падащ воал. А тя отново позволи на Андреа да я погали и пак не каза нищо, защото пое целувката с желание. После само се усмихна, погледна колко е часа и с един престорен жест на ужас каза, че закъснява за вечерята на децата. Една целувка, само една кратка целувка: забързана, желана, мигновена, която Андреа търсеше, а Кармен скрито желаеше. Една смела целувка, изключително смела за тази първа среща. Андреа все още се пита как се случи всичко това, но то наистина се случи.
Понякога стават чудеса.
Разбраха се да се видят отново. Кармен щеше да се обади.
Нощта е като тихо езеро, в което пъстроцветните риби задържат дъх и спокойно се показват над водата без страх, че някой може да ги улови. Става все по-студено, тишината се изостря и дори може да се чуе, ехото от нейните стъпки се скъсява. Барселона вече спи и Андреа крачи забързано нанякъде, за да не усеща умората в краката си и онова задъхано желание да се върне у дома. Край нея профучава мотопед и тя извръща главата си в страни. Улиците, по които върви, са й познати: "Сан Мигел", "Сенека"... Минава покрай "Members" и в нея изникват спомени за мръсотия, за бар на магистрални курви с вид на невинни госпожици, които се предлагат за компания на застаряващи семейни двойки за една нощ... Без да поглежда затворения портал, тя минава на тротоара отсреща и се спира пред полуотворената врата на "Баия": задушевен, малък, с червени стени, осветен крайпътен бар, чиито рафтове са украсени с лампички за Коледа, а таванът е осеян с крушки като на някоя улична фиеста или квартален купон. Тук все още са същият любезен сервитьор, същата собственичка и същите непретенциозни посетители, които най-спокойно си пият бирата и разговарят тихо. А там, в дъното, неизменно в дъното, плуват двата незабравими образа на Монсте и Лаура, хванати за ръце, които се целуват забързано.
Андреа влиза вътре и почти веднага излиза, за да продължи своята самотна разходка през града. А може би тя трябваше да остане малко, за да поздрави старите приятели, да изпие една Кока-Кола и да си спомни за Елиза, за да се опита поне за малко да забрави Кармен, ала не го прави. Елиза Сентис: нихилистка, анархистка, виталистка и поне още десетина неща едновременно, всяко едно от които толкова противоречиво с останалите, че дори самата тя се смееше на себе си. В ролята си на войнстваща феминистка, Елиза се бореше за установяването на един нов световен матриархат, в който казваше, че Андреа няма място, защото била прекалено изтънчена, чувствителна и емоционална. В качеството си на анархист обаче, тя се чувстваше длъжна да уважава всеки индивид, независимо от неговия пол и религиозна принадлежност. Нервираше се когато някой заговореше за мир, защото смяташе, че това са дребнобуржоазни идеи, измислени от управляващата класа, за да продължи да тъпче слабите, необезпокоявана от нищо. Това, което тази жена харесваше най-много беше насилието без излишното проливане на кръв. Тя презираше Париж, твърдейки, че този град е вече завладян. "От кого?", питаше Андреа, но Елиза само свивате рамене и питаше колко мощна бомба трябва да заложи на площад "Свети Хауме", за да разруши едновременно сградата на Общината и на Генералния щаб. Освен любовта и бомбите, всичко останало за нея бе само виртуална реалност Елиза бе една от най-добрите любовници, които Андреа бе имала някога. В крайна сметка обаче тя заживя с някаква руса аржентинка с очила, при "това именно в Париж, откъдето и изпрати картичка на Аифеловата кула: най-известиият фалически символ в света. Андреа пък й отговори с картичка на кулата в Пиза. на гърба на която написа, че дори и най-здравите фалуси все някой ден рухват. Този на картичката например- вече се бил наклонил от изнемога и...
Като си спомня за Елиза. на устните на Андреа винаги грейва усмивка. Същото става и сега. макар че споменът за Кармен отново обладава безпощадно всички нейни мисли. Андреа просто не може да избяга от мисълта за нея. Кармен работеше като журналистка в новините на TV-13 и с изключение на събота, тя всяка сутрин трябваше да ходи на работа в студията "Сант Хуст Десверн", Поради естеството на своята работа Кармен можеше да отсъства от редакцията когато си поискаше, без да дава обяснения на никого, нещо, от което двете толкова често се възползваха.
Те два пъти пиха кафе в сладкарница "Гарсия", като и в двата случая говореше само Кармен: за портокаловите залези на Лисабон, за луксозните бижута, които обичала да носи. за студа в Милано, когато била там с Хуан, за това, че обикновено носела дънки под палтото през зимата и за Марлон Брандо в "Трамвай желание". Очите на Андреа преливаха от радост всеки път, когато Кармен идваше и потъваха в скръб, като си отиваше. Кармен добре знаеше това и винаги си тръгваше, изпълнена с гордост. И никога не се извръ-щаше назад. Тя знаеше, че Андреа я наблюдава и това й доставяше голямо удоволствие.
В сряда те пак щяха да ходят на кино, но този път Андреа й предложи преди това да се отбие през тях, за да й покажела къщата и да я почерпи една напитка. Кармен нито прие, нито отказа: "Зависи как сме с времето". Прожекцията в кино "Казабланка" започваше в седем и половина и тя не знаеше с колко време ще разполага. Въпреки това обаче, точно в шест часа Кармен прекрачи апартамента на Андреа, а малко преди осем двете вече бяха правили любов.
За Андреа не беше никак трудно да прелъсти Кармен. Тя разбра, че всеки път, когато й казва колко е красива, рисува слънчеви усмивки върху прекрасните й устни и отслабва нейната инстинктивна защита, осъзна, че изобщо не е срамежлива. Попита я дали прави слънчеви бани гола и Кармен отговори с да. Тогава Андреа пожела да види колко е черна, но тя й каза, че е вече избеляла: каква би могла да бъде в средата на февруари. И без капка колебание разкопча своята блуза и сама се взря в себе си, сякаш за да си припомни как изглежда. Андреа почувства силна възбуда. Помоли я да си свали сутиена и без да губи излишно време го стори сама, притискайки устни до гърдите й бавно, за да не я изплаши. Кармен обаче не се възпротиви и само нервно се изсмя с една престорена свенли-вост. Тя каза на Андреа да не се прави на "много хитра" и също да се съблече, защото искала да види как изглежда без дрехи. Останалото бяха само безсрамни въздишки от нейна страна и безброй целувки от страна на Андреа.
"Чакай. Не бързай толкова", прошепна Андреа, когато припрените ръце на Кармен нервно запълзяха по цялото й тяло, опитвайки се да бъдат също толкова сръчни като нейните: сигурни, точни, опитни. Андреа коленичи, свали й бавно обувките и я целуна между бедрата. Завладяна от една разтърсваща възбуда, тя въздъхна дълбоко и като притисна главата й назад, нежно започна да я гали по косата. "Чакай, остави на мен, затвори очи, не мисли за нищо, само чувствай, отвори устни, бедрата, така, така, бавно... Чакай...", Андреа бързо започна да се съблича. Бедрата на Кармен вече бяха мокри. Тя се остави на нейните горещи ласки, докато не се вцепени, разтърсена от няколко едва сдържани спазма и не изкрещя "О, Господи...", преди да се отпусне изтощена върху голото тяло на Андреа.
Сега Андреа си мисли, че по време на тази първа интимна среща бе изпитала много по-голямо удоволствие от Кармен. И не помни дали си беше сложила червило. Когато се запознаха тя имаше навика да се гримира, но след това започна все по-рядко да го прави.
Андреа и Кармен останаха дълго в леглото, милвайки се със затворени очи, обхождайки телата си с мекото на пръстите, сякаш пишеха някакви невидими послания по кожата, разменяйки си генетични кодове, за да се опознаят докрай. В крайна сметка обаче Кармен стана и безмълвна се отправи към банята. След като се изкъпа, тя се заоблича бавно, докато Андреа продължи да лежи в чаршафите гола. Все още задъхана, Кармен започна да говори за децата и за техните лудории: неща, които й се струваха изключително важни за разказване. Косата й беше хваната с шнола, тялото й ухаеше на пара и на душ-гел "Orlane". Тя не се възпротиви на желанието на Андреа за още малко ласки и целувки, но този път без да правят любов, а само за да разменят остатъците нежност, които бликаха от тях в излишък. А после тя отново заговори за себе си, за децата и Хуан. И съвсем ненужно пак повтори, че харесва мъжете.
Когато Кармен си отиде, нощта стана затворена и влажна. Въздишки топъл вятър си играеха отвъд прозореца на спалнята, в която все още се носеха следи от аромата на нейното присъствие. Вятър, като накъсано, дълбоко дишане. И шепот на море. От този ден насетне, щом чуеше асансьора да се движи, Андреа винаги си мислеше, че идва тя: представяше си, че я вижда, че я чува, че се приближава. Колко хубаво щеше да бъде, си мисли сега Андреа, ако някъде по тялото си Кармен имаше малък процеп, например на дланта, за да може да я наблюдава и отвътре и да се потапя в нейния интимен свят. И колко вълнуващо би било, ако поне за една малка част от секундата тя можеше да надникне в главата й, за да разбере какви са нейните истински мисли. Всичко това обаче беше само наивна измама като всяка една илюзия.
Откакто се запозна с нея, дните се занизаха с една протяжна безметежност, заплетени в сладостта на ласките и на любовта, която за Андреа беше като от гранит, а за Кармен от безразличие и лед. Ала колкото и да разсъждаваше в полубезсънието на всяка нощ Андреа, този лед не се разтапяше. Какво става?, питаше се тя объркана. Защо Кармен я караше да мисли, че я обича и че се чувства добре с нея? Понякога, подгизна-ла от жадните целувки, Кармен само казваше, че не била такава и че наистина харесвала мъжете. Нима тя толкова много се срамуваше, че трябваше да лъже и да се преструва дори в най-забързаните лабиринти на страстта? А Андреа просто се опитваше да я дари с хармония и съвършенство, макар и днес да мисли, че не бе успяла.
Андреа не страдаше от това, че двете никога нямаше да заживеят заедно: стигаше й да притежава поне една малка част от Кармен и да знае, че ще може да прекарва с нея поне по няколко часа на ден, два или три пъти седмично. И й каза всичко това, преглъщайки сълзите си от страст, докато двете стояха прегърнати пред бумтящата камината в мотел "Уеска", отдалечавайки се една от друга сред бури от вековен студ:
"Позволи ми да бъда валиум в твоя живот", й прошепна Андреа, за да се превърне от този ден насетне в нейната неизбежна петъчна вечер. И паднала в краката й долу, докато я съзерцаваше и боготвореше, Андреа най-сетне намери своето истинско място край Кармен. Тя преписа своя любим пасаж от някаква книга и го забоде на дъската за бележки в кухнята: "Любимият човек ни се струва едновременно безкрайно близък и далечен: една непозната и недостижима цел. Ако той ни обича, то е защото сигурно е станало някакво чудо. Любовта е милост. Любимият човек носи в себе си невероятна сила, която непрекъснато ни смайва. Като сън, който всеки миг би могъл да се изгуби някъде."
Последваха дни на нови срещи и на нови филми, които те така и не успяха да изгледат, защото оставаха до късно да лежат между чаршафите, разбъркани от топлина и страст. Все по- често следобед Кармен не се връщаше на работа заради нея и Андреа, която също бягаше от офиса, започна да се плаши за своята кариера. Две различни любови: едната престорена, тази на Кармен, а другата страстна, тази на Андреа. Тя й казваше, че любовта не се състои в това да тъпчеш достойнството на другия, но Кармен само се смееше. После обаче Андреа затваряше очи и докато се разтапяше от удоволствие, прошепваше, че е нищо в сравнение с нея и че трябва да й бъде благодарна, защото й позволява да бъде влюбена в пея. Тогава Кармен също затваряше очи, погалваше челото на Андреа, целуваше я по брадичката и раменете и казваше, че ще обходи корема й с език, че ще изрисува с целувки гръбначния й стълб и че ще проникне в нея, за да я накара да почувства стомаха си като земетръс. Сега Андреа си мисли, че те не бяха като всички други хора, за които липсата на уважение е обида, за които любовта е притежание, хора, които превръщат живота си в затвор, в който ревността хапе като побесняло куче: те първо наричат това любов, а после просто навик. "Нашата любов нямаше окови", изрича тя почти на глас сега, а ехото й връща само шепот в тишината на нощта:"... тя знаеше, че аз никога не ще избягам, че ще чакам, колкото е нужно: докато не дойде, докато не ми звънне по телефона, или докато не получа писмо да продължа да я чакам."
И така, Андреа заживя отдадена на Кармен, докато в студиото продължиха да се трупат стотици проекти за обзавеждане на нощни локали, летни тераси и търговски витрини. Февруари беше месец на пролетно очакване, месец, в който разцъфваха бадемите и желанието за нещо ново: умора от старостта на зимата, която обаче така и не си отиваше. Работният й ден се сгъсти толкова, че тя направо започна да се задушава. Но като някой истински светец, Андреа сътвори чудеса от храброст, за да освободи всеки един следобед, в който Кармен пожелаеше да бъде с нея. Дамя се отнасяше с ирония към нейните тъй чести бягства от офиса и казваше, че ще се наложи да промени работното й време. Каква несправедливост само. Защото Андреа работеше по десет- петнайсет часа повече от него седмично и всички в студиото го знаеха. Той обаче се възползваше от всяко нейно отсъствие от работа, за да налива масло в огъня, така че Андреа просто се видя длъжна да отреже всичко това из корен. Веднъж, по време на едно месечно събрание във фирмата, тя се изправи очи в очи с Дамя и го накара да сравнят продуктивността на двамата, за да му затвори завинаги устата. Тогава засрамен, но без да си признава, Дамя отново се опита да я унижи, като я покани на вечеря, с единственото условие да си сложи къса пола. А Хуан-хо дори не се противопостави на тази очевидна гавра с Андреа, въпреки гърмящите мълнии в нейните тъжни очи.
За да избяга от досадните подмятания на Дамя, Андреа просто беше длъжна да носи само панталони:
противното неминуемо се тълкуваше като провокация от нейна страна. По време на фирмените съвещания в офиса, тя не смееше да разкопчае дори горното копче на ризата си, да не говорим за лукса да си позволи да ходи без сутиен. Беше наистина чудовищно да видиш как при всеки удобен случай Дамя се взира в гънките на нейното деколте, без да успява да види нищо друго, освен горчилката в най-дълбоките дипли на душата й. Андреа наистина не можеше да повярва, че все още има хора като него. Тя не носеше пола, защото беше уморена от всички многозначителни погледи, още повече, че в нейната работа полата се възприемаше като една неоправдана фриволност в поведението. Облечена като всички останали жени, за нея би било изключително трудно да извоюва каквото и да е уважение в тази затворена среда, доминирана единствено от идеите на мачизма. Ако се противеше на мъжките правила в този офис, тя просто нямаше да има никакъв шанс да бъде възприета от своите колеги като един равноправен съдружник, като истински професионалист. И така, за нея панталоните бяха единственото спасение да не се чувства жертва на безброй досадни грешки и унизителни подмятания.
Въпреки купищата работа през този месец, Андреа винаги откликваше с готовност на всеки звън на телефона. За разлика от нея обаче, Кармен наистина имаше проблеми със своите безбройни следобедни "забежки": едно след друго децата легнаха болни от грип и нищо не можеше да я успокои пред ужаса, че болестта им можеше да се окаже менингит, предвид нелепостите, които непрекъснато бълваха средствата за масово осведомяване: епидемията от страх е много по-силна от самата болест. Още повече, че Хуан така и не пожела да си остане в къщи, за да се грижи за тях, докато оздравеят. През февруари те се срещаха рядко, но пък така наситено, че в крайна сметка Андреа наистина повярва, че не ще намери друга, към чието тяло да се привърже толкова, че да не може никога да се откъсне от нея. С Кармен всеки ден беше като една щастлива Коледа.
Монтсе и Лаура... Защо точно сега в нейната памет изведнъж изникват суровото лице на Монтсе и винаги усмихнатата Лаура? Може би защото Монтсе не харесваше Кармен, макар че от уважение тя така и не сподели това с Андреа. Монтсе и Лаура бяха нейните единствени приятелки, които бяха способни да я утешат след всеки скандал в офиса, когато дори червата й жадуваха за мъст, превръщайки се в отровни змии от изпепеляващ гняв. Веднъж тя ги попита как така успяват да живеят заедно, без да се чувстват унижени от презрението на другите и как се осмеляват да се разхождат за ръка, без да се страхуват от убийствените погледи на хората наоколо. А те само се спогледаха, усмихвайки се закачливо. Четирите години, прекарани заедно, бяха дали на Монтсе и Лаура нужното спокойствие да наблюдават с радост всеки нов изгрев на слънцето, без да се страхуват от мъглите и от среднощната луна, символ на безкрайна самота. Те наистина бяха верни една на друга и си останаха такива докрай, въпреки че поотделно и двете преспаха с Андреа: малка изневяра сред безграничната вярност, на която се бяха обрекли взаимно без думи, още една незначителна сянка в техния живот. Андреа ги попита какво правят, за да се чувстват свободни, но те пак се усмихнаха, споглеждайки се съучастнически: "Хората си мислят, че сме просто приятелки. А нима не е нормално две приятелки да живеят заедно и да се разхождат, хванати за ръка по улиците?" И добавиха: "Страхът си е чисто твой проблем, защото се заблуждаваш, че всички си мислят това, което и самата ти."
Монтсе и Лаура изглежда се разбираха добре. Всеки път когато им отидеше на гости, Андреа забелязваше как те се преструват, че не си обръщат никакво внимание и че дори не се поглеждат. Ала всъщност двете винаги бяха с наострен слух една към друга като хрътки да не би във въздуха да пробяга някоя двусмислена дума, някой издайнически поглед или многозначителен жест. Монтсе и Лаура бранеха своите територии с лекота, но за сметка на това доста грижливо. Разбираха се просто защото се чувстваха сигурни, защото знаеха, че докато могат да споделят по между си всичко, което им поднасяше живота, то нямаше опасност да се събудят някоя прекрасна сутрин, оплетени в тягостни съмнения от недомлъвки.
Така различни и толкова малко свободни, Кармен и Андреа продължиха да се срещат сред тъмнина и мрак, сред тайните и сенките на всички, които ги познаваха. Без да беше нужно Кармен сподели, че крие от децата и мъжа си своята нова любов, лишавайки най-близките си хора от времето, което отдавала на нея. А Андреа, която нямаше с кого да дели часовете, скри от всички, че се разтапя от щастие в този живот, защото около нея никой не можеше да осъзнае любовта й. Все по-рядко Кармен започна да споменава, че всъщност предпочита мъжете и макар да не си признаваше открито, че харесва жените, все по-често започна да говори колко нежни били нейните устни, че досега не била изживявала толкова голямо удоволствие и че била напълно сигурна в обичта си. Когато чуеше подобни думи, Андреа просто изгубваше съня си нощем.
Тя произнасяше името на Кармен със страх, а Кармен изричаше нейното име

        <<<<< Назад                                                                                 Продължение >>>>>