко по-добър късмет дори можеха да вземат същата стая. Хотелът не беше евтин, дори напротив, ала Кармен изглеждаше толкова въодушевена от предстоящото пътуване, че Андреа не можеше да й се противи: единственото нещо, което искаше бе да бъде с Кармен, без значение кога и без значение къде. Андреа щеше да поеме всички разходи по тази романтична екскурзия, а после Кармен щеше да й върне парите на части, раздувайки разходите по къщата, или теглейки пари от общата им сметка с Хуан.
Единствената нощ, която се очертаваше да прекарат в Париж, плануваха да вечерят в "Le Telegraphe", несъмнено единственото място, където щяха да ги видят всички. Та нали цял Париж ходеше да вечеря именно там. Това щеше да бъде нещо като отмъщение, като реванш към този толкова враждебен свят.
От скритата тайнственост на Барселона към войнс-тващата показност на "Le Telegraphe", да, точно за това ставаше въпрос. Те щяха да посветят цялата сутрин на една дълга обиколка из магазините по булевард Сен Жермен: "Shuemura" "Sybilla", "Ventilo" "Montana", "Gaultier" "Khenzo", "Versace", "Laurent Mercadal" и дори "Adolfo Dominguez", ако им останеше време. През нощта, ако не бяха много уморени, щяха да изпият по нещо в "Cafe de Flore", за да си припомнят други свои посещения в този град, а и за да не излизат от квартала.
Във вторник сутринта щяха да станат рано и да закусят топли кроасани, а после щяха да се изкачат по стъклените стълбища на комплекса за съвременно изкуство "Pompidou", защото Кармен искаше да го види. Преди обяд смятаха да отидат в музея на Пикасо и Лувъра, след което щяха да хапнат набързо в което да е кафене по булевард Севастопол... Първото не-що, което отпадна от първоначалния им план обаче беше Лувъра. На Андреа й беше все едно, стигаше й само да бъде с Кармен, която каза, че е абсурдно да губят цели два часа в някакъв си скучен музей и че никога досега, когато е била в Париж, не си е правила труда да го разгледа. Имаше право. Тя винаги имаше право. Андреа знаеше, че каквито й планове да правят, Кармен щеше да напазарува от "Porte de Montreuil", нищо, че беше предубедена към дрехите втора ръка и че щеше да си купи нещо от "Esprit", въпреки че за това не беше нужно да се разкарват чак до Париж.
До летището трябваше да пътуват с различни таксита, а в самолета нямаше да си проговорят, докато не се убедят, че не ги познава никой. На връщане щяха да си вземат довиждане още във въздуха, преди да кацнат на летище "Прат". Всичко бе решено.
Съвсем ненадейно обаче Хуанито, по-малкият син на Кармен се разболя от варицела и всички техни планове се разрушиха с трясъка на падащ порцеланов сервиз. Но тъй като билетите вече бяха купени, а резервацията в хотела потвърдена, те решиха да отложат пътуването за края на месец май. Когато на 12-ти, събота, Кармен й се обади по телефона, за да й съобщи лошата вест, на Андреа й мина през главата, че детето може и да не е болно, ала веднага се поправи, че една майка никога не би използвала здравето на своята рожба като извинение. Може би всичко това беше едно предупреждение на съдбата, макар че болестта премина толкова бързо, че още в сряда Хуанито отиде на училище. Андреа така и не разбра каква всъщност беше истината, пък и не се интересуваше да я узнае. Каквото и да стореше или кажеше Кармен, все беше правилно.
Андреа помни също, че докато пътуваше към Мадрид имаше достатъчно време да осъзнае дали нещо се бе променило у нея, откакто се познаваше с Кармен. Тя седеше в кафенето на летището със събути обувки, очаквайки да чуе по говорителите номера на своя полет. Беше подранила умишлено, сякаш така самолетът й ще излети по-рано и ще може да се върне в Барселона преди уговорения час. А едно време, вместо да седи и чака, тя би се изгубила из улиците и баровете на Мадрид. Едно време тя просто беше госпожица Ничия, защото го искаше и защото не обичаше никого.
Още само един дъх на часовника, една малка пауза във времето и тя отново щеше да я види.
И така Андреа разбра, че с Кармен се беше научила да бъде спокойна и че не й бе интересно да се разхожда безцелно навън, за да наблюдава хората и света, който я заобикаляше. Не че не обичаше тези неща, тя толкова пъти ги беше правила преди да се запознае с нея: шляеше се безцелно по улиците, разхождаше се край морето, попиваше омайната влага на всичко наоколо. Сега обаче единственото нещо, което искаше, беше във всеки един момент да знае къде се намира тя и какво прави.
Вероятно Андреа можеше да се влюби и в някоя друга жена, с която да изпита същите усещания, ала тя просто не можеше да си представи, че това отново няма да бъде Кармен. Преди да се запознае с нея, тя нямаше нито минало, нито спомени за друг живот, нито дори чувства. Тя най-спокойно можеше да подаде молба до Гражданския регистър да променят рождената й дата и да напишат, че е родена през месец януари 1997, на двайсет и шест години, денят, в който срещна Кармен на летището и двете си размениха онзи дълбок-поглед, чийто смисъл веднага усетиха.
Човек оценява най-добре какво е имал, едва когато го изгуби. Онази вечер, докато чакаше металният глас на високоговорителя да обяви полета на нейното завръщане, Андреа разбра, че цялата принадлежи на Кармен. Тя затвори очите си за миг и се опита да си представи поне едно от лицата, които бяха край нея в кафенето, ала не успя. Не

---------------------------------------------
*  Микел Барсело - Съвременен испански художник- абстракционист. Бел. пр.

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>